Извинявай, че НЕ те помислих за българка!

Мишел Моро озарява офисната ни куртоазия с фриволно френско присъствие. По миниатюрното и личице прелива южно кокетство, а тежките английски фрази шумят като шампанско в балонените и шеги. Всички тайно ги обожаваме. Под маската на възпитано снизхождение, разбира се. И стоическа завист пред лекотата, с която животът преминава през черешовата и плът. Като някакъв нахален юни, безпардонно прередил останалите си единадесет събратя от годината и изпълнил тоалета и с розова пяна. Афродита, родена от водите на Ламанша, току пред студените пясъци на скептичния британски бряг.

- И когато решите да поиграете петанк/ игра с метални топки/, не забравяйте, че се докосвате до една древна провансалска традиция. Чаааак от осми век, когато дедите ми не са имали шанса да популяризират забавленията си пред англичани.

Измиганата светкавица изпод шанелския клепач на Мишел е предназначена за мен, а грациозно търкулнатия портокал към стола на мистър Стрикт, оставя съскава следа сред пуританските ни шушукания. Атаката, както винаги, го сварва неподготвен в усещането му за Жена. Дългогодишната ми приятелка го смущава като пролет, погъделичкала корените на пън. Вълнението прави неуспешен опит да избие в цъфтежи по плесенните му бузи, но бичът на самообладанието шибва червенината обратно. В неясните дълбини на непромокаемите му разбирания.

- И какъв е смисълът от тази игра – впива нокът в кората на портокала мистър Стрикт - френските забавления не включват ли победители и победени? Или удоволствието за вас е ненаказано от правила, както усещам...

Жлъчната горчивка на забележката облекчава донякъде болезнените британски притеснения, че французойката може и този път да победи в безогледно изтъркаляното си предизвикателство. Тънка въздишка, като мъгла, раздипля затъмнение над континенталния проблясък.

- Има правила, разбира се – не се предава Мишел – но във френските забавления дори и загубилите получават награда!

- И каква е тя? – с еректирало ехидство контрира мистър Стрикт.

- Победеният... задължително трябва публично да целуне голото дупе на Фани – лошото момиче на селото. Лошите момичета не носят бельо, нали знаете? Обзалагам се, че и в Англия е така. Нищо, че модните тенденции достигат по-късно до Острова!

Разпадането на една общност, колкото и малобройна да е тя, понякога трае частица от секундата. След неподправената искреност на Мишел, в офиса остава празно пространство. Като след анихилиране на частици във вакуум. Само аз устоявам на масовостта. Нали съм си частен Балкан. И непукиствам по свои закони.

- Не разбирам какво толкова казах – чурулика приятелката ми – как пък никой не попита каква е наградата за победителя!

- Тук откритото любопитство е табу – философски отбелязвам аз, надвесена над арт деко огледалце в първа козметична корекция за деня – ние от Континента сме друга легенда. Няма да оставим на мира разказвача, докато не разберем как свършва приказката.

- Ние да! – възкликва Мишел – Впрочем, вече шест години работим заедно и никога не намерих време да те попитам точно от коя част на Континента идваш ти? Сякаш Франция ни е обсебила и извън нея Европа не съществува.

- За мен съществува – усмихвам се носталгично аз – защото съм българка и често сънувам сините планини на родината си.

Изумлението в перленосивите очи на французойката граничи с кретенизъм. Сякаш внезапно поразяване на жизнените и функции от неизвестен за науката бацил, е пресякло мисълта и наполовина. Мумифицирането вследствие на изненада е било неизвестно на древните египтяни. В двадесет и първи век съобщението, че си българин, очевидно, е по-силно от всякакви езотерични парализи.

- Никога не бих и помислила, че си такаква! Извинявай – усеща се със закъснение Мишел – искам да кажа, чееее... българките ннне са като теб. Те са едни такива... с дехидратирани коси и...

Магнитите имат способността и да отблъскват. Понякога на светлинни години далеч. Даже назад във времето. Където прабаба ми, презвитера Ангелина, осъмвала над дървеното корито докато измие косата си. Че била дълга до земята. И толкова лъскава, и дебела, щото като си сплитала плитките, връзвала с тях разхлабения си пояс. Веднъж, един софийски министър, като минал през Йовковци я видял. И тъй си глътнал граматиката от тия нейни коси, че и вързал пендара. За спомен и гордост на соя и...

- Скъпа, скъпа, чуваш ли ме – писука разстроената Мишел – защо така се вкамени? Много съжалявам, че те обидих. Ок, какво като си българка! Косата ти е в перфектна кондиция! Тъкмо исках да те попитам какви балсами и маски ползваш за нея, защото постигаш потресаващ ефект!

- Мас и газ – с отвъден глас, разцепващ дървеното корито на презвитерата, отвръщам аз – само мас и газ оправят положението! Теглиш ли им кибрита, се пържиш до пълно дехидратиране. Ама лиснеш ли ги през Европа, чак до Острова стигаш и лъщиш като пендара за спомен и гордост на соя си!


Здравка Владова-Момчева

И ако ще ме срамите, по-добре не се връщайте!/На Йордан Димитров/

Една арбанашка градина рони суха мушкатова кръв. Превръща я в лятна хартия – тъничка и шумлива като спомен за писма. Недовършени, в недостига на дъждовно мастило. Неизпратени, поради липсващи адреси. И забравени, след помитащата скорост на живота. Чак до безкрайната права в смъртта.

- Тези борове ги посях от атонски шишарки. За мен, за жената, за сина и за внука. Да растат нагоре, дорде пробият небесата! – казва Йордан Димитров, сборен със сушата, чиито плевели спъват стъпките ни по жежките петолиния на августовската симфония. – Жена ми я няма вече, а пък нейната ела най-високо стърчи. Да пипне Господа иска. Че да му спомни за живите долу.

Потънала до глезените в йовковски здравец, отприщен на воля в стръмния двор, опитвам да настроя душата си, отвикнала от човешка хармония. Защото в усилното преследване на българщина, все по-често буксувам в еднаквост. Същи са ми хората и техните страсти. Също е времето - отворен хладилник с опаковани ситости. Време да ядеш и време да забравяш. Имало ли е друго време?

- Навремето, туй място беше бунището на Арбанаси. Пък аз исках да си строя къща. Сам! Тука ще е, рекох на булката и запретнах ръкави. Чистя и хвърлям зад гърба си. Седем самосвала с мръсотии наринах, че да ми светне напреде земя за градеж. Човек може и след боклука да се посади! Да вкореняваш достойнство не е лесна работа!

Тайната мисъл за успешно интервю с Йордан Димитров, един от най-изявените музейни и културни дейци в региона, достолепен в осемдесетата година от своя живот, ме гризва нетърпеливо с отработен, ловджийски инстинкт. Ще стане хубава юбилейна страница. Заслужен финал на...

- Краят, всъщност, няма значение! – чете мислите ми той - Важното е да не посрамиш началото си. Щото всяко начало е посока за теб и децата ти. Продължението направо или накриво е въпрос на личен избор!

Моят домакин ме стрелва с умен и знаещ поглед:

- Ела сега да ти покажа къщата. Мястото, където избрах да остана. Заключвам се между тия дебели арбанашки стени и съм си... в моята България!

В медийно-покварената ми душица изцъркват тънички ликувания. Ще стане страхотно интервю! С него ще разбия еднаквостта и ще се върна в своята орбита.

- После ще пием по ракия. Със салата, дето само аз мога да я правя. Пък ако обичаш и шкембе чорба, попаднала си на вярното място. Има да ме поменуваш още дълго...

Преминавам през стаите на сглъхналата къща като питаща дума, преписвана от хроника в хроника. Личното вграждане в живота, така, както си го е представял Йордан Димитров, се сбъдва пред смаяните ми очи. Икони и картини, старинни оръжия, дърво, метал и багри. Достойно есть за щастливец, който не се е изплашил да иска и получава своето в името на духа.

- Тука е библиотеката. Моята светая светих. В нея пазя... Македония. Цялата. С кървищата и славата и. Ама на кой ли ще я завещая някой ден?

Зад плътно спуснатите завеси въздухът е сякаш забранен. Електрически сумрак призрачно витае над претъпкани рафтове с книги. Толкова е тихо, че мислите секват пред светотатството да излъчват въпроси. Смъртта на една романтична идея също може да има свое битие в безконечното мълчание на онези, които са я забравили.

- Хайде да пием по ракия – делнично нарушава стъписването поривистият домакин – и тогава ще ти разкажа за за войводата Радон Тодев.

- За кого?! – гръмвам се аз – Кой е този човек? Мислех, че ще си говорим за тебе...

- Че да не съм те извикал да ме питаш за мене – пали на четвърт огненият ми събеседник – аз на всеки разказвам за Радона. Щото инак няма да има и памет за него. В учебниците е трябвало да го пишат, в учебницитеее... Кой ще я поменува тая Македония, ако ги нямаше българите да умират за истината и?

В стъклена чаша пред мен прелива течното злато на омиротворяваща ракия. Като ручей от предците, изтлели в горещата кръв на опияняващи плодове. Отломките от несбъднатото ми интервю жалко потракват в безпомощни думи, с които само искам да окуража моя приятел да не спира да разказва.

- Той бил учител – съдбовно запечатва началото Йордан Димитров – също като теб. И не съвсем. Имал дух да покрие България от изгрев до заник. И като дошло време да се мисли за своите, не му се опряла дори и смъртта. Щото я знаел вече и я чакал. Та затуй отишъл със седемдесет души чета при попа и рекъл, „тъй и тъй, отче, да земеш да ни опееш приживе“. „Ама как да направя такова нещо, бе даскале, живи хора опяват ли се на умряло?“, викнал свещеникът. „Опяват се отче, опяват се! Аз си знам, че до утре вечер всинца ще сме при Господа. Бива ли да ни оставиш неизпратени, христиени хора, както си му е редът?“

Насълзеният разказвач отривисто отлива кървава капка ракия за Бог да прости. Несъзнателно следвам и аз, изтръгната от еднаквостта, ожарена в неистовото жертвоприношение на българщината.

- Таз, последната глътка си я пийни – наставя моят приятел – най-много сгрява душата. Туря печат на спомена! И като ги опял попът, те отишли в Годлевския балкан, на местността „Света Богородица“. Божията майка да ги приюти. Че да им е по лесно да си идат от майките си... Разложките села пазели. Да преминат у българско сичките, дето си го милеят...

- По-нататък, какво станало по-нататък? – почти наум изхлипвам своя въпрос.

- Шестотин души турски аскер ги обградили. Били се що се били, та спасили разложчани. Ама до последния човек загинала четата. Не е опявал попът напразно.

Йордан Димитров ме поглежда със сърдито умиление:

- Аз тъй викам на младите – ходете си по своя път, правете що ще правите, ама ако ще срамите майка България и мене в нея, по-добре не се връщайте!

xхх
Вечерта настила ядрена жега по тихата арбанашка улица. Мракът съскаво ме превзема с шепот от песен:

... ой горо, море, зелена,
Радон от гробо излазе,
откача пушка от боро,
препасва сабя френджия,
намета чепе комитско,
по гори броди самотен,
чичо си Благо да траси...

Все още незнам кой точно е моят път. И какво ли ще правя в това безродно време. Но като се върна у дома, първо на теб ще разкажа приятелю Йордане. Че не съм те посрамила. Нито пък майка България. Обещавам.


Здравка Владова-Момчева

Световен стриптийз

Забелязвате ли как в тия, последните дни, светът си умира да се разсъблича?И как, подир поредните му стриптийз - изпълнения в оцъклените небеса изхвърчават мечтите ви, подобно бикини, издухани от телта с пресушените ви надежди? Над тях куфеят рокаджийските ветрове на промените, развели перуките на натрапени щастия, изпод които,в прожекторното слънце, лъсват плешивите истини на 21 век: Колкото по-голи, толкова по-еднакви! Колкото по-еднакви, толкова по- заменими! Колкото по-заменими, толкова по-незначими!

Колкото-толкова! Важното е, че светът се е превърнал в Стриптийз -Бар, където можеш да се разпердушиниш духом, без да се притесняваш, че ще бъдеш забелязан от някого. Защото на съседния пилон, извисен като път към успеха, също се ветрее нещо снежно и ефирно, та от долния кат на личната ти засилка нагоре, не е ясно това нечия безсмъртна душа ли е или просто бяло знаме за абдикация. И този, дето пъхти на кръгове край съседния пилон на щастието, защо така адски прилича на теб и те повтаря до безкрайност? Той ти ли си, или приликите с действителни лица и събития са случайни?

Мисля ги тия ми ти работи, защото днес, в поредното задръстване, по погрешка отклоних поглед встрани от колоната и знаете ли кого видях? Себе си! Размножена в престилка, в ръката с яйце, да пържа дни, и любови, и дати! Цяла редица от къщи с лъскави прозорци, зад които аз готвех живота си. Подправен с балкански билки, пикантни глобални сосове и екологично чиста сол. Крадната от сушилнята за сълзи, чрез която се захранва нуждата от дезинфектанти за тоалетните на Световния Стриптийз.

Ама, ние, българите, сме виновни за това положение, щото сме като термити. Нали така ни обяснява ОТровната, пардон, ОСтровната преса? Дойдем тука и почваме да помитаме – тва улици, офиси, частни къщи и прочие. Метем и хвърляме мръсотия отгоре си, та колкото по-чисто става за местните, толкова по-църни се облещваме ние! Ей на, в супермаркета гледам едни тъмни българоговорящи субекти как омитат щанда с рибните консерви! Крива ламаринка не остана! Абе, чакайте, бе! Нямате ли грам милост към ближния, ако и да ви е чужд?! Амче нали ще го вкарате в разходи – да купува телешко, свински пържоли и кайма, като не му давате шанс да се тъпче с риба тон от консерва! Знаете ли колко са вредни за холестерола на консуматорите гореизброените меса! Като искате да сте на диета, стойте си у дома, на Балкана! Хем риба ще си ловите, когато ви кефне, хем няма да ви търсят отговорност, че тласкате Запада към световен стриптийз чрез финансово оголяване.

Чудя се и аз как да ви защитя, че да не се излагаме пред чужденците. По цели нощи мисля разни варианти за пренасочване на вината в друга национална посока. Щото ние сме малък народ и като се очерним съвсем, много е вероятно вече никой да не ни разпознава сред екзотичните цветни пришълци, на които им се полагат както помощи, така и забвение. Ами с какво ще изпъкнем тогава? Отиде ни антирекламата на кино и айде пак неизвестност, и пак стриптийз в глобално затъмнение, гдето кой кого е видял и кой кого е докопал в сумрака, се оказва пълна загадка за световните медии, захвърлили диоптрите си във въртопа на поголовното всеобщо събличане. Не може така! Трябва ни слава, за да се помни и знае, че и ний сме дали нещи на светЪТ! Затова, като порових, порових из културното ни наследство, стигнах до извода, че засега са ни останали саде едните му идеи, дето нито пари струват, нито искат ядене и пиене, а пък на всичкото отгоре посочват Истинския Причинител на Световния Стриптийз:

- Американците са виновни! – споделих подозренята си с един Руски Брат, нагнезден на Острова с намерение да се голи по правилата – те измислиха Стриптийза! Качват те на една маса и ти махаш ли махаш дрешки над главата си, дорде останеш както те е майка родила. Вееш последните знамена на достойнството, пък те ти пускат музика, че да не изоставаш от ритъма на глобалния прогрес.

Рекнах си го, олекна ми и отидох да спя, спокойна, че съм предала размисъла нататък. Големият Брат няма как да не разбере страданията на малкия. Ще се погрижи. Ще защити!

Добре, ама какво беше смайването ми на другия ден, като получих възмутено телефонно обаждане от Батюшката. Разказа ми Той, как се прибрал в квартирата еротично размечтан и накарал жена си да скочи на табуретката под игривите звуци на една частушка, за да се поразхвърля. Като запльокали ония ми ти разголени сланини – тплъ, тплъ, тплъ – и стриптийз, и табуретка изпращели от ужас!

- Пфу, какая гадость придумали эти американцы! – заключи Големият и ме уведоми, че предпочита да потъне в малките радости на оцеляването.

Придумали, придумали, умислих се аз, ама ние сме тези дето се измечтахме, изпосъблякохме и изработихме. Сега не ни остава нищо друго, освен да се изпренадяваме отново да срещнем душите си в Стриптийз-Бара, за да ни облекат и стоплят. Че иде зима. И пак ще вдигат сметките за тока...


Здравка Владова-Момчева

Таралежът, туй е птица упорита, ако не я сриташ, не излита!/На Лили, Ади, Дамян и Ива/

- Сезонът на таралежите е, скъпа Сю и многобройните ми фобии ме налазват отвсякъде! Вечер, в градината изпълзяват поне десетина бодливци и започват да мляскат! Едно такова самодоволно мляскане, дарлинг, сякаш цялото удоволствие на света се е отхранило в тлъстите плужеци, изровени изпод розите за вечеря на тази ужасяваща популация! Полудявам, казвам ти! Въртя се в леглото по цели нощи и броя таралежи, вместо овце. Но не заспивам, защото пред очите ми задират вълнообразни бодлички, разлюляни от преглъщане на сурови протеини, а аз ги гледам, гледам и започвам да се треса!

По намека на английски слънчев лъч, проникнал по погрешка над гилотинените щори в офиса, отмествам внимателно стола си на безопасно разстояние от словесната канонада на колегата Стюарт Кийтън. Всички сме предупредени за страховите неврози на Стю, самоубийствено отдаден на учителската професия, двадесет и пет годишен индивид, решен на всяка цена да въплъти идеала за британски преподавател именно в усмирителната риза на нашия стегнат, взискателен Колектив.

- Просто е есен – отвличам вниманието на наелектризирания си събеседник с отработен островитянски разговор за времето – лехите се размекват от дъжда и...

- Те винаги се размекват! – отсича непримиримият Стюарт – Aнглийската леха по принцип е мека! Аз съм тукашен и те уверявам, че ако попаднеш на твърда и спечена градинска пръчка, значи си просто в друга държава! Нашите лехи са изровени до дъно. За всеки случай. За да се види, че под тях вече няма нищо! Не се сърди, ама вие от Континента не ги разбирате тези работи. Липсва ви подозрителност и постоянство в изкореняването на пришълците-вредители. Затова, някак си, дворовете ви приличат на разбунтувани цветни тълпи с тези моркови, царевици и рози, настърчали като...

- Таралежови бодли? – вмъквам фино оздравителен садизъм в разпаления ни разговор.

- Ще се оплача от теб! – злобно и ужасено подскача колегата ми – Нямаш капка съчувствие към фобиите на хората...

xхх
- ... Има едно време. И то е само сега! Друга приказка няма. Ако не искаш да слушаш, стани и си тръгвай. Аз ще платя бирата ти. Ще си помисля за всичко, което исках да ти разкажа. И ще го подаря на себе си. Защото го залсужавам.

Стюарт и аз седим един срещу друг в пъба на ъгъла, пригвоздени на дървена масичка, озлатена от еднолитрови пинтове първокачествен британски ейл. Наказана съм от Ръководството и Колектива да намеря общ език и приятелска комуникация с мистър Кийтън в неформална обстановка, за да продължим да работим гладко и ефективно, в безподмолните и безхоризонтни води на перфекционизма. Отказ не се приема. Съчувствието към фобиите на хората тук е служебно задължение, на което всички трябва да се научат! Колкото по-осълзяващо за двете страни, толкова по-добре! Бухането с балтия по изконната английска черупка е забранено! Но кой ще разбере какво ще предприема, след като в крайна сметка,светът е за двама?

- Какво решаваш? – забивам като кама в масата своя въпрос.

- Оставам – отвръща Стюарт – Отдавна не са ми разправяли приказки. Аз чета само медицинска литература, която съветва как да се справяме със страховете си.

- Помага ли? – с какина нежност гъдилвам бирена пяна в чашата си.

- Не особено – вкопчено в приобщаването, бълбука момчето – затова много разчитам хората да ме успокояват. Чувствам се специален. Имам толкова много фобии още в младата си възраст. По какъв начин ще ме лекува твоята приказка?

- Чрез сритване! – безцеремонно цапардосвам аз – действа като прераждане. От муцунката, до последната игличка на таралежа. Онази, дето пробожда света право в съчувствието, че родените без бодли нямат право да ги отглеждат. Защото, има една страна, в която всички се раждат обезбодлени. И после, след много сритване сред твърди и спечени градински пръчки остротиите сами врастват в наранената им кожа. Превръщат ги в таралежи. Някои предпочитат да мляскат плужеци и това ги прави щастливи. Други пък, избират суровите протеини на красотата, без която не могат да живеят. Познавам цели четири такива – Ади, Лили, Ива и Дамян. И те вярвали, че са родени да въплътят идеала за учители, художници, журналисти и лекари. Но бързо разбрали, че в блокиращата фобия на живота могат да бъдат само таралежи с любопитни, проникващи бодли. И като ги отгледали с постоянство, се случило чудо. Четиримата сътворяват своя истина и я изписват по стените на града. Нареждат собствени изложби в залите на човешкото възхищение, пускат свои филми по екраните на закърнялата поради оцеляване хорска памет. Всичко това се случва сега. В техния арт-клуб, който, естествено, се нарича „Таралеж“. На една живописна уличка, стръмна и камениста, по която всеки, който има смелост, може да опита тяхната рецепта за летене. Съветвам те да си я повтаряш всяка вечер, когато не можеш да заспиш. Тя заглушава мляскането на плужеци и усилва възкресяващия звук от растежа на спасителните бодли. Друга приказка няма. Само трябва да повярваш, че таралежът, туй е птица упорита и ако не я сриташ, не излита!

xхх
Стюарт и аз останахме приятели, за радост на Ръководството, сплотено от Колектива, и все пак, въпреки Тях. Колегата ми си хвана гадже и при всяка възможност за ясно време на Острова, вечер заедно броят звезди преди заспиване. Довериха ми, че когато решат да се обичат, го правят много внимателно, защото вече са истински таралежи и не искат да се наранят. А сритването го практикуват всеки път, когато им предстоят житейски полети, защото, как иначе ще еволюираш в птица, ако преди това не си бил таралеж?


Здравка Владова-Момчева

Изкачване в ниското/На едно човешко същество/

„Животът е всичко онова, което ни се случва, докато си правим други планове“, беше казал някой мъдрец.Изкачването нагоре, по незнайните дестинации на битието, обаче, може да ни отведе до погрешния връх, откъдето светът изглежда хубав, защото е далечен. Долу, в ниското, върлуващата красота на живеенето изисква друг вид катерене. Разбрах го това лято. У дома, в България, след сбъдването на една мечта.

Исках да изкача Седемте Рилски езера. Когато го направих, разбрах, че винаги съм го жадувала. Не , разумната аз, а душата ми. Дето е част от Творението, отвъд измислените човешки названия на безкрайния дар да бъдеш за малко жив.

Достигането до онебесените ридове на Рила изисква от дръзналия само вървене. Няма пътеки, а единствено скали, по които не мога да оставя самолюбива следа. Защото славата на покоряването принадлежи по божествено право на Планината, Която днес ме притежава. Аз съм никоя, допусната за кратко в суровия и космос, извихрен в каменна неподвижност преди и след отминаването ми. Извечна е, Рила. Недосегаемо спокойна към непостоянния човешки възторг. Когато съм в Нея, усещам, че няма какво да добавя към потресаващото изричане, отворило небитието да бъде в камък, небе и води. Едно магнитно привличане на ниското към високото. Докато животът ги раздели...

Секундната смяна на гледките около езерата – Божии сълзи на снизхождение към гордостта на върха – отчита ограниченото време, отпуснато свише на човешкото възхищение. Само за мигове, пред тленните ми очи, България е хоризонт, по който с вазовско умиление насълзявам любовта си. Щедра земя. Женствена. Майчинска. Непреодолима. Красотата и трепти в горещата длан на август като капка дъга след сбъднато желание.

Поради изтъняването на кислорода, там , горе, в поднебесното лоно на Рила, душата ми намира подвеждащо, кратко равновесие. Височината предполага смаляване на грозотата. Моментумът на личното щастие егоистично я затрива до пълно изчезване. Светът услужливо позира с усмивка в щракването на спомена , осигурил надеждно плацебо за преживяване до следващото лято.

Завръщането в ниското не е страшно усещане , ако си се научил да задишваш правилно мръсотията на битието. Постепенно напасвам себе си обратно в нея. Лъжичка разочарование от разбити магистрали. Хапка трохи от изоставени къщи. Глътка от локва в недовършен асфалт. Поема за изгонването от Рая, с неравноделно прекъсване в цивилизацията след изскърцване на спирачки...

Болярската ,живописна снага на Търново покоряващо искри под фанфарите на ярки слънчеви лъчи. Шпалир от туристи празнува старопрестолното лято. Градът се кипри в радост и жега, наметнат с кичестите си хълмове,с обещание за прохлада само след миг гореща въздишка по прощалната ласка на залеза. На стъпка от суетата, поела надолу в уличката на детството ми, се спъвам в нагърчено човешко същество, проснало кости в чувалено - празната си кожа. Никога не съм подозирала, че две тротоарни плочки могат да заместят един липсващ дом. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван... от... хора? Ако пулсът на битието внезапно спре, кой ще направи изкуствено дишане на Човечеството?

Хуквам по околните офиси. Трескаво викам за себеподобни. Настоявам за помощ. Изисквам спомен за милосърдие. Отговарят ми, че вече са се обадили, където трябва. Казали им, че жената( защото купчината човек на улицата била жена), не била клошарка?, имала собствен доход и апартамент? и категорично отказвала да и бъде оказана каквато и да била подкрепа! Обиденото стадо се отдръпнало от болната си овца, драги читателю и прикзаката можела да свърши дотук. В полза на здравите. Слепите. И висшите духом.

Низшите в ниското трябвало да предприемат ново изкачване до върха на тротоара, за да дораснат до истината, че няма какво повече да се направи. С треперещи пръсти набирам телефон 112. С неподозирано желязо в гласа разбивам мрънкането отсреща. И изкрещявам, че съм се върнала в страната си с мечта да напиша само хубави неща за нея. Искам да знам какво ще се случи в тази история?! И ще надцака ли някой тротоарщината с човещина, изкачвайки ниското, чак до изконния замисъл на Бог – да бъдем добри. Въпреки самите себе си.

След пет минути системата милостиво откликва. Пристига полиция, сподирена от жална линейка. На уличната сцена се появява доктор. Ангел в бяло облекло, заобиколен от сонма на съчувстващата масовка. Зрителите са покрусени. Трагедията е успешна!

По зеленото било на една ненужна човешка зеница, пониква езерна жива сълза. И се стрелва право нагоре. Може би в недосегаемото спокойствие на Рила. Където България е само хоризонт и грозотата изчезва. Докато всички повярват в това.


Здравка Владова-Момчева

Писането е дишането на духа ми/интервю на Владимир Шумелов със Здравка Владова-Момчева за Алманах «Света гора»/

Разговаряме със Здравка Владова-Момчева по време на редовното й лятно завръщане в родното Велико Търново. Както обичайно – за живота и литературата…

– Добре дошла в родината, Здравке! Повод за нашия разговор ще бъде поредното ти пребиваване на родна земя, както и излязлата през 2012 г. твоя книга „Ало, България!“, която до този момент има огромен успех сред читателите и критиката. В един от текстовете ти от книгата с посвещение „На Шотландия с любов“ пишеш: „Обичам пътищата. Те са като живота.“ Какво са за теб пътищата?

Здравей Владо! Здравей, България! За мене пътищата са вдъхновение, че животът продължава, избор за отиване и завръщане, въплъщение на движението и шанс за пълноценно участие в битието. Като наблюдател. Или главен герой в подходящия момент. Вълнуващо е, нали?

– Как се озова в Обединеното кралство?

Преди повече от тринадесет години се опитах да си намеря спонсор за стихосбирката, която бях написала, но поради липса на средства все не успявах да осъществя своя проект. Тогава, „приятел“ – бизнесмен, към когото се обърнах за съдействие, ми каза следното – „толкова хора работите у вас, а ти нямаш пари една стихосбирка да издадеш!“ Тази негова унизяваща реплика ми подейства като съживяващ шамар. Разбрах, че е прав, защото „човек, дори и добре да живее“, не бива да умира преди да се е почувствал поне относително свободен. От зле функциониращата социална система у дома, от „приятелите“ – бизнесмени и от собствената си териториална зависимост, погрешно озаглавена „любов към Родината“. Именно тогава на помощ ми дойдоха пътищата, в които съзрях избор в посока на моята самостоятелсност като личност, българка и авторка на поезия и проза. Осмеляването да прекрача сухоземната граница на Континента и да се озова на Острова, всъщност, ме спаси за това, което съм днес – един патриархален космополит, с непоклатима любов към корените си, който се радва на своите книги и интереса на читателите към тях.

– Англия е пуританска, нормирана, нормализирана; тя е страна на възпитаните, сдържаните и точни хора, на висока култура (но и халтура); на хората, които играят отборно, а не индивидуално; но тя е и страна на калъпите, на строгата йерархия, бездушието и фалша, на етикета, на потребителската мания и меркантилизма… Всъщност какво означава терминът „dogging“? Какви са разликите и границите между морал и благоприличие у нас и „оттатък“?

“Dogging” е по-скоро съвременен жаргон за безразборното сексуално чифтосване на непознати хора, което се случва дискретно по някои определени, крайградски райони във Великобритания. Буквално, означава „кучкуване“, защото, както мъдрите му изобретатели са забелязали, този тип съвокупяване е натурално типичен за животинския свят, който, поради изброените по- горе във въпроса причини, е започнал очевидно, да доминира високите постижения на социума. За мен, падението до догинга е резултат от потискането на емоциите, толкова типично за британското общество, невъзможността да бъдеш себе си, пресата да бъдеш постоянно учтив и усмихнат, да живееш в матрица, която те вакуумира до състояние на все още дишащ и говорещ полуфабрикат. И тогава, ако не си достатъчно образован и духовно издигнат индивид, който би предпочел да се спаси чрез пътуване, плуване или интелектуално контактуване, не ти остава нищо друго, освен да се разпаднеш чрез кучкуване. Тъжно, нали? Защото, ако това е човешкия избор, то какво остава за горките кучета, чиито естествени права се нарушават, според Хартата за защита на животните? ;-)

А иначе, у нас уж има морал, пък благоприличието липсва! В Англия е точно обратното. Такава благоприлична страна, а моралът и е унищожен още от времето на Хенри Осми насам. Не ми е ясно и как биха могли тези две държави да установят някаква комуникация по темата, тъй като ние българите си кучкуваме на всички обществено-политически нива без капка свян от световната общественост. Докато англичаните благоприлично се крият по градинките и никой не ги разбира кучкуват ли или просто си шушукат за времето под някой храст...

– Разбира се както кастриш Обединеното кралство, така посрещаш и лошите порядки у дома, когато се завръщаш, зажадняла за слънце, срещи с приятели и житейско безветрие. Мислиш ли, че си пределно обективна, че нищо добро не е случило в България през последните години? И както твоята ученичка от Велико Търново Наташа Широкова да пишеш за родината си днес с „любовь и омерзенье“...

О, България, дори и в този пореден напрегнат политически епизод, кипи от културни изяви, възобновени традиции, фестивали и интензивен творчески живот! Никога не съм отричала това и винаги съм го изтъквала!/ Виж разказа „Старопрестолни светове“ в книгата ми „Ало, България!“/ Просто, няма идеално място под слънцето. Разказите ми по преживени случки от Острова го потвърждават. Но, когато видя хора да ровят по кофите за боклук, подминавани от луксозни коли или равнодушни обитатели на квартала, не мога да не се почуствам омерзена. Вярвам, че никой цивилизован човек не би се усетил възхитен в такъв момент. Моята страна в момента е земя на контрастите и страстите от всякакъв вид и социални категории. Само за няколко години, добродетели, които още се спзават в семействата на много българи, живеещи в чужбина, са буквално пометени и подменени от „криворазбраната дебилизация“ на шестващия меркантилизъм у дома. Немога да премълча това, съжалявам. Живея във времето на глобализма, а възрожденска носталгия мога да изпитвам само по онова, на което са ме научили някога светите ми български родители и учители – да бъда милостива, гостоприемна, да няма по-добро от дома и по-хубаво от България! На това уча и учениците си от Българското училище към Посолството в Лондон. Искам да вярвам, че и в Родината има много българи, които възпитават децата си по този начин.

– Смяташ ли се за УБЗГ (успяла българка зад граница), каквото и да значи това? Какво мислят УБЗГ за родината си, защото наскоро във великотърновския в. „Борба“ един такъв – Николай Стефанов, – завърнал се за малко през август казва: „Знаете ли, да съжаление определено не ми липсва България и не ми е тъжно, защото още при стъпването на родна земя се сблъсквам с неуважението и простотията“?

УБЗГ??? Прекалено ми е голяма вътрешната вселена, за да се наблъскам в такава абревиатура! Наистина ме разсмя с този въпрос. Впрочем, аз бих определила себе си като успяВАЩА българка зад граница и това е е бонус за мен предимно в личен план. Ако съм вече успяла, очевидно, ще трябва и да съм се пенсионирала. Но иначе, успяването за мен означава първо да запазиш и изтъкваш идентичността си, като накараш чуждите да те уважават за това! Питай английските ми колеги де е България и ще се изненадаш колко много знаят за тази невероятна, слънчева страна с изключителни хора, за които съм им разказала, а те са запомнили и научили урока си добре. Да бъда българка тук, означава, че съм съхранила търновката Здравка Владова – Момчева, с широко отворени очи към света и дома, където се случват и хубави неща, които си заслужава да бъдат преживяни и описани. А иначе, на Николай Стефанов бих препоръчала да изблъска неуважението и простотията с някакво свое, лично превъзходство, което би изблъскало неуважението и простотията навсякъде по света. Уверявам го и в Англия, и в Америка, и в България те са си едни и същи. Като космополитен гражданин той би трябвало да е разбрал, че свои и чужди простаци няма. Не ми се вярва, че не се е срещал с тази категория хора и там, където живее.

– Преди да заминеш за Англия си била учителка в София, а след това и в елитната Хуманитарна гимназия на старопрестолния град, която днес е пред закриване по ред причини. Как според теб може да бъде решен нейният казус: нов статут, лицей…?

По време на протеста в защита на Хуманитарна гимназия през юли тази година, един от бившите и възпитаници възкликна – „Не унищожавайте това, което не сте съградили!“ Мога само да повторя тези думи и ще го правя, докато се намери решение за училището. Гимназията е не само местно, но и национално богатство! Подобно на изоставените хора, които късаха сърцето ми, ровейки по боклуците това лято във Велико Търново, тя заслужава не само обществена милост, но и всенародно уважение! Затова, идеята тя да бъде превърната в базово училище към Университета в нашия град, ми допада изключително много. Така ще се привлекат ученици, а младите хора ще се научат, че традициите могат да предизвикат приемственост и да създават световно самочувствие не само за завършилите, Кеймбридж, Оксфорд или Йейл, а и за тези, които са избрали да почетат достойнството на образованието в един град, наричан в историческите хроники „втори Константинопол, трети Рим“! Ако трансформиираме старата си слава в новите условия на пазарна икономика, включително и в областта на образованието, абсолютно МОЖЕМ да се радваме на плодовете на своите усилия. Ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни служи напред във времето, виновни ще бъдем единствено ние! Не искам да повярвам, че сме неспособни да си осигурим бъдеще, след като миналото ни просто призовава към духовно спасение и просперитет!

– Смяташ ли, че образователната ни система е по-лоша от тази в Англия? Защо все пак се увеличават желаещите млади българи да учат в Западна Европа и Америка? И изобщо има ли огромни предимства „модерното“ английско образование и възпитание пред традицията на българската „даскалоливница“?

Образователната ни система, дори и днес, след толкова сътресения в нея, има абсолютния шанс да бъде по-добра / говоря за ниво средно училище/, отколкото тази в Англия. Притесняват ме, обаче, механичните опити да се приложи английската окастряща система към българското литературно наследство, без никакво съобразяване с нашия манталитет, език и дори граматически особености. Да бъдем в Европа чрез образованието си не означава да заличим идентичността си, а да накараме младите хора да я възприемат, разбират и уважават такаква каквато е! Защото е различна и не бива да бъде пометена от уравниловката.

Винаги съм смятала, че един млад човек се възпитава/ съответно осакатява/ предимно в семейната среда. В момента, една от трагедиите на България/ както и в целия свят/ е, че семействата се разпадат, а масовата психоза, че на Запад е по - добре да се живее и учи, съвсем естествено завладява и тяхната крехка, неукрепнала психика. Забелязвам, че много представители от други емигрантски общности/ поляци, чехи, словаци/, тук във Великобритания, образоват децата си на Острова, но след това те се връщат и работят в родните си страни. Някога, след Освобождението, така е било и в България. Някъде, по родовата ни жица, тази традиция тъжно се е прекъснала. Ако не свържем краищата, прогнозата е, че можем да се окажем физически производители на чужди граждани и просто да се затрием като народ.

Колкото до модерното английско образование мога да кажа и нещо добро. То не е умозрително. Изключително практически ориентирано, то дава възможност на всеки ученик да намери своята социална ниша в бъдеще, в зависимост от интелектуалните си възможности. Ако имаш интелект за професор, Кеймбридж и Оксфорд са отворени за теб. Ако ли пък си с възможности за метач на лондонските улици, имаш шанса да станеш най- добрият в тази област./ виж разказа „Изкуството да белиш картофи също изисква социално признание“ в книгата ми „Ало, България!“/

Ако пък си говорим за английското възпитание, дори и аз, критично настроената към Великобритания дама, мога само да изразя възхищение. Тук, учтивостта е изведена в норма, която покрива всички прослойки на това йерархично общество. Няма значение дали говориш с принц или просяк, маниерът и поведението на англичаните за мен, са наистина световната марка на тази страна.

– Днес преподаваш и религии. У нас все още е в сила дебатът Религия (православна) или Религии. Как би трябвало той да се реши?

Въпросът ти на тази тема ме ядосва, поради ориенталско-локумджийското протакане, с което „виси“ на дневен ред от незнам си колко години! Разбира се, че трябва да се изучава предмет „Религии“! Спешно е! Младите ни хора имат нужда от морал и духовно приобщаване. Иначе ще се разпаднат като личности без ориентири във вълчия свят, в който живеем. Как ще ги научим на милосърдие? Как ще им докажем, че да посегнеш на чуждото е грях, а не предимство?

Мисля, че трябва да се изучават информативно и шестте действащи днес световни религии, като се приложи разширена програма по Православно християнство, което е официалната религия на република България! Първото, трябва да се направи, за да разберат младите хора, че няма религия, която да проповядва зло или насилие, а второто – за да се научат на приемственост и уважение към своята култура, градена като език и добродетели през вековете до голяма степен благодарение и на Българската Православна Църква.

– Текстът „Косачки и ливади“ от книгата ти „Ало, България!“ започва с изречението „Да бъдеш себе си в наши дни е равносилно на социално самоубийство“. Не е ли твърде скептично, след като фразата „Бъди себе си…“ е станала езикова щампа за културата и манталитета на Запада? А искреността, откритостта (които, казваш, там са социален проблем)?

След като и сам казваш, че фразата „бъди себе си“ е станала езикова щампа в западната култура и манталитет, мога само да предложа, тя да бъде принтирана върху някой комерсиално успешен модел на тапет, постер и така нататък. Много подобни фрази тук се ползват за окуражаване на обществото, подобно лозунгите от нашето соц минало. Даже често си мисля, че ако лепна например в кабинета по трудови технологии на колежа, в който работя, бодрото лозунгово провикване от детството ми – „Работи не само с ръце, но с ум и сърце!“, ще получа официална похвала от ръководството.

Да бъдеш себе си тук, в интерес на истината означава, да бъдеш толкова, силен, че да не позволиш на средата да те превърне в някой друг! Аз се справям. И се поздравявам за това.

– Коя формула е по-силна: „Моят дом е моята крепост“ или „Моята крепост е Царевец“? Предвид геополитическото ти ситуиране в момента, какъв човек си – островен или кръстопътен?

Моята крепост е Царевец, разбира се! Тя е домът на душата ми. Останолото е само смяна на обзавеждането. За кръстопътни хора като мен, домът трябва да е крепост с непреходно историческо значение. Отворен за посетители, които идват в него само като приятели. Островите са ми тесни. На тях аз само се забавлявам, подобно на Гъливер в страната на лилипутите. – Ти твориш една Англо-Българска вселена. Тя е населена с истински (и неизмислени) хора. Тя е едно откровение за писателя, който пише в областта на нонфикшъна, и е наситена с емпатия. Проза от висша класа. Кратка, добре орнаментирана, без да е бъбрива… Казвам това, не от куртоазия, а за поговорим за литература – може би тя те спасява зад граница? Кое спасява всъщност българската ти идентичност там?

Българската ми идентичност е толкова по-силна от мен самата, че дори и в моменти на слабост ме потриса с факта, че не мога да бъда друга! Впрочем, това стъписва и най-упоритите желаещи да ме променят. Колкото до писането, то е дишането на духа ми. В момента не се опитвам да бъда патетична, говоря брурално честно, както го правя и в прозата си. Писането е един от смислите на живота ми. Друго спасение няма.

– Чела си, естествено, „Корените“ на Васил Попов, чувала си понятието „коренотърсачество“ в критиката от ония соцгодини. Какво е за теб „спасение при корените“? Не е ли днес то илюзия, някаква проява на неспасяема носталгия?

Не е! Спасението при корените си е чиста реалност за мен. Знаеш ли, това лято имах възможност да прекарам само около пет часа в село Бадевци, където е родовата ми къща. И два от тези часове ги преспах в изконния родов железен креват, където физически, за белия свят е сътворявана тази умна и мъдра моя Владовска рода. И като се събудих, осъзнах, че това ми е било годишното зареждане, подъзнателното пре-свързване с предците ми, които ме успокоиха, зарадваха ми се и ме напътиха отново с увереността, че където и да ида, аз съм си тяхната, кръвната щерка, която просто трябва да следва живота си и да знае, че там е домът и. Че няма друго, което да го замени. Че коренът ме чака. Че няма опасност да бъда присадена другаде. И това ми даде сили да тръгна. Защото ще се върна пак. И един ден просто ще остана.

– Според теб има ли „емигрантска литература“? Защото според Димитър Динев (Австрия) това понятие, взето от политическия речник, е дискриминиращо?

Съгласна съм, че е дискриминиращо това понятие. Има българска литература, която е обогатена в наши дни от автори - сънародници живеещи в чужбина. Аз недолюбвам вече и определението „емигрант“. Живеем в глобален свят. Изборът да работиш другаде е човешко право номер едно в етиката на глобализма. Къде принадлежиш духом и къде ще избереш да останеш е също индивидуално решение, което трябва да се уважава. Някога, „емигрант“ е означавало да бъдеш и невъзвръщенец. Комунистическите идеолози добавяха още негативизъм в термина, наричайки емигрантите и родоотстъпници. Категорично не съм съгласна! Познавам българи, живеещи извън страната ни, които са много по-големи патриоти на дело и по разбирания, от сънародниците ни у дома. Така че, добрата новина е, че литературата ни само може да спечели от една по-космополитна българска гледна точка, изразена в поезията и прозата на наши автори, живеещи извън България. Ние не сме чужди за своите си и не желаем да бъдем отделени от културните процеси в нашата родина.

– На задната корица на книгата ти „Ало, България!“ проф. Радослав Радев, перифразирайки Бешков, говори за вплетените в книгата ти четири измерения на устойчивата култура – ритъм, жест, орнамент и хумор. Бих добавил с основание – и език, но въпросът ми е по-скоро до хумора: някои от текстовете ти звучат почти фейлетонно, без това да ги снизява от високата литература, към която несъмнено принадлежат (ще цитирам само „Поезия „алангле“, но те са много). Какво ти дава хуморът, или поне (авто)иронията в книгата? Би ли разбрал англичанинът нашите хумор и ирония?

За мен, чувството за хумор се равнява на талант, какъвто е талантът на писането, композирането на музика или виртуозното пеене. Дълбоко уважавам смеха и смятам, че той е един от най-здравословните дарове, които Бог е вложил в човешката природа. В този смисъл, „смешното писане“ не е нисък жанр, а тест за висока култура и изискано гъделичкане към читателя, който може да оцени подобно позитивно духовно приобщаване. Умението да се пошегуваш със себе си и другите за мен е авторската прошка към несъвършенствата в човешката ни природа. Тогава някак си си ставаме по-мили като хора. Сякаш роднини по недостатъци и слабости, с които сме дошли на света. Подобна ирония и хумор биха били разбрани от всички, които все още се чувстват човеци. Дори и от англичаните. Колкото и да им е трудно това.

– Вера Маринова е автор на едно от предисловията към книгата. Как се запозна с нея и каква е връзката й с „Ало, България“?

Вера Маринова е една от трите велики жени, които имат голямо влияние в живота ми. Другите две са майка ми и Снежина Мечева – авторка на другия преговор в „Ало, България!“. За тях, трябва да ме попиташ отделно. Колкото до срещата ми с Вера, тя е толкова съдбовна, колкото няма случайни неща в човешкото битие. Случи се на 3 март 2010 година, когато, заедно с моите ученици от Българското училище към Посолството, представихме спектакъл по „Епопея на забравените“ от Иван Вазов, пред българската общност в една зала на Оксфорд стрийт, в сърцето на Лондон. Децата рецитираха безсмъртните строфи на Патриарха с портретите на нашите възрожденци в ръце. Хората плачеха. Бяха много. Над 500 души българи и англичани. В публиката мярнах лицето на Вера Маринова и си обещах, че след представлението ще и се представя, защото съм нейна почитателка още от детските си години. Вярвам, съгласен си, че такъв „жесток професионалист“ / по думите на Снежина Мечева/, с изискана, невероятно фина душевност / по моя добавка/, България скоро няма да роди. Каква беше изненадата ми, когато след аплодисментите тази невероятна жена се нареди на опашката от развълнувани хора, дошли да ни поздравят и сама дойде да се запознае с мен. „Веднага Ви познах“, каза тя, „Вие сте една вълшебница с думите. Изрязвам всяка Ваша история, публикувана във вестник „БГ БЕН“ и я добавям в специална папка, където събирам всичко написано от Вас“. Бях потресена. Какво още да добавя? Започна едно духовно приятелство, с което съм благословена. Идеята за книгата поникна още тогава. Подтикът за разказа „Ничии наши деца“ е на Вера. След като и разказах случката в личен разговор, тя настоя да я превърна в литература. „Това неможе да остане ненаписано!‘-каза тя. Както не можеше повече да се събира в папка и самата книга „Ало, България!“

– За финал да се върнем към пътя. Към края на книгата си пишеш: „Тук [Англия] се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение“. Това, „тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се…“ – докога? Какъв е смисълът; какъв е смисъл на живота?

... тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се... е докато дишам. Това, всъщност, за мен е и смисълът на живота. Останалото са пътища, по които предстои да премина.


Едно интервю на Владимир Шумелов

Съдбовните хора/На Еди Бренан/

Те не идват открито в живота ви. Нито натрапват присъствието си в ежедневието. Съдбовните хора почукват само на души пред заключване, за да оставят шанс на снопче светлина да пронкине в умъртвяващото отчуждение и да показва пътя в тунела, по който трябва да продължавате напред. До следващия слънчев епизод на битието. Където всичко си идва на мястото и вие вече знаете какво да направите с доброто, което са ви завещали. Защото съдбовните хора не са ваши спътници. Те са само щастливо просветление за благословените, които са способни да трансформират отчаянието в мъдрост.

Беше 1997 година и София изригваше тълпи от олющени граждани, изтекли по улиците в торнадото на поредния си безхлебен протест. Сякаш липсващия ток от изстиналите им жилища наелектризираше пространството с късите съединения на гнева, а ужасът от несвършващата зима заразяваше въздуха с бацили от безнадеждност. Вкопчили пръсти в отчаяна захватка, Красимир и аз се опитвахме да пресечем потока от човешко разярение, за да достигнем до заветния паркинг, на който, струпан в социалистическа изнемога ни очакваше насъщният ни запорожец, с все още изправен двигател. Като моторна песен на захвърлен в потопа на народната ярост стих от Вапцаров. В средата на разлюляната улица, на метър от спасителния бряг на тротоара ,спретнат и видимо чужд на всеобщото отчаяние , стоеше... Дядо Коледа. Така поне ми се струваше тогава този приветлив синеок индивид, стиснал подмишница издута папка с незабелязани от хората... подаръци? Сюрреализмът не винаги е потресаващо отклонение от действителността. Понякога ,той е способен да обнадеждава. Мъжът целенасочено следеше зигзага на забързаните ни стъпки и сякаш с невидимата нишка на усмихнатия си поглед ни притегляше към себе си. Бях сигурна, че ще ни заговори. Не очаквах обаче, че езикът на оттласкването ни от помитащото подивяване този път ще бъде английски.

- Извинете – изумително обикновено, човекът ни приласка в озареното си пространство – бихте ли ме упътили къде бих могъл да изпия една бира?

Пронизващият софийски студ и гръмотевиците на тълпата , очевидно, не можеха да нарушат навиците на позитивния западняк.

- Съветвам Ви да направите това в бара на хотела, в който сте отседнали – учтиво и твърдо отвърнах аз – в момента тук става революция. Може би не е добра идея да рискувате личната си безопасност заради една бира в политическата несигурност на непозната за Вас страна.

- Революции стават навсякъде по света, мила госпожо – със смях отвърна непознатият – повярвайте, попадал съм в много по-страшни от тази! Не вярвам, че хора, които са извели на улицата и домашните си любимци , за да участват във вашата революция, ще посегнат на един жаден ирландец, който просто иска да научи нещо повече за тях и България.

- И все пак – продължих да настоявам аз – може би хотелът е по-добрата опция за Вас в момента?

- Категорично не е! – отсече пришелецът – Там е пълно с тълпа изплашени ирландци, които се наливат с алкохол и с нищо ново не могат да ме изненадат. За пръв път посещавам родината ви. Искам да я „опитам“ извън това, което се случва. Защо не дойдете с мен някъде, където можем да поговорим за истинската България?

Така, в леденото жило на една несвършваща зима, аз срещнах Еди Бренън. Баща на шест деца, алтруист с несекваща любов към живота. В мъртвешкосиния бар на някакъв софийски ъгъл, разтресени от студ и смях, ние навлязохме обратно в страната си. Онази малка и гостоприемна точка в Планетата, където домът е радост от завръщането. Стига само да си имал късмета, един съдбовен човек да ти го припомни. Но тогава не подозирах, че пътищата на битието могат отново да се пресичат. Че съдбовните хора идват винаги навреме. Точно в мига, когато огорчението те е убедило, че изход от тунела няма.

Еди Бренън остана наш приятел през всичките нелеки години на търсене в живота ни, който разбичка с антилогично нахалство наивните ни мечти за добруване на Балканите. През цялото време, уж подреденото съществуване , заличаваше знаците на неговата изключителна роля в невидимия път , който трябваше да изкачваме само духом. През цялото време, телефонните разговори и срещите ни изличаваха необикновеността му с дребните заблуди на подредеността. Която унася душата, докато я превърне в повреден часовник, ръждясал в часа на пресищането...

Рут, любимата дъщеря на Еди, загина внезапно в катастрофа ,сякаш за да сложи край на изкуственото доволство, което ни беше обзело. Сблъсъкът с болката ни парализира. Следващата визита на нашия приятел до Англия просто се оказа съсипващо завръщане в материалните останки от прекъснатия и живот. И вече нищо не беше същото за нас, тримата.

Масата блести от ястия и подбрани вина,и съчувствието напира в остъклените ни очи с разбиващи сълзи. Немога да поднасям съболезнования. Обзема ме парализираща безпомощност и изгубването в себе си ме превръща в кукла.

- Благодаря ви, че отново ме приехте в дома си – казва Еди и намества отлежала бутилка уиски сред скръбното ни мълчание. – Чувам, че в България отново има революция?

Острият завой в темата, миг преди подсмърчащите ни подготвени фрази, ме хвърля в изумление. Преди да кажа и дума, гостът продължава неочаквания си монолог с просветлено, целебно за смущението ни, вглъбение:

- Тогава, през 1997 година, в България, научих нещо много важно. И то стана постепенно, за да не пропусна нито една подробност от този човешки урок.

Мислите ми се сплитат в безнадеждно кълбо. Той, не иска ли да си спомним заедно за Рут?

- В софийската банка, където обучавах начинаещи финансисти за бизнес със западния свят, всеки ден идваше една дама. Тя работеше в съседния офис и въпреки сковаващия студ , и липсата на тарнспорт тогава във вашата столица, външният вид на тази жена беше перфектен. През месеца, който прекарах в България тя не повтори нито един тоалет, не се оплака от студа и мизерията. Бях сигурен, че както всички останали и елегантната дама идва пеша на работа, чака на изтощителни опашки за насъщни продукти, а вечер пести от отоплението в апартамента си, за да намали сметките за тока до минимум. Колегите недоволстваха от недоимъка, но нейната постоянна ведрост вдъхваше някаква сигурност, че всичко в края на краищата ще се оправи. Едва преди заминаването си от България се осмелих да заговоря тази необикновена жена. Попитах я откъде има тези красиви дрехи , когато страната и се разтърсва от бедност и протести. Тогава тя ми разказа най-потресаващата история, която можете да си представите. Слушах я, а вярата ми в хората нарастваше с всяка изминала секунда. Всички съседи от входа на блока, в който живеела,били безработни. Единствената , която все още не била съкратена, се оказала, моята колежка. Бях прав, че е трябвало да извървява дълги разстояния пеша и да се сблъсква с всички неудобства, които онзи страшен момент налагаше за българите. Но нея я спасявало изключителното приятелство на принудително неработещите жени от входа и. Всяка вечер, някоя от тях и донасяла по един свой тоалет, за да може на другия ден познатата ми да отиде с него на работа. Да бъде различна. И да не пада духом в разрухата наоколо. Нещо като дрехи на надеждата, че може би утре и за техните собственици, ще се възникне повод да се завърнат в нормалния ритъм на живота. След смъртта на Рут разбрах, че съдбата ме е дарила с приятели. Сред които мога да остана и всеки ден да преобличам душата си с нещо различно и цветно, дадено назаем от тях. С надеждата, че утре и аз ще мога да раздавам отново...

ххх
Понякога не подозираме колко добро носим в самите себе си. Нужно е някой да ни подскаже, че сме станали съдбовни за него. Останалото е щастливо усещане, че сме хора!


Здравка Владова-Момчева