My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 27 November 2013

Извинявай, че НЕ те помислих за българка!


Мишел Моро озарява офисната ни куртоазия с фриволно френско присъствие. По миниатюрното и личице прелива южно кокетство, а тежките английски фрази шумят като шампанско в балонените и шеги. Всички тайно ги обожаваме. Под маската на възпитано снизхождение, разбира се. И стоическа завист пред лекотата, с която животът преминава през черешовата и плът. Като някакъв нахален юни, безпардонно прередил останалите си единадесет събратя от годината и изпълнил тоалета и с розова пяна. Афродита, родена от водите на Ламанша, току пред студените пясъци на скептичния британски бряг.

- И когато решите да поиграете петанк/ игра с метални топки/, не забравяйте, че се докосвате до една древна провансалска традиция. Чаааак от осми век, когато дедите ми не са имали шанса да популяризират забавленията си пред англичани.

Измиганата светкавица изпод шанелския клепач на Мишел е предназначена за мен, а грациозно търкулнатия портокал към стола на мистър Стрикт, оставя съскава следа сред пуританските ни шушукания. Атаката, както винаги, го сварва неподготвен в усещането му за Жена. Дългогодишната ми приятелка го смущава като пролет, погъделичкала корените на пън. Вълнението прави неуспешен опит да избие в цъфтежи по плесенните му бузи, но бичът на самообладанието шибва червенината обратно. В неясните дълбини на непромокаемите му разбирания.

- И какъв е смисълът от тази игра – впива нокът в кората на портокала мистър Стрикт - френските забавления не включват ли победители и победени? Или удоволствието за вас е ненаказано от правила, както усещам...

Жлъчната горчивка на забележката облекчава донякъде болезнените британски притеснения, че французойката може и този път да победи в безогледно изтъркаляното си предизвикателство. Тънка въздишка, като мъгла, раздипля затъмнение над континенталния проблясък.

- Има правила, разбира се – не се предава Мишел – но във френските забавления дори и загубилите получават награда!

- И каква е тя? – с еректирало ехидство контрира мистър Стрикт.

- Победеният... задължително трябва публично да целуне голото дупе на Фани – лошото момиче на селото. Лошите момичета не носят бельо, нали знаете? Обзалагам се, че и в Англия е така. Нищо, че модните тенденции достигат по-късно до Острова!

Разпадането на една общност, колкото и малобройна да е тя, понякога трае частица от секундата. След неподправената искреност на Мишел, в офиса остава празно пространство. Като след анихилиране на частици във вакуум. Само аз устоявам на масовостта. Нали съм си частен Балкан. И непукиствам по свои закони.

- Не разбирам какво толкова казах – чурулика приятелката ми – как пък никой не попита каква е наградата за победителя!

- Тук откритото любопитство е табу – философски отбелязвам аз, надвесена над арт деко огледалце в първа козметична корекция за деня – ние от Континента сме друга легенда. Няма да оставим на мира разказвача, докато не разберем как свършва приказката.

- Ние да! – възкликва Мишел – Впрочем, вече шест години работим заедно и никога не намерих време да те попитам точно от коя част на Континента идваш ти? Сякаш Франция ни е обсебила и извън нея Европа не съществува.

- За мен съществува – усмихвам се носталгично аз – защото съм българка и често сънувам сините планини на родината си.

Изумлението в перленосивите очи на французойката граничи с кретенизъм. Сякаш внезапно поразяване на жизнените и функции от неизвестен за науката бацил, е пресякло мисълта и наполовина. Мумифицирането вследствие на изненада е било неизвестно на древните египтяни. В двадесет и първи век съобщението, че си българин, очевидно, е по-силно от всякакви езотерични парализи.

- Никога не бих и помислила, че си такаква! Извинявай – усеща се със закъснение Мишел – искам да кажа, чееее... българките ннне са като теб. Те са едни такива... с дехидратирани коси и...

Магнитите имат способността и да отблъскват. Понякога на светлинни години далеч. Даже назад във времето. Където прабаба ми, презвитера Ангелина, осъмвала над дървеното корито докато измие косата си. Че била дълга до земята. И толкова лъскава, и дебела, щото като си сплитала плитките, връзвала с тях разхлабения си пояс. Веднъж, един софийски министър, като минал през Йовковци я видял. И тъй си глътнал граматиката от тия нейни коси, че и вързал пендара. За спомен и гордост на соя и...

- Скъпа, скъпа, чуваш ли ме – писука разстроената Мишел – защо така се вкамени? Много съжалявам, че те обидих. Ок, какво като си българка! Косата ти е в перфектна кондиция! Тъкмо исках да те попитам какви балсами и маски ползваш за нея, защото постигаш потресаващ ефект!

- Мас и газ – с отвъден глас, разцепващ дървеното корито на презвитерата, отвръщам аз – само мас и газ оправят положението! Теглиш ли им кибрита, се пържиш до пълно дехидратиране. Ама лиснеш ли ги през Европа, чак до Острова стигаш и лъщиш като пендара за спомен и гордост на соя си!


Здравка Владова-Момчева

6 comments:

Anonymous said...

Боже, откъде само ги вадиш тези сюжети...
(За това, КАК ГИ РАЗКАЗВАШ изобщо не говоря, защото ако продължавам да описвам възхищението си, ще започне да прилича на ласкателство... А аз не искам да прилича на такова...)
Но, като чета нещата ти, тези, повод за които са някакви реални случки, на моменти сериозно се замислям дали тези хора наистина са такива... Дали наистина е възможно да си толкова... Но - стоп - не искам да приличам да Мишел! Не искам да раздавам квалификации от последна инстанция...
Просто още повече се убеждавам, колко по-широки сме от тях... От всички тях...
И ако звуча като незряла патриотарка - по дяволите! нека да е така...
Обичам те, Здравче

Здравка Владова-Момчева said...

Сюжетите ги предлага животът ми тук, на този Остров. Аз само ги обличам в слово. Да бъда българка е нещо, по-силно от мен. Това най-много удивлява именно тези, които се опитват да ме променят. А иначе, отдавна съм прозряла, че все още ние сме щедрите, емоционалните, смеещите се, плачещите, чувстващите. Дано никога да не се променим, защото озападняването е равно на страшна, необратима духовна нищета !

Благодаря за коментара !

Здравка

Anonymous said...

Здравей Здравка!Трудно ми е на "ти", защото още не мога да повярвам, че съм част от хората, които се наричат твои приятели . Толкова харесвам всичко твое, което съм чела досега. Смятам, че си моят съвременен български писател, който винаги с удоволствие мога да чета и да се вълнувам искрено. Благодаря ти за приятелството и възможността да те опозная отблизо! Спокойна нощ от задрямващ неделен Пловдив!

Anonymous said...

Сега разбирам защо си ТАМ - за да покажеш на света че нас българите ни е имало, има ни и сега и ще ни има и в бъдеще! Нека силата на твоето слово дава самочувствие на всички че са българи.

Пепи и Плами :)

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ви ! Явно няма нищо случайно и моята мисия "Остров", колкото и да е самотна понякога, се разбира от сродните души !

Търновка said...

"озападняването е равно на страшна, необратима духовна нищета" - озападняването е щета, за съжаление все още е на мода...