My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 5 March 2019

Българинът на мравката път прави, с калпака си мечка убива!

Димитър Неделчев Туджаров – Шкумбата е един от най-известните български комици. Още преди промените, по време на социализма, чрез своя хумор той успява да изразява чувствата и отношението на хората към правителството и строя.Тогава нелегално и тайно се презаписваха негови изпълнения в който осмиваше комунистическия режим и неговия лидер, Тодор Живков.

След 10 ноември 1989 г. Шкумбата става още по-популярен. Той е един от първите, които следват западния модел на one man show, представления.

Като актьор и комик, той се реализира на сцената повече от 45години.

Първата му роля е във филма „Дисонанси“(1981) на режисьора Александър Раковски, продуциран от БНТ. В периода 1996-1999 г. той има самостоятелни хумористични рубрики в предаванията „Добро утро“ и „Събота късен следобед“. В периода 1996-1998 г. води своя рубрика, озаглавена „Неделя късен следобед“ по БНР. От 1997 до 1998 г. по телевизия 7 дни води собствено шоу, наречено „Шоуто на Шкумбата“. Автор на много продукции и моноспектакли, някои от които са: „Смях до сълзи“, „Тежко е, но няма как!“, „Животът иска жертви, но няма да сме ние“, „Параграф 23“. През 1996 г. излиза първата авторска хумористична книга „Шкумбата се смее“, която е преиздадена няколко пъти. През 1995 г. излиза първата му не апокрифно, а легално издадена аудио касета със заглавие „Първо частно-честно нелегално радио“. През 2000 г. издава диска „Тежко е, но няма как!“ (продуцирано от Музикаутор, БМК), в което всички текстове и изпълнения са авторски.

Има многобройни участия и самостоятелни шоу-програми в много страни по света – от Русия през Мароко до САЩ. Владее и играе на български, френски, английски, немски и руски.


• Здравейте и поздравления за смелостта да «атакувате» Великобритания в условията на Брекзит. Бихте ли разказали на нашите читатели как стигнахте до идеята да представите своето ново шоу именно в Лондон?

Комедийният моноспектакъл "Шегоубийци" зарадва и разсмя до сълзи публиката в Копенхаген, Брюксел, Москва, Торонто, Вашингтон -време е да ви разплача и в Лондон! Шоуто ще се състои на 13 април, на адрес: The Salvation Army, 275 Oxford Street, London, W1C 2DJ. А как набрах смелост? Аз съм българче, а българинът не се страхува от нищо. Българинът на мравката път прави, с калпака си мечка убива! "Атакувам " Великобритания, защото искам да не си тръгва от ЕС. Свикнахме с нея и нейните капризи и взехме да се харесваме даже! Ще ни липсва! Затова е време и аз да се намеся и да Ви върна усмивките!

Всички мои приятели и познати, с които съм коментирал Брекзит, са на мнение, че беше доста недообмислено решение. Всички в Епропа се питаме, какво означава това за тях и за нас, при положение, че не стигнаха до споразумение с ЕС. Както каза Джон Оливър в скорощното му шоу, да питаме този въпрос е все едно да питаме човек скочил от самолет без парашут, на какво се дължи решението му? Много увереност - да, но май няма никакъв план за гладко кацане. Любопитно ми е каква е атмосферата в Англия, тъй като на 29-март чайникът им най-накрая ще заври. Не бих искал в следващия «Бонд», Даниъл Крейг да прекарва два часа екранно време в борба с паспортен конртол.


• На какво се смеят съвременните българи и какво разсмива чужденците?

Всяко нещо, както и хуморът, идва с времето си - т. е., например сега, в 21 век, е бумът на новите информационни технологии, новите средства за масова комуникация и тяхното използване доста често поражда и комедийни ситуации. Например, баба Мара, която за първи път използва мобифон, чувайки гласа на оператора: „Виваком ще предаде на абоната за вашето обаждане.”, казва: „Момиче, предай му на връщане да купи едно кисело мляко!” За хумора граници няма. Баба Мара може да е и баба Мери. Разбира се има и специфики в хумора, защото народо-психологията е различна, но в този глобален свят нещата които иронизираме, осмиваме, които ни карат да се усмихваме и над които се смеем стават все по-общи.


• Представяли сте самостоятелни шоу - програми в България и много страни по света. Бихте ли разказали за най-смешния инцидент, възникнал по време на Ваше шоу досега?

Инциденти много – при този формат One man show, актьорът не е застрахован за тях. Случвало се е да имам много пасивна публика и шоуто трудно да набира скорост, докато усетя „пулса и”, така да се каже, а понякога е доста активна от самото начало и хората се включват в представлението, като ме репликират, и тогава обикновенно стават хубавите импровизации, забавното шоу. Имах преди няколко години пърформанс в София, в НДК, и излизайки с танцова стъпка на сцената, чувам уникален, заразителен женски смях от залата. Забелязах на първия ред жената, която се смееше и постепенно увличаше всички останали. А още не си бях „отворил устата”, така да се каже. Застанах пред нея. Тя започна да се смее още по- силно. Обърнах се към публиката: "Да почакаме- казах-ще и мине!" Тя продължаваше буквално да се залива от смях като хълцаше и издаваше нечленоразделни звуци. "Добре!- казах-При това положение ще поседя час и половина на сцената, докато ви разсмива момичето, и след това ще ви благодаря за вниманието и ще си тръгна." Жената спря за секунди смеха си, за да си поеме въздух, а аз попитах мъжа до нея дали я познава? Каза, че му е съпруга и се казва Йорданка. Помолих го да я пуска да пътува с мен и да разсмива публиката по същия начин! За щастие успях да продължа. След спектакъла се запознах с Йорданка и нейния съпруг. Тя каза, че в момента, в който ме види винаги и става много смешно. Сега сме приятели и идват на мои изяви, като се обаждат предварително!


• Коя беше Вашата най-вълнуваща среща със зрител или аудитория?

Вълнувам се преди, по време и след всяка среща със зрителите, но някои от тях са по-емоционални и ги помня, разбира се. Веднъж, преди много години, в началото на 90-те мисля, когато имаше жестока инфлация и хората едва оцеляваха физически, като приключи представлението ми в град Дряново, отвън ме посрещна много възрастна госпожа и ми каза: "Моля те момче не бягай от България! Моля те, защото докато се смеех на твоето представление забравих за малката пенсия, за цената на тока и парното, за стреса в който живеем. Трогна ме и ме развълнува.


• За кое шоу изобщо не искате да си спомняте?

Не се замислях в началото за това какво може и какво не е редно да се пародира на сцената. С какво имам моралното право да се шегувам и с какво не. Направих скеч за мъж, който заеква. Акцентът на скеча не бе в заекването, но го правеше по- забавен. Публиката се забавляваше много. След спектакъла, много хора от публиката дойдоха за снимки и автографи. Сред тях и едно малко, миловидно, усмихнато момченце. Бях още с микрофона в ръка и го попитах как се казва.То започна да заеква притеснено. Потънах в земята от срам. Насаме се извиних на родителите и от тогава това ми е обица на ухото.


• Идвала ли Ви е някога идеята да емигрирате и ако да, как се преборвате с нея през годините?

Аз съм емигант, за съжаление. Емигрант в България – така се чувствам напоследък, като чужденец в собствената си Родина. Както много други, между впрочем, защото все още това не е демократичната държава, в която си представяхме, че България ще се превърне след 10 ноември, след тоталитаризма. Много пъти се излъгах, тичайки по митинги и протести, гласувайки и давайки доверие на този или онзи – всичките ме разочароваха! Съжалявам, ако като публична личност съм подвел с моите изяви хората, но винаги искрено съм вярвал в промяната, в нуждата от активна позиция на всеки от нас, за да настъпи истинска промяна. Но пък на никой от тези „маскари” не съм простил, че ни излъгаха – моето оръжие е пародията и докато мога ще го използвам. Опитват се да превърнат България в територия на няКой. E, аз ще продължавам да мечтая за времето, когато тя ще е Родина за всички- без разлика от това от какъв етнос, раса или религия, или с какви убежденията са хората в нея; без разлика от това, дали живеят и работят в България или са в друга страна, обаче всичките обединени в едно цяло и силно Гражданско Общество, което да се научи как да се бори с големите Лъжи, с които ни заливат, с Корупцията, с Феодализма, в който ни върнаха. За да приключи най-сетне този Преход за нас, а за тях – Приход!


• Британският хумор има ли свое място в живота Ви? Кой е любимият Ви британски комик и защо?

Британският хумор има място в живота на всеки човек с чувство за хумор. Точен, язвителен, пълен с ирония и сарказъм, въобще хумор еталон! През годините любимите ми британски комици се множат - Бени Хил, Джон Клийз, Мистър Бийн и много др. Любими са ми, защото мислим и творим в една от сериозните сфери на човешкия живот- усмивката, а понякога идеите и мислите ни са в една посока. Хрумвала ми е идея за хумористичен видео- скеч и какво да видя след време - вече направен от някой от тях, т. е. мислим еднакво. Сякаш са влизали в мозъка ми и са откраднали идеята? Не, просто първи са го реализирали. Първият винаги печели. Щастлив съм че колегата Джон Клийз, Кръсникът на модерната комедия, както го наричат, ще гостува в София през септември, и че ще имам възможност да гледам на живо, на сцена, невероятното му one man show, наречено „Последен шанс да ме видите, преди да умра”.


• Какво означава Вашият творчески псевдоним – Шкумбата – и възможно ли е Димитър Неделчев Туджаров да се окаже всъщност сериозен или тъжен човек?

В Пиринския край казват „шкумба” на гердана от мехурчета при силната ракия, т. е. серт човек. Това е наследствен прякор – така наричаха баща ми. Много от моят хумор, особено този по тоталитарно време, когато аудио-записите се разпространяваха налегално, отговаря точно на прякора ми – беше силен политически хумор, остър, пиперлив. Хуморът е сериозно оръжие, а усмивката е обърната сълза. Признавам си без бой, че съм и сериозен и тъжен доста често.


• Ако имахте възможност да се срещнете 1) с Английската Кралица, 2) Мистър Бийн, 3) Тереза Мей и имахте шанс да им кажете по едно изречение, кое би било най-подходящото за всеки един от тях според Вас?

Кралицата бих помолил на чаша чай: Бети, ще ми кажeте ли някой виц?

На Тереза Мей: Моля ви госпожа - не танцувайте повече - никога!

На Мистър Бийн: Колега, не се притеснявай - ще ти извадим БГ паспорт. Идваш у нас!


• Кои три лично «Ваши» места на Острова бихте искали да посетите, но никога досега не сте успели да направите това?

Бил съм много пъти на Острова – като турист и на гости, но предимно в Лондон. Тази година бях на представянето на книгата на моят приятел Христо Стоичков, пак в Лондон, и използвах възможността с Марти Бахаров, също мой добър приятел, който живее в Лондон, да видя мегалитния Стоунхендж и Солсбъри. Иска ми се да посетя и места като уникалната градина Идън Проджект (Eden Project), замъка Уиндзор и др.

Освен това синът ми беше студент в Абърдийн, в Шотландия, и заедно с него сме посетили много красиви и мистични места из Bonnie Alba - от планините в Хай Лендс с многобройните овце и крави до крайбрежието с рибарските лодки, приливите и отливите, приказните замъци и техните градини. Мечта ми е, живот и здраве, да пътешествам и из изумрудения остров – Ирландия.


• Напоследък красотата все повече не успява да спаси света. Вярвате ли, че смехът може да направи това?

Не мисля че двете са в противоречие, но съм убеден, че усмивката краси човека.


Интервю на Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)