Пролет пукна – ние не!/ефикасна петмезовска рецепта за справяне с депресивните състояния/

През изминалите няколко седмици ми се струва, че светът се е сринал в нищото и чака ново сътворение. Ех, че хубаво, нали? Направо да тръгнеш и да се изявяваш като строител на мирозданието. Само че, откъде да започнеш? И как да спасиш цивилизацията, която се е вторачила във Фейсбук и рискува да не забележи собствените си руини?

Мисля ги тези работи и внимателно се разминавам с десетки автомобили по тесните английски улички, нанизали в битката за сантиметри оградки и градинки зад слепнатите метални серпантини от превозните средства на местните фейсбукари. Отивам да посетя приятелката си Магда Сербезова-Шилинг , нейния съпруг, брат му и баща й – бай Перо Сербезов , кандисал най-сетне да се прибере на парно за месец-два на Острова, докато пукне пролетта на Балканите и се размекнат за копан упоритите буци зад бащината му къща в село Петмезово.

- Няма спасение, скъпа! – невротизирано откънтява гласът на Магда в мислите ми – Няма победа! То не бе зеленчук, то не бяха овошки в тая негова инатеста глава! Откакто е дошъл тук, само с това ме занимава и така ни е насмел с Джош, че не смеем да гъкнем. Камо ли да му противоречим! Аз, казва, съм агроном от сой и дорде съм жив с туй ще се занимавам! Хич не ща и да зная за розите на превзетия ти мъж! Редки сортове били, накако цъфтели вече двеста години и нам как си ги подстригвал, че да изкарат поне още сто. Ма не ги ли види, че са дърти – предъртели, та затуй се кюлят натъй-наинак. А пък цветовете им капят като сплути круши под плета та саде едни ежове и свраки ровичкат из тях! Да ги маха Йошо, да ги маха! Аз да ви нанижа едни лехи със зелен лук и спаначец, да бухнат , да зелнат насреща ви, да си наточим една баница с тях, че ела после да видиш как се живее още сто години!

Дългогодишното ми приятелство с Магда ме е приучило на почтително търпение пред хайдушкия характер на неукротимия и баща. Без да се притеснява от континенти и острови, Балкани и кралства, бай Перо обългарява времето и пространството с нетърпящо възражения присъствие и някакъв свой си, петмезовски порядък, пред който зелен лук, спанак и рози, чинно се подреждат в съвместими лехи, готови да бъдат накълцани в новата баница на световното сътворение.

Пред кокетната двуетажна къща на „Уан Пин Лейн“ цари нечувано, неанглийско оживление. Голяма ивица от иначе претъпкания с коли тротоар , пустее маркирана от продълговат кашон, затиснат с объл, възтежичък камък. До необичайната улична арт-инсталация се извисява непоклатимото, скалисто тяло на госта от България, види се, доста зает с властни и неохотно цензурирани жестове, да пренасочва изнервените шофьори да продължават нататък.

- Хайде бе душкооо, хайде бе джанъм, изгледах си пукалите докато се покажеш от този завой! Я виж тука каква организация съм ти спретнал! Налитат като мухи пустите му англичани ама аз не давам и плочка да превземат от моя вилает! Да си имаме уваженията! Тука българска снаха обитава, ама нали Йошката пада нещо толерантен видиш ли, Сульо и Пульо му се паркират на входа и не дават пиле да прехвръкне. До вчера беше така , де. Добре, че дойдох да ги оправя тия островяни, че инак какво щяха да правят без мене? Гъчкат ми се натъй-натъй, мързи ги да копат на село и после мрънкат, че били в криза. Айде спирай тука, че маса ни чака с тебе. Мойте една ракия не смеят да обърнат , че им сбърквала хранителния режим. Няма с кого парче сланинка да си покарам. Присяда ми да ги гледам тез голи охлюви, изцулени от глад и недопиване. А, душко, я се наведи да вземеш тоз камък, че от България си го нося да си затискам киселото зеле тука. Да не ти разправям как Джошо- Мошо един свестен бидон не можа да намери...

Изисканата дъбова маса в уютната трапезария на Магда и Джош смутено се огъва от липса на хранителен диалог. Рязка , несервирана полоса, центрирана от букет рози, натопени в старинен кристал, отделя пъстрите кръчмарски гаванки с луканка, суджук и сирене за хатъра на бай Перо, от изящните английски порцелани, сдържано покапани с възпитани количества супа от моркови, в напомняне за изтънелите традиции на домакините. Издърпана ревниво в петмезовския лагер , аз с апетит предъвквам вкусовете от дома. От другата страна на смълчаната фронтова линия , почти невидими, се гушат английските членове на семейството – съпругът на Магда и пребледнелият му брат, потънал в модерните , поглъщащи пясъци на упорита депресия. Притеснено ми е. Искам да бъда внимателна и да балансирам визитата си между радост и съчувствие.

- Донес малко лютеничка и кромид ма дъщее – с агрономска увереност проточва зачервеният ми приятел – от моя, дето е още в куфара ми, че не мога да ви свикна тука на анемичните луци. Да му цапна аз един юмрук отгоре, че да видиш ти как ми върви със сливовицата. Цукни му и ти душко, стига си плещила тоз английски, после цяла година има да му се ръбиш!

- Извинявай чичо Перо – с най-хрисима нежност на български парирам атаката аз – искам само да обърна внимание на Колин, братът на Джош. Страда от депресия момчето знаеш, нека малко да го окуража да си взема лекарствата и да не се предава на лоши настроения. Пролет е, случват се такива работи при смяната на сезона...

Сближените, барутносиви очи на бай Перо фиксират с ловджийска точност птичата безпомощност на депресирания брат , някак прокудено смотан в най-далечния и постен ъгъл на раздвоената трапеза. Мустакато, намусено мълчание от ракиения окоп на гостенина съпровожда загрижената ми тирада към Колин, учтиво подсмръкнал хремавата си тъга. Тишината окуражаващо се проточва в надежда за толерантност и разбирателство. Посръбващото съчувствие зад гърба ми ме кара да продължа словесната си терапия. След минута обаче, увереният, нетърпящ възражения глас на бай Перо ме запраща в тотално изгубване в превода :

- На тоя, малкия, земи да му кажеш да пое...ава повечко и на бърза ръка ще се оправи! Стига се е мотал из крачолите на брат си! Да ме гледа мене, три булки съм уморил, пет деца съм оженил , а сега съм хвърлил око на мисис Макджагър, вдовицата, оттатък плета! Утре отивам да и бодна един лук у централната саксия, че не дава да и оскубя нарцисите за нищо на света! Компромис , каза, щяла да направи само за мене, щото съм бил изключителен агроном! И тя е разбрала, че пролет пукна, а ние още сме тук! Що да си губим времето и да се депресираме? Ей тия работи му ги обясни на Колчо, че да се поошекери малко момчето, стига е страдало бадева! И хич не им се примъквай към техния ъгъл, душко! Я ела, ела насам , откъде луканчицата, да ми кажеш ти мен уважаваш ли ме или не?!!!

Блага, ракиена мъглица омрежва с греяно успокоение временното примирие между депресия и жизнелюбие в дома на приятелите ми. Закачлив слънчев лъч, стрелнат от предпазливата английска пролет, еротично гъделичка смутеното ми деколте. Оттатък оградата, ококорените нарциси на мисис Макджагър надничат в прозореца с цъфнало любопитство и разпукнала надежда.


Здравка Владова–Момчева

Ало, Англия?!/антиприказка за чужди и свои/

Омерзението е блатно чувство. Омерзението няма дъно. То засмуква. Прониква. И задушава. Стъпиш ли в него, хоризонтът се слива пред очите ти в кална, непрекъсната линия. Размекната глина. Която не е бряг и опора. А само натиск надолу. До пълно изчезване.

Вървя през опустелите улички на един малък английски град, за който, през последните тринадесет години се приучих да мисля, като за временен дом. Като нещо, което ме поддържа с покрив, храна, електричество и топла вода. С виртуална Интернет-връзка към своите, разпилени по света и у нас. Като копче в балтона на планетата Земя, през което съм вдянала един пъстър български конец, за да пришивам устойчивост, принадлежност и надежда. Защото искам да ме има още по-нататък, вбагрена в нишката на проклетия, неумиращ мерак да възкреся в слово шевицата България. Която да покрие с прошка и покаяние черните, поругаващи графити, озъбили опустяващата и карта с острите ъгли на омразата и самоунищожението.

Едва днес разбирам, че временният комфорт на емигранта е само отложена среща с истината. Че чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите. Като начин на живот. Добруване. И безкрайно хранително щастие. Приспивна илюзия, че си достигнал в Обетованата земя.

Защото в необичайно светлия английски следобед, градчето, което толкова настойчиво свиквах в себе си, отразява кухите си витрини в очите ми с фалирала, евакуационна празнота. Отвсякъде ме атакуват кратки, стоически послания, лепнати по закнижените прозорци на магазините. Бизнесът е преместен другаде. Тотална разпродажба. Невъзможност да останем тук поради липса на клиенти. Край мен, в сюрреалистична поредица се изнизват посивели, безизразни хора. Тяхната мълчалива, схематична линия се насочва към бетонните паркинги на шопинг центъра и отбръмчава в ехото на дисциплинираните магистрали. Празнотата не признава коментара. Тя го поглъща като ненавременно хрумнало съзнание, обезсмислено от очебийния фалит на материята.

Фризьорският салон на градчето, където веднъж в месеца се озарявам с освежаващите трохи на местните клюки и размяната на неизпробвани чудеса за здрава, завинаги нецъфтяща коса, също липсва. По мръсния под се търкалят непометените коси на клиентките, които някога ми внушаваха, че неумиращата женска суетност е в действителност тази, която наместо красотата ще спаси света! Блокирала консуматорската си паника се вкопчвам в следващата, планирана и насъщна стъпка от програмирания ми ден. Да напазарувам малко храна, с която да осигуря финала на седмицата си в кротка, преживяща идилия пред неспокойния телевизионен екран. Задръстващата опашка пред конвейрите на Сейнсбърис ме смущава с внезапна асоциация за България през 1997 година. Безмълвно, по английски, две трети от обслужващия персонал е съкратен. Не достигат хора, които да обемат изумените потребители, скупчени пред едва четирите работещи каси. Промърморени фрази замазват негодуванието. Търпението, този необясним островитянски феномен, споява досадното чакане. Без тръпка за бунт. Без въпроси и революции.

- Следиш ли какво се случва в твоята страна? От кадрите, които се мяркат по международните канали направо ми става страшно! Не се ли притесняваш, че ще избухне гражданска война? Все още ли ти се иска да се завърнеш?

Канонадата от фрази ме сварва неподготвена, като отдавна неизползвана мишена за човешки, злоради стрели. Зад гърба ми, в проточената опашка от търпеливци се е вклинил незабелязано колегата Саймън Брок, отчаян радетел за чиста английска нация. Провалите на чуждите, за него са предимство за своите. Продължение на илюзията за превъзходството на хляба пред протеста на духа. Въпросите на Саймън насочват погледите към мен и любопитството, този блудкав предтеча на съжалението, полепва по цялото ми същество, безмилостно обградено в мултиетническия кордон на вярващите във все още достъпното спасение на насъщния. Ало, България! Крещи душата, затъваща в глинено омерзение. Днес всички твои линии дават заето.

За част от секундата осъзнавам, че ние, българите, всъщност не знаем що е дъно. От толкова много потъване, изплуването на повърхността е само въпрос на инат. Дори самотата на един от нас е превъзходство пред мълчанието на стадото. А бонусът на тази самота е бруталната честност на монолога.

- Да бъдем или да не бъдем?! Това е въпросът, който изригват от улиците на България сънародниците ми в този момент – дочувам гласа си в опразнената хамлетовска сцена на супермаркета – Нищо повече! Слава Богу, че все още имаме смелост да си го кажем! А вие, а ние тук, какво правим ние тук? Ало, Англия, защо си мълчиш?!
xхх
Имало едно време едно човечество. То искало да яде. Да се възпроизвежда. И да се радва. На част от него били дадени Яденето и Възпроизвеждането. И тя била доволна от това. За другата част останала битката за Радостта. На гладно. И без право на възпризвеждане. Тази част нямала какво да губи. Оставало и само да победи.


Здравка Владова-Момчева

Шатрата, шатрата/На Султана и пак за мишките, и хората/

- Како Марийо, како Марийооо! Излез мооо, како Марийо да видиш тоз панаир пред портата ми! Че то не са трае моо, како Марийо! Отде и доде на акъла на Здравка да туря Султана на такъй мурафет, че пак да на викат милиционерити да са доказвами, оти не сме частници!

Гласът на старата Адемца, циганката, прекъсва в излинелия запис на спомена и само ужасените и, удавени в бръчки очи, прогарят еволюиралата ми съвест с възмущение и самотна беззащитност. Там, в чернобялата рамка на детството, аз се гуша в полите на баба Мария, изпълнили входната врата на къщата в Елхово със старозаветен уют и сигурност. Невнятните възмущения на големите избухват някъде във високото, над главата ми. А долу, моите късички прощъпулки в лабиринтите на света, мешат доброто и злото в неудържими игри, изпълнени с благородни мишки и непораснали хора. Да се върнеш назад, чак до ембриона на собственото си осъзнаване като мишка или човек, понякога е болезнено преживяване. И тогава се питаш дали ще ти достигне смелостта да прекосиш срама от личното си незнание? Преодолял ли си собствената неграмотност да четеш в душата на ближния? И можеш ли сам да простиш жестокостта на райското девство , чрез което , без да искаш , някога, си се превърнал в змия, изкусила мъничка мишка, поради желанието и да бъде човек?

В този спомен, с удар в слънчевия сплит ме завръща едно ново шоу по българската телевизия. Шатрата. Така се нарича проектът, според който, в продължение на три месеца, родни звезди ще живеят и споделят битието на цигани, изтикани в многолюдните покрайнини на живота. Там, където да се откажеш от многото е облекчение, а да приемеш малкото – дар, чрез който те приемат обратно в безименното, племенно чистилище на любовта. Обаче, първо, трябва да изхвърлиш мебелировката на своя миши рай и да останеш сам под ветровитата шатра на човешкото си покаяние.

- Аааайде на нарцисите и игликитееее – проточва мургава съблазън в спомена кафеният глас на Султана. – Две букетчета за десет стотинкиии. Аааайде, че пролет не остана мо лельооо. Аааайде купи си мооо! Под скалъпената , парцалива шатра, нахруцана набързо от двете ни пред вратата на кривата и къща, поспират уморени женици, натоварени като камили с изтумбени мрежи типов и бял хляб, изтръгнат от насъщната паст на елховската фурна.Много от тях отминават, напълно безразлични към цветята от оскубаната бабина Мариина градина в името на щуравата ми детска идея да спечеля два лева, за да си купя червило от чаршията. Оранжево червило. С което да си намажа устните и да нацелувам искрящата белосана стена на новия вуйчов гараж във формата на цвете. Мазилото е химическо. И няма изтриване. Ама красотата е непреходна. И иска жертви. Иска любовта на Султана. Без уговорки и нищо в замяна от мен. Нищо, което да отблагодари превръщането и в бяла, предана мишка. Клекнала под щедрите, откапващи слънчеви води шалвари на старата Адемца, с детинскосатанински бяс аз пророкувам следобедното бичуване на приятелката си:

- Баба ти ша та пребие , Султано! Грабай двата лева и бягай... че здрав кокал няма да ти остане!

- Нека ма бие мооо, нека ма бие! – отстрелва с мазохистична, циганска радост момичето – Ти тирвай да купиш чааарвилото, пък после, ако дадеш и яс да са намажа с него, че да стана убава като тебе! Пък Адемца да бие, колкото ще! Оти и яс искам да сам убава мооо, и яс искам да стана българка!

По изтънялата кинолента на мислите ми плющи безмилостна магарешка пръчка. Тръните на катунарския плет се вбиват в гърдите на Султана, опрени във венеца от бодли, посрещнал жестокия откат на мелодичната шлюпка(тънка пръчка). Очите и ме следват с нечовешка вярност. Наплесканите и устни се усмихват. „Ооооранжево небето, оооранжева земята, оранжева страната, оранжев е светът! Оранжевите мааайки, с оранжеви дечииица, с оранжеви китаари, оранжево звънят!“ Засрамена, душата ми се скрива под оранжевата шатра на любимата ми детска песен. Но някак рефренът не се получава. Неистовата, отчаяна припявка на старата Адемца заглушава невинността и:

- Оти го карате да проси мооо! Оти го карате да просиии! Че нали и ний жа го прайм човек моо! Оти само вий да сти ора, пък ний саде да сми циганиии? Оти? Отии? Оти?

През парцалите на сломената шатра в душата ми прониква безплътната, ангелска ръка на баба Мария. И стисва до кръв. Наостреното ми. Гузно. Мише ухо.


Здравка Владова-Момчева

Да разкарваш България/изповед на таксиджията Рунтьо Рунтев пред анонимен, невротизиран психиатър/

Аз карам! Каааррррааам докторе, та пушек са дига! По цял ден карам! Туй бабички, тийнейджъри, любовници,български селяни,английски селяни, всяк‘ви селяни карам! Кат кукна сутрин от шес часа, чак у полунощ са втикясвам да набия спирачките! Направо съм една Пепляшка! Немам време ни за цигарка, ни за някой друг дребен кефец, щот тоз народ й щъкнал и връцка из улиците кат побеснял! Абе цъкат, ти казвам, същи хлебарки цъкат. И мъкнат. Чанти, чадъри, щайги, чувалчета, торбички, найлонки, кесийки, връвчици. И вносна козметика от Турция! Неска в таксито ми са качва един наприщен бабишкел – същи насмукан вампирин с кръв! То не сурат, ами цяла експериментална Википедия! „Аз, кай, момче, съм на осемдесет и пет години! Ама мож ли ми ги даде? Не мож! Щот, кай, с баданарката мажа туй свежо лице с квото ми падне. Дъщерята живей у Англия, синът у Швейцария и мине са не мине, хоп, пращат ми мостри против бръчки. Кой квото й забърсал откъдето мине. Туй супермаркети, бензиностанции, аптеки, фризьорски салони, тоалетни, кьораво кремче не пожалват подире си децата. Щот си ма знаят, че съм кокона и държа на външния вид. Ама останаха без работа и цък, оцъклих са и аз, секна мандрата за мазилата, та са наложи да мина на свинска мас. И с туй са получава потресаващ ефект, вярвай ми! Лъщя, също слънце, на Митьо Бакалина отсреща и не му давам да са фокусира връз сметките. Двайсе години й по-млад от мен, ама й мераклия човекът, та разбира от втора младост и всякакъв вид ренесанс! Аз, вика, како Петранке, цяло кашонче с вкиснато кисело мляко съм ти отделил у склада, че не го купуват старчоците у наща махлъ, да пукнат дано, ама ти кат си го прецедиш на физиономията ша станеш бяла като Снежанка. Има да тирикат подиря ти джуджетата от квартала, кое на куц крак, кое с бастуня, ша побъркаш обществеността с харизматичен бацилус булгарикус! Кво ти стана бе момче? Що ми подмина адреса и си са накървавил гаче ша са пръснеш кат бомбирала камба у буркан?“ Оооох да та бомбират, незнам откъде да та бомбират, шафрантийо, викам, право на гробищата та карам, че както ми й причерняло пред зъркелаците не ти трябва ни траурна агенция ни погребален балсам! Ша та сбухам у канавката, само на мазила ша ми станеш! Да са благодариш, че неска ми й рождения ден и не ща да си цапам ръцете ни с кисело мляко, ни със свинска мас! Ам, побърках са бе, докторе, от сутринта ми са дигна кръвното на двеста, без никакви изгледи за подобрение. Наринах я оная на тротоара и таман да свия към шкембеджийницата, пъц, нови две разкекерени икони ми са натътрузиха у колата. Пенсионери отвсякъде, пиндил-миндил, единия са точи от дясната врата, другия са нахлузва от лявата. Аз у средъта. Абсолютен капан и нема накъде да мърдаш! Дядката, завалията, да го духнеш, ша фръкне кат глухарче, трепери му ченето и върти едни очоци, същи яйца по пангюрски, леко забелени по краищата. Бабокът, иначе, с всичкия си, вади контрольорски дух и току му намества долната челюст обратно с прецизност и авторитет. „Карай към поликлиниката, синко, навиква ма бабата, сякаш съм някой глухар, че Минчо нещо е превъртял! От три седмици е зациклил на тема турски сапунки, не са отделя от телевизора до сряднощ. Хасрет ми вика, предлага ми да са оженим и току го налята да композира маанета. Страх ма й, че ша проговори на турски и нема да може да са подписва за тока и парното на български, па и да не земат да го трерират кат чужди гражданин. Кой знай тогаз какви сметки ша ни хързулнат, да са чудим и маем отде да земем пари да ги плащаме!“ Ам че той отдавна са й очуждил ма, подмятам и за ориентация, кат го гледам отлетял е даже оттатък Босфора, де ша го гониш такъв волен дух? Я по-добре земи, че са ожени за него, за кво са ви ток и парно? Любовта ша ва топли. Дай малко романитка, кво кат ти заплещи на турски, тамам и ти да научиш един комшийски език, че да си спретнете един меден месец до Истанбул. Да разбереш и ти малко от живота на дърти години. Изкомпозирай някое и друго маане, нека ти дойде сърце на място! Аааа, ко ша са стискаш и ша си броиш стотинките. Пусни са по лайфа, човекът ти дава тая възможност! Възвиси са малко,разкърши са, стига с тая балканска патриархалност. Иди, поръшкай по чаршиите, надишай са с мултикултурализъм, па си ела пак у България и тогаз ша му мислиш ко ша прайш.

Поободрих я бабата, струва ми са, докторе, щот са отпусна и даже ми даде бакшиш. Ама пустата ми таксиджийска орисия нема оттърване от нея! Току са прикрих зад автомата да си наточа едно кафенце и усещам, някой ма бара по рамото. Обръщам са – що да видя! Едно космясало глистче-англичанче, на фандаци на фанадаци у физиономията, пършиво и овърдаляно в едни изслути гащи и отгоре с потник. „Уотс ап маааан“, вика битничето и ми тика няк‘ва карта у ръцете. Бе, разкарай са, бе келеш! Аз за пари въртя геврека, ко ми са прайш на интелектуалец и ми подаряваш картата на България. Ако грухнеш малко долари и на лунъта ша та закарам, не бой са, по-добър таксиджия от мен нема да намериш. Хеле, натварих го и него отзад в колата, напрайх пет тегела у града, един врът по магистралата да го поиздоя малко, че ми омириса таксито да са дръгне под мишниците и по чатала, че кат му тряснах една балтия накрая, ела да видиш миришат ли парите или не миришат! И тогаз си рекох, докторе, Рунтьо, стига за неска! Войдиса на сички сачми по пътя, напълни си портмонето, айде вкъщи! Щото аз, докторе, съм женен за рускиня. Обедняла аристократка храня. Касандра Петоколесовна-Жмуц са казва. Голямо женище, голямо нещо ти казвам! Да не си и насреща ни деня, ни нощя! Снове, оре из апартамента и само за изкуство приказва. Пък кат ревне за погубения си живот, разтриса стъкларията на входа отгоре до долу. Ама нема къде другаде да отида, бе докторе. Каса, женъта де, поне отвреме навреме ми готви. Борш. С цвекло и зарзавати. Умий черва, ама си спомних, че за рождения ден ми беше обещала макарони на фурна. Добре, ама кат са завлякох у къщи, що да видя. Нагъчили са в гарсониерата всичките рускини от града, приятелки на женъта и ма чакат на гюме да празнуваме. Люся, Муся, Дуся, Гуся. И Първолетка. Таз, последната, ми й роднина по майчина линия, ама си вярва, че говори руски, та постоянно виси у дома, да са подмазва на Каса и да практикува езика, щот е стара мома и си пише по фейсбук с един ескимос от Сибир. Женъта и оправя правописните грешки. Ох, отплеснах са. Ти кво са заблещи бе докторе? Не ти ли й добре нещо? На, пийни малко водъ, че тъкмо иде кулминацията. Та, намичам са аз, гладен, жаден у коридора и чувам как Касандра Петоколесовна-Жмуц, съпругата, бучи кат бурия от кухнята и сичките кокошки и пригласят. „Рунтяяяя, родной, Рунтяяя дорогой! Ой какой же тий несчастний болгарский мужик! Ой, ой, ой!Ой, не получился макарон,ой, не получился!“ И онез подире и – „ ой, ой, ой!“ Бе ваща мама, викам, по цял ден бачкам кат вол и накрая – не получился! Насметох рускините и Първолетка с лаптопа подмишница и недописаното писмо до ескимоса, стоварих ги на центъра и право при тебе дойдох, докторе. Да са прегледам. Щот главъта ми цъка кат брояч. Ама и ти както си са захлестил насреща ми, никак не ми харесваш! Що са давиш сега, кви са тез хрипове, де ти й валериана? По-спокойно го давай де, по-спокойно. А такааа. Отпусни са. Гледай по-позитивно на нещата. Ко са разправяш с откачалки цял живот. Ами релакс, бе, докторе. Не си за един ден! Земи си отпуска бе, намери си гадже. Я дишай, дишай. Дишай, бе! Да не зема да та закарам у бърза помощ ей сега, че да ми скапеш сеанса без време. Не бой са. Аз ша му намеря колая. Наумил съм да стана международен тираджия. Да си опна един плакат на гола мацка в камиона, да му отпъна една чалгия и да сурна по магистралите на Европа. Стига съм я разкарвал тая България напред-назад и нагоре-надолу. Стигааа! Време е и аз да видя свят и светът да види Рунтьо. Кво може Рунтьо и как яко го може! Пък после ша го мисля ко ша прая! Успокой са, докторе, успокой са! Дишай дълбоко, пък аз ша та закарам докъдет‘ кажеш. Ти само кажи!


Здравка Владова-Момчева

За честта на една английска ограда/На екс-граф Марстън-Смайт/

Знаете ли какво означава комшулук? За мен, това е българският принос в осмислянето на Вселената като безкрайност от време и пространство, където да навлезеш по най- приятелски начин в личния космос на ближния се равнява на снишена вратичка в оградата на двора. През комшулука, някога, българите си споделяли парчета живот, насипан я в купичка жито, я в порязаница хляб. А можело и само пиперена сол да премине от ръка в ръка през този уникален портал на битието. Но Бога ми! Толкова топла и ароматна пиперена сол, че от тръпката на нейния вкус самотата в сърцето бягала през девет планини, в десета! Не им трябвало на хората тогава никакво прераждане, за да се почувстват удовлетворени, че са тук и сега. Тялом и духом. И че могат да предадат нататък, по веригата на комшулука, смисъла на живота – радостта, че си подал от себе си една честна дума, осребрена в спестена сълза.

- Никога повече не ми носи подаръци от родината си! – хрясва съседката Елжбет, счупена над ръждясалата си косачка сред олисяващата ливада пред къщата и. – Англичаните не обичат да получават подаръци без повод. А и за рожденните им дни една картичка с подпис стига!

- Но ти си шотландка – парирам с мазохистично търпение сабленото и отрицание – малко битови салфетки само биха развеселили къщата ти!

- Да не би да намекваш, че съм самотна? – шупва като кобра бившата обитателка на Високите земи. – Който се е заселил на този остров, скъпа, ще не ще враства в порядките му! Глобализация тук се равнява на британизация! Помисли за домашна работа какво означава за теб самата това!

„В момента ме няма в офиса на втрещеното ти българско тяло“ – отговаря с автоматичен имейл душата ми – „но очевидно, вербалното послание на съседката ти означава пълна забрана на всякакви духовни комшулуци! Обърни внимание, че реални такива изобщо липсват в тази страна. P.S. И престани да ме командироваш мислено до Балканите, защото следващия път просто няма да се върна оттам! Почитания, Брутално Честната ти Душа“

- Не се обиждай, миличка – смекчава словесния си разстрел откровената Елжбет, явно усетила внезапната ми емоционална мумификация – просто свиквай да живееш така. След година ще ти е много по-лесно да ме подминаваш само с едно „добър ден“ и няма да имаш нужда от битови салфетки, с които да забърсваш носталгията по дома. Аз направих така. Повярвай, работи. А днес, вземи, че събери прането си от простира навън, понеже ще идва специалист да поправя общата ограда между градините ни. Съвсем се е срутила. Никак не ми е лесно да съзерцавам надипленото бельо на теб и съпруга ти. Ние, в кралството, тези неща си ги сушим у дома. И това ли не си разбрала? Имаш късмет, че някога бях шотландка, та затова съм толкова директна в някои разяснения...

Вече седмица вали дъжд на карфици и пука балоните на смутените ми разсъждения. /Когато вали дъжд на карфици, най – добре е изобщо да не разсъждавате, понеже мислите ви ще се разнищят в шарени подгизнали парцали. Нещо като ненужни битови салфетки, затъпкани в калта на задния ви двор/. Оградата между Елжбет и мен вкрепостява граничната полоса между дворовете ни с извисена дървеняшка тъпота. Внезапно ми просветва, че английската ограда няма лице. Тя е „гръб до гръб“ – изпитана бойна тактика срещу разнежващия сантимент на комшулука,този абсолютно недопустим емигрант от България по тукашните земи. С бавни, отмерени движения, снажен гигант на около петдесет години, набива коловете на жестоките ми прозрения в примирената английска земя, готова и този път стоически да преглътне собствените си локви с разкаляна кръв в името на вековните британски традиции. Исполинът е размекващо хубав и някак сух в своята замислена каторжна аура, през която с голиатовска сила вклинява оградата на порядъка между смутения живот в мен и комфортната смърт в душата на Елжбет. Всеки двадесет минути, обредното му усилие да построи една дървена вечност между две игнориращи се градини, секва и някакво ренесансово съзерцание на постигнатото до момента, вглъбява благородното, безизразно лице на дисциплинирания творец. Двадесет минути битка. Десет минути отбой. Зад позволените три сантиметра открехнато перде, наблюдавам ритуалните движения и замирания на този внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ме пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз. /Ако сте жена и случайно наблюдавате ритуалните движения и замирания на внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ви пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз, а освен това се намирате в Обединеното кралство, никога не забравяйте, че: 1. Красотата на предоставеното ви зрелище от този внушителен мъж, всъщност,черпи вдъхновение от банковата сметка на съпруга ви. И: 2. Поради абсолютната липса на духовни комшулуци във Великобритания, вие на практика нямате шанс да разберете нищо за внушителния мъж, неговата съдба, доходи и евентуални плахи мечти./

- Желаете ли чаша кафе, за да се стоплите в този дъжд? – трясвам изтървано предложение към гиганта, противно на изтормозените си вътрешни спирачки.

- Много сте мила, госпожо! - Очите му ме облъчват в пресушено, потиснатосиньо сияние. – Но аз имам всичко необходимо в своя микробус, паркиран пред Вашата къща. След двадесет минути ще пия кафе там. Не бих искал да Ви притеснявам.

- Истината е – наблъсквам следващото си войнствено изречение в завоалираното му отстъпление - че аз искам да Ви притесня! Някога опитвали ли сте ракия?

- Нне... Какво е това? – опитомено смутен, събеседникът ми предпазливо преглъща няколко дъждовни карфици.

/Ако ви се случи да споделите миниатюрна чашка ракия в 10.30 сутринта, в компанията на бивш английски граф, спомнете си и за мен ;-)/

- Казвам се Марстън-Смайт – пестеливо отпочва събеседникът ми над „питието на ситните глътки“, както кръщава свирепата скоросмъртница, с която го гощавам. – Семейството на дедите ми се преселило преди стотици години на тази земя от Германия и според силите си, участвало в историята на Обединеното кралство в името на честта си. Постепенно, фамилията на графовете Мирщен-Шмид се трансформирала в Марстън-Смайт, поради невъзможността на местните да произнасят трудната комбинация от звуци. Вие сигурно сте разбрали, госпожо, че ние всички на този остров в един момент ставаме англичани, нали? И че битките за чест водят до обедняване? Така и аз, на тридесетгодишна възраст, реших да изоставя благородническата си титла и да запазя единственото, което всъщност имам – своето честно име. С него подписвам договорите си за работа, когато поправям огради. Признавам, че това вече ми доставя някакво болно удоволствие. Сякаш спасявам честта на уникалната английска ограда пред напора на новото време.

- А искате ли да Ви науча да правите и комшулуци? – с изригнала щедрост раздрусвам емоциите на възпитания си гост.

- Комшулуци? – с фонечична прецизност и пълно недоумение пита той.

- Йес! Комшулуци! Това е фантастично умение, което доверявам само на избрани! Вземате чук и разбухвате една здрава дупка право в честта на класическата английска ограда, след което внимателно подавате чашка ракия на самотника отсреща. Но бавно. С много любов. За да не го изплашите. После му прошепвате да си сръбне и да предава нататък. Изживяването е страхотно! И създава усещане за световно побратимяване! Ако опитате тази тактика никога няма да ви е тъжно за обезчестената английска ограда!

Когато екс-граф Марстън-Смайт приключи с градежа на граничната линия между мен и Елжбет, целуна ми ръка и си тръгна, птича радост изпърха в сърцето ми. Забелязах, че в долния десен ъгъл на непоклатимия си шедьовър, този джентълмен беше интерпретирал английската версия на комшулука. Една изящна вратичка за котки. За да мога все пак, подлютена от балканска непримиримост пред преградите, да промушвам ръка от време навреме и да оставям по някоя ракия за съседката си, докато се научи да отпива и да предава нататък. В името на световното побратимяване! И аз го правя! Честна дума, осребрена в спестена сълза!


Здравка Владова-Момчева

Интервю със себе си

Колко често разрешавате на душите си да ви интервюират? Извинявайте, че така нахално питам, но днес се събудих с усещането, че нещо се е задръстило в шопинг листа на организираното ми същество, изпречкало се е на прага на деня ми и тихичко скимти за внимание като пренебрегнат домашен любимец. Защото, напоследък, превърнахме безсмъртните си божествени искри точно в домашни любимци, нали? Лесно е да ги нагушкаме след края на седмицата, осълзени в носталгия, да ги настискаме с виновна симпатия и да им прошепнем, че всичко ще се оправи. Че пак ще бъдем живи, безразсъдни, смели и свободни, стига само да изплатим колите си, да сменим мебелите, да изучим децата. И да намерим време да се гмурнем обратно в личните си вътрешни океани, където да доплуваме до слънцето в хоризонта се равнява на секунда дързост, спестена през младостта. А може би не ви се иска да поемете отново този риск? Защото наместо придошли от мечти души, ще намерите в себе си само локви от заблатени надежди?

Аз пък пуснах душата си да пропълзи обратно в мен – „гола, нахална и млада“ – захапала цигара размисъл пред чашата с горчивото кафе на равносметката.

- Коя си ти? – пита душата ми.

- Аз съм дума в търсене на вярното изречение. И упорита кирилска буква в есемеса на окастрящата латиница, изтърколена в жаргона на времето. И слово в пътя, по който изтича народът ми в безродно безредие. А думата е БЛАГО-ДАРЯ. Защото благото може само да се дарява. На онези, които искат да останат себе си и да разговарят с душите си на своя език.

- Кой е твоят език?

- Някога, много отдавна,сънувах сън. Под затворените ми клепачи тежки силуети на конници преминават в неизвестна посока. Осезаем мирис на мокри кожи и сол насища живия отсек от миналото. Лица в шлемови обкови – като железни икони – изчезват в тъмния път. И този език – непонятен, но близък, език-предтеча, новороден, некръстен, още неблагословен... Прах от скали и от бисери... В словесния прощъпулник на детството ми казаха, че е български. Ала аз вече знаех това. Защото така ме научиха дедите ми. А те бяха воини и книжовници...

- Каква си ти днес?

- Аз съм войнстващ книжовник и книжовен воин. Самотно призвание, предопределено да спаси избрани...

- Кои са избраните?

- Само тези, които вярват, че в началото бе Словото. И че няма брод за човеците отвъд Него. И че житейският път, по който неусетно преминаваме ни превръща в имена,чрез които пресътворяваме съществуването си. Така Стоян устоява на битието, а Здравка го оздравява, Петър окаменява постигнатото, за да не се изгуби след него, а Надежда прегръща Вяра и Любов с усмивка към бъдещето. Има ли, Душо моя, по-изразителен език, който да ти даде подобно упование след края на света?

- Не знам – тихо се сгушва в мене душата ми – и аз говоря само на български.

Навън, в непроницаемо тихата Коледна нощ проблясва звезда. Като отломка от иконен шлем на предчеча, забит в пространството с непоколебимо желание за разсъмване. Двете с душата ми надничаме в гигантското платно на смълчания мрак и започваме да се молим :

- Отче Наш, Ти, който си на Небето. Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето Царство. Да бъде Твоята Воля. Както на Небето. Така и на Земята. И не превръщай душите ни в длъжници на Насъщния, за да стигнем с тях, докъдето можем, въпреки хляба, заробил ни в битието!


Здравка Владова-Момчева

Безсмъртно палто за Коледа/На Красимир Момчев/

Приисквало ли ви се е понякога да бъдете старомодни? Ей така, заради тъничката носталгия по миналото, когато жените не забравяли да бъдат дами, а мъжете не пропускали да окажат внимание на нежния пол? Когато сядането на безразсъден кавалер в кресло, затоплено от тялото на непозната се е смятало почти за сексуална провокация? Или направата на легло за омъжена лейди не трябвало да надвишава дължината от метър и петдесет, та ако ще височината и размерите и да са гигантски? И още, разказвали ли са ви вашите баби как се спи в такова легло? Задължително със събрани крака, в скромна поза, с тяло, обърнато надясно и завивка, колосана в хрускавобяло-целомъдрен консервант за щастливия брак. Точно там, където в невидимия съвпряг на души и тела се раждали здрави деца, които с почит ставали на крака, когато в стаята им влезели мама и татко, за да им дадат попътна благословия в живота...

- Намаленията на палтата от визон са направо безумни тази година, сеньора! Погледнете само как Ви стои тази кройка! Срещу двехиляди евро можете да имате сделката на живота си. Обзалагам се, че с Вашата осанка и тази изумителна мантия от скъпи кожи, ще пленявате погледи и ще събуждате завист навсякъде по света!

Изкусителният италиански гей-консултант в централния бутик на Триест масажира с магически длани диплите на внушителен визон, навлечен върху туристическите ми тениска и бермуди с цел да ме прелъсти в изгодна лятна покупка. Въпреки охлаждащите хрипове на климатика, август нахлува с разсъбличащо нахалство заедно с тълпите от рускини, вкопчени в промоционалната разпродажба на Севера, пленен от пресметливия Юг. Изпод болярските драперии на надменното тежко палто, краката ми в спортни сандали, смутено надничат, готови да побягнат в плебейското безгрижие навън.

- Съжалявам, белло – откликвам чаровно на платения изкусител – но няма да взема този визон. Сделката е изключителна. Наистина! Но аз съм решила никога да не си купувам кожено палто.

Маслинените очи на красавеца потъват в зехтинено недоумение. Шумът от панаирджийската възбуда в бутика поглъща усмихнатото ми извинение. Навън, неустоимият Триест не иска никакви обяснения. Ароматът на кафе плисва в Адриатика и ме смива в жегата с голотата на други съблазни, кратколетни и бъбриви... Убедителна имитация на надежда за страстна любов...

Връхлитането на спомена ме спира загледана в неподходящия пейзаж на триестинското море, както някога, преди много години, пред гледката на заскрежения скален венец в Търново. Само че тогава слънцето гъделичкаше сетивата ми с лъчи, превърнати в златни шушулки, а лисичето палто на баба Здрава – наследено аристократично одеяние от миналото – искреше със старомодно превъзходство, като втори залез, по гирляндата на Стария град. Аз съм на двадесет години. Осми декември е и въпреки предупреждението на дънковите ми колеги да не се издокарвам с буржоазните си предпочитания, напук на всички, съм облечена като царица. Не вярвам някой да посмее да ме ухажва. Страстта ми към тоалети, ушити само за мен, държи в хипнозна дистанция момчетата от курса по Българска филология. Хубавата монахиня. Така ме наричаха зад гърба ми колегите, които никога не дръзнаха да рискуват малко духовно-коафьорна травестия в замяна на внимание от моя страна. Отказвах да се променя и въпреки постоянните подмятания на приятелките ми, че такава, перфектно стилизирана визия плаши стадото от разпухани мъжкари наоколо, аз предпочитах самотата издокарана с вкус, вместо всеобщото джинсово осивяване на света.

- Това палто съм го шил аз! – припуква крехък съчков тембър зад гърба ми, като дим от догорелите огнища на декемврийското Търново. Изящен старец, сякаш оживял от ретро снимка, отлепя чезнещата си фигура от вратата на съседната къща. Преди да уплътня в слово обзелото ме недоумение, архаичният господин приближава и с трепет на влюбен докосва златните нишки на ръкавите ми. – Аз съм кожухар. Лисиците ми ги донесе преди една Коледа Никола Владов. Той ми беше голям дост (приятел). Много се имахме с него. Наскоро се беше оженил и искаше да направи подарък на съпругата си. „Ама такова нещо, Андрея, ми каза той, че като го облече жена ми и я изведа на разходка с файтона, цяло Търново да гледа и да се диви. Ей ги Владовите, да казват хората, отдалече соят им си личи!“ И платил, човекът, на един ловец – бай Атанас го викаха – много го биваше в занаята – да простреля десет златни лисици в Балкана. Ама така да ги отгърми, че помен от куршума да не остане. Да им взема после аз кожите. Цели. От муцунките, през краката, та чак до опашките. И тъй да ги нанижа в кожух за госпожата, че да изглежда лисичата прегръдка като живо хоро по снагата и. Да трепти, да играе, да приказва... Безсмъртно палто с една реч. Да ги надживее и да продължи!

Онемяла от изумление в безсмъртната прегръдка на бабиното палто, не смея да пророня дума, за да не прогоня мига и стареца в небитието.

- А Вие коя сте госпожице? – внимателно пита той – Откъде имате това палто?

- Наследство ми е. От баба. Аз съм единствената внучка на Владовите.

- Личи си, че сте от техния сой. Да сте жива и здрава. – усмихва се господинът – Те не са ли Ви разказвали тази история?

- Не – отшепвам потресено аз – Само зная, че когато са се срещнали за пръв път, дядо хванал ръката на баба и я попитал : „Здраве, виждаш ли хееей там онзи връх с мъглите? Някой ден ще дойдеш ли с мене да го изкачим?“ А тя му отвърнала : „Аз ще вървя с тебе до края на света, Никола. Само кажи, кога искаш да тръгнем...“
xхх
Имало едно време двама влюбени. Те искали да вървят заедно да края на света. Когато тръгнали, първо поели към един много висок връх, обвит с мъгли.Не се обръщали назад. Защото им стигало да бъдат заедно. Така и не видели, че по стъпките им ги следвали един Храбър Ловец и един Честен Кожухар, сподирени от десет златни лисици, щастливи да предложат телата си, за да топлят душата на безсмъртната им любов.


Здравка Владова-Момчева