My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 31 October 2013

И ако ще ме срамите, по-добре не се връщайте!
/На Йордан Димитров/

Една арбанашка градина рони суха мушкатова кръв. Превръща я в лятна хартия – тъничка и шумлива като спомен за писма. Недовършени, в недостига на дъждовно мастило. Неизпратени, поради липсващи адреси. И забравени, след помитащата скорост на живота. Чак до безкрайната права в смъртта.

- Тези борове ги посях от атонски шишарки. За мен, за жената, за сина и за внука. Да растат нагоре, дорде пробият небесата! – казва Йордан Димитров, сборен със сушата, чиито плевели спъват стъпките ни по жежките петолиния на августовската симфония. – Жена ми я няма вече, а пък нейната ела най-високо стърчи. Да пипне Господа иска. Че да му спомни за живите долу.

Потънала до глезените в йовковски здравец, отприщен на воля в стръмния двор, опитвам да настроя душата си, отвикнала от човешка хармония. Защото в усилното преследване на българщина, все по-често буксувам в еднаквост. Същи са ми хората и техните страсти. Също е времето - отворен хладилник с опаковани ситости. Време да ядеш и време да забравяш. Имало ли е друго време?

- Навремето, туй място беше бунището на Арбанаси. Пък аз исках да си строя къща. Сам! Тука ще е, рекох на булката и запретнах ръкави. Чистя и хвърлям зад гърба си. Седем самосвала с мръсотии наринах, че да ми светне напреде земя за градеж. Човек може и след боклука да се посади! Да вкореняваш достойнство не е лесна работа!

Тайната мисъл за успешно интервю с Йордан Димитров, един от най-изявените музейни и културни дейци в региона, достолепен в осемдесетата година от своя живот, ме гризва нетърпеливо с отработен, ловджийски инстинкт. Ще стане хубава юбилейна страница. Заслужен финал на...

- Краят, всъщност, няма значение! – чете мислите ми той - Важното е да не посрамиш началото си. Щото всяко начало е посока за теб и децата ти. Продължението направо или накриво е въпрос на личен избор!

Моят домакин ме стрелва с умен и знаещ поглед:

- Ела сега да ти покажа къщата. Мястото, където избрах да остана. Заключвам се между тия дебели арбанашки стени и съм си... в моята България!

В медийно-покварената ми душица изцъркват тънички ликувания. Ще стане страхотно интервю! С него ще разбия еднаквостта и ще се върна в своята орбита.

- После ще пием по ракия. Със салата, дето само аз мога да я правя. Пък ако обичаш и шкембе чорба, попаднала си на вярното място. Има да ме поменуваш още дълго...

Преминавам през стаите на сглъхналата къща като питаща дума, преписвана от хроника в хроника. Личното вграждане в живота, така, както си го е представял Йордан Димитров, се сбъдва пред смаяните ми очи. Икони и картини, старинни оръжия, дърво, метал и багри. Достойно есть за щастливец, който не се е изплашил да иска и получава своето в името на духа.

- Тука е библиотеката. Моята светая светих. В нея пазя... Македония. Цялата. С кървищата и славата и. Ама на кой ли ще я завещая някой ден?

Зад плътно спуснатите завеси въздухът е сякаш забранен. Електрически сумрак призрачно витае над претъпкани рафтове с книги. Толкова е тихо, че мислите секват пред светотатството да излъчват въпроси. Смъртта на една романтична идея също може да има свое битие в безконечното мълчание на онези, които са я забравили.

- Хайде да пием по ракия – делнично нарушава стъписването поривистият домакин – и тогава ще ти разкажа за за войводата Радон Тодев.

- За кого?! – гръмвам се аз – Кой е този човек? Мислех, че ще си говорим за тебе...

- Че да не съм те извикал да ме питаш за мене – пали на четвърт огненият ми събеседник – аз на всеки разказвам за Радона. Щото инак няма да има и памет за него. В учебниците е трябвало да го пишат, в учебницитеее... Кой ще я поменува тая Македония, ако ги нямаше българите да умират за истината и?

В стъклена чаша пред мен прелива течното злато на омиротворяваща ракия. Като ручей от предците, изтлели в горещата кръв на опияняващи плодове. Отломките от несбъднатото ми интервю жалко потракват в безпомощни думи, с които само искам да окуража моя приятел да не спира да разказва.

- Той бил учител – съдбовно запечатва началото Йордан Димитров – също като теб. И не съвсем. Имал дух да покрие България от изгрев до заник. И като дошло време да се мисли за своите, не му се опряла дори и смъртта. Щото я знаел вече и я чакал. Та затуй отишъл със седемдесет души чета при попа и рекъл, „тъй и тъй, отче, да земеш да ни опееш приживе“. „Ама как да направя такова нещо, бе даскале, живи хора опяват ли се на умряло?“, викнал свещеникът. „Опяват се отче, опяват се! Аз си знам, че до утре вечер всинца ще сме при Господа. Бива ли да ни оставиш неизпратени, христиени хора, както си му е редът?“

Насълзеният разказвач отривисто отлива кървава капка ракия за Бог да прости. Несъзнателно следвам и аз, изтръгната от еднаквостта, ожарена в неистовото жертвоприношение на българщината.

- Таз, последната глътка си я пийни – наставя моят приятел – най-много сгрява душата. Туря печат на спомена! И като ги опял попът, те отишли в Годлевския балкан, на местността „Света Богородица“. Божията майка да ги приюти. Че да им е по лесно да си идат от майките си... Разложките села пазели. Да преминат у българско сичките, дето си го милеят...

- По-нататък, какво станало по-нататък? – почти наум изхлипвам своя въпрос.

- Шестотин души турски аскер ги обградили. Били се що се били, та спасили разложчани. Ама до последния човек загинала четата. Не е опявал попът напразно.

Йордан Димитров ме поглежда със сърдито умиление:

- Аз тъй викам на младите – ходете си по своя път, правете що ще правите, ама ако ще срамите майка България и мене в нея, по-добре не се връщайте!

xхх

Вечерта настила ядрена жега по тихата арбанашка улица. Мракът съскаво ме превзема с шепот от песен:

... ой горо, море, зелена,
Радон от гробо излазе,
откача пушка от боро,
препасва сабя френджия,
намета чепе комитско,
по гори броди самотен,
чичо си Благо да траси...

Все още незнам кой точно е моят път. И какво ли ще правя в това безродно време. Но като се върна у дома, първо на теб ще разкажа приятелю Йордане. Че не съм те посрамила. Нито пък майка България. Обещавам.


Здравка Владова-Момчева

4 comments:

Anonymous said...

Wow!!! Страхотно, побиха ме тръпки! Разказитите стават все по-добри и по-добри, растът все нагоре!

Здравка Владова-Момчева said...

Като боровете в онази арбанашка градина ли ?

Благодаря за коментара. Има я и тази България, стига да можеш да отвориш сърцето си за нея !

Здравка

Anonymous said...

Еййй, мине не мине, пък току вземеш и ме разревеш! Що така бе, Здравче?!...
Казвала ли съм ти, че разказите ти трябва да се преподават в училище?
Ами ако не съм, да знаеш, че така и така в момента водя едни лекции на студенти по етнология, ще взема да им попрочета туй-онуй, да изпробвам сетивата им...
Обичам те!

Райна Манджуков

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Ще добавя, че този войвода е бил само на 24 години. На възрастта на студентите ти. Сигурна съм, че те ще откликнат !

Здравка