- Моля те, трябва да дойдеш! - настоява Кити Джаксън, моя приятелка по стечение на неведоми житейски обстоятелства. - Трябва да ми помогнеш да убедя майка си да не заминава!
Смутена, обещавам, че ще се присъединя за следобедния чай в кокетната къща на семейство Джаксън точно в пет часа на другия ден и затварям телефона. В мислите ми препускат редове от въпросителни, блокирани от пълната невъзможност да се преобразуват в думи.
Кити е англичанка до мозъка на костите си. Възпитана по свирепите правила на старомодната британска учтивост, в продължение на шестдесет години, тя не си е позволявала да се отклони от емоционалната норма. Колкото по-голяма сдържаност, толкова по-добре! Чувствата са за слабите духом. Любов, омраза, щастие и несгоди могат единствено да се потушат със стоицизъм.
Сама не разбирам как нахлух, като недисциплиниран вятър, в нейния музеен свят, по чудо опазен от външни влияния и неминуеми промени. Един толерантен диалог между порядък и хаос, в който аз помитам и взривявам, а тя грижливо пренарежда обратно. Само че след словесното ми торнадо Кити не изхвърля нищо. До пастелната тъга на изисканите си спомени, тя скупчва и въглените на необязденото ми детство. Английски сплин до балканска радост, мълчание до вик, граници до безбрежност. Всичко, което прочитам в очите на приятелката си, след срещите с нея, е една озарена меланхолия,че ми е доставила удоволствието да се набеснея. Островите отдавна са се примирили, че не могат да бъдат континенти. Останала им е само носталгията по широтата. Аз съм тази, която идва и си отива, когато поиска. Защото мога да летя, пълзя, вървя и препускам. Даже да се търкалям след порива на душата си. Болезненото движение е моята стихия. Кити единствено е научена да не напуска крепостта на своя дом. Наоколо са само непознати води, а светът е отвъд. Коварен, лекомислен, слънчев и прелъстителен. Изкушение зад нормите на устояването.
Затова не разбирам, защо моята приятелка търси помощта ми в странната мисия да възпре деветдесетгодишната си майка да емигрира от Англия?! Точно в пет часа, на другия ден аз заставам пред уютната къща на номер девет. Един скитник, пред прага на домосед. Нима този път заседяването ми ще се получи? Отваря ми самата мисис Палома Джаксън. Екзотичното и име е наследено от названието на имението на родителите и в Португалия, където е израснала. И е великодушна проява на уважение от страна на майка и, към голямата, неосъществена любов на баща и към жена от чужд произход, вечна изгнаница от традицията на уговорените бракове.
Възхитена, отстъпвам крачка назад. Наистина, красивата жена няма възраст! Тя е дух, благословен да озарява руините на материята.
- Влизай, скъпа – пропява на кралски английски достолепната домакиня. После ме целува по двете бузи. - На това ме научи един руски поет - смее се старата дама - Евгений Евтушенко. Славянски обичай, казва. Господи, колко беше влюбен в най-добрата ми приятелка!
Очарована, аз вече плувам в талазите на симпатията към спомените на новата ми познайница:
- И какво стана - питам, абсолютно забравила за своята мисия, въпреки многозначителните погледи на Кити – тя откликна ли на чувствата му?
- Разбира се – отговаря Палома – откликна! Безмълвно, по английски. Изгоря отвътре като свещ под похлупак. За да не усети съпругът и че се е опозорила да обича отвъд прага на къщата си. Евгений така и не разбра това. Поетите се изразяват с думи. Английските съпруги владеят единствено мълчанието!
- Какво щяхте да направите, ако Евтушенко се беше влюбил във Вас? - питам окрилена от досега с тази жена – епоха.
- Аз изживявам всичко докрай, мила. Погребала съм двама съпрузи и никога не съм затваряла врата пред любовта!
- Така е - намесва се кисело дъщеря и – затова сега покрусяваш семейството с безумното си решение да се изселиш в Нова Зеландия!
Усещам изказването на Кити като сблъсък в островна ограда. Много неохотно се опитвам да демонстрирам лоялност към приятелката си :
- Защо искате да напуснете Англия, мисис Джаксън?
- Тази земя, вече не е моята земя, скъпа – категорична е събеседницата ми - тук вече не могат да живеят моите спомени, нахалството на новия свят ги прогони. Затова ще замина толкова надалеч, че да не мога никога да се завърна. И ще броя дните до края, докато мечтая за моята Англия. Тя ще умре заедно с мен, от вярност, която мисля, че заслужавам. А сега, ще ми прочетеш ли някои от твоите стихове? Кити ми каза, че и в този объркан свят още се раждат поети.
Два месеца по-късно получих снимка от Нова Зеландия на спретната къща, с подрязани храсти и стриктни цветя отпред. На фасадата и блестеше елегантна табелка с надпис „Paloma's England”/ „Англията на Палома“. На гърба на фотографията, със ситен, старомоден почерк, моята нова приятелка беше написала:
„Мила поетесо, тук извоювах правото си да живея, докато умра у дома. Не се страхувай да пътуваш към себе си. Твоя Палома.“
Силните духом винаги са способни да съградят дом, нали?
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 15 April 2010
Monday, 8 March 2010
Модо, модооо, побърка народо!
От пожълтелите страници на Великотърновския вестник „Борба“, в един от броевете от 1939 година, четем: „Както щете, но има дами и то доста много, които носят шапки като турските едно време фесове. Собствено, като прибавите маникюр на ноктите и червило на устните, ще рече, че нашите търновки конкурират по устните французойките, по ноктите на ръцете турските кадъни, по шапките – албанските официални накити. Моралът е застрашен от голотиите, които всеки ден се виждат по търновските улици. Ако на някои и да им липсва обществен срам, мъжете им как ги търпят такива оригиналности. Налага се намеса на властите. Другото е от Лукаваго.“
Чакам на километрична автоопашка, насочила змейските си серпантини към Бистър – малката Мека на голямата мода в района около Оксфорд. Градчето е популярно с магазини на световни марки за дрехи, обувки и аксесоари, и привлича поклонници с пълни и празни джобове отблизо и далеч. В проблясъците на зимното слънце извиват гърбове автобуси претъпкани с японски туристи, а лъскави коли, натежали от елегантни пасажери, се тресат в сподавен бяс от подскоците на нетърпеливи деца и породисти кучета. Напук на търновските предци и аз, заедно със семейството ми, напредвам бавно в еднопосочната пилигримска верига към миниатюрния моден Йерусалим, където всички храмове принадлежат на търговците. И на тълпата. И на вечния човешки стремеж към травестия. Страдате от комплекс за закръгленост? Вие сте на точното място! Тайорите на „Шанел“ са вашето спасение! Те така ще източат фигурата ви, че след закупуването дори на един от тях, дълго време ще бъдете на много ефикасна диета, разпределена на малки финансови порции по изплащането му. Торбички под очите? Няма защо да се притеснявате! Слънчевите очила на „Гучи“ или „Кристиян Диор“ ще ви прикрият. Само надникнете през тях и вижте колко е голям светът. И как „спасение дебне отвсякъде“. И как взаимното дебнене със света ви е довело до фикс идеята за пълна промяна. На външността и вътрешността ви. На мислите и чувствата ( може и без чувства, те причиняват депресия, а от нея понякога се пълнее). На действията... Абе, изобщо вие ставате други хора. И вече ви няма. Прекрасно, нали?
Обичам модата, затова хищно се нахвърлям из нея, като разменям със зверска учтивост изсъскани извинения с международните купувачи, впили погледи и пръсти точно в артикулите, които съм си харесала. Някъде, в ехото на съзнанието ми откънтяват медийните предупреждения на родните вестници отпреди седемдесет години, че „ в ежедневието ни се наблюдава маймунска слабост и упорство в подражаването на всички модерни западни прояви“. Обаче в бистърското гъмжило Изтокът пазарува, а Западът гледа ли гледа в потрес как пъстрите уникати на „Роберто Кавалли“, заедно с чантите и обувките на „Прада“, да, същите онези чанти и обувки, дето Дяволът ги носеше надменно в едноименния филм, направо изчезват,навеки забулени, в бездънната паст на торбите, понесени от арабски съпруги. Много други съпруги са просто отчаяни. От положението, от рецесията и от скромните си, недодялани мъже. Които с детинско учудване в очите се озъртат над тълпата в търсене на изхода от този капан. Аз не се отчайвам лесно! Нито като съпруга, нито като ловджийка на мода! Затуй стоически стърча пред кокетна розова пробна в очкване детето да излезе и да ми покаже как му стои марковия тоалет. От лявата ми страна, снажен и смутен поляк умолително спори с непреклонната си половинка, вкопчена, предполагам, в роклята на живота си. А отдясно! О, Боже! Отдясно на мен търпеливо клечи ...Джони Деп! Е, не истинския, де, ама този е такава успешна имитация, с двайсет години по-млада от оригинала, че направо ти иде да му поискаш автограф. Мургавите скули, обрамчени с дълги кестеняви коси, дрехите, досущ като на първообраза. Е, кажете, какво щеше да прави сал с едната физическа прилика този никому неизвестен навярно италианец, ако не беше модата да го преобрази така успешно? Тъкмо да извикам на български към дъщеря ми да погледне към това живо доказателство на звездното клониране, когато кукленското перденце на кабинката отдясно се отваря и отвътре надниква пухкаво миньонче, притиснато като втасало козуначе в деколтето на безмилостно тясна рокличка. Ако имате услужлива памет, в такъв момент, възкресените гласове на ретро – журналистите ще ви кажат, че „всяка мома иска със своята вънкашност да обърне вниманието на някой балама и затова се бризаичи така!“ Задъхано до задушаване девойчето проточва звънливо гласче към „Джони Деп“ и на чист български език изчуруликва:
- Милоо, донеси ми по-голям номер, че тая ми се пръска по мене. Джонито послушно хуква към консултантите, аз оставам като тресната от откритието, че освен футболния Господ, явно и модният дубликат на Джони Деп е българин.
Ами, гордея се! Ако и да е от Лукаваго!
Здравка Владова-Момчева
Чакам на километрична автоопашка, насочила змейските си серпантини към Бистър – малката Мека на голямата мода в района около Оксфорд. Градчето е популярно с магазини на световни марки за дрехи, обувки и аксесоари, и привлича поклонници с пълни и празни джобове отблизо и далеч. В проблясъците на зимното слънце извиват гърбове автобуси претъпкани с японски туристи, а лъскави коли, натежали от елегантни пасажери, се тресат в сподавен бяс от подскоците на нетърпеливи деца и породисти кучета. Напук на търновските предци и аз, заедно със семейството ми, напредвам бавно в еднопосочната пилигримска верига към миниатюрния моден Йерусалим, където всички храмове принадлежат на търговците. И на тълпата. И на вечния човешки стремеж към травестия. Страдате от комплекс за закръгленост? Вие сте на точното място! Тайорите на „Шанел“ са вашето спасение! Те така ще източат фигурата ви, че след закупуването дори на един от тях, дълго време ще бъдете на много ефикасна диета, разпределена на малки финансови порции по изплащането му. Торбички под очите? Няма защо да се притеснявате! Слънчевите очила на „Гучи“ или „Кристиян Диор“ ще ви прикрият. Само надникнете през тях и вижте колко е голям светът. И как „спасение дебне отвсякъде“. И как взаимното дебнене със света ви е довело до фикс идеята за пълна промяна. На външността и вътрешността ви. На мислите и чувствата ( може и без чувства, те причиняват депресия, а от нея понякога се пълнее). На действията... Абе, изобщо вие ставате други хора. И вече ви няма. Прекрасно, нали?
Обичам модата, затова хищно се нахвърлям из нея, като разменям със зверска учтивост изсъскани извинения с международните купувачи, впили погледи и пръсти точно в артикулите, които съм си харесала. Някъде, в ехото на съзнанието ми откънтяват медийните предупреждения на родните вестници отпреди седемдесет години, че „ в ежедневието ни се наблюдава маймунска слабост и упорство в подражаването на всички модерни западни прояви“. Обаче в бистърското гъмжило Изтокът пазарува, а Западът гледа ли гледа в потрес как пъстрите уникати на „Роберто Кавалли“, заедно с чантите и обувките на „Прада“, да, същите онези чанти и обувки, дето Дяволът ги носеше надменно в едноименния филм, направо изчезват,навеки забулени, в бездънната паст на торбите, понесени от арабски съпруги. Много други съпруги са просто отчаяни. От положението, от рецесията и от скромните си, недодялани мъже. Които с детинско учудване в очите се озъртат над тълпата в търсене на изхода от този капан. Аз не се отчайвам лесно! Нито като съпруга, нито като ловджийка на мода! Затуй стоически стърча пред кокетна розова пробна в очкване детето да излезе и да ми покаже как му стои марковия тоалет. От лявата ми страна, снажен и смутен поляк умолително спори с непреклонната си половинка, вкопчена, предполагам, в роклята на живота си. А отдясно! О, Боже! Отдясно на мен търпеливо клечи ...Джони Деп! Е, не истинския, де, ама този е такава успешна имитация, с двайсет години по-млада от оригинала, че направо ти иде да му поискаш автограф. Мургавите скули, обрамчени с дълги кестеняви коси, дрехите, досущ като на първообраза. Е, кажете, какво щеше да прави сал с едната физическа прилика този никому неизвестен навярно италианец, ако не беше модата да го преобрази така успешно? Тъкмо да извикам на български към дъщеря ми да погледне към това живо доказателство на звездното клониране, когато кукленското перденце на кабинката отдясно се отваря и отвътре надниква пухкаво миньонче, притиснато като втасало козуначе в деколтето на безмилостно тясна рокличка. Ако имате услужлива памет, в такъв момент, възкресените гласове на ретро – журналистите ще ви кажат, че „всяка мома иска със своята вънкашност да обърне вниманието на някой балама и затова се бризаичи така!“ Задъхано до задушаване девойчето проточва звънливо гласче към „Джони Деп“ и на чист български език изчуруликва:
- Милоо, донеси ми по-голям номер, че тая ми се пръска по мене. Джонито послушно хуква към консултантите, аз оставам като тресната от откритието, че освен футболния Господ, явно и модният дубликат на Джони Деп е българин.
Ами, гордея се! Ако и да е от Лукаваго!
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 18 February 2010
Хотел за приятели
/На Лили и Джовани Дестради/
Всички гостоприемни народи си приличат. Негостоприемните са отвратителни по своему.
Заспалият офис се събужда в радостна суета. Колежката, Мери Крайст, съпруга на най- уважавания пастор в околността, ни кани на парти в дома си, закупен наскоро с пари от голямо фамилно наследство. Сред оловната сивота на островното ежедневие, като пуканки, изтървани от микровълновата на скуката, започват да подскачат малки надежди и големи приготовления. Сякаш светът се нарежда на опашка за предстоящия спектакъл на пролетта. Разцъфтяват плахите пъпки на сподавени разговори, а бризът на любопитството довява първия щъркел, прещипал в клюна си ревящата новина, че Мери и нейният съпруг се сдобили и с джакузи!Настъпва тотално островно смълчаване, из недрата на което боботят соковете на модни амбиции и потайни, снобски покупки.
Дамите се подлагат на зверски диети от кислород и марули, а мъжката половина от съсловието ни си глътва коремите в знак на уважение към масовото обществено усилие. Аз и моят най-добър приятел, гей и колега Киън, също се защурваме в диво търсене на идеи. Изрусяваме косите си в най-актуалните платинени нюанси и епилираме телата си до перления блясък на русалки. Сред нас се понася ухание на финес, примесено с тръпнещото очакване от срещата с джакузито – тази димяща геена на аристократичната инициация. Тя ще ни преобрази. Какво говоря! Тя вече ни преобразява от безнадеждни хлебарки на офисната култура в пеперуди на лукса, във феникси на стила!
- Господи! Това обувки от Маноло Блахник ли са?
- Не, само „Зара“ и то на много изгодна разпродажба.
- Така си и мислех, къде ще ти стигне учителската заплата за чифт „Маноло“.
- Не бързай да се радваш.Мъжът ми печели доста добре, просто нищо не си харесах в „Хародс“. Нали ме знаеш, колко съм придирчива, когато става въпрос за шик?
- Ммм, зная те, да. Ти твоя шик все в „Праймарк“ го намираш.
Зашеметена от подобни изискани диалози, аз насочвам мисълта си към скритите козове на нашата тайна игра - банските костюми. Тези смокинови листа на пост-едемското лицемерие, които очакват своя час под културните пластове на новите ни дрехи. А денят на партито наближава. И джакузито все тъй блести в мечтите ни като зеницата на Сатаната.
Какво щяхте да си мислите, ако вървяхте през шпалир от анорексични шунки, надиплени в блюда като вълни на благополучието, сред които се провира тълпа от гости? Стиснала бутилка шампанско, подарък за домакините, аз не мисля за нищо. Пред мен, насред оживеното шествие от дизайнерска пъстрота, думи и аромати, дими заветното джакузи, а вътре, по бански, бавно завира пасторът. Очичките му лъщят като коктейлни маслинки и тюлена пара забулва суетата. Комплименти, възклицания, съюзи и междуметия. Фалшиви опити за сглобяване на смисъл. Невъзможност за изречения. Точка. Половин час словесен фитнес ми е напълно достатъчен, за да си проправя път назад към обикновеността, към малкия свят на комфорта, за да бъда сама със себе си. И със своите мисли. И с приятелите, с които мечтая да се събера някой ден, от четирите посоки на света, на една поляна, където слънцето раздира парцалите на мъглата, за да можем да се намерим. На изхода ми подават десертна купичка, за да оставя своята лепта от пет лири за оказаното гостоприемство.
Навън, скриптящият пролетен въздух драска прозореца на колата ми като шкурка и вае силуета на един спомен, гъвкав като палма и възкресяващ като глътка кафе. Аз съм в Триест, огърлицата на Адриатика, положена върху синята безсмъртна плът на морето. Скитане из Европа, планини и градове, езици и кадри от битието. Всичко се събира на петия етаж, в апартамента на Лили и Джовани, безплатен хотел за приятели, под звездния купол на света. Стаеното очакване на нашата среща е извоювано от годините на илюзорното успяване, от надбягването с амбициите, от раздялата с мечтите. Щастливи и уморени очи съживяват спомени, които ни намигат от чашите, сякаш ни казват:
- Животът не присяда само тогава, когато е преглътнат с виното на приятелите!
Та, за какви пет лири ставаше дума?
Здравка Владова-Момчева
Всички гостоприемни народи си приличат. Негостоприемните са отвратителни по своему.
Заспалият офис се събужда в радостна суета. Колежката, Мери Крайст, съпруга на най- уважавания пастор в околността, ни кани на парти в дома си, закупен наскоро с пари от голямо фамилно наследство. Сред оловната сивота на островното ежедневие, като пуканки, изтървани от микровълновата на скуката, започват да подскачат малки надежди и големи приготовления. Сякаш светът се нарежда на опашка за предстоящия спектакъл на пролетта. Разцъфтяват плахите пъпки на сподавени разговори, а бризът на любопитството довява първия щъркел, прещипал в клюна си ревящата новина, че Мери и нейният съпруг се сдобили и с джакузи!Настъпва тотално островно смълчаване, из недрата на което боботят соковете на модни амбиции и потайни, снобски покупки.
Дамите се подлагат на зверски диети от кислород и марули, а мъжката половина от съсловието ни си глътва коремите в знак на уважение към масовото обществено усилие. Аз и моят най-добър приятел, гей и колега Киън, също се защурваме в диво търсене на идеи. Изрусяваме косите си в най-актуалните платинени нюанси и епилираме телата си до перления блясък на русалки. Сред нас се понася ухание на финес, примесено с тръпнещото очакване от срещата с джакузито – тази димяща геена на аристократичната инициация. Тя ще ни преобрази. Какво говоря! Тя вече ни преобразява от безнадеждни хлебарки на офисната култура в пеперуди на лукса, във феникси на стила!
- Господи! Това обувки от Маноло Блахник ли са?
- Не, само „Зара“ и то на много изгодна разпродажба.
- Така си и мислех, къде ще ти стигне учителската заплата за чифт „Маноло“.
- Не бързай да се радваш.Мъжът ми печели доста добре, просто нищо не си харесах в „Хародс“. Нали ме знаеш, колко съм придирчива, когато става въпрос за шик?
- Ммм, зная те, да. Ти твоя шик все в „Праймарк“ го намираш.
Зашеметена от подобни изискани диалози, аз насочвам мисълта си към скритите козове на нашата тайна игра - банските костюми. Тези смокинови листа на пост-едемското лицемерие, които очакват своя час под културните пластове на новите ни дрехи. А денят на партито наближава. И джакузито все тъй блести в мечтите ни като зеницата на Сатаната.
Какво щяхте да си мислите, ако вървяхте през шпалир от анорексични шунки, надиплени в блюда като вълни на благополучието, сред които се провира тълпа от гости? Стиснала бутилка шампанско, подарък за домакините, аз не мисля за нищо. Пред мен, насред оживеното шествие от дизайнерска пъстрота, думи и аромати, дими заветното джакузи, а вътре, по бански, бавно завира пасторът. Очичките му лъщят като коктейлни маслинки и тюлена пара забулва суетата. Комплименти, възклицания, съюзи и междуметия. Фалшиви опити за сглобяване на смисъл. Невъзможност за изречения. Точка. Половин час словесен фитнес ми е напълно достатъчен, за да си проправя път назад към обикновеността, към малкия свят на комфорта, за да бъда сама със себе си. И със своите мисли. И с приятелите, с които мечтая да се събера някой ден, от четирите посоки на света, на една поляна, където слънцето раздира парцалите на мъглата, за да можем да се намерим. На изхода ми подават десертна купичка, за да оставя своята лепта от пет лири за оказаното гостоприемство.
Навън, скриптящият пролетен въздух драска прозореца на колата ми като шкурка и вае силуета на един спомен, гъвкав като палма и възкресяващ като глътка кафе. Аз съм в Триест, огърлицата на Адриатика, положена върху синята безсмъртна плът на морето. Скитане из Европа, планини и градове, езици и кадри от битието. Всичко се събира на петия етаж, в апартамента на Лили и Джовани, безплатен хотел за приятели, под звездния купол на света. Стаеното очакване на нашата среща е извоювано от годините на илюзорното успяване, от надбягването с амбициите, от раздялата с мечтите. Щастливи и уморени очи съживяват спомени, които ни намигат от чашите, сякаш ни казват:
- Животът не присяда само тогава, когато е преглътнат с виното на приятелите!
Та, за какви пет лири ставаше дума?
Здравка Владова-Момчева
Saturday, 23 January 2010
Португалска баба
Колежката ми Катрин Фернандес е приклекнала зад бюрото и ожесточено маже с фон дьо тен лицето си като изпръхнала филия под операционните неони на учителската стая:
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.
Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.
Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.
Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!
Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.
След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.
В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.
Здравка Владова-Момчева
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.
Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.
Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.
Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!
Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.
След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.
В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 17 January 2010
Гърбовете говорят
Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Здравка Владова-Момчева
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 13 January 2010
Божия Напаст
- Животът е навик - казваше деветдесетгодишният дядо Стайко от село Бадевци - само следвай схемата и карай дордето ти издържат чарковете.
Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.
Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...
Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.
- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.
Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.
С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...
Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.
Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“
Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?
Здравка Владова-Момчева
Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.
Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...
Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.
- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.
Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.
С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...
Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.
Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“
Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?
Здравка Владова-Момчева
Monday, 14 December 2009
Коледен флирт
Наближава Коледа, скъпи читателю. Усещаш ли как светът изведнъж се завърта пред очите ти като баница с късмети и ти хукваш след избраното парче с надеждата я за печалба от тотото, я за нова кола. А може да си пожелаеш и нещо по-възвишено. Повишение в службата, например. Не. Това пак опира до пари и някак си некрасиво напомня колко много се е комерсиализирал животът ни. Думата ми беше, че и душата тихичко се обажда да я включиш в плановете си за бъдещето. Нали всеки има нужда от пърхащи импулси, които да накарат интоксикираното му тяло да преодолява гравитацията и от време на време да се понася, заедно с мечтите, над бюрото в офиса, над лондонските покриви, над континенти и океани. И да го приземят в щастливо бягство на идеалното място, където в уют и блажено безветрие да срещне любовта.
Подобни шантави въжделения, ще да са размътили подреденото съществуване на моя добър познат Базил Моран, който от почтен счетоводител с прилична заплата изведнъж се превърна в собственик на къща в село Хотница, Великотърновско. Страстен привърженик на здравословния начин на живот и стриктен вегетарианец, Базил заряза всичко на острова и се установи трайно на Балканите. Закупи хубав, но поизоставен имот в съседство с къщата на кака Минка, най-личната пенсионерка в района и се захвана с изпълнението на лелеяната си, спартанска програма. Всяка сутрин местното население го виждаше да стърчи като лански папур насред ледените води на Хотнишкия водопад, потънал в медитация. Нищо не можеше да смути новото щастие на Базил. Нито размекнатите цигарени кутии, нахвърляни наоколо от небрежни туристи, нито празните бирени бутилки в тревата сред стъпканите фасове. Той се носеше като блажена комета във времето и пространството, купуваше си нитратни зеленчуци чак от търновския пазар и хранеше махленските котки и кучета, понеже имаше още една добродетел - беше защитник на животните. Преди да достигне до съвършенството на личната си нирвана, Базил усети, че нещо не е наред. Че някаква сладка заплаха откъм съседния двор, приела амфорните очертания на кака Минка, го дърпа надолу. Към проклетата материя и ...ах, греха! Чувствителното сърце на бившия счетоводител не можа да изкалкулира опасността от подобно изкушение и се предаде като разпоена каса пред лазерните лъчи на очите ú. Цяло лято съседите не смееха да си проговорят, обхванати от разноезичен срам. Само погледи, като свистящи фойерверки, прогаряха плета на културните различия помежду им. След такива моменти на платоничен огън кака Минка трътваше из двора като редосеялка с вертикално излитане и яхваше маркуча като амазонка. Напоените домати тегнеха подобно кантарджийски топузи по огъващите се колове, тиквите бъбнеха, същи жълти бомби, под палещото слънце, а хортензиите... Ах, тези хортензии, набучкани между вършините с боба, те просто обстрелваха с безсрамните си цветове пуританската скромност на Базиловата ливадка.
Но времето минаваше и никой от двамата срамежливци не смееше да заговори другия и сезоните се сменяха в нажежена самота. Наближаваше Коледа и в село се завърна от Англия Цоньо Мезето - местния наперен гурбетчия. Той веднага зае стратегическата позиция на преводач между двата лагера, за което биваше щедро възнаграждаван както с туршии от страна на кака Минка, така и с бира в кръчмата, от поохлабения джоб на Базил.
Междувременно, съседите се научиха да се поздравяват с „добрутро“ и „гууд морнинг“, и нещата като че ли потръгнаха. До деня, в който езиковата недодяланост на Цоньо Мезето едва не разруши всичко:
- Вие имате прекрасен пуяк, драга Минка! - преведе той комплимента на любителя на животните, без въобще да добави, че Базил се възхищава от тях само като от живи божии творения.
Не стига това, ами Цоньо подкокоросващо добави:
- Този англичанин ти е хвърлил око, ма! Че и за пуяка са усуква!
Изведнъж кака Минка забеляза изпитото от доброволните пости лице на любимия си, фигурата му, източена като бастун в мразовитото пладне и жалостивото и сърце потръпна от женско милосърдие. На другия ден някой решително почука на вратата на Базил и когато той я отвори, гледката пред скромния му ергенски праг го втрещи.
Облечена в най красивите си дрехи, бяла и апетитна като погача, кака Минка достолепно крепеше една тава с кисело зеле и димящия пълнен пуяк отгоре. Неописуем коледен аромат на печено замайваше въздуха и пребледнялата китка магданоз, която Базил тъкмо се канеше да накълца в супата си, посрамено повяхна.
- Оооо, Минка, плийс! - изхълца смутен домакинът и се огледа за преводача, за да обясни недоразумението. Обаче кака Минка предвидливо беше елиминирала този завистник и беше решила да действа на своя глава. Въпреки протестите на Базил, тя чевръсто сервира масата и натика в устата на избраника си една препечена пуешка кълка. После, въпреки езиковата бариера, тази мъдра жена се наслади на максимата, че любовта на мъжа минава през стомаха.
А после и двамата посрещнаха Коледа в прекрасно настроение, след бутилката хотнишко домашно винце, която си поделиха. А най-после, заживяха щастливо, като обединиха градините си и започнаха да отглеждат екологично чисти зеленчуци.
Здравка Владова-Момчева
Подобни шантави въжделения, ще да са размътили подреденото съществуване на моя добър познат Базил Моран, който от почтен счетоводител с прилична заплата изведнъж се превърна в собственик на къща в село Хотница, Великотърновско. Страстен привърженик на здравословния начин на живот и стриктен вегетарианец, Базил заряза всичко на острова и се установи трайно на Балканите. Закупи хубав, но поизоставен имот в съседство с къщата на кака Минка, най-личната пенсионерка в района и се захвана с изпълнението на лелеяната си, спартанска програма. Всяка сутрин местното население го виждаше да стърчи като лански папур насред ледените води на Хотнишкия водопад, потънал в медитация. Нищо не можеше да смути новото щастие на Базил. Нито размекнатите цигарени кутии, нахвърляни наоколо от небрежни туристи, нито празните бирени бутилки в тревата сред стъпканите фасове. Той се носеше като блажена комета във времето и пространството, купуваше си нитратни зеленчуци чак от търновския пазар и хранеше махленските котки и кучета, понеже имаше още една добродетел - беше защитник на животните. Преди да достигне до съвършенството на личната си нирвана, Базил усети, че нещо не е наред. Че някаква сладка заплаха откъм съседния двор, приела амфорните очертания на кака Минка, го дърпа надолу. Към проклетата материя и ...ах, греха! Чувствителното сърце на бившия счетоводител не можа да изкалкулира опасността от подобно изкушение и се предаде като разпоена каса пред лазерните лъчи на очите ú. Цяло лято съседите не смееха да си проговорят, обхванати от разноезичен срам. Само погледи, като свистящи фойерверки, прогаряха плета на културните различия помежду им. След такива моменти на платоничен огън кака Минка трътваше из двора като редосеялка с вертикално излитане и яхваше маркуча като амазонка. Напоените домати тегнеха подобно кантарджийски топузи по огъващите се колове, тиквите бъбнеха, същи жълти бомби, под палещото слънце, а хортензиите... Ах, тези хортензии, набучкани между вършините с боба, те просто обстрелваха с безсрамните си цветове пуританската скромност на Базиловата ливадка.
Но времето минаваше и никой от двамата срамежливци не смееше да заговори другия и сезоните се сменяха в нажежена самота. Наближаваше Коледа и в село се завърна от Англия Цоньо Мезето - местния наперен гурбетчия. Той веднага зае стратегическата позиция на преводач между двата лагера, за което биваше щедро възнаграждаван както с туршии от страна на кака Минка, така и с бира в кръчмата, от поохлабения джоб на Базил.
Междувременно, съседите се научиха да се поздравяват с „добрутро“ и „гууд морнинг“, и нещата като че ли потръгнаха. До деня, в който езиковата недодяланост на Цоньо Мезето едва не разруши всичко:
- Вие имате прекрасен пуяк, драга Минка! - преведе той комплимента на любителя на животните, без въобще да добави, че Базил се възхищава от тях само като от живи божии творения.
Не стига това, ами Цоньо подкокоросващо добави:
- Този англичанин ти е хвърлил око, ма! Че и за пуяка са усуква!
Изведнъж кака Минка забеляза изпитото от доброволните пости лице на любимия си, фигурата му, източена като бастун в мразовитото пладне и жалостивото и сърце потръпна от женско милосърдие. На другия ден някой решително почука на вратата на Базил и когато той я отвори, гледката пред скромния му ергенски праг го втрещи.
Облечена в най красивите си дрехи, бяла и апетитна като погача, кака Минка достолепно крепеше една тава с кисело зеле и димящия пълнен пуяк отгоре. Неописуем коледен аромат на печено замайваше въздуха и пребледнялата китка магданоз, която Базил тъкмо се канеше да накълца в супата си, посрамено повяхна.
- Оооо, Минка, плийс! - изхълца смутен домакинът и се огледа за преводача, за да обясни недоразумението. Обаче кака Минка предвидливо беше елиминирала този завистник и беше решила да действа на своя глава. Въпреки протестите на Базил, тя чевръсто сервира масата и натика в устата на избраника си една препечена пуешка кълка. После, въпреки езиковата бариера, тази мъдра жена се наслади на максимата, че любовта на мъжа минава през стомаха.
А после и двамата посрещнаха Коледа в прекрасно настроение, след бутилката хотнишко домашно винце, която си поделиха. А най-после, заживяха щастливо, като обединиха градините си и започнаха да отглеждат екологично чисти зеленчуци.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)