My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 12 March 2019

Емиграция
/На Петя Коева-Добрева/

Гъстата опушена мъгла ни поглъщаше с апетит. Когато човек е тъжен, се съгласява да бъде погълнат поне за известно време. Да го няма. Да разчисти всички онези парчета, строшени в душата му, докато прикрие руините на вътрешния си свят от насмешливото вторачване на себеподобните, които търсят отломки, с които да го замерят. Право в болката, от която си мислиш, че умираш, но всъщност се учиш на възкръсване.

Затова ние с теб се оставихме мъглата да ни облепи с анонимност и вървяхме през нея без посока, та нямаше значение дали пристъпвахме напред или назад, вляво или вдясно. Просто участвахме в хаоса на своята неосъзната инициация към живеенето, поради две банални лични причини: ти трябваше да приемеш развода на родителите си, а аз – края на една любов.

Вече съм разбрала, че срещите с хората, на които дължим своите вътрешни просветления, не могат да свършат докато сме живи. Рано или късно ни спохождат продължения, чрез които се сверяваме със сродните духом, преди да предприемем следващата крачка към себе си.

Но тогава не знаехме как да направим тази крачка. Стояхме пред клетката с маймуните в зоопарка, стиснали връзка узрели банани и се заливахме от смях. Две млади, еволюирали маймуни от другата страна на оградата.

Пишо, мъжкарят в групата им, разярено опитваше да се докопа до плодовете, катереше се по мрежата и надаваше праисторически крясъци в ръждивите изпарения на ноември, които очертаваха уродливите силуети на голите дървета.

- Яде ги с корите – каза ти – да му подхвърля ли парченце или да го помъчим още малко?

- Да го помъчим още малко – отвърнах аз – нека и той да пострада известно време. Мъжете трябва също да се научат да страдат…

После продължихме да се смеем, а бананите искряха сякаш букет лъчи, купени на космическа цена от пазара на късната есен. Добре е, човек да има китка лъчи, които да накълца в бульона на тъгата си. Това гарантира изпиването му до дъно.

Край нас преминаха двойка влюбени. Тя – в напреднала бременност. Той – целият ласка, обгърнала закръгленото и тяло.

- Може пък вашите да се съберат отново – казах аз – защото исках всичко в твоя домашен свят да се случи като в приказките. Перипетии и щастлива развръзка.

- Те не могат да заживеят щастливо след всичко, което се случи – отвърна ти и тогава разбрах, че „ … и те заживели щастливо …“, е само финал. Куха фраза, след която оставаш жив само поради страшната инерция на навика да дишаш, говориш, вървиш. Храненето на маймуни в зоопарка също беше част от този навик. Всички го правеха. И си живееха щастливо…

Настъпи ужасно, подгизнало мълчание. Женските се свиха в далечния ъгъл на клетката и унило започнаха да се пощят, докато от време на време ни поглеждаха със свирепа, човекоподобна тъга. Пишо се срина до мрежата с протегната просяшка лапа, сякаш молеше не нас, а Бога, за късче бананова милост. Бях готова да се обзаложа, че се чувстваше безпомощен и унизен. Съпругите му го игнорираха с презрение. Не беше успял да се погрижи за тях. Човеците го разиграваха като маймуна.

- Какво ще правиш – попита ме ти и тогава видях единствената синева, пронизала сивотата в онзи миг. Тя блестеше, сякаш разплакана палитра и въпреки всичко, се усмихваше. В очите ти.

- Вече си тръгнах – отговорих аз – човек трябва да умее да емигрира навреме. Като прераждане е. Нищо, че след това вървенето нататък започва с прохождане.

Заръмя. Мъглата съвсем се стовари отгоре ни.

- Дай да си изядем бананите. Наши са си. Не си струва да ги споделяме с маймуни.

Корите ги изхвърлихме в кошче за смет. Смяхме се като за последно. В уютния дом на баба ти дядо ти две изящни тигрови котки се бяха излегнали пред печката.

- Те идват само за малко тук – каза ти – наслаждават се на топлината, а после си тръгват. Не ги знам къде живеят. Правят се на опитомени, но всъщност са си диви.Не искат да останат завинаги. Предпочитат да са свободни.

Точно като мене и тебе. Тогава. И винаги. Полу-диви. Полу-гальовни. Полу-съгласни. Полу… Но свободни.

На другия ден всички си тръгнахме. Ти, аз и котките. Въпреки топлината и онази мъркаща, ласкава доброта, с която ни погалиха баба ти и дядо ти, когато решихме да направим своите първи стъпки в личните си емиграции. Може да ти прозвучи банално, но аз наистина помня ръцете им. Изразителните човешки ръце винаги са ме затрогвали. Техните бяха като обкови на икони. Обгръщаха и излъчваха. Пазеха, но не спираха нашето тръгване. Години по-късно, само още веднъж видях такива ръце. На баща ми. Тях поне успях да целуна за сбогом, докато бяха живи.

А твоите старци така и останаха в рамката на онази врата. Картина на любовта, която е дом, в случай, че искаш да се завърнеш. Успокоителен кадър в душата ми, която умее да емигрира навреме, за да избегне самосъжалението и да бъде свободна. Сигурна съм, че и ти пазиш свои кадри, защото животът е слайд-шоу, нали? Най-богатото, най-продължителното, най- фрагментарното слайд-шоу, което ни съпътства винаги, когато решим да си го включим по време на духовна емиграция. Иначе нямаме шанс да се завърнем, ако някой не ни очаква в спомените, населени с пространства и присъствия. Достатъчно е само да щракнеш правилния миг, който искаш да възкресиш и да повикаш човека, озарил онази споделена минута:

- Той пак е дошъл да си види Гаджоната – казваш ти в далечния кадър и красавецът, облечен в кожени дрехи, сякаш слязъл от билборд за секси мотоциклетисти, за кой ли път прегръща пред университета Гаджоната си, както наричахме оная ниската, грозната и дебелата, с изпъкнали като настъпана жаба, очи. Грухти им късметът на грозилниците. Хубавите завиждаме …

Хилим се…

Пушим…

Разказваме си вицове. „Здрасти, Хипо“, поздравил Крокодилът. „Я плувай бе, лайно зелено“, презрително отговорил хипопотамът. Аз, ти и Капка белозъбо хохотим в прахосническо безгрижие…

Колегите ни бройкат напосоки. Свилен ме „загражда“. Емил ти “хвърля белтъци“. Влади носи на Капка баничка и кафе …

Следва групов кадър. Черно-бял със златисти проблясъци над Царевец. Ти. Аз. Лили. Анета. Ив. Иво. Милен. Капка. Габи. Ана.

Опити и грешки, в които изпъкват елитарният ти сарказъм, романтичната ми любов към Търново, цветовете и световете на Лили. И още, елегантното презрение на Анета към мизерията и Соц-а. Неповторимият шик на Ив. Лазерната ирония на Иво. Неукротимата грива на Милен. Палтото от нутрии на Капка. Разплакано-усмихващите се очи на Габи. Червената, щура прическа на Ана …

Кадри, през които преминаваме, докато емигрираме ден след ден, нощ след нощ и грях след грях в неизвестното ни останало време. Добре, че идва утре-то и отново имаме шанс да бъдем невинни, нищо незнаещи, неопитомени, диви, свободни. Сродници духом с продължения в следващата крачка към себе си, докато се научим да възкръсваме чрез емиграция.


Здравка Владова-Момчева

No comments: