My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 20 February 2013

Ало, Англия?!
/антиприказка за чужди и свои/

Омерзението е блатно чувство. Омерзението няма дъно. То засмуква. Прониква. И задушава. Стъпиш ли в него, хоризонтът се слива пред очите ти в кална, непрекъсната линия. Размекната глина. Която не е бряг и опора. А само натиск надолу. До пълно изчезване.

Вървя през опустелите улички на един малък английски град, за който, през последните тринадесет години се приучих да мисля, като за временен дом. Като нещо, което ме поддържа с покрив, храна, електричество и топла вода. С виртуална Интернет-връзка към своите, разпилени по света и у нас. Като копче в балтона на планетата Земя, през което съм вдянала един пъстър български конец, за да пришивам устойчивост, принадлежност и надежда. Защото искам да ме има още по-нататък, вбагрена в нишката на проклетия, неумиращ мерак да възкреся в слово шевицата България. Която да покрие с прошка и покаяние черните, поругаващи графити, озъбили опустяващата и карта с острите ъгли на омразата и самоунищожението.

Едва днес разбирам, че временният комфорт на емигранта е само отложена среща с истината. Че чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите. Като начин на живот. Добруване. И безкрайно хранително щастие. Приспивна илюзия, че си достигнал в Обетованата земя.

Защото в необичайно светлия английски следобед, градчето, което толкова настойчиво свиквах в себе си, отразява кухите си витрини в очите ми с фалирала, евакуационна празнота. Отвсякъде ме атакуват кратки, стоически послания, лепнати по закнижените прозорци на магазините. Бизнесът е преместен другаде. Тотална разпродажба. Невъзможност да останем тук поради липса на клиенти. Край мен, в сюрреалистична поредица се изнизват посивели, безизразни хора. Тяхната мълчалива, схематична линия се насочва към бетонните паркинги на шопинг центъра и отбръмчава в ехото на дисциплинираните магистрали. Празнотата не признава коментара. Тя го поглъща като ненавременно хрумнало съзнание, обезсмислено от очебийния фалит на материята.

Фризьорският салон на градчето, където веднъж в месеца се озарявам с освежаващите трохи на местните клюки и размяната на неизпробвани чудеса за здрава, завинаги нецъфтяща коса, също липсва. По мръсния под се търкалят непометените коси на клиентките, които някога ми внушаваха, че неумиращата женска суетност е в действителност тази, която наместо красотата ще спаси света! Блокирала консуматорската си паника се вкопчвам в следващата, планирана и насъщна стъпка от програмирания ми ден. Да напазарувам малко храна, с която да осигуря финала на седмицата си в кротка, преживяща идилия пред неспокойния телевизионен екран. Задръстващата опашка пред конвейрите на Сейнсбърис ме смущава с внезапна асоциация за България през 1997 година. Безмълвно, по английски, две трети от обслужващия персонал е съкратен. Не достигат хора, които да обемат изумените потребители, скупчени пред едва четирите работещи каси. Промърморени фрази замазват негодуванието. Търпението, този необясним островитянски феномен, споява досадното чакане. Без тръпка за бунт. Без въпроси и революции.

- Следиш ли какво се случва в твоята страна? От кадрите, които се мяркат по международните канали направо ми става страшно! Не се ли притесняваш, че ще избухне гражданска война? Все още ли ти се иска да се завърнеш?

Канонадата от фрази ме сварва неподготвена, като отдавна неизползвана мишена за човешки, злоради стрели. Зад гърба ми, в проточената опашка от търпеливци се е вклинил незабелязано колегата Саймън Брок, отчаян радетел за чиста английска нация. Провалите на чуждите, за него са предимство за своите. Продължение на илюзията за превъзходството на хляба пред протеста на духа. Въпросите на Саймън насочват погледите към мен и любопитството, този блудкав предтеча на съжалението, полепва по цялото ми същество, безмилостно обградено в мултиетническия кордон на вярващите във все още достъпното спасение на насъщния. Ало, България! Крещи душата, затъваща в глинено омерзение. Днес всички твои линии дават заето.

За част от секундата осъзнавам, че ние, българите, всъщност не знаем що е дъно. От толкова много потъване, изплуването на повърхността е само въпрос на инат. Дори самотата на един от нас е превъзходство пред мълчанието на стадото. А бонусът на тази самота е бруталната честност на монолога.

- Да бъдем или да не бъдем?! Това е въпросът, който изригват от улиците на България сънародниците ми в този момент – дочувам гласа си в опразнената хамлетовска сцена на супермаркета – Нищо повече! Слава Богу, че все още имаме смелост да си го кажем! А вие, а ние тук, какво правим ние тук? Ало, Англия, защо си мълчиш?!
xхх

Имало едно време едно човечество. То искало да яде. Да се възпроизвежда. И да се радва. На част от него били дадени Яденето и Възпроизвеждането. И тя била доволна от това. За другата част останала битката за Радостта. На гладно. И без право на възпризвеждане. Тази част нямала какво да губи. Оставало и само да победи.


Здравка Владова-Момчева

7 comments:

Anonymous said...

Здравка, с удоволствие чета всеки пост! Много бих искала да помоля, ако е възможно да се смени черния фон, защото прави четенето доста по трудно.

Поздрави,
Неда

krvelkov said...

Любен Дашев
ДА СЕ ХВАНЕМ ЗА....
Да се хванем за зелено,
след студена, дълга зима,
от желязо подмладени,
да въздъхнем:"Пак ни има!"
Тъй със супа от коприва,
с вкусна манджица от лапад-
по-се чувстваме щастливи
от преялите на Запад..
От хайвера ни накъртва,
мразим трюфели, омари,
всеки стръвно се озърта
охлювче да изпревари...
Падат сметките на тока,
тих дъждец ще ни окъпе,
млада красота-жестоко-
всичко бърза да напъпи...
От зелено до зелено,
този цикъл се повтаря
и прошепвам умилено:
"Ех, обичам си България!"

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря Неда :-)ще видя какво може да се направи за фона :-)

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря за чудесното стихотворение, Краси :-) За мен и то означава България! Такава, каквато я обичам !

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря за чудесното стихотворение, Краси :-) За мен и то означава България! Такава, каквато я обичам !

Търновка said...

Здравче,
Връщаш ме към много мои усещания от преди толкова години… благодарна съм ти – значи сме (поне) две на тоз акъл 
“...чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите...”
“Все още ли ти се иска да се завърнеш?” – февруари 2012 - април 1994 университет Уорик, професорът попита: „Мая, наистина ли искаш да се върнеш в България? Остани при нас за PhD“

Търновка said...

опааа, поправка - февруари 2013