My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 18 March 2009

Поезия „алангле”

Миналият четвъртък беше вълнуващ ден за моите ученички. Предстоеше годишното издание на националната среща по поезия “Poetry Live”, която се организира по инициатива на министерството на образованието и представлява публично литературно четене на живо. Представят се поетите, включени със свои произведения в антологията за 11 клас, върху чиито творби децата от цялата страна трябва да полагат задължителни матури през юни. Беше ми любопитно да отида на едно събиране от такъв мащаб. Инициативата обхваща двуседмично турне на поетите из големите градове на Англия и четения в огромни зали, където се събират училища от региона, за да получат напътствия от проверяващите, които им изнасят лекции за това, как да напишат своите есета. Лекциите се редуват с изяви на въпросните поети, на които децата имат възможност да задават въпроси, главно в стил „какво е искал да каже авторът”. Съвсем скоро се убедих, че това е един много уместен въпрос, като се има предвид съдържанието на повечето от стихотворенията. Но за това – по-късно.

В онази щипеща кожата утрин всичко ми изглеждаше оправдаващо надеждите ни. Трябваше да се съберем в Рединг – един град наблизо, известен като „английската силиконова долина”, а също и с ужасната си, струпана накуп архитектура, в която старо и ново се задушават взаимно в причудливи бетонно-плексигласови грамади, подпрени от туфи зеленясали викториански къщи.

Напълно в духа на традиционната дискриминация, нашето училище беше причислено към групата на „добрите учебни заведения” и насочено към централната градска зала, докато простосмъртните обикновени училища бяха наблъскани в театъра за следобедното издание на купона.

Пристигнахме в обиталището на местната елитарна култура, зомбирани от напътствия, под конвой освирепели от старание учители и деца в пълна униформа, с посинели, настръхнали кълки под сивите, безрадостни поли. Предстоеше да се настаним до най-доброто частно дамско училище, пристигнало от Оксфорд в съвършен порядък, височина и размер на питомките си, които изглеждаха като струговани в елегантните си униформи и нежни руси коси. Как пък поне една брюнетка не се мярна сред тях! За черни деца или индийчета въобще не ставаше дума. Боже опази!

След като се сгъстихме по местата си в потискащо мълчание, тихомълком, към нас се присъединиха още две богоизбрани училища – о, ужас – смесени! И те покорно заситниха към секторите си, но с какъв потрес забелязах, моите момичета да впиват жадни, да не кажа похотливи погледи подир дори и най-невзрачния, пъпчив представител на противоположния пол. Не стига това, ами ги видях как се сръгват в ребрата, ако някой по-наперен екземпляр ги погледнеше, изчервен, изпод мигла. Без малко да се усъмня в правотата на еднополовото английско възпитание като противоестествено, но веднага изпъдих от съзнанието си тази еретична мисъл, както подобава на една поданичка на кралицата.

Охраняващите учителки – всички драпирани с шалчета и странни прически като гнезда на науката по ръбестите им глави, застинаха в ефектни елинистични пози. Също като на древен фриз. Направо се побърках, докато се нагърча в подобна такава, че да не изпъквам в навалицата. Непрекъснато си повтарях наум, че скоро ще потъна във въртопите на поезията и няма да изпитвам никакви физически страдания.

На сцената излезе червендалест здравеняк и жизнерадостно се предстви като водещ на срещата. След това, практично ни информира къде се намират тоалетните и какви точно знаци ще ни отправя, когато трябва да ръкопляскаме. Нямах сили дори да изхълцам от стъписване. След встъплението, което трая около пет минути, беше обявена и първата дама на съвременната английска поезия, която, освен че пишела такава, била и лесбийка, както любезно ни осведоми здравенякът. То и да не го беше направил, тази много важна подробност беше отразена в биографията и, напечатана както в антологията, така и в рекламната дипляна на събитието.

Излезе смразяващо мъжествено създание с властен поглед на римски центурион. Залата заглъхна в гробовна тишина. Поетесата, очевидно, се ползваше с тежък авторитет и демонстрираше размазващо самочувствие. Прочете всички свои творби, поместени в помагалото за 11 клас и когато едно плахо дете я попита какво ново е написала, студено му отговори, че по договор е задължена да прочете само тези стихотворения, публикувани там.

Всъщност, всички поети, които четоха след нея, отговориха същото на подобни нелогични въпроси. Само последният се престраши да представи една-две от последните си нови творби, ама май не беше наясно с договора си. Разбираемо, човекът беше от Карибите, къде ще е наясно с английското „колкото-толкова”. Децата се взривиха от ръкопляскания.

Преди антракта, на сцената се изкатери запъхтян господин, в скъп костюм и подозрително много лъскави пръстени по косматите си пръсти. Контрастът с плешивата му глава до такава степен ме разсея, че без малко да не разбера, че това бе въпросният проверяващ, който щеше да поучава учениците как да си пишат изпитните работи. Той заговори с мазен и в същото време пробиващ тъпанчетата глас, като маниерно провлачваше гласните до бездънен, вселенски резонанс. Очевидно, изфабрикуваната „музикалност” на тембъра му го опияняваше. Хлапетата до и около мен пак започнаха енергично да се ръгат в ребрата. Горките! Това беше единственият, безсловесен начин да си предадат съобщението, че лекторът е гей.

Заслушах се в изложението, твърдо решена да запаметя всички онези тънкости на матуритетното писане, заради които децата и ние бяхме платили по 20 лири, за да бъдем осветлени по въпроса. Оказа се, че разковничето на всички бъдещи успехи на зрелостното поприще е ... ПЛАНЪТ, драги мои! Как не съм се сетила досега! Ами че то било толкова просто! Този ПЛАН, който още от социалистическите петилетки ни преследва с дивите си метаморфози – ПЛАНИРАНО строителство, ПЛАНИРАНА икономика, ПЛАНИРАНА раждаемост и ПЛАНИРАН крах на цели поколения, сега, като неумиращ фалос пак щръкна наспроти ошашавените муцунки на следващите генерации, ПЛАНИРАНИ за претопяване!

Здравенякът-клакьор ПЛАНИРАНО вдигна палци нагоре и ние ПЛАНИРАНО откликнахме с бурни ръкопляскания.

На излизане, изгубила дар слово, с пресушени очаквания, следях как моите момичета се изнизват смирено през позлатения портал на сградата. На отсрещния тротоар, Оксфордските девици хрисимо ситняха към автобуса си. Преди да се отдам на черно отчаяние, бях внезапно спасена от последното си впечатление за деня.
Безмълвно, по английски, моите девойчета и госпожиците от Оксфорд взаимно си показаха среден пръст.
Има надежда за утрешните поколения, въпреки всичко, нали?

Здравка Владова-Момчева

3 comments:

Unknown said...

Има надежда :)

TheProfessor(P) said...

Има надежда, но само ако някой млад не се даде на системата и запази себе си.

Anonymous said...

:):):):):):) Благодаря ви, Здравка, за този текст. Толкова живо си представих картината! Има надежда, много ясно! Винаги има.