Наближава Коледа, скъпи читателю. Усещаш ли как светът изведнъж се завърта пред очите ти като баница с късмети и ти хукваш след избраното парче с надеждата я за печалба от тотото, я за нова кола. А може да си пожелаеш и нещо по-възвишено. Повишение в службата, например. Не. Това пак опира до пари и някак си некрасиво напомня колко много се е комерсиализирал животът ни. Думата ми беше, че и душата тихичко се обажда да я включиш в плановете си за бъдещето. Нали всеки има нужда от пърхащи импулси, които да накарат интоксикираното му тяло да преодолява гравитацията и от време на време да се понася, заедно с мечтите, над бюрото в офиса, над лондонските покриви, над континенти и океани. И да го приземят в щастливо бягство на идеалното място, където в уют и блажено безветрие да срещне любовта.
Подобни шантави въжделения, ще да са размътили подреденото съществуване на моя добър познат Базил Моран, който от почтен счетоводител с прилична заплата изведнъж се превърна в собственик на къща в село Хотница, Великотърновско. Страстен привърженик на здравословния начин на живот и стриктен вегетарианец, Базил заряза всичко на острова и се установи трайно на Балканите. Закупи хубав, но поизоставен имот в съседство с къщата на кака Минка, най-личната пенсионерка в района и се захвана с изпълнението на лелеяната си, спартанска програма. Всяка сутрин местното население го виждаше да стърчи като лански папур насред ледените води на Хотнишкия водопад, потънал в медитация. Нищо не можеше да смути новото щастие на Базил. Нито размекнатите цигарени кутии, нахвърляни наоколо от небрежни туристи, нито празните бирени бутилки в тревата сред стъпканите фасове. Той се носеше като блажена комета във времето и пространството, купуваше си нитратни зеленчуци чак от търновския пазар и хранеше махленските котки и кучета, понеже имаше още една добродетел - беше защитник на животните. Преди да достигне до съвършенството на личната си нирвана, Базил усети, че нещо не е наред. Че някаква сладка заплаха откъм съседния двор, приела амфорните очертания на кака Минка, го дърпа надолу. Към проклетата материя и ...ах, греха! Чувствителното сърце на бившия счетоводител не можа да изкалкулира опасността от подобно изкушение и се предаде като разпоена каса пред лазерните лъчи на очите ú. Цяло лято съседите не смееха да си проговорят, обхванати от разноезичен срам. Само погледи, като свистящи фойерверки, прогаряха плета на културните различия помежду им. След такива моменти на платоничен огън кака Минка трътваше из двора като редосеялка с вертикално излитане и яхваше маркуча като амазонка. Напоените домати тегнеха подобно кантарджийски топузи по огъващите се колове, тиквите бъбнеха, същи жълти бомби, под палещото слънце, а хортензиите... Ах, тези хортензии, набучкани между вършините с боба, те просто обстрелваха с безсрамните си цветове пуританската скромност на Базиловата ливадка.
Но времето минаваше и никой от двамата срамежливци не смееше да заговори другия и сезоните се сменяха в нажежена самота. Наближаваше Коледа и в село се завърна от Англия Цоньо Мезето - местния наперен гурбетчия. Той веднага зае стратегическата позиция на преводач между двата лагера, за което биваше щедро възнаграждаван както с туршии от страна на кака Минка, така и с бира в кръчмата, от поохлабения джоб на Базил.
Междувременно, съседите се научиха да се поздравяват с „добрутро“ и „гууд морнинг“, и нещата като че ли потръгнаха. До деня, в който езиковата недодяланост на Цоньо Мезето едва не разруши всичко:
- Вие имате прекрасен пуяк, драга Минка! - преведе той комплимента на любителя на животните, без въобще да добави, че Базил се възхищава от тях само като от живи божии творения.
Не стига това, ами Цоньо подкокоросващо добави:
- Този англичанин ти е хвърлил око, ма! Че и за пуяка са усуква!
Изведнъж кака Минка забеляза изпитото от доброволните пости лице на любимия си, фигурата му, източена като бастун в мразовитото пладне и жалостивото и сърце потръпна от женско милосърдие. На другия ден някой решително почука на вратата на Базил и когато той я отвори, гледката пред скромния му ергенски праг го втрещи.
Облечена в най красивите си дрехи, бяла и апетитна като погача, кака Минка достолепно крепеше една тава с кисело зеле и димящия пълнен пуяк отгоре. Неописуем коледен аромат на печено замайваше въздуха и пребледнялата китка магданоз, която Базил тъкмо се канеше да накълца в супата си, посрамено повяхна.
- Оооо, Минка, плийс! - изхълца смутен домакинът и се огледа за преводача, за да обясни недоразумението. Обаче кака Минка предвидливо беше елиминирала този завистник и беше решила да действа на своя глава. Въпреки протестите на Базил, тя чевръсто сервира масата и натика в устата на избраника си една препечена пуешка кълка. После, въпреки езиковата бариера, тази мъдра жена се наслади на максимата, че любовта на мъжа минава през стомаха.
А после и двамата посрещнаха Коледа в прекрасно настроение, след бутилката хотнишко домашно винце, която си поделиха. А най-после, заживяха щастливо, като обединиха градините си и започнаха да отглеждат екологично чисти зеленчуци.
Здравка Владова-Момчева
Monday, 14 December 2009
Thursday, 3 December 2009
Да живее халтурата, да му мисли културата!
Чували ли сте модерното изказване, което гласи, че ако искате да гледате представление на Болшой театър трябва да отидете в Лондон?
Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.
Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!
Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.
Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?
В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!
Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...
Тц, тц, тц, как стават тия работи?!
Здравка Владова-Момчева
Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.
Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!
Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.
Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?
В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!
Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...
Тц, тц, тц, как стават тия работи?!
Здравка Владова-Момчева
Monday, 16 November 2009
ГОТВАРСТВО И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
На първото ми интервю за работа в Обединеното Кралство, комисията ме изненада със следния въпрос:
- Бихте ли си позволили саркастични забележки за храната на ваши колеги от други култури?
- Не - отвърнах спонтанно аз - бих им предложила да разменим рецепти!
Незнам дали този отговор наклони везните в моя полза, но още на другия ден получих потвърждение, че позицията на учител на деца със специални потребности, е моя.
Започнах новата си учителска кариера в условия на кулинарна толерантност. Всяка обедна почивка изпъстряше масата за хранене до нашия офис с цветни образци от манджи и поуфабрикати, които очертаваха границите на една хранителна глобализация. Въздухът тежеше жълтеникав от изпаренията на индийско къри, а кръшни арабески от дантелена пара се виеха над купички със супи на прах. Стараех се да не поглеждам критично в канчетата на ближните си с дресираното съзнание, че всеки има правото да избере своята хранителна верига. Достатъчно беше, скромната ми персона да не попадне в менюто на някой мултикултурен хищник и да не бъде сдъвкана в саркастичен коментар, заедно с аромата на моите балкански специалитети. Инстинктът ми за самосъхранение обаче, се оказа пророчески. Много скоро усетих акупунктурата на любопитството да се забива я в трептящите аури на нервозните ми кюфтета, я в изящните ладии на пълнените ми чушки. С всеки следващ обяд предпазливостта ми нарастваше, заедно с интереса към съдържанието на кулинарните ми предпочитания. В един съдбовен момент, когато разговорите около масата набираха скорост подобно къкренето на препълнен казан, мениджърката на офиса ме доближи и впи очи като вилици в мозайката на димящата ми мусака:
- Това кълцано кучешко месо ли е? - чистосърдечно попита тя и аз усетих вкусовете от детството ми да се разбягват в подплашените призраци на патриархалните спомени.
- Нарича се мусака - отвърнах в настъпилото мълчание - много популярно ястие на Балканите. Откъде ви хрумна, че е кълцано кучешко?!
- Амии - сбърчи носле цивилизованата дама - когато през 1975 година ни изпратиха на ски ваканция в тоталитарна България,предупредиха всички деца от класа да внимават да не ядат българското национално ядене, което съдържало именно такова месо.
В същия миг усетих как желязната завеса се стовари като гилотина в интегрираната ми душа и я разцепи на две. Едната половина по хайдушки се дръпна в огнищата на очите ми и опърли с епичен гняв лицето-пица насреща. Другата половина учтиво обясни, че навярно е станала грешка, тъй като българите никога не са имали такива кръвожадни рецепти в националната си кухня.
На следващия ден минах на сандвичи. Беше по-безопасно и някак си, преливащо, в миманса от храни. Изобщо не подозирах, че обруганата мусака много скоро ще се превърне в хит номер едно на гастрономическата арена в нашата училищна глобализация.
Наближаваше годишният банкет на колектива, който ръководството по традиция организираше за своите служители. На този ден, обикновено настъпваше радостно оживление около масата в офиса, където в стройни редици ни очакваха желирани пастети и пеницилинови сирена, рамкирани с анорексични бисквити. Бях изумена, когато същата тази мениджърка ме доближи и ме попита дали бих сготвила от онази странна манджа, защото колегите от офиса били любопитни да я опитат. Тя лично, нямало да я яде, защото не можела да се отърси от неприятната си асоциация за кучешкото, но щом мнозинството желаело да се впусне в това лакомо приключение... Учтиво отвърнах, че ще сготвя мусаката. И ето ме пред печката, въоръжена с продукти и спомени, потънала в носталгични лучени сълзи, примесени с горчивите подправки на обидата. Някога готвили ли сте с гняв и вдъхновение? Ако не сте, нека ви кажа, че процесът е като сътворение на поема. Пласт след пласт се нареждат строфите от пържени патладжани, върху тях се ръсват картофите-прилагателни, а отгоре, в препечената, златиста глазура на заглавието, блесва и авторският ви подпис. Вашата запазена марка в кулинарната ода на радостта, вашата ароматна победа над предразсъдъците!
Спомних си и друго - един случай на сладко готварско отмъщение от патриархалното минало на предците, който преди години ми разказа престарялата ми съседка от село Бадевци. Тя била най- личната готвачка по селските сборове. Ала веднъж, в пристъп на черна завист комшиите около масата я обвинили, че мусаката и била изцулена откъде единия край и май малко попрегоряла.
- Ама я ометохте, да ви се не види! - не се дала стрина Стояна - Ежте сега и поменеще бабинта ви Стоенчина кучка, дет ви напълни търбусите на днескашния сбор!
Всички замръзнали като в култова сцена от филм на Кустурица, а в този момент кльощавата кучка дотърчала и заскимтяла край трапезата да и подхвърлят коматче. Е, не яли българите кучешко тогава, не ядоха и англичаните митологичната екзотика на фирмения си банкет. Вместо това, моята мусака-поема развълнува апетита и душите им. Даже трошичка не остана. А мениджърката на офиса напълни в кутия две порции за децата си, че постоянно се оплаквали дето ги храни с претоплени пици в микровълновата печка.
Здравка Владова-Момчева
- Бихте ли си позволили саркастични забележки за храната на ваши колеги от други култури?
- Не - отвърнах спонтанно аз - бих им предложила да разменим рецепти!
Незнам дали този отговор наклони везните в моя полза, но още на другия ден получих потвърждение, че позицията на учител на деца със специални потребности, е моя.
Започнах новата си учителска кариера в условия на кулинарна толерантност. Всяка обедна почивка изпъстряше масата за хранене до нашия офис с цветни образци от манджи и поуфабрикати, които очертаваха границите на една хранителна глобализация. Въздухът тежеше жълтеникав от изпаренията на индийско къри, а кръшни арабески от дантелена пара се виеха над купички със супи на прах. Стараех се да не поглеждам критично в канчетата на ближните си с дресираното съзнание, че всеки има правото да избере своята хранителна верига. Достатъчно беше, скромната ми персона да не попадне в менюто на някой мултикултурен хищник и да не бъде сдъвкана в саркастичен коментар, заедно с аромата на моите балкански специалитети. Инстинктът ми за самосъхранение обаче, се оказа пророчески. Много скоро усетих акупунктурата на любопитството да се забива я в трептящите аури на нервозните ми кюфтета, я в изящните ладии на пълнените ми чушки. С всеки следващ обяд предпазливостта ми нарастваше, заедно с интереса към съдържанието на кулинарните ми предпочитания. В един съдбовен момент, когато разговорите около масата набираха скорост подобно къкренето на препълнен казан, мениджърката на офиса ме доближи и впи очи като вилици в мозайката на димящата ми мусака:
- Това кълцано кучешко месо ли е? - чистосърдечно попита тя и аз усетих вкусовете от детството ми да се разбягват в подплашените призраци на патриархалните спомени.
- Нарича се мусака - отвърнах в настъпилото мълчание - много популярно ястие на Балканите. Откъде ви хрумна, че е кълцано кучешко?!
- Амии - сбърчи носле цивилизованата дама - когато през 1975 година ни изпратиха на ски ваканция в тоталитарна България,предупредиха всички деца от класа да внимават да не ядат българското национално ядене, което съдържало именно такова месо.
В същия миг усетих как желязната завеса се стовари като гилотина в интегрираната ми душа и я разцепи на две. Едната половина по хайдушки се дръпна в огнищата на очите ми и опърли с епичен гняв лицето-пица насреща. Другата половина учтиво обясни, че навярно е станала грешка, тъй като българите никога не са имали такива кръвожадни рецепти в националната си кухня.
На следващия ден минах на сандвичи. Беше по-безопасно и някак си, преливащо, в миманса от храни. Изобщо не подозирах, че обруганата мусака много скоро ще се превърне в хит номер едно на гастрономическата арена в нашата училищна глобализация.
Наближаваше годишният банкет на колектива, който ръководството по традиция организираше за своите служители. На този ден, обикновено настъпваше радостно оживление около масата в офиса, където в стройни редици ни очакваха желирани пастети и пеницилинови сирена, рамкирани с анорексични бисквити. Бях изумена, когато същата тази мениджърка ме доближи и ме попита дали бих сготвила от онази странна манджа, защото колегите от офиса били любопитни да я опитат. Тя лично, нямало да я яде, защото не можела да се отърси от неприятната си асоциация за кучешкото, но щом мнозинството желаело да се впусне в това лакомо приключение... Учтиво отвърнах, че ще сготвя мусаката. И ето ме пред печката, въоръжена с продукти и спомени, потънала в носталгични лучени сълзи, примесени с горчивите подправки на обидата. Някога готвили ли сте с гняв и вдъхновение? Ако не сте, нека ви кажа, че процесът е като сътворение на поема. Пласт след пласт се нареждат строфите от пържени патладжани, върху тях се ръсват картофите-прилагателни, а отгоре, в препечената, златиста глазура на заглавието, блесва и авторският ви подпис. Вашата запазена марка в кулинарната ода на радостта, вашата ароматна победа над предразсъдъците!
Спомних си и друго - един случай на сладко готварско отмъщение от патриархалното минало на предците, който преди години ми разказа престарялата ми съседка от село Бадевци. Тя била най- личната готвачка по селските сборове. Ала веднъж, в пристъп на черна завист комшиите около масата я обвинили, че мусаката и била изцулена откъде единия край и май малко попрегоряла.
- Ама я ометохте, да ви се не види! - не се дала стрина Стояна - Ежте сега и поменеще бабинта ви Стоенчина кучка, дет ви напълни търбусите на днескашния сбор!
Всички замръзнали като в култова сцена от филм на Кустурица, а в този момент кльощавата кучка дотърчала и заскимтяла край трапезата да и подхвърлят коматче. Е, не яли българите кучешко тогава, не ядоха и англичаните митологичната екзотика на фирмения си банкет. Вместо това, моята мусака-поема развълнува апетита и душите им. Даже трошичка не остана. А мениджърката на офиса напълни в кутия две порции за децата си, че постоянно се оплаквали дето ги храни с претоплени пици в микровълновата печка.
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 5 November 2009
Здравка Владова-Момчева
интервю за вестник „Будилник“ (Лондон)
1.Кратка визитка. Коя е Здравка Владова-Момчева?
Поетеса, писателка и учителка по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон. На този етап от личната ми легенда, тези три призвания определят моя живот като творец и човек. Поезията и прозата ми, събрани в шест книги, от които пет стихосбирки и един роман, документират всички търсения на една българка в големия многоезичен свят, където домът и пътят са определящите ориентири на моя житейски опит. Колкото до учителската мисия, която ме съпътства още от България, смятам, че трябва да посветя специална книга, в която да опиша всички метаморфози на тази уникална професия. От Паисиевският ентусиазъм за просвещение на младите българи в чужбина, до нелесното напасване към техния светоглед в мултикултурната реалност на Великобритания.
2.Миналия петък представи стихосбирката си „Посвещения“ пред българска и английска аудитория. Колко време работи над нея?
„Посвещения“ е моята пета поетична книга. Типично за мен, аз я създадох в продължение на два месеца и я оставих да отлежи непубликувана около година. Така постъпвам с всички свои книги, защото смятам, че трябва да узреят за съприкосновение с публиката, да намерят точния момент и читатели, които не само да ги разберат, но и да се развълнуват от техните послания. Като автор, аз уважавам словото в неговото най- висше предназначение – да докосва душите на хората. В този смисъл, премиерата на „Посвещения“, намери най-подходящия повод за поява пред аудитория- Денят на Народните Будители. Всички текстове в тази книга по някакъв начин са съотнесени към феномена България, която винаги ни напомня да сме будни за това кои сме, откъде идваме и какъв избор на принадлежност ще направим в бъдеще.
3.Любимите ти стихотворения от тази стихосбирка?
Всичките до едно. Както вече споменах, аз се прекланям пред писаното слово, защото то единствено остава след нас, когато вече няма да ни има на тази земя. Затова всяко стихотворение от „Посвещения“ има своя история и лична връзка с мен, независимо дали се отнася за фрагмент от моя настоящ живот или този на предците. Всяко стихотворение отваря врата към свой, собствен свят, в който и аз, вече като читател, навлизам с благоговение. Поезията е много високо изкуство, което, вярвам, е дадено на хората, за да се извисят над дребното и злободневното, и да почувстват в себе си божествената искра.
4.Имаш и роман зад гърба си. Как успяваш да работиш в различните стилове – проза и поезия? Кой ти допада повече?
Всъщност, според мен, тези стилове не са чак толкова различни. Всяка проява на живот на земята има свой вътрешен ритъм, който е подчинен на цялото ни съществуване. Така е и с поезията, така е и с прозата. Ако човек вникне в динамиката на прозаичния текст, ще усети, че той също е подчинен на вътрешен ритъм. Само че при прозата на първи план изпъква смисълът, предаден чрез действието и речта на героите. Докато при поезията посланието е закодирано в музикалната интонация на стиха и кратката, синтезирана фраза, която веднага въздейства емоционално на читателя или слушащия. Трудно ми е да кажа, кой е предпочитаният от мене стил. Мисля, че поезията е нематериален носител на култура от древността, който в пълната си сила може да бъде почувстван при публични четения, когато авторът навлича кожата на актьора от древногръцките драми, а публиката откликва като хор, като общност. Докато прозата е вече едно по-съвременно измерение на интелектуална изява, където индивидуалното предпочитание предполага избор на текстове и автори, според вътрешната нагласа на читателя.
Лично за мен, и двата стила са СЛОВО и аз се изразявам чрез тях без никакви вътрешни противоречия.
5.Тандемът с художника Христо Керин – кой даде идея за създаването му, от кога е реалност?
Ще започна отзад напред. С Христо работим заедно от двехилядната година и всичко, което ни събира е професионализмът и общата, споделена страст към високите интелектуални изкуства. Трябва да призная, че дори не го познавам достатъчно като характер, а също не знам за неговите интереси и предпочитания извън изкуството. А това е така, защото досегът ми с този творец е до такава степен отдаден на диалога поезия- картини, че не остава време за малките, обикновени неща. И за двама ни е важно това, което правим заедно като тандем и сега осъзнавам, че сме развили едно необикновено приятелство на творци, които се чувстват комфортно в надреалните светове, които създават. Но личното, ежедневното, житейското, егоистично липсва в този контакт, който е изцяло посветен на нашите призвания.
А иначе, всичко започна от една книга, която Христо илюстрира за мен, докато работех с едно доста некоректно издателство. Когато видя опропастеното издание на корицата, Христо с такава категоричност върна целия тираж на печатницата и застави издателите да си свършат работата отново и както трябва, че от този момент разбрах едно – истинският професионалист уважава своя труд и не допуска той да бъде подценяван от другите. Това е и качеството, което най-много ценя в моя творчески партньор. Голяма рядкост и късмет е, че работя с един толкова талантлив, почтен и достоен човек.
6.Какво те вдъхновява и къде те намира вдъхновението?
Това е чудесен въпрос, защото на 42 години отговорът ми ще бъде бъде различен от този, който бих дала, ако бях на 24 например. Животът е моето вдъхновение. То идва понякога и с отрицателен знак, може да бъде заредено с тъга или радост. Но винаги ми носи помъдряване и ме учи на нещо. Всеки ден, пък бил той и обикновен, ми разкрива своята тема. Благодарна съм, че ми е дадена дарбата с духовните си очи да откликна в слово на човешкото величие или падение, което откривам в малките случки на ежедневието. И че имам избора да пресътворя битието в послание до тези, които се вълнуват от него.
7.Спомена за местата, които те вдъхновяват в България. Намери ли подобни места тук, във Великобритания?
Ще си призная една специфична особеност на моя тип творчество. Всичко, което като жарава от емоции се трупа в мен, докато съм в България, намира своята писмена реализация във Великобритания. Сякаш приглушените цветове на моята приемна родина толерантно отстъпват като фон на ярките багри на родната ми страна. Спокойствието на Англия, нейната консервативна уравновесеност, всъщност ми помагат да изразя България и нейната неповторимост на белия лист. Този неочакван и за мен баланс, работи успешно в творческата ми практика.
8.Кои са предимствата и недостатъците да си на границата на две култури – българската и английската?
Предимствата са винаги в полза на широкия кръгозор, който подобно гранично живеене ми осигурява. Този кръгозор може да бъде както двустранно критичен, така и двустранно обогатяващ. Истинска късметлийка съм, че имам шанса да наблюдавам живота в цялото му интензивно многообразие, езикова и културна различност тук, във Великобритания и обратно, у дома. А също да се радвам на предизвикателства, които ме възпитават като човек, учат ме как да пазя своята идентичност, да възприемам доброто от чуждото и да бъда още по-силна , когато обичам своето. Да го отстоявам и да карам другите да ме уважават именно защото съм различна от тях.
Колкото до недостатъците, ще назова само най-болезнените от тях, а именно, разликите в манталитета и невъзможността да бъда на любимите си места с любимите си хора в България винаги, когато поискам. Тези две препядствия за мен са непреодолими. С първото съм се научила да се справям, като пазя духовната си територия за себе си и малцината, с които мога да я споделя. За второто, нямам решение.
9.Какъв е човекът в теб, когато пишеш?
Моят вътрешен, пишещ човек е като действащ вулкан. Когато пиша, усещам всяка вибрация на преживяното, съумявам да вляза дори в неприсъщи за мен характери. Ако говорим за прозата – героите са тези, които ме водят. Понякога дори ме изненадват с действията си. Писането е надскачане на собствената природа, мъдрост в действие, разбиране дори и към низкото и отвратителното в живота. За да може написаното да се превърне във втора реалност, в истина, трябва читателите да ти повярват, да забравят, че четат текст и да заживеят с материализираната емоция на словото. Същото е и за поезията. За мен тя е висше майсторство за контакт с човешките души. Колкото до моята собствена такава- искрено вярвам, че изначалният и код е записан на кирилица там горе. Затова и в поезията, и в прозата си аз винаги ще остана една българка и ще прокарвам българското светоусещане в съвременния уеднаквяващ се свят.
10.Имаш ли бъдещи планове за книги, работиш ли върху нещо ново?
Разбира се. Моите бъдещи планове за книги в момента са точно три. На първо място, продължавам да пиша своите малки прози за живота във Великобритания, които излизат регулярно в две български медии тук, в Лондон и в Чикаго. Това е книгата, която се пише сама, както обичам да казвам. Защото ежедневието ми е наситено с теми, които преливат на белия лист и стават общи, човешки теми за битието на всички нас, обречени или избрали да живеем глобално.
От една година, вече завършен, очаква своя миг и един роман, за който, вярна на принципите си, ще усетя подходящия момент за публикация и се надявам да зарадвам читателите с нещо наистина интересно.
И накрая, с много вълнение, ще споделя, че продължавам да пиша поезия и че следващата стихосбирка ще бъде доста необичайна. Но няма да ви кажа идеята и. Нека остане тайна, която ще споделя с аудиторията, когато бъда напълно готова.
11.Какъв би бил животът ти без книгите и без писането?
Ще дам един много кратък и категоричен отговор. Животът ми без книгите и без писането ще бъде смърт.
Поетеса, писателка и учителка по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон. На този етап от личната ми легенда, тези три призвания определят моя живот като творец и човек. Поезията и прозата ми, събрани в шест книги, от които пет стихосбирки и един роман, документират всички търсения на една българка в големия многоезичен свят, където домът и пътят са определящите ориентири на моя житейски опит. Колкото до учителската мисия, която ме съпътства още от България, смятам, че трябва да посветя специална книга, в която да опиша всички метаморфози на тази уникална професия. От Паисиевският ентусиазъм за просвещение на младите българи в чужбина, до нелесното напасване към техния светоглед в мултикултурната реалност на Великобритания.
2.Миналия петък представи стихосбирката си „Посвещения“ пред българска и английска аудитория. Колко време работи над нея?
„Посвещения“ е моята пета поетична книга. Типично за мен, аз я създадох в продължение на два месеца и я оставих да отлежи непубликувана около година. Така постъпвам с всички свои книги, защото смятам, че трябва да узреят за съприкосновение с публиката, да намерят точния момент и читатели, които не само да ги разберат, но и да се развълнуват от техните послания. Като автор, аз уважавам словото в неговото най- висше предназначение – да докосва душите на хората. В този смисъл, премиерата на „Посвещения“, намери най-подходящия повод за поява пред аудитория- Денят на Народните Будители. Всички текстове в тази книга по някакъв начин са съотнесени към феномена България, която винаги ни напомня да сме будни за това кои сме, откъде идваме и какъв избор на принадлежност ще направим в бъдеще.
3.Любимите ти стихотворения от тази стихосбирка?
Всичките до едно. Както вече споменах, аз се прекланям пред писаното слово, защото то единствено остава след нас, когато вече няма да ни има на тази земя. Затова всяко стихотворение от „Посвещения“ има своя история и лична връзка с мен, независимо дали се отнася за фрагмент от моя настоящ живот или този на предците. Всяко стихотворение отваря врата към свой, собствен свят, в който и аз, вече като читател, навлизам с благоговение. Поезията е много високо изкуство, което, вярвам, е дадено на хората, за да се извисят над дребното и злободневното, и да почувстват в себе си божествената искра.
4.Имаш и роман зад гърба си. Как успяваш да работиш в различните стилове – проза и поезия? Кой ти допада повече?
Всъщност, според мен, тези стилове не са чак толкова различни. Всяка проява на живот на земята има свой вътрешен ритъм, който е подчинен на цялото ни съществуване. Така е и с поезията, така е и с прозата. Ако човек вникне в динамиката на прозаичния текст, ще усети, че той също е подчинен на вътрешен ритъм. Само че при прозата на първи план изпъква смисълът, предаден чрез действието и речта на героите. Докато при поезията посланието е закодирано в музикалната интонация на стиха и кратката, синтезирана фраза, която веднага въздейства емоционално на читателя или слушащия. Трудно ми е да кажа, кой е предпочитаният от мене стил. Мисля, че поезията е нематериален носител на култура от древността, който в пълната си сила може да бъде почувстван при публични четения, когато авторът навлича кожата на актьора от древногръцките драми, а публиката откликва като хор, като общност. Докато прозата е вече едно по-съвременно измерение на интелектуална изява, където индивидуалното предпочитание предполага избор на текстове и автори, според вътрешната нагласа на читателя.
Лично за мен, и двата стила са СЛОВО и аз се изразявам чрез тях без никакви вътрешни противоречия.
5.Тандемът с художника Христо Керин – кой даде идея за създаването му, от кога е реалност?
Ще започна отзад напред. С Христо работим заедно от двехилядната година и всичко, което ни събира е професионализмът и общата, споделена страст към високите интелектуални изкуства. Трябва да призная, че дори не го познавам достатъчно като характер, а също не знам за неговите интереси и предпочитания извън изкуството. А това е така, защото досегът ми с този творец е до такава степен отдаден на диалога поезия- картини, че не остава време за малките, обикновени неща. И за двама ни е важно това, което правим заедно като тандем и сега осъзнавам, че сме развили едно необикновено приятелство на творци, които се чувстват комфортно в надреалните светове, които създават. Но личното, ежедневното, житейското, егоистично липсва в този контакт, който е изцяло посветен на нашите призвания.
А иначе, всичко започна от една книга, която Христо илюстрира за мен, докато работех с едно доста некоректно издателство. Когато видя опропастеното издание на корицата, Христо с такава категоричност върна целия тираж на печатницата и застави издателите да си свършат работата отново и както трябва, че от този момент разбрах едно – истинският професионалист уважава своя труд и не допуска той да бъде подценяван от другите. Това е и качеството, което най-много ценя в моя творчески партньор. Голяма рядкост и късмет е, че работя с един толкова талантлив, почтен и достоен човек.
6.Какво те вдъхновява и къде те намира вдъхновението?
Това е чудесен въпрос, защото на 42 години отговорът ми ще бъде бъде различен от този, който бих дала, ако бях на 24 например. Животът е моето вдъхновение. То идва понякога и с отрицателен знак, може да бъде заредено с тъга или радост. Но винаги ми носи помъдряване и ме учи на нещо. Всеки ден, пък бил той и обикновен, ми разкрива своята тема. Благодарна съм, че ми е дадена дарбата с духовните си очи да откликна в слово на човешкото величие или падение, което откривам в малките случки на ежедневието. И че имам избора да пресътворя битието в послание до тези, които се вълнуват от него.
7.Спомена за местата, които те вдъхновяват в България. Намери ли подобни места тук, във Великобритания?
Ще си призная една специфична особеност на моя тип творчество. Всичко, което като жарава от емоции се трупа в мен, докато съм в България, намира своята писмена реализация във Великобритания. Сякаш приглушените цветове на моята приемна родина толерантно отстъпват като фон на ярките багри на родната ми страна. Спокойствието на Англия, нейната консервативна уравновесеност, всъщност ми помагат да изразя България и нейната неповторимост на белия лист. Този неочакван и за мен баланс, работи успешно в творческата ми практика.
8.Кои са предимствата и недостатъците да си на границата на две култури – българската и английската?
Предимствата са винаги в полза на широкия кръгозор, който подобно гранично живеене ми осигурява. Този кръгозор може да бъде както двустранно критичен, така и двустранно обогатяващ. Истинска късметлийка съм, че имам шанса да наблюдавам живота в цялото му интензивно многообразие, езикова и културна различност тук, във Великобритания и обратно, у дома. А също да се радвам на предизвикателства, които ме възпитават като човек, учат ме как да пазя своята идентичност, да възприемам доброто от чуждото и да бъда още по-силна , когато обичам своето. Да го отстоявам и да карам другите да ме уважават именно защото съм различна от тях.
Колкото до недостатъците, ще назова само най-болезнените от тях, а именно, разликите в манталитета и невъзможността да бъда на любимите си места с любимите си хора в България винаги, когато поискам. Тези две препядствия за мен са непреодолими. С първото съм се научила да се справям, като пазя духовната си територия за себе си и малцината, с които мога да я споделя. За второто, нямам решение.
9.Какъв е човекът в теб, когато пишеш?
Моят вътрешен, пишещ човек е като действащ вулкан. Когато пиша, усещам всяка вибрация на преживяното, съумявам да вляза дори в неприсъщи за мен характери. Ако говорим за прозата – героите са тези, които ме водят. Понякога дори ме изненадват с действията си. Писането е надскачане на собствената природа, мъдрост в действие, разбиране дори и към низкото и отвратителното в живота. За да може написаното да се превърне във втора реалност, в истина, трябва читателите да ти повярват, да забравят, че четат текст и да заживеят с материализираната емоция на словото. Същото е и за поезията. За мен тя е висше майсторство за контакт с човешките души. Колкото до моята собствена такава- искрено вярвам, че изначалният и код е записан на кирилица там горе. Затова и в поезията, и в прозата си аз винаги ще остана една българка и ще прокарвам българското светоусещане в съвременния уеднаквяващ се свят.
10.Имаш ли бъдещи планове за книги, работиш ли върху нещо ново?
Разбира се. Моите бъдещи планове за книги в момента са точно три. На първо място, продължавам да пиша своите малки прози за живота във Великобритания, които излизат регулярно в две български медии тук, в Лондон и в Чикаго. Това е книгата, която се пише сама, както обичам да казвам. Защото ежедневието ми е наситено с теми, които преливат на белия лист и стават общи, човешки теми за битието на всички нас, обречени или избрали да живеем глобално.
От една година, вече завършен, очаква своя миг и един роман, за който, вярна на принципите си, ще усетя подходящия момент за публикация и се надявам да зарадвам читателите с нещо наистина интересно.
И накрая, с много вълнение, ще споделя, че продължавам да пиша поезия и че следващата стихосбирка ще бъде доста необичайна. Но няма да ви кажа идеята и. Нека остане тайна, която ще споделя с аудиторията, когато бъда напълно готова.
11.Какъв би бил животът ти без книгите и без писането?
Ще дам един много кратък и категоричен отговор. Животът ми без книгите и без писането ще бъде смърт.
За това, как не ми откраднаха колата, как не участвах в индийски филм и как не прославих България
Човек без кола е като риба без велосипед,някога беше възкликнал мъдрецът Мърфи. И да знаете само колко е прав! Ами че какво щяхме да правим без насъщните си возила. Нямаше да има шопинг, нито задръствания, в които да изпушим по цигара, четейки каталози за стилно обзавеждане или вълшебна козметика. Или пък катастрофи, вдъхновяващи екшън-сценаристите за зрелищни филми, в които сърцати доктори питат размазаните по магистралата жертви „добре ли си“, а те с последни сили отговарят „добре съм“ и после кой знае защо умират насред грандиозни струпвания от линейки, полиция и фотогенични репортерки от CNN.
Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.
Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.
Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.
В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.
Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.
Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!
Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!
По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“
Здравка Владова-Момчева
Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.
Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.
Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.
В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.
Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.
Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!
Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!
По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“
Здравка Владова-Момчева
Сериозно за поезията
На Христо Медникаров
Абе каква ти поезия! Светът се е побъркал от безработица, дебне ни свински грип, все не можем да се докажем в кариерата, парите се топят като ледник в глобално затопляне, а децата се подписват нечленоразделно на латиница! Състезание е този живот, тъй да знаете! Нови коли, скъпи дрешки, парад на благополучието, нищо, че може да е втора употреба и вместо вносен етикет, за някое по-опитно нашенско око на гол тумбак да лъснат чифте пищови. Важното е да сме в крак с времето, а поезията май нещо изостава от него.
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)