Да бъдеш себе си в наши дни е равносилно на социално смоубийство. Съществуват хиляди цивилизовани практики, измислени с единствената цел да те потулят сред другите и то така успешно, че накрая сам да се чудиш дали онзи там съвършения, с утрепаната различност, си все още ти, или е някой непознат?
Равнината, както разбирам, дава переспектива само на лишените от въображение. Равнината, също така, не значи равенство и равнопоставеност, а само заравняване. Като повърхност на гроб или английска градина.
В този смисъл, заравняването като социална практика работи успешно в тукашното кралство от векове наред. Толкова успешно, че спокойно мога да кажа – има два вида обществени фактори – Косачки и Ливади.
Хората-Косачки, някак си, перфектно са разбрали, че за да се запази Равнината, е важно Ливадите редовно да се подстригват, уеднаквяват и торят. Нито стръкче да не смее да щукне над братята си – култивирани близнаци, нито тревичка да се пръкне встрани от алеята на всеобщото щастие! Ветровете и дъждовете са планирани да брулят пейзажа по график, с умерени щети и възможност за бързо възстановяване, но само в нормата на допустимото израстване! Щръкнеш ли, например, като някой изоглавен балкански Бодил, насред кротката английска Ливада, веднага някоя услужлива Косачка ще те клъцне, я с намерение да те превърне в Джудже-Бонзай, я в Цвете-Хибрид, или я, най-добре, в изсушен Хербарий сред редките видове на растителната патология. Така де, отклоненията от стандартите също се пазят в лабораториите на вещите градинари, защото с тях е важно да се експериментира процеса на смаляването. Все пак живеем на остров, не може кой както си иска да се разраства и да засенчва Равнината.
Как толкоз години съм оцеляла сред копринения британски Райграс,нямам представа! Незнам и как изглеждам отстрани, сред познатите си Тревички, разните му там Джим, Джордж, Джема и Джина, ама по растителния си код – Здравка – усещам, че ми е яка семката планинска и от дългото облагородяване, все по-резистентна става! Плевел съм сигурно, ама на мене земята ми е родна майка, а на тия – посадените насила – нещо май им е мащехааа...
Оня ден забелязах насред местната Ливада да стърчи някакъв чуждестранен Клон, доста повехнал и май неприхванал от тукашния хумус. Учител по рисуване искал да става човекът, та въпреки гръмките си дипломи от световни университети, дошъл на самотния остров със самотната си мисия. Какво пък, казвам си, нека опита. Може пък от него да излезе накоя плодоносна Ашлама за чудо и приказ на глобалното овощарство!
Случи се, че пак на мен се падна задачата да го придружавам в часовете по усвояване на учителски умения и аз с любопитство го поведох към оранжерията за млади Тревички, която култивираме с традиционно постоянство в нашата крепост на науката.
Гледам го тоя Дийн Картър от Аржентина, висок и разхвърчан като щъркел, цялото му същество излъчва бохемска непоследователност. Косите му се веят – дълги и рошави, китките му – татуирани и украсени с керамични амулети. Същинско хипи в костюм! И тая аржентинска Топола иска Бонзай да става! Обърка ми се вярата в еволюцията и пак ме налегнаха едни тъги... Добре че съм на работа и нямам право да се вълнувам!
Влизаме в студиото по арт, децата – наредени като в саксийки до масите, всичките до едно Разсадчета от най-висока селекция. Кое засега мяза на Кактусче, кое – на Доматче, кое – на свежа Марулка... Е, викам си, има време да тревясат и те, какви хубави Райграсчета ще ми станат!
Гледа ги Дийн, усмихва се, че като се хвана за четките, ни методика го интересува, ни ред и правила. Начоколиха го ония ми ти дечурлига, кое от кое по-запалени по тоя заплес, дето с безредието си им раздуха душичките като въгленчета. Грачат хлапетата, мажат едни тлъсти бои в блоковете си, а там избухват скандално-нереални цветя и полека-лека ливадено-зеления сумрак в стаята взе да изчезва. Даже, сякаш дъга се изви под тавана и настана опасен празник от багри и веселие.
Размахвам аз дневника над главата си, подсещам Дийн да се представи според изискванията, гледам го как щастливо пропада в хаоса на събуденото детство и нищо, ама нищо не искам да направя! И на мен ми е хубаво, и леко, и всичките ми бодли разцъфтяват!
Е да, ама на този остров дивият цъфтеж е кратък. Още неусетили неговия кипеж и хоп, една Косачка дотича да ни пореже:
- Обяснете – казва – мистър Картър, периметъра на Вашия урок.
- Няма такъв – с аржентинско нехайство отвръща Тополата – темата е „Творческа импровизация по цветовете в природата - безкраен празник за сетива и талант”.
Притеснено прехапвам устни. Грешна концепция и непрофесионален подход към порядъчното градинарство! Как тъй импровизация, как тъй празник! Че на всичкото отгоре и безкраен. Този дивораслек справочници по скъсяване на периметъра на ливадите не е ли чел? Какви ги приказва пред опитните култиватори на цивилизована флора!
Косачката и тя е възмутена:
- Кои точно цветове от природата усвоявате днес и къде са примерите на растения, които учениците да копират в своите картини?
Втренчвам се в Тополата с очи на препарирана кукумявка и с всичките си консервирани сили се опитвам да му внуша в коя папка са проклетите примери, та барем с някой излинял хербарий да се спаси от предстоящото окастряне. Ама не се получи.
На следващия съвет на Действащите Косачки ни уведомиха, че господин Дийн Картър решил да не продължава курса си на обучение по арт и заминал да преподава в родната си Аржентина. А според мен, отказа да бъде превърнат в английска ливада.
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 16 April 2009
На какво ме научи Иван Българинът от село Бадевци
Задавали ли сте си въпроса, защо обичате своята страна? Не държавата. Страната България.
Всеки път, когато се опитам да си отговоря в съзнанието ми се преплитат хиляди причини. Слънцето, природата, приятелите, киселото мляко, фолклора. И все пак не е това. Може би се стремя към себе си отпреди заминаването ми за Англия, когато вкусът на битието беше домашен и когато сутрин ме събуждаше православен камбанен звън?
Сега имам удобства, електронният часовник възпитано ме подсеща на разсъмване, че денят ми ще протече предопределено, в къси пасове между работа, шопинг и недосънувани спомени.
- Знаеш ли, в теб е останало нещо диво и неопитомено от предишната ти родина – загрижено констатира колегата ми Алън Квашневски – за какво ти е тази старомодна привързаност? Защо не си намериш някоя изгодна дестинация, стига с тази България! Да не би там да е по-евтино да прекараш лятото си? Кажи, ако има намаления, може и аз да се заинтересувам от някоя оферта?
Алън е от полски произход. Не знае бащиния си език и смята, че е англичанин. Попил е всички практични нагласи, които подреденото общество е възпитало у него – нюх към изгодни разпродажби, екскурзии на ниски цени, пазарлъци до прилошаване с разни дистрибутори на какво ли не , избор на университети с ниски такси за децата му. Ходил е в Полша само два пъти и не може да се начуди защо роднините толкова му се радват.
- Говорят ми на полски, моля ти се! Сякаш очакват да ги разбирам! Хората днес трябва да са граждани на света и да комуникират на английски! Колко са старомодни тези поляци!
Алън твърди, че преди три години е имал достатъчно средства, за да закупи средновековна полска крепост, която била обявена за продан на пазара за имоти в родината му. Пардон, в родината на баща му. Отказал се, защото имало условие самобитността на паметника да се запази и промените, които евентуалният собственик можел да прави, трябвало да бъдат в духа на епохата, в която е строен.
- Но да ме заставят да живея в 13 век е направо сантиментално полско безумие! Искам да имам модерна баня с джакузи и паркинг, вместо конюшня. Отклоних офертата, а беше на половин цена!
Мълча и преглъщам другостта си. Не искам да пилея думи за този гражданин на света.
Идва дългоочакваната отпуска. Очаква ме България, с онова нестинарско слънце, което ме обгаря с любовна жестокост всеки път, когато сляза от самолета.
- Заминаваш значи – Алън препречва бягството ми от цивилизованата самота – у дома, така ли?
Въобразявам ли си или в очите на моя колега прочитам тъжна завист?
- Аз пък имам задачка за теб – продължава той и лицето му придобива тържествуващо изражение – отговори ми, като се върнеш, коя е причината да обичаш тази своя страна. Знам, че имате проблеми и то много. Но ти все се стремиш натам. Защо?
Преди да отвърна нещо възвишено за слънцето, природата, приятелите, киселото мляко и фолклора, Алън се шмугва в офиса си и ме оставя насаме с тази дилема.
Разсъмва се. Денят се запалва в злато и огън. Август пламти в утринна лава. Село Бадевци се събужда умиротворено, безмълвно и безлюдно. Стоя на дървения, пресъхнал чардак на къщата си, вслушвам се в себе си и тишината. Кръговратът на времето е погълнал предците ми, душите им кръжат навярно в безплътна патриархална радост над самотното ми завръщане. Веднъж в годината е моята задушница, пак дойдох да ги помена в мълчание.
Въздухът трепти в копринено платно над боровите върхове, ухае на необрани билки, светът се свестява в мигновено равновесие и остри черни кръстове от лястовичи ята расичат светлината. Това е любовта, която изпитвам в момента. Тя преминава през очите ми и изпълва цялото ми същество с доброта. И забрава за всичко, през което преминах, за да стигна отново дотук. За да си позволя да се развълнувам.
А иначе реалността е такава : Бадевци е от онези малки планински селца, наречени в държавната статистика „населени места със затихващи функции”.
В него живеят единадесет постоянни жители, десет от които на възраст над 70 години. По спомените на баща ми, някога тук са имали поминък над триста семейства, които постепенно се изселили по градовете. Имало и училище, земята за което била подарена от моите прадядовци на общината, за да има къде да учат децата им. То сега самотно се руши в джунгла от бурени. Зад него подивели овощни градини с изкорубени круши и грохнали ябълки, примирено тлеят,непипнати от човешка ръка. Къщите са празни, заключени с тежки катинари до разрешаване на споровете около продажбата им от несговорчивите наследници. Красиво е. Но сезоните се сменят без да има кой да им се любува.
Всъщност, не е съвсем така. Има едно-единствено изключение. В тишината припуква пресипналото радио на моя съсед Иван. Той, всъщност, ми е чичо, но аз винаги съм го смятала за приятел. Има някаква диворасла духовна близост помежду ни, която само общият корен може да породи. Само че аз „благоразумно” съм изневерила на родовата привързаност, а Иван е този, който истински я живее. Сам.
Той никога не пожела да напусне Бадевци.
- Защо – питам го с недоумение – знаеш ли колко се е променил светът! Хората не разбират вече такава привързаност. Имам един колега в Англия, дето ми зададе въпрос защо обичам страната си. Ти защо я обичаш?
Иван ме поглежда със стоманените си очи и късо отсича:
- Където си окучено на туй си научено! Тъй да му кажеш на твоя колега! Друго обяснение нямам. И хайде да тръгвам, че цял ден имам да кося.
- Ела да вечеряш с нас след работа – провиквам се след него.
- Ще дойда, ама ще ме почакате да си сложа чиста, изгладена риза, че като ме видите отдалеч, да си кажете ей го Иван Българинът от село Бадевци ни идва на гости!
Синевата се извива като залив в небето. Иван тръгва да коси след сенките на предците си. Последният жив в изоставения кръговрат на живота.
Здравка Владова-Момчева
Всеки път, когато се опитам да си отговоря в съзнанието ми се преплитат хиляди причини. Слънцето, природата, приятелите, киселото мляко, фолклора. И все пак не е това. Може би се стремя към себе си отпреди заминаването ми за Англия, когато вкусът на битието беше домашен и когато сутрин ме събуждаше православен камбанен звън?
Сега имам удобства, електронният часовник възпитано ме подсеща на разсъмване, че денят ми ще протече предопределено, в къси пасове между работа, шопинг и недосънувани спомени.
- Знаеш ли, в теб е останало нещо диво и неопитомено от предишната ти родина – загрижено констатира колегата ми Алън Квашневски – за какво ти е тази старомодна привързаност? Защо не си намериш някоя изгодна дестинация, стига с тази България! Да не би там да е по-евтино да прекараш лятото си? Кажи, ако има намаления, може и аз да се заинтересувам от някоя оферта?
Алън е от полски произход. Не знае бащиния си език и смята, че е англичанин. Попил е всички практични нагласи, които подреденото общество е възпитало у него – нюх към изгодни разпродажби, екскурзии на ниски цени, пазарлъци до прилошаване с разни дистрибутори на какво ли не , избор на университети с ниски такси за децата му. Ходил е в Полша само два пъти и не може да се начуди защо роднините толкова му се радват.
- Говорят ми на полски, моля ти се! Сякаш очакват да ги разбирам! Хората днес трябва да са граждани на света и да комуникират на английски! Колко са старомодни тези поляци!
Алън твърди, че преди три години е имал достатъчно средства, за да закупи средновековна полска крепост, която била обявена за продан на пазара за имоти в родината му. Пардон, в родината на баща му. Отказал се, защото имало условие самобитността на паметника да се запази и промените, които евентуалният собственик можел да прави, трябвало да бъдат в духа на епохата, в която е строен.
- Но да ме заставят да живея в 13 век е направо сантиментално полско безумие! Искам да имам модерна баня с джакузи и паркинг, вместо конюшня. Отклоних офертата, а беше на половин цена!
Мълча и преглъщам другостта си. Не искам да пилея думи за този гражданин на света.
Идва дългоочакваната отпуска. Очаква ме България, с онова нестинарско слънце, което ме обгаря с любовна жестокост всеки път, когато сляза от самолета.
- Заминаваш значи – Алън препречва бягството ми от цивилизованата самота – у дома, така ли?
Въобразявам ли си или в очите на моя колега прочитам тъжна завист?
- Аз пък имам задачка за теб – продължава той и лицето му придобива тържествуващо изражение – отговори ми, като се върнеш, коя е причината да обичаш тази своя страна. Знам, че имате проблеми и то много. Но ти все се стремиш натам. Защо?
Преди да отвърна нещо възвишено за слънцето, природата, приятелите, киселото мляко и фолклора, Алън се шмугва в офиса си и ме оставя насаме с тази дилема.
Разсъмва се. Денят се запалва в злато и огън. Август пламти в утринна лава. Село Бадевци се събужда умиротворено, безмълвно и безлюдно. Стоя на дървения, пресъхнал чардак на къщата си, вслушвам се в себе си и тишината. Кръговратът на времето е погълнал предците ми, душите им кръжат навярно в безплътна патриархална радост над самотното ми завръщане. Веднъж в годината е моята задушница, пак дойдох да ги помена в мълчание.
Въздухът трепти в копринено платно над боровите върхове, ухае на необрани билки, светът се свестява в мигновено равновесие и остри черни кръстове от лястовичи ята расичат светлината. Това е любовта, която изпитвам в момента. Тя преминава през очите ми и изпълва цялото ми същество с доброта. И забрава за всичко, през което преминах, за да стигна отново дотук. За да си позволя да се развълнувам.
А иначе реалността е такава : Бадевци е от онези малки планински селца, наречени в държавната статистика „населени места със затихващи функции”.
В него живеят единадесет постоянни жители, десет от които на възраст над 70 години. По спомените на баща ми, някога тук са имали поминък над триста семейства, които постепенно се изселили по градовете. Имало и училище, земята за което била подарена от моите прадядовци на общината, за да има къде да учат децата им. То сега самотно се руши в джунгла от бурени. Зад него подивели овощни градини с изкорубени круши и грохнали ябълки, примирено тлеят,непипнати от човешка ръка. Къщите са празни, заключени с тежки катинари до разрешаване на споровете около продажбата им от несговорчивите наследници. Красиво е. Но сезоните се сменят без да има кой да им се любува.
Всъщност, не е съвсем така. Има едно-единствено изключение. В тишината припуква пресипналото радио на моя съсед Иван. Той, всъщност, ми е чичо, но аз винаги съм го смятала за приятел. Има някаква диворасла духовна близост помежду ни, която само общият корен може да породи. Само че аз „благоразумно” съм изневерила на родовата привързаност, а Иван е този, който истински я живее. Сам.
Той никога не пожела да напусне Бадевци.
- Защо – питам го с недоумение – знаеш ли колко се е променил светът! Хората не разбират вече такава привързаност. Имам един колега в Англия, дето ми зададе въпрос защо обичам страната си. Ти защо я обичаш?
Иван ме поглежда със стоманените си очи и късо отсича:
- Където си окучено на туй си научено! Тъй да му кажеш на твоя колега! Друго обяснение нямам. И хайде да тръгвам, че цял ден имам да кося.
- Ела да вечеряш с нас след работа – провиквам се след него.
- Ще дойда, ама ще ме почакате да си сложа чиста, изгладена риза, че като ме видите отдалеч, да си кажете ей го Иван Българинът от село Бадевци ни идва на гости!
Синевата се извива като залив в небето. Иван тръгва да коси след сенките на предците си. Последният жив в изоставения кръговрат на живота.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 18 March 2009
Поезия „алангле”
Миналият четвъртък беше вълнуващ ден за моите ученички. Предстоеше годишното издание на националната среща по поезия “Poetry Live”, която се организира по инициатива на министерството на образованието и представлява публично литературно четене на живо. Представят се поетите, включени със свои произведения в антологията за 11 клас, върху чиито творби децата от цялата страна трябва да полагат задължителни матури през юни. Беше ми любопитно да отида на едно събиране от такъв мащаб. Инициативата обхваща двуседмично турне на поетите из големите градове на Англия и четения в огромни зали, където се събират училища от региона, за да получат напътствия от проверяващите, които им изнасят лекции за това, как да напишат своите есета. Лекциите се редуват с изяви на въпросните поети, на които децата имат възможност да задават въпроси, главно в стил „какво е искал да каже авторът”. Съвсем скоро се убедих, че това е един много уместен въпрос, като се има предвид съдържанието на повечето от стихотворенията. Но за това – по-късно.
В онази щипеща кожата утрин всичко ми изглеждаше оправдаващо надеждите ни. Трябваше да се съберем в Рединг – един град наблизо, известен като „английската силиконова долина”, а също и с ужасната си, струпана накуп архитектура, в която старо и ново се задушават взаимно в причудливи бетонно-плексигласови грамади, подпрени от туфи зеленясали викториански къщи.
Напълно в духа на традиционната дискриминация, нашето училище беше причислено към групата на „добрите учебни заведения” и насочено към централната градска зала, докато простосмъртните обикновени училища бяха наблъскани в театъра за следобедното издание на купона.
Пристигнахме в обиталището на местната елитарна култура, зомбирани от напътствия, под конвой освирепели от старание учители и деца в пълна униформа, с посинели, настръхнали кълки под сивите, безрадостни поли. Предстоеше да се настаним до най-доброто частно дамско училище, пристигнало от Оксфорд в съвършен порядък, височина и размер на питомките си, които изглеждаха като струговани в елегантните си униформи и нежни руси коси. Как пък поне една брюнетка не се мярна сред тях! За черни деца или индийчета въобще не ставаше дума. Боже опази!
След като се сгъстихме по местата си в потискащо мълчание, тихомълком, към нас се присъединиха още две богоизбрани училища – о, ужас – смесени! И те покорно заситниха към секторите си, но с какъв потрес забелязах, моите момичета да впиват жадни, да не кажа похотливи погледи подир дори и най-невзрачния, пъпчив представител на противоположния пол. Не стига това, ами ги видях как се сръгват в ребрата, ако някой по-наперен екземпляр ги погледнеше, изчервен, изпод мигла. Без малко да се усъмня в правотата на еднополовото английско възпитание като противоестествено, но веднага изпъдих от съзнанието си тази еретична мисъл, както подобава на една поданичка на кралицата.
Охраняващите учителки – всички драпирани с шалчета и странни прически като гнезда на науката по ръбестите им глави, застинаха в ефектни елинистични пози. Също като на древен фриз. Направо се побърках, докато се нагърча в подобна такава, че да не изпъквам в навалицата. Непрекъснато си повтарях наум, че скоро ще потъна във въртопите на поезията и няма да изпитвам никакви физически страдания.
На сцената излезе червендалест здравеняк и жизнерадостно се предстви като водещ на срещата. След това, практично ни информира къде се намират тоалетните и какви точно знаци ще ни отправя, когато трябва да ръкопляскаме. Нямах сили дори да изхълцам от стъписване. След встъплението, което трая около пет минути, беше обявена и първата дама на съвременната английска поезия, която, освен че пишела такава, била и лесбийка, както любезно ни осведоми здравенякът. То и да не го беше направил, тази много важна подробност беше отразена в биографията и, напечатана както в антологията, така и в рекламната дипляна на събитието.
Излезе смразяващо мъжествено създание с властен поглед на римски центурион. Залата заглъхна в гробовна тишина. Поетесата, очевидно, се ползваше с тежък авторитет и демонстрираше размазващо самочувствие. Прочете всички свои творби, поместени в помагалото за 11 клас и когато едно плахо дете я попита какво ново е написала, студено му отговори, че по договор е задължена да прочете само тези стихотворения, публикувани там.
Всъщност, всички поети, които четоха след нея, отговориха същото на подобни нелогични въпроси. Само последният се престраши да представи една-две от последните си нови творби, ама май не беше наясно с договора си. Разбираемо, човекът беше от Карибите, къде ще е наясно с английското „колкото-толкова”. Децата се взривиха от ръкопляскания.
Преди антракта, на сцената се изкатери запъхтян господин, в скъп костюм и подозрително много лъскави пръстени по косматите си пръсти. Контрастът с плешивата му глава до такава степен ме разсея, че без малко да не разбера, че това бе въпросният проверяващ, който щеше да поучава учениците как да си пишат изпитните работи. Той заговори с мазен и в същото време пробиващ тъпанчетата глас, като маниерно провлачваше гласните до бездънен, вселенски резонанс. Очевидно, изфабрикуваната „музикалност” на тембъра му го опияняваше. Хлапетата до и около мен пак започнаха енергично да се ръгат в ребрата. Горките! Това беше единственият, безсловесен начин да си предадат съобщението, че лекторът е гей.
Заслушах се в изложението, твърдо решена да запаметя всички онези тънкости на матуритетното писане, заради които децата и ние бяхме платили по 20 лири, за да бъдем осветлени по въпроса. Оказа се, че разковничето на всички бъдещи успехи на зрелостното поприще е ... ПЛАНЪТ, драги мои! Как не съм се сетила досега! Ами че то било толкова просто! Този ПЛАН, който още от социалистическите петилетки ни преследва с дивите си метаморфози – ПЛАНИРАНО строителство, ПЛАНИРАНА икономика, ПЛАНИРАНА раждаемост и ПЛАНИРАН крах на цели поколения, сега, като неумиращ фалос пак щръкна наспроти ошашавените муцунки на следващите генерации, ПЛАНИРАНИ за претопяване!
Здравенякът-клакьор ПЛАНИРАНО вдигна палци нагоре и ние ПЛАНИРАНО откликнахме с бурни ръкопляскания.
На излизане, изгубила дар слово, с пресушени очаквания, следях как моите момичета се изнизват смирено през позлатения портал на сградата. На отсрещния тротоар, Оксфордските девици хрисимо ситняха към автобуса си. Преди да се отдам на черно отчаяние, бях внезапно спасена от последното си впечатление за деня.
Безмълвно, по английски, моите девойчета и госпожиците от Оксфорд взаимно си показаха среден пръст.
Има надежда за утрешните поколения, въпреки всичко, нали?
Здравка Владова-Момчева
В онази щипеща кожата утрин всичко ми изглеждаше оправдаващо надеждите ни. Трябваше да се съберем в Рединг – един град наблизо, известен като „английската силиконова долина”, а също и с ужасната си, струпана накуп архитектура, в която старо и ново се задушават взаимно в причудливи бетонно-плексигласови грамади, подпрени от туфи зеленясали викториански къщи.
Напълно в духа на традиционната дискриминация, нашето училище беше причислено към групата на „добрите учебни заведения” и насочено към централната градска зала, докато простосмъртните обикновени училища бяха наблъскани в театъра за следобедното издание на купона.
Пристигнахме в обиталището на местната елитарна култура, зомбирани от напътствия, под конвой освирепели от старание учители и деца в пълна униформа, с посинели, настръхнали кълки под сивите, безрадостни поли. Предстоеше да се настаним до най-доброто частно дамско училище, пристигнало от Оксфорд в съвършен порядък, височина и размер на питомките си, които изглеждаха като струговани в елегантните си униформи и нежни руси коси. Как пък поне една брюнетка не се мярна сред тях! За черни деца или индийчета въобще не ставаше дума. Боже опази!
След като се сгъстихме по местата си в потискащо мълчание, тихомълком, към нас се присъединиха още две богоизбрани училища – о, ужас – смесени! И те покорно заситниха към секторите си, но с какъв потрес забелязах, моите момичета да впиват жадни, да не кажа похотливи погледи подир дори и най-невзрачния, пъпчив представител на противоположния пол. Не стига това, ами ги видях как се сръгват в ребрата, ако някой по-наперен екземпляр ги погледнеше, изчервен, изпод мигла. Без малко да се усъмня в правотата на еднополовото английско възпитание като противоестествено, но веднага изпъдих от съзнанието си тази еретична мисъл, както подобава на една поданичка на кралицата.
Охраняващите учителки – всички драпирани с шалчета и странни прически като гнезда на науката по ръбестите им глави, застинаха в ефектни елинистични пози. Също като на древен фриз. Направо се побърках, докато се нагърча в подобна такава, че да не изпъквам в навалицата. Непрекъснато си повтарях наум, че скоро ще потъна във въртопите на поезията и няма да изпитвам никакви физически страдания.
На сцената излезе червендалест здравеняк и жизнерадостно се предстви като водещ на срещата. След това, практично ни информира къде се намират тоалетните и какви точно знаци ще ни отправя, когато трябва да ръкопляскаме. Нямах сили дори да изхълцам от стъписване. След встъплението, което трая около пет минути, беше обявена и първата дама на съвременната английска поезия, която, освен че пишела такава, била и лесбийка, както любезно ни осведоми здравенякът. То и да не го беше направил, тази много важна подробност беше отразена в биографията и, напечатана както в антологията, така и в рекламната дипляна на събитието.
Излезе смразяващо мъжествено създание с властен поглед на римски центурион. Залата заглъхна в гробовна тишина. Поетесата, очевидно, се ползваше с тежък авторитет и демонстрираше размазващо самочувствие. Прочете всички свои творби, поместени в помагалото за 11 клас и когато едно плахо дете я попита какво ново е написала, студено му отговори, че по договор е задължена да прочете само тези стихотворения, публикувани там.
Всъщност, всички поети, които четоха след нея, отговориха същото на подобни нелогични въпроси. Само последният се престраши да представи една-две от последните си нови творби, ама май не беше наясно с договора си. Разбираемо, човекът беше от Карибите, къде ще е наясно с английското „колкото-толкова”. Децата се взривиха от ръкопляскания.
Преди антракта, на сцената се изкатери запъхтян господин, в скъп костюм и подозрително много лъскави пръстени по косматите си пръсти. Контрастът с плешивата му глава до такава степен ме разсея, че без малко да не разбера, че това бе въпросният проверяващ, който щеше да поучава учениците как да си пишат изпитните работи. Той заговори с мазен и в същото време пробиващ тъпанчетата глас, като маниерно провлачваше гласните до бездънен, вселенски резонанс. Очевидно, изфабрикуваната „музикалност” на тембъра му го опияняваше. Хлапетата до и около мен пак започнаха енергично да се ръгат в ребрата. Горките! Това беше единственият, безсловесен начин да си предадат съобщението, че лекторът е гей.
Заслушах се в изложението, твърдо решена да запаметя всички онези тънкости на матуритетното писане, заради които децата и ние бяхме платили по 20 лири, за да бъдем осветлени по въпроса. Оказа се, че разковничето на всички бъдещи успехи на зрелостното поприще е ... ПЛАНЪТ, драги мои! Как не съм се сетила досега! Ами че то било толкова просто! Този ПЛАН, който още от социалистическите петилетки ни преследва с дивите си метаморфози – ПЛАНИРАНО строителство, ПЛАНИРАНА икономика, ПЛАНИРАНА раждаемост и ПЛАНИРАН крах на цели поколения, сега, като неумиращ фалос пак щръкна наспроти ошашавените муцунки на следващите генерации, ПЛАНИРАНИ за претопяване!
Здравенякът-клакьор ПЛАНИРАНО вдигна палци нагоре и ние ПЛАНИРАНО откликнахме с бурни ръкопляскания.
На излизане, изгубила дар слово, с пресушени очаквания, следях как моите момичета се изнизват смирено през позлатения портал на сградата. На отсрещния тротоар, Оксфордските девици хрисимо ситняха към автобуса си. Преди да се отдам на черно отчаяние, бях внезапно спасена от последното си впечатление за деня.
Безмълвно, по английски, моите девойчета и госпожиците от Оксфорд взаимно си показаха среден пръст.
Има надежда за утрешните поколения, въпреки всичко, нали?
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 25 February 2009
Контакт
Когато Едуард постъпи на работа само за един срок, от септември до Коледа, всички колеги решиха да не разговарят с него.
Има един такъв феномен в доброто старо кралство и той се нарича ЙЕРАРХИЯ. Явлението повтаря точ в точ еволюционната стълбица на Дарвин, само че наместо разните му там зелени еуглени и чехълчета, хората са тези, които изпълват нишите на хранителната верига, така че от панцерната риба до земноводното, всичко е разграфено в стриктна последователност. Кой кого изяжда, кой кого избутва, кой поглъща предишния хищник и жертвата му – всичко, ама буквално всичко, е утвърдено като НОРМАЛНО. Разните му там източноевропейски екземпляри, като мен, които плуват като екзотични риби в коацерватния гьол на английското СЪТВОРЕНИЕ, циркулират за цвят и от време на време отнасят по някое учтиво захапване по разперените си опашки. Колкото да отплуват в подмола на забвението и да не се пречкат в естествения подбор на местните видове, които много обичат да се люпят в хайвер от интриги и нравствена тиня.
Та в един жужащ от учтивост и взаимен контрол ден, Едуард прекрачи прага на учителската стая и всинца вкупом забиха иглени очи в срамежливото му появяване. Какво ли пък ги заплашваше този малък човек, който от първия момент ми заприлича едновременно на хобит и добродушна версия на дон Домат от книжката на Джани Родари за Лукчо?
Едуард се сви на един стол и моментално заби поглед в Джи Ес Ема си, като усърдно защрака с пръсти по клавиатурата му, сякаш искаше да изпрати последен, отчаян есемес на някого в големия, свободен свят. Постепенно, разговорите в змийското ни гнездо предпазливо набраха скорост и приспивен съсък надделя моментното любопитство в нашата човекосистема. Щях да забравя за новодошлия, улисана в собственото си оцеляване, когато внезапното появяване на шефката ми, събра съдбата ми с неговата в най-странното отчуждено приятелство, което някога ми се беше случвало.
Оказа се, че Едуард принадлежи към една от най-презираните касти в английското образование – тази на учителите, които работят по заместване на дългосрочно отсъстващи по болест колеги. Нещо като бройки по член 64 в миналото, в България, само че във Великобритания, заместниците се набавят чрез специални агенции и получават по 150 лири на ден! Такава е цената на техните услуги и постоянната несигурност, в която живеят в очакване на поредния краткосрочен договор. През времето, когато не работят, поради липса на боледуващи редовни учители, проблемът със съществуването си е изцяло техен! Та внезапната поява на Едуард в нашата непоклатима крепост на знанието, се ознаменува с тиха, изпържваща ЗАВИСТ от страна на заробените с твърда заплата труженици на науката. Пришелецът щеше да пребивава сред нас цели четири месеца и практичните умове на всички заинтересовани затракаха калкулации като пренавити броячи на таксита.
Моята мениджърка ме уведоми, че трябва да въведа новия колега в рутината и се отдалечи с достойнството на патрицианка от плебейските грижи, сред които ме остави.
Добросъвестно разчистих бюрото до мен и след озадачаващо дълга увертюра от извинения, Едуард седна на ръба на стола си, готов да подскочи при всяко мое вдишване и издишване. Нямах идея как да процидирам по-нататък с този изумителен човешки индивид. На всички техники по добро възпитание, които успешно съм усвоила в дългогодишната си практика на британка, този кръгъл като футболна топка дребосък, отреагираше с париращо смущение и безкрайни уверения, че по никакъв начин не желае да ме притеснява. Колкото и да се опитвах да го убедя, че не ме застрашава по никакъв начин, той продължаваше да не ми вярва. Някак си, не му вдъхвах доверие, че наистина нямам нищо против него. Изнервящата позиционна престрелка на учтивост продължи три дни. През цялото време трябваше да подавам къси пасове от фрази, че съм добре, да, днес е студено, не, благодаря, не желая чаша чай и да, разбира се, можеш да оставиш химикала си където поискаш. Чувствах, че бавно и сигурно полудявам, че вместо омраза, в мен се зараждаше онова съчувстващо любопитство към себеподобните ми, което винаги ме обзема в компанията на добри и уязвими хора. Просто инстинкт за наранената човешка емоционалност, който ме съпътства, непокътнат, още от детството.
На четвъртия ден, атакувах фронтално, по български, с парализираща прямота и поглед впит в теменужените зеници на Едуард, които просто нямаше накъде да избягат.
- Виж сега – започнах венага след първото му сутрешно извинение – не е нужно да правиш това всеки път. Бюрото си е твое, можеш да си го нареждаш както искаш и въобще не ме притеснява къде точно оставяш киселото си мляко, тъй като нищо, ама наистина нищо от твоите неща не ме дразни, изнервя или нарушава визуалната ми переспектива.
Новият ми колега мълчеше потресен от откровеността ми. Толкова беше онемял, че паузата помежду ни откънтя в спасителния звънец за регистрация и се стопи в следващото ми съдбовно откровение:
- Аз съм българка, а ние българите сме много открити хора. Ако не те харесвах, повярвай, щях да ти го кажа направо. Какво да го усуквам като сънародниците ти, докато се скапеш в съмнения за собственото си несъвършенство!
Навярно така ми се стори, но очите на Едуард ме изпратиха с опитомена признателност.
Денят премина в приятна, тиха рутина. През обедната почивка колегата ми спокойно си изяде млякото и даже ми донесе чаша кафе, която после старателно изми и подсуши. Не каза нито дума до края на деня и аз дори успях да се поровя из разни астрологични сайтове, доволна от примирието.
След часовете, Едуард предпазливо ме приближи и със срамежливо доверие ми прошепна:
- Те не са ми сънародници. Аз съм ирландец.
Здравка
Има един такъв феномен в доброто старо кралство и той се нарича ЙЕРАРХИЯ. Явлението повтаря точ в точ еволюционната стълбица на Дарвин, само че наместо разните му там зелени еуглени и чехълчета, хората са тези, които изпълват нишите на хранителната верига, така че от панцерната риба до земноводното, всичко е разграфено в стриктна последователност. Кой кого изяжда, кой кого избутва, кой поглъща предишния хищник и жертвата му – всичко, ама буквално всичко, е утвърдено като НОРМАЛНО. Разните му там източноевропейски екземпляри, като мен, които плуват като екзотични риби в коацерватния гьол на английското СЪТВОРЕНИЕ, циркулират за цвят и от време на време отнасят по някое учтиво захапване по разперените си опашки. Колкото да отплуват в подмола на забвението и да не се пречкат в естествения подбор на местните видове, които много обичат да се люпят в хайвер от интриги и нравствена тиня.
Та в един жужащ от учтивост и взаимен контрол ден, Едуард прекрачи прага на учителската стая и всинца вкупом забиха иглени очи в срамежливото му появяване. Какво ли пък ги заплашваше този малък човек, който от първия момент ми заприлича едновременно на хобит и добродушна версия на дон Домат от книжката на Джани Родари за Лукчо?
Едуард се сви на един стол и моментално заби поглед в Джи Ес Ема си, като усърдно защрака с пръсти по клавиатурата му, сякаш искаше да изпрати последен, отчаян есемес на някого в големия, свободен свят. Постепенно, разговорите в змийското ни гнездо предпазливо набраха скорост и приспивен съсък надделя моментното любопитство в нашата човекосистема. Щях да забравя за новодошлия, улисана в собственото си оцеляване, когато внезапното появяване на шефката ми, събра съдбата ми с неговата в най-странното отчуждено приятелство, което някога ми се беше случвало.
Оказа се, че Едуард принадлежи към една от най-презираните касти в английското образование – тази на учителите, които работят по заместване на дългосрочно отсъстващи по болест колеги. Нещо като бройки по член 64 в миналото, в България, само че във Великобритания, заместниците се набавят чрез специални агенции и получават по 150 лири на ден! Такава е цената на техните услуги и постоянната несигурност, в която живеят в очакване на поредния краткосрочен договор. През времето, когато не работят, поради липса на боледуващи редовни учители, проблемът със съществуването си е изцяло техен! Та внезапната поява на Едуард в нашата непоклатима крепост на знанието, се ознаменува с тиха, изпържваща ЗАВИСТ от страна на заробените с твърда заплата труженици на науката. Пришелецът щеше да пребивава сред нас цели четири месеца и практичните умове на всички заинтересовани затракаха калкулации като пренавити броячи на таксита.
Моята мениджърка ме уведоми, че трябва да въведа новия колега в рутината и се отдалечи с достойнството на патрицианка от плебейските грижи, сред които ме остави.
Добросъвестно разчистих бюрото до мен и след озадачаващо дълга увертюра от извинения, Едуард седна на ръба на стола си, готов да подскочи при всяко мое вдишване и издишване. Нямах идея как да процидирам по-нататък с този изумителен човешки индивид. На всички техники по добро възпитание, които успешно съм усвоила в дългогодишната си практика на британка, този кръгъл като футболна топка дребосък, отреагираше с париращо смущение и безкрайни уверения, че по никакъв начин не желае да ме притеснява. Колкото и да се опитвах да го убедя, че не ме застрашава по никакъв начин, той продължаваше да не ми вярва. Някак си, не му вдъхвах доверие, че наистина нямам нищо против него. Изнервящата позиционна престрелка на учтивост продължи три дни. През цялото време трябваше да подавам къси пасове от фрази, че съм добре, да, днес е студено, не, благодаря, не желая чаша чай и да, разбира се, можеш да оставиш химикала си където поискаш. Чувствах, че бавно и сигурно полудявам, че вместо омраза, в мен се зараждаше онова съчувстващо любопитство към себеподобните ми, което винаги ме обзема в компанията на добри и уязвими хора. Просто инстинкт за наранената човешка емоционалност, който ме съпътства, непокътнат, още от детството.
На четвъртия ден, атакувах фронтално, по български, с парализираща прямота и поглед впит в теменужените зеници на Едуард, които просто нямаше накъде да избягат.
- Виж сега – започнах венага след първото му сутрешно извинение – не е нужно да правиш това всеки път. Бюрото си е твое, можеш да си го нареждаш както искаш и въобще не ме притеснява къде точно оставяш киселото си мляко, тъй като нищо, ама наистина нищо от твоите неща не ме дразни, изнервя или нарушава визуалната ми переспектива.
Новият ми колега мълчеше потресен от откровеността ми. Толкова беше онемял, че паузата помежду ни откънтя в спасителния звънец за регистрация и се стопи в следващото ми съдбовно откровение:
- Аз съм българка, а ние българите сме много открити хора. Ако не те харесвах, повярвай, щях да ти го кажа направо. Какво да го усуквам като сънародниците ти, докато се скапеш в съмнения за собственото си несъвършенство!
Навярно така ми се стори, но очите на Едуард ме изпратиха с опитомена признателност.
Денят премина в приятна, тиха рутина. През обедната почивка колегата ми спокойно си изяде млякото и даже ми донесе чаша кафе, която после старателно изми и подсуши. Не каза нито дума до края на деня и аз дори успях да се поровя из разни астрологични сайтове, доволна от примирието.
След часовете, Едуард предпазливо ме приближи и със срамежливо доверие ми прошепна:
- Те не са ми сънародници. Аз съм ирландец.
Здравка
Monday, 23 February 2009
Котешки неволи, кючек като социално откровение и спасение при корените...
За самотата като начин на живот съм чела множество покъртителни текстове. Те са ме довеждали или до депресия, или до животинското желание да избягам и да се скрия от подобна съдба. В смисъл, никой не иска да бъде сам, нали? Социалната матрица е набила в съзнанието ни понятието КОМПРОМИС, уж като спасение от ужаса да бъдеш сам. Това означава да търпиш с английски стоицизъм задушаващата глупост на себеподобните си, да се завираш с идиотска усмивка в разни разговори от думи, подхвърляни като пинг-понг в бодра лицева гимнастика, понеже така го изисква обществената ти интеграция. Да не говорим, че има и много по-тежки случаи на обезличаване.
Приятелката ми Лин, мениджърка на екип от 300 души в една от най-големите банки в Лондонското Сити, е известна с грандиозните си купони, на които ни събира от години с почти служебна настойчивост. Там задължително се озовавам сред тълпа от едни и същи 100-120 души, нейни подчинени, които изпиват около три бурета с бира и ядат сготвените от нея „тайландски” манджи, предъвквайки между комплиментите, които сипят, парчета суров лук, забъркан с разплакващо къри. Всяко второ изречение е нещо като възхвала на домакинята, която въпреки огромната си заетост, е намерила време да осигури на хората си социален контакт. Понеже се явих в това изискано общество като свободен електрон, издухан от Балканите на този уреден остров, през първите две години на купонясването, тъй и не разбрах кои са тези хора и защо принадлежат на Лин? Аз я познавам по друга линия и по начина, по който съм я посрещала в дома си, вече съм сигурна, никой друг не я е посрещал. Тази май е и причината тя предпазливо да ме обикне и да се постарае да ме привърже към себе си по единствения начин, който и е втълпен от тукашната система– чрез подаръци. Последният, който получих от нея беше направо зашеметяващ – автентичен японски тоалет с дамски самурайски панталон от някакъв много специален лен, който, вероятно, би трябвало да обуя, когато тръгна да посичам конкуренцията. Бих го направила, ама трябва много да ми писне!
За да не бъда разбрана погрешно, искам да подчертая, че аз не съм единствения обект на подаряване на неща и че в същото положение са и най-близките приятели на Лин, начело с Макс, нейното гадже. Няма по-обгрижван и по-материално задоволен мъж от него! Този уникален екземпяр е толкова осигурен, че накрая изостави работата си, за да се наслаждава на харемната еднолична ситост в защитения си, полиран от мързел живот. За да угоди на прищевките му, Лин закупи къща в провинцията, с огромен двор и гора от вековни дървета, където напук на пуританския климат, инсталира басейн и градинско обзавеждане за хиляди лири. В специална секция на гаража, се настани недовършената от години яхта на „изобретателя” Макс, разсъхната от недоправяне и напукана като археологическа находка от финикийски кораб в солените дълбини на Средиземно море. Малки модели на самоделни самолетчета с дистанционно управление, творения на този самороден талант, безнадеждно се въргалят по обширните ливади зад къщата. А в тях, с безмозъчно електрическо постоянство, ежедневно се блъска поредната техническа тъпота – безжичната косачка на Макс – заплетена в трева до пояс в джунглата на необяснимото му щастие. Никой не почиства терена. Отвън и отвътре в този сглъхнал провинциален сарай се диплят тлъсти паяжини, като лъскави ориенталски драперии, кожена мебел с кралска небрежност събира прах, сред пръснати книги и обувки, след юруша на поредното нанасяне.
Наскоро посетих доволната двойка, която безметежно продължава да си живее сред пожънатите ниви и боклуците от миналогодишния купон. Направо им завиждам! Нищо не е в състояние да ги разклати, освен някое сериозно напиване или пък земетресение, толкова рядко за тези ширини. Разсъжденията им са железни и ме хвърлят в краткотрайна, но много дълбока депресия.
На въпроса защо е скопила еднооката си котка, след като претендира, че е много милосърдна към животните, Лин в пълно съзнание отговори, че Нел (така се казва животинчето) е изключително деликатна и крехка натура и не може да издържи отговорностите по едно семейство?! И за да бъде справедлива, съвсем логично било да скопи и брат и – котаракът Франк. Нали разбирате, за да не бъде Нел сама в страданието си. Макс (изненадва ме тоя Макс) зададе уместния въпрос, защо в името на котешкото равноправие, Лин не вземе та да извади едното око и на Франк, за да настъпи пълна хармония в техния разпънат от морални терзания живот? При което, Лин го обвини в цинизъм, безсърдечие и пълно неразбиране на проблема.
Така де, мъжете никога не разбират от какво точно има нужда една жена!
Тъкмо започнах да се успокоявам с уиски от интелектуалната травма, която разговорът ми нанесе, когато нова изненада ме довърши.
С нескрит възторг, Лин разказа следната вълнуваща история. Тя и приятелката и Ела посетили семинар по социално общуване в Северна Англия, на който присъствали осемдесет жени и шест мъже. Ключов момент в начинанието се оказал танцът кючек, който бил задължителен за участниците в срещата. След груповото изпълнение на тази просоциална инициатива, задръжките на всички падали по магически начин и те се отдавали на словоизлияния от всякакъв характер – от болестите на домашните си любимци, до розовите си въжделения от всякакъв вид. Индийски оркестър изпълнявал вълшебната музика на живо, а дамите от различни възрасти, размери и килограми, стриктно кършели снаги в лечебния танц, за да достигнат нирваната на социалното си отключване.
М-даа! А ние от Балканите трябва здраво да се замислим, преди да изхвърлим чалгата и кючека от репертоара на певците си, защото току виж сме изгубили дар слово, поради липса на стимул за откровени разговори! Ама как само се прави обмяна на опит и се постига размах в социалните отношения, нали!
Аз самата, след като чух потресаващата история, три дни не можах да спя и емоционалният ми регистър се разпадна като след токов удар. Опитах се да слушам Милко Калайджиев, но преживяването ме доведе до пълно онемяване. За да намеря спасение, реших да пробвам тактиката на мантрите, която е много популярна в развитите общества и помага за възстановяване на вътрешния баланс. Доколкото знам, нужно е да си повтарям една и съща фраза докато постигна релаксация и чувство на щастие. Добре, ама след толкова житейски атаки единственото спасително изказване, което се завъртя в главата ми се оказа първата диалектна констатация, която преди много години, запомних от тракийската си баба. Нищо интелектуално, възвишено или даже религиозно не ми се притече на помощ. Упорито и настойчиво, бабиното категорично заключение ме преследваше с ирационална увереност, че именно то Е, което ще ме спаси от отчаянието. И така, започнах да повтарям :
- На вадта водта е по-убаа от ряката! (На вадата водата е по-хубава от реката)
И пак:
- На вадта водта е по-убаа от ряката!
Ама се оправих! Прави са психолозите, че регресията към невинноста на детството неутрализира ужаса от настоящето. А аз бих добавила, че завръщането към корените винаги спасява!
Опитайте и вие. Много помага!
Здравка
Приятелката ми Лин, мениджърка на екип от 300 души в една от най-големите банки в Лондонското Сити, е известна с грандиозните си купони, на които ни събира от години с почти служебна настойчивост. Там задължително се озовавам сред тълпа от едни и същи 100-120 души, нейни подчинени, които изпиват около три бурета с бира и ядат сготвените от нея „тайландски” манджи, предъвквайки между комплиментите, които сипят, парчета суров лук, забъркан с разплакващо къри. Всяко второ изречение е нещо като възхвала на домакинята, която въпреки огромната си заетост, е намерила време да осигури на хората си социален контакт. Понеже се явих в това изискано общество като свободен електрон, издухан от Балканите на този уреден остров, през първите две години на купонясването, тъй и не разбрах кои са тези хора и защо принадлежат на Лин? Аз я познавам по друга линия и по начина, по който съм я посрещала в дома си, вече съм сигурна, никой друг не я е посрещал. Тази май е и причината тя предпазливо да ме обикне и да се постарае да ме привърже към себе си по единствения начин, който и е втълпен от тукашната система– чрез подаръци. Последният, който получих от нея беше направо зашеметяващ – автентичен японски тоалет с дамски самурайски панталон от някакъв много специален лен, който, вероятно, би трябвало да обуя, когато тръгна да посичам конкуренцията. Бих го направила, ама трябва много да ми писне!
За да не бъда разбрана погрешно, искам да подчертая, че аз не съм единствения обект на подаряване на неща и че в същото положение са и най-близките приятели на Лин, начело с Макс, нейното гадже. Няма по-обгрижван и по-материално задоволен мъж от него! Този уникален екземпяр е толкова осигурен, че накрая изостави работата си, за да се наслаждава на харемната еднолична ситост в защитения си, полиран от мързел живот. За да угоди на прищевките му, Лин закупи къща в провинцията, с огромен двор и гора от вековни дървета, където напук на пуританския климат, инсталира басейн и градинско обзавеждане за хиляди лири. В специална секция на гаража, се настани недовършената от години яхта на „изобретателя” Макс, разсъхната от недоправяне и напукана като археологическа находка от финикийски кораб в солените дълбини на Средиземно море. Малки модели на самоделни самолетчета с дистанционно управление, творения на този самороден талант, безнадеждно се въргалят по обширните ливади зад къщата. А в тях, с безмозъчно електрическо постоянство, ежедневно се блъска поредната техническа тъпота – безжичната косачка на Макс – заплетена в трева до пояс в джунглата на необяснимото му щастие. Никой не почиства терена. Отвън и отвътре в този сглъхнал провинциален сарай се диплят тлъсти паяжини, като лъскави ориенталски драперии, кожена мебел с кралска небрежност събира прах, сред пръснати книги и обувки, след юруша на поредното нанасяне.
Наскоро посетих доволната двойка, която безметежно продължава да си живее сред пожънатите ниви и боклуците от миналогодишния купон. Направо им завиждам! Нищо не е в състояние да ги разклати, освен някое сериозно напиване или пък земетресение, толкова рядко за тези ширини. Разсъжденията им са железни и ме хвърлят в краткотрайна, но много дълбока депресия.
На въпроса защо е скопила еднооката си котка, след като претендира, че е много милосърдна към животните, Лин в пълно съзнание отговори, че Нел (така се казва животинчето) е изключително деликатна и крехка натура и не може да издържи отговорностите по едно семейство?! И за да бъде справедлива, съвсем логично било да скопи и брат и – котаракът Франк. Нали разбирате, за да не бъде Нел сама в страданието си. Макс (изненадва ме тоя Макс) зададе уместния въпрос, защо в името на котешкото равноправие, Лин не вземе та да извади едното око и на Франк, за да настъпи пълна хармония в техния разпънат от морални терзания живот? При което, Лин го обвини в цинизъм, безсърдечие и пълно неразбиране на проблема.
Така де, мъжете никога не разбират от какво точно има нужда една жена!
Тъкмо започнах да се успокоявам с уиски от интелектуалната травма, която разговорът ми нанесе, когато нова изненада ме довърши.
С нескрит възторг, Лин разказа следната вълнуваща история. Тя и приятелката и Ела посетили семинар по социално общуване в Северна Англия, на който присъствали осемдесет жени и шест мъже. Ключов момент в начинанието се оказал танцът кючек, който бил задължителен за участниците в срещата. След груповото изпълнение на тази просоциална инициатива, задръжките на всички падали по магически начин и те се отдавали на словоизлияния от всякакъв характер – от болестите на домашните си любимци, до розовите си въжделения от всякакъв вид. Индийски оркестър изпълнявал вълшебната музика на живо, а дамите от различни възрасти, размери и килограми, стриктно кършели снаги в лечебния танц, за да достигнат нирваната на социалното си отключване.
М-даа! А ние от Балканите трябва здраво да се замислим, преди да изхвърлим чалгата и кючека от репертоара на певците си, защото току виж сме изгубили дар слово, поради липса на стимул за откровени разговори! Ама как само се прави обмяна на опит и се постига размах в социалните отношения, нали!
Аз самата, след като чух потресаващата история, три дни не можах да спя и емоционалният ми регистър се разпадна като след токов удар. Опитах се да слушам Милко Калайджиев, но преживяването ме доведе до пълно онемяване. За да намеря спасение, реших да пробвам тактиката на мантрите, която е много популярна в развитите общества и помага за възстановяване на вътрешния баланс. Доколкото знам, нужно е да си повтарям една и съща фраза докато постигна релаксация и чувство на щастие. Добре, ама след толкова житейски атаки единственото спасително изказване, което се завъртя в главата ми се оказа първата диалектна констатация, която преди много години, запомних от тракийската си баба. Нищо интелектуално, възвишено или даже религиозно не ми се притече на помощ. Упорито и настойчиво, бабиното категорично заключение ме преследваше с ирационална увереност, че именно то Е, което ще ме спаси от отчаянието. И така, започнах да повтарям :
- На вадта водта е по-убаа от ряката! (На вадата водата е по-хубава от реката)
И пак:
- На вадта водта е по-убаа от ряката!
Ама се оправих! Прави са психолозите, че регресията към невинноста на детството неутрализира ужаса от настоящето. А аз бих добавила, че завръщането към корените винаги спасява!
Опитайте и вие. Много помага!
Здравка
Sunday, 15 February 2009
Как да се абонирате за този блог
Здравейте! Вече можете да се абонирате за този блог/уебсайт, така че всеки път, когато добавя нова публикация, или направя някакви корекции, вие автоматично ще получавате email за това.
Процедурата е много лесна и бърза – просто въведете вашия email в полето под „Въведи своя email адрес:” и натиснете бутона „Абонирай се”.
След като се натисне бутона „Абонирай се”, ще се появи прозорец, в долната част на който трябва да се въведат символите (букви и/или цифри), които виждате на екрана. След това натиснете бутона „Complete Subscription Request”. В резултат на това вие ще поличите email от „FeedBurner Email Subscriptions” със заглавие „Activate your Email Subscription to: zdravkaspot”. За да завршите процеса на абониране, трябва да изберете интернет адреса посочен в съобщението.
Това е! Приятно четене на новите му публикации!
Здравка
Процедурата е много лесна и бърза – просто въведете вашия email в полето под „Въведи своя email адрес:” и натиснете бутона „Абонирай се”.
След като се натисне бутона „Абонирай се”, ще се появи прозорец, в долната част на който трябва да се въведат символите (букви и/или цифри), които виждате на екрана. След това натиснете бутона „Complete Subscription Request”. В резултат на това вие ще поличите email от „FeedBurner Email Subscriptions” със заглавие „Activate your Email Subscription to: zdravkaspot”. За да завршите процеса на абониране, трябва да изберете интернет адреса посочен в съобщението.
Това е! Приятно четене на новите му публикации!
Здравка
Friday, 6 February 2009
Извинявай, че те помислих за българка!
За ниското национално самочувствие на българите съм чувала много изказвания. Но, някак си съм ги пропускала край съзнанието си, обсебена от идеализъм и любов към страната си. Наистина, вярата в това, което мислиш за себе си и своите сънародници е способна да те възвиси или убие. А времето е разделно и личният избор е този, който те причислява към патриотите или неразумните юроди.
Наскоро при нас постъпи нова помощник-учителка от Казахстан. Всяка сутрин, неусетна като степно дихание, Алуа застава смирено пред неподвижния поглед на мениджърката си и почтително задава един и същи въпрос :
- Къде искате да седна, за да ми продиктувате инструкциите си за деня?
После тихо и незабележимо се разтваря в ежедневието, за да се появи отново на другата сутрин в безкрайната рутина на повторението.
Наблюдавам я с интерес, защото тази странна пришълка не поглежда никого, обсебена от азиатско покорство.
Бюрото ми е ситуирано в учителската стая и в един необичайно безлюден момент, тренираният ми в самосъхранение слух, долавя прошепнатата история на Алуа.
Вкаменената и стойка и дисциплинирани английски фрази не могат да прикрият колебанието и да се довери. Срещу нея, шефката и Лорън, е вперила очи в събеседничката си като сова. Само не разбирам какво ще предприеме-дали ще и даде мъдър съвет или ще я изяде.
Не съм клюкарка и въпреки, че човешката природа винаги ме е интересувала с неизтощимото си разнообразие, този път решавам да не се вслушвам в разговора. Все пак откъслечни фрази ме застигат и когато новата ми колежка отронва, че родният и език е руският, всичко в мене се преобръща и пак онова, стихийното, балканско неблагоразумие заблъсква сетивата ми. Против наложените норми за добро британско поведение, аз просто се обръщам и сразявам Лорън с директно връхлитане в диалога.
На ужасно куц руски език питам Алуа защо не говори РОДНИЯ си език?!
Смайването в очите и е първата емоционална реакция, която забелязвам от постъпването и на работа при нас. Лорън е възмутена във временна загуба на речта. Но скромната помощник-учителка сияе :
- А ти каква си? Ти каква си?
- Българка съм! - отвръщам и следя с крайчеца на окото си третата, вече излишна наша събеседничка.
- Българкааа! - проточва Алуа - Вие българите сте... най-красивата нация на света!
Поласкана съм до настръхване. Искам да разпитам за всичко тази крехка отломка, довеяна от пътя на коприната на този самотен остров. Защо е потъпкала традициите си, защо е толкова очевидно самотна в този подреден целулоиден свят и защо пак езикът на един политически хегемон ни прави по-близки сред уж цивилизованите ни английски пре-възпитатели?
Но не мога да преодолея другото, ласкаво усещане за национално удовлетворение след спонтанното изказване на казахстанката.
- Откъде знаеш, че сме най-красивата нация на света? - бързам да попитам, за да удължа мига на нейното признание.
Изражението на Алуа е по детски учудено :
- Как откъде? От училище, разбира се! Още от първи клас нашите учители в Казахстан ни повтарят, че най-красивите хора в Европа, а може би и в света, са българите! Твоите учители в България не са ли те научили на това?
Скъпи казахстански учители! Благодаря ви за закъснелия урок по самочувствие! И досега не разбирам какво ви е карало да повтаряте този факт на прилежните си ученици. Единственото обяснение, което ми идва наум е, че е верен, щом вашите възпитаници го помнят със сигурност! Че даже в спомена за отминалия им живот в родината, една истина за чуждите е останала в паметта им.
А иначе, на нас ни втълпяваха, че сме байганювци и че другите са по-добри от нас. Но това е друга тема...
След разговора с Алуа, искам да полетя. Нямам търпение да го разкажа на моите българчета от училището в посолството.
В този ден бързам, защото ми предстои да изнеса много интересна лекция по Стария завет на Библията, която след толкова години на отричане и забвение, най-сетне намери място в учебника по литература за девети клас. Издокарвам се за духовния празник! Нали принадлежа към най-красивата нация в света!
В двора на лондонското посолство почти се сблъсквам с една скромно облечена жена, с неспокойни очи, която смутено върти незапалена цигара между пръстите си. Струва ми се, че е майка на някой от учениците ми и веднага я питам какъв е проблемът. Жената сякаш не ме разбира и плахо отстъпва назад.
- Дойдох, за да изпуша една цигара - притеснено отвръща тя - от два месеца съм в Англия, не зная езика и както разбирам, пушенето навсякъде е забранено. Помислих, че може да се скрия тук, на нашенска територия,без някой да ми направи забележка. За какви ученици говорите?
Преди да обясня недоразумението, непознатата ме прекъсва и казва с неподправен срам в гласа :
- Когато Ви видях отдалеч да идвате насам, ще извинявате, ама Ви помислих за българка.
Само за миг думите ме напускат, удавени в шока на родовото омерзение. После първото изплувало клише отвръща на емоционалната плесница:
- Аз се гордея, че съм българка!
- Така ли! Защо? - искрено удивена възкликва непознатата - Вие по какъв повод сте тук?
Разяреното слово се връща с бълбукане в гърлото ми и аз заливам събеседничката си с насъбрана оскърбена гордост, с патос и любов към училището, където четири учителки апостолстваме, за да научим българските деца на четмо и писмо, на култура, на самочувствие, на България!
- А Вие самата, английски ли преподавате? - с нарастнало уважение пита моята сънародничка.
- Български, госпожо! Езикът, на който Вие и аз говорим сега! Аз съм учителка по български език и литература!
Чертите на умореното лице срещу мен бавно се смекчават, очите ме фокусират, видиотяващия страх от себеподобните изчезва в нормално човешко изражение :
- Добре правите - отронва жената - не очаквах, че ще се натъкна на нещо подобно в Англия!
Гледам я с бяс и желание да я разтърся от ступора на обезличаването, жал ми е, мразя я, мразя и себе си заради непоправимата си донкихотщина, заради любовта към една страна, която пет пари не дава за мен и децата си, заради изгнанието на красивите българи!
- Казвам се Виолета - прошепва жената - Ще ми позволите ли да остана за малко с Вас? От два месеца не съм разговаряла с никого.
В главата ми с луда скорост препускат наизустените старозаветни мъдрости, които днес трябва да преподавам, времето ме притиска, трябва да запиша своя план-конспект на дъската. Но оставам. Подарявам малко време на една българка. След като ми разказва всичко за себе си, тя си тръгва. По-точно стопява се в тълпата навън, след като е изпушила цигарата си и накарала душата си да говори.
Смазана от тъга посрещам учениците. Класната стая блести във възрожденската аура на предците-просветители. Децата шумно недоволстват от многото писане, което им предстои, тъй като въпреки всичко съм успяла да запълня дъската с информация. Гледам ги, тези малки неизкушени души и започвам лекцията за Библията по най-необичайния начин:
- Преди да заговорим за ценностите на Стария завет като литература, искам да запомните, че ние българите, сме най-красивата нация на света!
Срещу мене светят тъмните весели очи на моето детство. В тях няма учудване, нито страх, а само доверие. Когато човек е млад, истините за него самия се врязват с необяснима сила в паметта му. Искам моите ученици да носят само хубави истини за себе си. И тайно се надявам, някой български Мойсей да се е родил сред тях, за да ги изведе в пътя им към Ханаан, докато умре и последният, живял в робство!
Здравка
Наскоро при нас постъпи нова помощник-учителка от Казахстан. Всяка сутрин, неусетна като степно дихание, Алуа застава смирено пред неподвижния поглед на мениджърката си и почтително задава един и същи въпрос :
- Къде искате да седна, за да ми продиктувате инструкциите си за деня?
После тихо и незабележимо се разтваря в ежедневието, за да се появи отново на другата сутрин в безкрайната рутина на повторението.
Наблюдавам я с интерес, защото тази странна пришълка не поглежда никого, обсебена от азиатско покорство.
Бюрото ми е ситуирано в учителската стая и в един необичайно безлюден момент, тренираният ми в самосъхранение слух, долавя прошепнатата история на Алуа.
Вкаменената и стойка и дисциплинирани английски фрази не могат да прикрият колебанието и да се довери. Срещу нея, шефката и Лорън, е вперила очи в събеседничката си като сова. Само не разбирам какво ще предприеме-дали ще и даде мъдър съвет или ще я изяде.
Не съм клюкарка и въпреки, че човешката природа винаги ме е интересувала с неизтощимото си разнообразие, този път решавам да не се вслушвам в разговора. Все пак откъслечни фрази ме застигат и когато новата ми колежка отронва, че родният и език е руският, всичко в мене се преобръща и пак онова, стихийното, балканско неблагоразумие заблъсква сетивата ми. Против наложените норми за добро британско поведение, аз просто се обръщам и сразявам Лорън с директно връхлитане в диалога.
На ужасно куц руски език питам Алуа защо не говори РОДНИЯ си език?!
Смайването в очите и е първата емоционална реакция, която забелязвам от постъпването и на работа при нас. Лорън е възмутена във временна загуба на речта. Но скромната помощник-учителка сияе :
- А ти каква си? Ти каква си?
- Българка съм! - отвръщам и следя с крайчеца на окото си третата, вече излишна наша събеседничка.
- Българкааа! - проточва Алуа - Вие българите сте... най-красивата нация на света!
Поласкана съм до настръхване. Искам да разпитам за всичко тази крехка отломка, довеяна от пътя на коприната на този самотен остров. Защо е потъпкала традициите си, защо е толкова очевидно самотна в този подреден целулоиден свят и защо пак езикът на един политически хегемон ни прави по-близки сред уж цивилизованите ни английски пре-възпитатели?
Но не мога да преодолея другото, ласкаво усещане за национално удовлетворение след спонтанното изказване на казахстанката.
- Откъде знаеш, че сме най-красивата нация на света? - бързам да попитам, за да удължа мига на нейното признание.
Изражението на Алуа е по детски учудено :
- Как откъде? От училище, разбира се! Още от първи клас нашите учители в Казахстан ни повтарят, че най-красивите хора в Европа, а може би и в света, са българите! Твоите учители в България не са ли те научили на това?
Скъпи казахстански учители! Благодаря ви за закъснелия урок по самочувствие! И досега не разбирам какво ви е карало да повтаряте този факт на прилежните си ученици. Единственото обяснение, което ми идва наум е, че е верен, щом вашите възпитаници го помнят със сигурност! Че даже в спомена за отминалия им живот в родината, една истина за чуждите е останала в паметта им.
А иначе, на нас ни втълпяваха, че сме байганювци и че другите са по-добри от нас. Но това е друга тема...
След разговора с Алуа, искам да полетя. Нямам търпение да го разкажа на моите българчета от училището в посолството.
В този ден бързам, защото ми предстои да изнеса много интересна лекция по Стария завет на Библията, която след толкова години на отричане и забвение, най-сетне намери място в учебника по литература за девети клас. Издокарвам се за духовния празник! Нали принадлежа към най-красивата нация в света!
В двора на лондонското посолство почти се сблъсквам с една скромно облечена жена, с неспокойни очи, която смутено върти незапалена цигара между пръстите си. Струва ми се, че е майка на някой от учениците ми и веднага я питам какъв е проблемът. Жената сякаш не ме разбира и плахо отстъпва назад.
- Дойдох, за да изпуша една цигара - притеснено отвръща тя - от два месеца съм в Англия, не зная езика и както разбирам, пушенето навсякъде е забранено. Помислих, че може да се скрия тук, на нашенска територия,без някой да ми направи забележка. За какви ученици говорите?
Преди да обясня недоразумението, непознатата ме прекъсва и казва с неподправен срам в гласа :
- Когато Ви видях отдалеч да идвате насам, ще извинявате, ама Ви помислих за българка.
Само за миг думите ме напускат, удавени в шока на родовото омерзение. После първото изплувало клише отвръща на емоционалната плесница:
- Аз се гордея, че съм българка!
- Така ли! Защо? - искрено удивена възкликва непознатата - Вие по какъв повод сте тук?
Разяреното слово се връща с бълбукане в гърлото ми и аз заливам събеседничката си с насъбрана оскърбена гордост, с патос и любов към училището, където четири учителки апостолстваме, за да научим българските деца на четмо и писмо, на култура, на самочувствие, на България!
- А Вие самата, английски ли преподавате? - с нарастнало уважение пита моята сънародничка.
- Български, госпожо! Езикът, на който Вие и аз говорим сега! Аз съм учителка по български език и литература!
Чертите на умореното лице срещу мен бавно се смекчават, очите ме фокусират, видиотяващия страх от себеподобните изчезва в нормално човешко изражение :
- Добре правите - отронва жената - не очаквах, че ще се натъкна на нещо подобно в Англия!
Гледам я с бяс и желание да я разтърся от ступора на обезличаването, жал ми е, мразя я, мразя и себе си заради непоправимата си донкихотщина, заради любовта към една страна, която пет пари не дава за мен и децата си, заради изгнанието на красивите българи!
- Казвам се Виолета - прошепва жената - Ще ми позволите ли да остана за малко с Вас? От два месеца не съм разговаряла с никого.
В главата ми с луда скорост препускат наизустените старозаветни мъдрости, които днес трябва да преподавам, времето ме притиска, трябва да запиша своя план-конспект на дъската. Но оставам. Подарявам малко време на една българка. След като ми разказва всичко за себе си, тя си тръгва. По-точно стопява се в тълпата навън, след като е изпушила цигарата си и накарала душата си да говори.
Смазана от тъга посрещам учениците. Класната стая блести във възрожденската аура на предците-просветители. Децата шумно недоволстват от многото писане, което им предстои, тъй като въпреки всичко съм успяла да запълня дъската с информация. Гледам ги, тези малки неизкушени души и започвам лекцията за Библията по най-необичайния начин:
- Преди да заговорим за ценностите на Стария завет като литература, искам да запомните, че ние българите, сме най-красивата нация на света!
Срещу мене светят тъмните весели очи на моето детство. В тях няма учудване, нито страх, а само доверие. Когато човек е млад, истините за него самия се врязват с необяснима сила в паметта му. Искам моите ученици да носят само хубави истини за себе си. И тайно се надявам, някой български Мойсей да се е родил сред тях, за да ги изведе в пътя им към Ханаан, докато умре и последният, живял в робство!
Здравка
Subscribe to:
Posts (Atom)