My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 14 December 2009

Коледен флирт

Наближава Коледа, скъпи читателю. Усещаш ли как светът изведнъж се завърта пред очите ти като баница с късмети и ти хукваш след избраното парче с надеждата я за печалба от тотото, я за нова кола. А може да си пожелаеш и нещо по-възвишено. Повишение в службата, например. Не. Това пак опира до пари и някак си некрасиво напомня колко много се е комерсиализирал животът ни. Думата ми беше, че и душата тихичко се обажда да я включиш в плановете си за бъдещето. Нали всеки има нужда от пърхащи импулси, които да накарат интоксикираното му тяло да преодолява гравитацията и от време на време да се понася, заедно с мечтите, над бюрото в офиса, над лондонските покриви, над континенти и океани. И да го приземят в щастливо бягство на идеалното място, където в уют и блажено безветрие да срещне любовта.

Подобни шантави въжделения, ще да са размътили подреденото съществуване на моя добър познат Базил Моран, който от почтен счетоводител с прилична заплата изведнъж се превърна в собственик на къща в село Хотница, Великотърновско. Страстен привърженик на здравословния начин на живот и стриктен вегетарианец, Базил заряза всичко на острова и се установи трайно на Балканите. Закупи хубав, но поизоставен имот в съседство с къщата на кака Минка, най-личната пенсионерка в района и се захвана с изпълнението на лелеяната си, спартанска програма. Всяка сутрин местното население го виждаше да стърчи като лански папур насред ледените води на Хотнишкия водопад, потънал в медитация. Нищо не можеше да смути новото щастие на Базил. Нито размекнатите цигарени кутии, нахвърляни наоколо от небрежни туристи, нито празните бирени бутилки в тревата сред стъпканите фасове. Той се носеше като блажена комета във времето и пространството, купуваше си нитратни зеленчуци чак от търновския пазар и хранеше махленските котки и кучета, понеже имаше още една добродетел - беше защитник на животните. Преди да достигне до съвършенството на личната си нирвана, Базил усети, че нещо не е наред. Че някаква сладка заплаха откъм съседния двор, приела амфорните очертания на кака Минка, го дърпа надолу. Към проклетата материя и ...ах, греха! Чувствителното сърце на бившия счетоводител не можа да изкалкулира опасността от подобно изкушение и се предаде като разпоена каса пред лазерните лъчи на очите ú. Цяло лято съседите не смееха да си проговорят, обхванати от разноезичен срам. Само погледи, като свистящи фойерверки, прогаряха плета на културните различия помежду им. След такива моменти на платоничен огън кака Минка трътваше из двора като редосеялка с вертикално излитане и яхваше маркуча като амазонка. Напоените домати тегнеха подобно кантарджийски топузи по огъващите се колове, тиквите бъбнеха, същи жълти бомби, под палещото слънце, а хортензиите... Ах, тези хортензии, набучкани между вършините с боба, те просто обстрелваха с безсрамните си цветове пуританската скромност на Базиловата ливадка.
Но времето минаваше и никой от двамата срамежливци не смееше да заговори другия и сезоните се сменяха в нажежена самота. Наближаваше Коледа и в село се завърна от Англия Цоньо Мезето - местния наперен гурбетчия. Той веднага зае стратегическата позиция на преводач между двата лагера, за което биваше щедро възнаграждаван както с туршии от страна на кака Минка, така и с бира в кръчмата, от поохлабения джоб на Базил.

Междувременно, съседите се научиха да се поздравяват с „добрутро“ и „гууд морнинг“, и нещата като че ли потръгнаха. До деня, в който езиковата недодяланост на Цоньо Мезето едва не разруши всичко:
- Вие имате прекрасен пуяк, драга Минка! - преведе той комплимента на любителя на животните, без въобще да добави, че Базил се възхищава от тях само като от живи божии творения.
Не стига това, ами Цоньо подкокоросващо добави:
- Този англичанин ти е хвърлил око, ма! Че и за пуяка са усуква!

Изведнъж кака Минка забеляза изпитото от доброволните пости лице на любимия си, фигурата му, източена като бастун в мразовитото пладне и жалостивото и сърце потръпна от женско милосърдие. На другия ден някой решително почука на вратата на Базил и когато той я отвори, гледката пред скромния му ергенски праг го втрещи.

Облечена в най красивите си дрехи, бяла и апетитна като погача, кака Минка достолепно крепеше една тава с кисело зеле и димящия пълнен пуяк отгоре. Неописуем коледен аромат на печено замайваше въздуха и пребледнялата китка магданоз, която Базил тъкмо се канеше да накълца в супата си, посрамено повяхна.
- Оооо, Минка, плийс! - изхълца смутен домакинът и се огледа за преводача, за да обясни недоразумението. Обаче кака Минка предвидливо беше елиминирала този завистник и беше решила да действа на своя глава. Въпреки протестите на Базил, тя чевръсто сервира масата и натика в устата на избраника си една препечена пуешка кълка. После, въпреки езиковата бариера, тази мъдра жена се наслади на максимата, че любовта на мъжа минава през стомаха.

А после и двамата посрещнаха Коледа в прекрасно настроение, след бутилката хотнишко домашно винце, която си поделиха. А най-после, заживяха щастливо, като обединиха градините си и започнаха да отглеждат екологично чисти зеленчуци.

Здравка Владова-Момчева

Thursday 3 December 2009

Стихосбирка "Посвещения" - електронен формат
(За пълен екран избери Fullscreen)

Да живее халтурата, да му мисли културата!

Чували ли сте модерното изказване, което гласи, че ако искате да гледате представление на Болшой театър трябва да отидете в Лондон?

Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.

Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!

Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.

Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?

В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!

Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...

Тц, тц, тц, как стават тия работи?!

Здравка Владова-Момчева

Monday 16 November 2009

ГОТВАРСТВО И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

На първото ми интервю за работа в Обединеното Кралство, комисията ме изненада със следния въпрос:
- Бихте ли си позволили саркастични забележки за храната на ваши колеги от други култури?
- Не - отвърнах спонтанно аз - бих им предложила да разменим рецепти!

Незнам дали този отговор наклони везните в моя полза, но още на другия ден получих потвърждение, че позицията на учител на деца със специални потребности, е моя.

Започнах новата си учителска кариера в условия на кулинарна толерантност. Всяка обедна почивка изпъстряше масата за хранене до нашия офис с цветни образци от манджи и поуфабрикати, които очертаваха границите на една хранителна глобализация. Въздухът тежеше жълтеникав от изпаренията на индийско къри, а кръшни арабески от дантелена пара се виеха над купички със супи на прах. Стараех се да не поглеждам критично в канчетата на ближните си с дресираното съзнание, че всеки има правото да избере своята хранителна верига. Достатъчно беше, скромната ми персона да не попадне в менюто на някой мултикултурен хищник и да не бъде сдъвкана в саркастичен коментар, заедно с аромата на моите балкански специалитети. Инстинктът ми за самосъхранение обаче, се оказа пророчески. Много скоро усетих акупунктурата на любопитството да се забива я в трептящите аури на нервозните ми кюфтета, я в изящните ладии на пълнените ми чушки. С всеки следващ обяд предпазливостта ми нарастваше, заедно с интереса към съдържанието на кулинарните ми предпочитания. В един съдбовен момент, когато разговорите около масата набираха скорост подобно къкренето на препълнен казан, мениджърката на офиса ме доближи и впи очи като вилици в мозайката на димящата ми мусака:
- Това кълцано кучешко месо ли е? - чистосърдечно попита тя и аз усетих вкусовете от детството ми да се разбягват в подплашените призраци на патриархалните спомени.
- Нарича се мусака - отвърнах в настъпилото мълчание - много популярно ястие на Балканите. Откъде ви хрумна, че е кълцано кучешко?!
- Амии - сбърчи носле цивилизованата дама - когато през 1975 година ни изпратиха на ски ваканция в тоталитарна България,предупредиха всички деца от класа да внимават да не ядат българското национално ядене, което съдържало именно такова месо.

В същия миг усетих как желязната завеса се стовари като гилотина в интегрираната ми душа и я разцепи на две. Едната половина по хайдушки се дръпна в огнищата на очите ми и опърли с епичен гняв лицето-пица насреща. Другата половина учтиво обясни, че навярно е станала грешка, тъй като българите никога не са имали такива кръвожадни рецепти в националната си кухня.

На следващия ден минах на сандвичи. Беше по-безопасно и някак си, преливащо, в миманса от храни. Изобщо не подозирах, че обруганата мусака много скоро ще се превърне в хит номер едно на гастрономическата арена в нашата училищна глобализация.

Наближаваше годишният банкет на колектива, който ръководството по традиция организираше за своите служители. На този ден, обикновено настъпваше радостно оживление около масата в офиса, където в стройни редици ни очакваха желирани пастети и пеницилинови сирена, рамкирани с анорексични бисквити. Бях изумена, когато същата тази мениджърка ме доближи и ме попита дали бих сготвила от онази странна манджа, защото колегите от офиса били любопитни да я опитат. Тя лично, нямало да я яде, защото не можела да се отърси от неприятната си асоциация за кучешкото, но щом мнозинството желаело да се впусне в това лакомо приключение... Учтиво отвърнах, че ще сготвя мусаката. И ето ме пред печката, въоръжена с продукти и спомени, потънала в носталгични лучени сълзи, примесени с горчивите подправки на обидата. Някога готвили ли сте с гняв и вдъхновение? Ако не сте, нека ви кажа, че процесът е като сътворение на поема. Пласт след пласт се нареждат строфите от пържени патладжани, върху тях се ръсват картофите-прилагателни, а отгоре, в препечената, златиста глазура на заглавието, блесва и авторският ви подпис. Вашата запазена марка в кулинарната ода на радостта, вашата ароматна победа над предразсъдъците!

Спомних си и друго - един случай на сладко готварско отмъщение от патриархалното минало на предците, който преди години ми разказа престарялата ми съседка от село Бадевци. Тя била най- личната готвачка по селските сборове. Ала веднъж, в пристъп на черна завист комшиите около масата я обвинили, че мусаката и била изцулена откъде единия край и май малко попрегоряла.
- Ама я ометохте, да ви се не види! - не се дала стрина Стояна - Ежте сега и поменеще бабинта ви Стоенчина кучка, дет ви напълни търбусите на днескашния сбор!

Всички замръзнали като в култова сцена от филм на Кустурица, а в този момент кльощавата кучка дотърчала и заскимтяла край трапезата да и подхвърлят коматче. Е, не яли българите кучешко тогава, не ядоха и англичаните митологичната екзотика на фирмения си банкет. Вместо това, моята мусака-поема развълнува апетита и душите им. Даже трошичка не остана. А мениджърката на офиса напълни в кутия две порции за децата си, че постоянно се оплаквали дето ги храни с претоплени пици в микровълновата печка.

Здравка Владова-Момчева

Thursday 5 November 2009

Здравка Владова-Момчева
интервю за вестник „Будилник“ (Лондон)

1.Кратка визитка. Коя е Здравка Владова-Момчева?
Поетеса, писателка и учителка по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон. На този етап от личната ми легенда, тези три призвания определят моя живот като творец и човек. Поезията и прозата ми, събрани в шест книги, от които пет стихосбирки и един роман, документират всички търсения на една българка в големия многоезичен свят, където домът и пътят са определящите ориентири на моя житейски опит. Колкото до учителската мисия, която ме съпътства още от България, смятам, че трябва да посветя специална книга, в която да опиша всички метаморфози на тази уникална професия. От Паисиевският ентусиазъм за просвещение на младите българи в чужбина, до нелесното напасване към техния светоглед в мултикултурната реалност на Великобритания.

2.Миналия петък представи стихосбирката си „Посвещения“ пред българска и английска аудитория. Колко време работи над нея?
„Посвещения“ е моята пета поетична книга. Типично за мен, аз я създадох в продължение на два месеца и я оставих да отлежи непубликувана около година. Така постъпвам с всички свои книги, защото смятам, че трябва да узреят за съприкосновение с публиката, да намерят точния момент и читатели, които не само да ги разберат, но и да се развълнуват от техните послания. Като автор, аз уважавам словото в неговото най- висше предназначение – да докосва душите на хората. В този смисъл, премиерата на „Посвещения“, намери най-подходящия повод за поява пред аудитория- Денят на Народните Будители. Всички текстове в тази книга по някакъв начин са съотнесени към феномена България, която винаги ни напомня да сме будни за това кои сме, откъде идваме и какъв избор на принадлежност ще направим в бъдеще.

3.Любимите ти стихотворения от тази стихосбирка?
Всичките до едно. Както вече споменах, аз се прекланям пред писаното слово, защото то единствено остава след нас, когато вече няма да ни има на тази земя. Затова всяко стихотворение от „Посвещения“ има своя история и лична връзка с мен, независимо дали се отнася за фрагмент от моя настоящ живот или този на предците. Всяко стихотворение отваря врата към свой, собствен свят, в който и аз, вече като читател, навлизам с благоговение. Поезията е много високо изкуство, което, вярвам, е дадено на хората, за да се извисят над дребното и злободневното, и да почувстват в себе си божествената искра.

4.Имаш и роман зад гърба си. Как успяваш да работиш в различните стилове – проза и поезия? Кой ти допада повече?
Всъщност, според мен, тези стилове не са чак толкова различни. Всяка проява на живот на земята има свой вътрешен ритъм, който е подчинен на цялото ни съществуване. Така е и с поезията, така е и с прозата. Ако човек вникне в динамиката на прозаичния текст, ще усети, че той също е подчинен на вътрешен ритъм. Само че при прозата на първи план изпъква смисълът, предаден чрез действието и речта на героите. Докато при поезията посланието е закодирано в музикалната интонация на стиха и кратката, синтезирана фраза, която веднага въздейства емоционално на читателя или слушащия. Трудно ми е да кажа, кой е предпочитаният от мене стил. Мисля, че поезията е нематериален носител на култура от древността, който в пълната си сила може да бъде почувстван при публични четения, когато авторът навлича кожата на актьора от древногръцките драми, а публиката откликва като хор, като общност. Докато прозата е вече едно по-съвременно измерение на интелектуална изява, където индивидуалното предпочитание предполага избор на текстове и автори, според вътрешната нагласа на читателя.
Лично за мен, и двата стила са СЛОВО и аз се изразявам чрез тях без никакви вътрешни противоречия.

5.Тандемът с художника Христо Керин – кой даде идея за създаването му, от кога е реалност?
Ще започна отзад напред. С Христо работим заедно от двехилядната година и всичко, което ни събира е професионализмът и общата, споделена страст към високите интелектуални изкуства. Трябва да призная, че дори не го познавам достатъчно като характер, а също не знам за неговите интереси и предпочитания извън изкуството. А това е така, защото досегът ми с този творец е до такава степен отдаден на диалога поезия- картини, че не остава време за малките, обикновени неща. И за двама ни е важно това, което правим заедно като тандем и сега осъзнавам, че сме развили едно необикновено приятелство на творци, които се чувстват комфортно в надреалните светове, които създават. Но личното, ежедневното, житейското, егоистично липсва в този контакт, който е изцяло посветен на нашите призвания.
А иначе, всичко започна от една книга, която Христо илюстрира за мен, докато работех с едно доста некоректно издателство. Когато видя опропастеното издание на корицата, Христо с такава категоричност върна целия тираж на печатницата и застави издателите да си свършат работата отново и както трябва, че от този момент разбрах едно – истинският професионалист уважава своя труд и не допуска той да бъде подценяван от другите. Това е и качеството, което най-много ценя в моя творчески партньор. Голяма рядкост и късмет е, че работя с един толкова талантлив, почтен и достоен човек.

6.Какво те вдъхновява и къде те намира вдъхновението?
Това е чудесен въпрос, защото на 42 години отговорът ми ще бъде бъде различен от този, който бих дала, ако бях на 24 например. Животът е моето вдъхновение. То идва понякога и с отрицателен знак, може да бъде заредено с тъга или радост. Но винаги ми носи помъдряване и ме учи на нещо. Всеки ден, пък бил той и обикновен, ми разкрива своята тема. Благодарна съм, че ми е дадена дарбата с духовните си очи да откликна в слово на човешкото величие или падение, което откривам в малките случки на ежедневието. И че имам избора да пресътворя битието в послание до тези, които се вълнуват от него.

7.Спомена за местата, които те вдъхновяват в България. Намери ли подобни места тук, във Великобритания?
Ще си призная една специфична особеност на моя тип творчество. Всичко, което като жарава от емоции се трупа в мен, докато съм в България, намира своята писмена реализация във Великобритания. Сякаш приглушените цветове на моята приемна родина толерантно отстъпват като фон на ярките багри на родната ми страна. Спокойствието на Англия, нейната консервативна уравновесеност, всъщност ми помагат да изразя България и нейната неповторимост на белия лист. Този неочакван и за мен баланс, работи успешно в творческата ми практика.

8.Кои са предимствата и недостатъците да си на границата на две култури – българската и английската?
Предимствата са винаги в полза на широкия кръгозор, който подобно гранично живеене ми осигурява. Този кръгозор може да бъде както двустранно критичен, така и двустранно обогатяващ. Истинска късметлийка съм, че имам шанса да наблюдавам живота в цялото му интензивно многообразие, езикова и културна различност тук, във Великобритания и обратно, у дома. А също да се радвам на предизвикателства, които ме възпитават като човек, учат ме как да пазя своята идентичност, да възприемам доброто от чуждото и да бъда още по-силна , когато обичам своето. Да го отстоявам и да карам другите да ме уважават именно защото съм различна от тях.
Колкото до недостатъците, ще назова само най-болезнените от тях, а именно, разликите в манталитета и невъзможността да бъда на любимите си места с любимите си хора в България винаги, когато поискам. Тези две препядствия за мен са непреодолими. С първото съм се научила да се справям, като пазя духовната си територия за себе си и малцината, с които мога да я споделя. За второто, нямам решение.

9.Какъв е човекът в теб, когато пишеш?
Моят вътрешен, пишещ човек е като действащ вулкан. Когато пиша, усещам всяка вибрация на преживяното, съумявам да вляза дори в неприсъщи за мен характери. Ако говорим за прозата – героите са тези, които ме водят. Понякога дори ме изненадват с действията си. Писането е надскачане на собствената природа, мъдрост в действие, разбиране дори и към низкото и отвратителното в живота. За да може написаното да се превърне във втора реалност, в истина, трябва читателите да ти повярват, да забравят, че четат текст и да заживеят с материализираната емоция на словото. Същото е и за поезията. За мен тя е висше майсторство за контакт с човешките души. Колкото до моята собствена такава- искрено вярвам, че изначалният и код е записан на кирилица там горе. Затова и в поезията, и в прозата си аз винаги ще остана една българка и ще прокарвам българското светоусещане в съвременния уеднаквяващ се свят.

10.Имаш ли бъдещи планове за книги, работиш ли върху нещо ново?
Разбира се. Моите бъдещи планове за книги в момента са точно три. На първо място, продължавам да пиша своите малки прози за живота във Великобритания, които излизат регулярно в две български медии тук, в Лондон и в Чикаго. Това е книгата, която се пише сама, както обичам да казвам. Защото ежедневието ми е наситено с теми, които преливат на белия лист и стават общи, човешки теми за битието на всички нас, обречени или избрали да живеем глобално.
От една година, вече завършен, очаква своя миг и един роман, за който, вярна на принципите си, ще усетя подходящия момент за публикация и се надявам да зарадвам читателите с нещо наистина интересно.
И накрая, с много вълнение, ще споделя, че продължавам да пиша поезия и че следващата стихосбирка ще бъде доста необичайна. Но няма да ви кажа идеята и. Нека остане тайна, която ще споделя с аудиторията, когато бъда напълно готова.

11.Какъв би бил животът ти без книгите и без писането?
Ще дам един много кратък и категоричен отговор. Животът ми без книгите и без писането ще бъде смърт.

За това, как не ми откраднаха колата, как не участвах в индийски филм и как не прославих България

Човек без кола е като риба без велосипед,някога беше възкликнал мъдрецът Мърфи. И да знаете само колко е прав! Ами че какво щяхме да правим без насъщните си возила. Нямаше да има шопинг, нито задръствания, в които да изпушим по цигара, четейки каталози за стилно обзавеждане или вълшебна козметика. Или пък катастрофи, вдъхновяващи екшън-сценаристите за зрелищни филми, в които сърцати доктори питат размазаните по магистралата жертви „добре ли си“, а те с последни сили отговарят „добре съм“ и после кой знае защо умират насред грандиозни струпвания от линейки, полиция и фотогенични репортерки от CNN.

Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.

Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.


Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.

В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.

Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.

Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!

Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!

По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“

Здравка Владова-Момчева

Сериозно за поезията
На Христо Медникаров

Абе каква ти поезия! Светът се е побъркал от безработица, дебне ни свински грип, все не можем да се докажем в кариерата, парите се топят като ледник в глобално затопляне, а децата се подписват нечленоразделно на латиница! Състезание е този живот, тъй да знаете! Нови коли, скъпи дрешки, парад на благополучието, нищо, че може да е втора употреба и вместо вносен етикет, за някое по-опитно нашенско око на гол тумбак да лъснат чифте пищови. Важното е да сме в крак с времето, а поезията май нещо изостава от него.

И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.

Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.

На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.

- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?

Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.


По Коледа
На Христо Медникаров

Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?

Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.

Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.

Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.

Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.


Здравка Владова-Момчева

Sunday 11 October 2009

Малък наръчник по английска учтивост или седем поучителни правила за разбиране на това, какво е искал да каже авторът

Спомняте ли си онези часове по литература от първи до единадесети клас, когато с неумолима настойчивост учителите ни питаха какво е искал да каже авторът? Проклетият въпрос, като неизбежно проклятие, ни преследваше от клас в клас и свистеше като гилотина над недозрелите ни тийнейджърски глави. Винаги ми е идвало да извикам:
- Ами че какво има да му мислим, каквото е искал да каже си го е казал, човекът!

Но винаги страх божий, страх даскалоизконен, ме е възпирал от жадуваното възклицание. Вместо това заравях поглед в христоматията и развихреното ми въображение изкопаваше такива заключения за писателските иносказания, че накрая получавах шестица и трайно се прославях като литературен лидер.
Напоследък обаче, почвам да се замислям дали достатъчно са ни задавали омразния въпрос. Защото в романа на глобализацията автори мнооого, а на четящото мнозинство все му убягва смисълът.

Наскоро, мой познат, източноевропейски бизнесмен, се оказал в непреводима английска ситуация . Във вихъра на разпалени дебати по предстояща сделка, евентуалният му клиент, най-приятелски го потупал по рамото и казал:
- With the greatest respect I hear what you say. После добавил:
- You must come for dinner sometime.
Опиянен от окуражаващите фрази, познатият ми тържествуващо прошепнал на преводача си, че работата е вързана в кърпа. Но останал крайно изненадан, когато видял киселата физиономия на тълмача си. Той направо го попарил, като му прошепнал истинския смисъл на посланието, което гласяло:
- Ти си глупак , изобщо не съм съгласен с теб и нямам намерение да продължавам тази дискусия.
Поканата за вечеря си била чиста учтивост, клоняща към неопределеност в необозримото бъдеще.

Разтърсен от славянско възмущение, моят познат бизнесмен ми изпрати следните поучителни правила от английската словесна мъгла, като ме посъветва да се поуча от горчивия му опит:
1. Perhaps, you would like to think about it / Това е заповед! Промени всичко или се приготви да си понесеш последствията!
2. I was a bit disappointed that…/ Бесен съм!
3. Could we consider some other options / Изобщо не ми харесва тази идея!
4. I’ll bear it in mind / Нищо няма да направя по въпроса.
5. I am sure it is my fault / Ти си виновен!
6. That is an original point of view / Трябва да си луд да ми предлагаш това!
7. I almost agree / Изобщо не съм съгласен!

Четох и най–сетне разбрах, че не винаги от първия път е ясно какво е искал да каже авторът. Обаче вчера, един намахан нашенец, наскоро пристигнал да покорява Лондон, отново ме хвърли в съмнения относно дилемата с авторските послания. Отишъл човекът да се почерпи в един пъб послучай благополучното си прилондоняване и отривисто наставил на сервитьорката с балканска категоричност:
- Дай една бира!
- Трябва да кажеш, плийз! – намусено го скастрило момичето.
- Ти пък вземи да се усмихнеш - не и останал длъжен сънародникът ни – у България келнерки под път и над път и хубави, и ухилени! Тичай да ми носиш бирата, че може и да останеш без бакшиш, хааааа!

Тъй ами! Казал си човекът направо каквото имал да казва! Какво ще го усуква по английски!
Тенк ю пийпъл! Тенкс фор йор атеншън!

Здравка Владова-Момчева

SOS – NHS!

Преди години се чудех защо приятелката ми Луиз, англичанка, женена за българин, мой съученик, закупуваше огромни количества лекарства от България по време на летните отпуски у дома. С грижлива педантичност тя нареждаше кутийки с антибиотици и блистери с успокоителни, редом с хомеопатични чудесии в малки кашончета и ги надписваше с красивия си почерк, сякаш попълваше своя преносима аптека:
- Като се разболеем, отваряме българската кутия и оттам се лекуваме- с усмивка чуруликаше Луиз – тя винаги ни спасява!

На въпроса ми защо просто не отидат на доктор, милата англичанка смутолевяше мили неясноти. Съпругът и ме поглеждаше кисело и сменяше темата. Та моят въпрос остана без отговор до мига, в който се сблъсках с причината за жизнената необходимост от българските кутии.

Случвало ли ви се е да се разболеете в Англия, в петък следобед, например?
Ако нямате уговорен час при лекар, две седмици предварително, много вероятно е да останете насаме с проблема си за цял един предълъг уикенд. Тогава всички ваши познания по народна медицина, наследени от неуките ви баби в България, ще ви дойдат като спасение. Може също да се обадите на българското си джипи и смутено да поискате съвет какво да правите в безизходната ситуация. По описаните от вас симптоми, обръгналият на какви ли не здравни метаморфози нашенски медик ще ви продиктува какво да пиете, ако... имате подръка българската кутия, разбира се. В противен случай ви остават единствено линиите на NHS, на които да се обадите с безумната надежда, че служителят отсреща може и да познае какво ви е и да ви посъветва как да се спасите в самотното си страдание.

Наскоро, моя близка със сърдечно заболяване, получила пристъп точно в една неподходяща съботна привечер, когато системата на тукашното здравеопазване можела да откликне евeнтуално по телефона... ако имаш късмет. Служителката отсреща подходила изключително професионално към спешния случай. Въпреки измъчения глас на приятелката ми и отчаяните и вопли за някакви медицински действия, чиновничката настояла за точен спелинг на името, презимето и фамилията, след което последвал цял въпросник във връзка с необходимата бюрократична справка, която трябвало да потече в каналите на местната здравна система. Задъхана от ужас и болки приятелката ми послушно отговаряла на поставените запитвания, като от време на време плахо поправяла служителката, която продължавала да предъвква гордата и фамилия „Аспарухова” във всевъзможни фонетични вариации.
- Вижте какво, госпожо Издерухова - съчувствено промълвила чиновничката от NHS, след като приколючила с мъчителния разпит – според мен, най-добре е да си отворите прозореца и да дишате дълбоко, докато болките преминат. Също така, опитайте се да гледате малко по-позитивно на живота. Човек трябва да бъде ведър и оптимистичен в каквато и ситуация да попадне, нали така? А пък ако положението ви се влоши, моля, не се притеснявайте да се обадите пак, ние с удоволствие ще поговорим с вас.

Онемяла от смайване слушах разказа на по чудо оцелялата си приятелка. В склада на спомените ми се отдели фрагмент от позабравен нашенски виц, който пародираше съвети, излъчвани по тоталитарното радио в случай на ядрено нападение:
- SOS! SOS! Тръгнете бавно към гробищата и дръжте оръжието си право напред, като внимавате да не ви капе по краката!

SOS – NHS, драги читатели! Каквото и да се случи, отваряйте си прозорците и дишайте дълбоко! А при следващата си визита у дома, не забравяйте за българските кутии. Те са съкровищниците на емигрантското здраве! В тях е спасението!

Здравка Владова-Момчева

Saturday 5 September 2009

На Наташа с любовь и омерзенье

Когато научих за щастливия развой в живота на моя ученик Андрю Харпър, който осъществи мечтата си да бели картофи в кухнята на презокеански кораб, си казах, че битието понякога може да бъде и справедливо. Че осигуряването на почтен доход за закупуване на дезодоранти може и да разсее твърдението на това странно момче, че „животът е мръсен”. Надявах се, че в ароматната защитна аура от изпръсканите флакони, моят възпитаник беше намерил лична сигурност и някакво, макар и неразбираемо за другите, щастие.

Заминах за България, нетърпелива за слънце и приятни преживявания, за срещи с приятели в неповторимата атмосфера на любимото Велико Търново. Жадувах за момент на житейско безветрие, когато всички около мен щяха да бъдат доволни от ваканционното бездействие сред вечните декори на старата столица. Но градът ме посрещна натежал от нелепи строежи и циментен прах. Точно срещу къщата ми, живописните гледки от детството бяха блокирани от озъбената арматура на недовършен хотел. Адските бумтежи от стремителното ново строителство веднага заглушиха буколическите ми надежди. На другия ден след пристигането ми у дома, побързах да се разходя по улица „Гурко”, та за малко да продължа илюзията, че Търново е запазило поне частица от своята уникалност. Облякох хубави дрехи, предвкусвайки духовния пир, който обещах на душата си още в мрачната Англия, в очакване на съприкосновението с моя невероятен роден град. Но само на метри навътре в кълдъръмите на китната уличка, забелязах смачкана фигурка на клошар, скупчена като изхвърлена дрипа до зейналия контейнер за боклук. Отначало не бях сигурна дали човешкото същество е мъж или жена. Погледът ми остана прикован в парчето изсъхнала пица, като откъртена гипсова мазилка, в посивялата от мръсотия ръка. Под нея, грижливо подложена, блестеше страница от порносписание със снимка на сластна красавица, потънала в перушината на розово марабу. Инстинктивно попипах джоба си за милостиня, потресена от ужасната самота в тази човешка нищета, която ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх. Две очи, зелени като светкавици, ме стрелнаха със страх и омраза. Дребната фигурка се совна с котешка ловкост зад контейнера и потъна в зашумения патерник, където някога, с махленските деца, играехме на криеница. Останах зашеметена от смущение в летния пек, а мисълта ми трескаво претърси спомените, за да възкреси отблясъка от тези очи. Бавно, като в мъгла, в съзнанието ми изплува едно лице на малко момиче, с кестеняви, блестящи коси, сплетени на плитки и възторжен поглед. Наташа Широкова! Наполовина българче, наполовина рускинче, това зеленооко, ученолюбиво дете попиваше всяка моя дума в часовете по литература, които като начинаеща учителка в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”, преподавах със страст на първия си випуск ученици.

Обичах Наташа заради невероятното трудолюбие, с което се стараеше да изпипа всяка своя писмена работа и заради вродената славянска чувствителност, която гореше като свещ в зеленината на степните и очи. За подобен тип светоусещане бях чела само в романите на руските класици. Наташа Широкова беше сякаш преродената Наташа Ростова от „Война и мир”, довеяна незнайно как от страниците на безсмъртната книга сред моите тъмнокоси, неукротими и любопитни възпитаници. Около нея винаги витаеше някакво тайнствено усамотение, което държеше настрана шумните и съученици. Една невидима граница, която те не смееха да прекрачат...

Когато веднъж зададох домашна работа на тема „Българската духовност между „Хубава си моя горо” и „Радка пиратка”, Наташа написа, че се отнася към бащината си култура с „любовь и омерзенье”. Не поправих старинния и славянски правопис, респектирана от старозаветната строгост, с която съдеше кривините на новата демократична България. Нейният духовен пуританизъм избликваше в тази черковнославянска употреба на малкия ер като спомен за общи корени в миналото, избили в настоящето в похабени издънки.

Никога не успях да попитам Наташа каква е нейната мечта за реализация в бъдещето. Смазана от любовь и омерзенье, в убийствения пек на застроеното Търново, изведнъж осъзнах, че за преродената славянска духовност дезодоранти за защита от мръсния живот никога няма да бъдат измислени.

Здравка Владова-Момчева

Wednesday 22 July 2009

Изкуството да белиш картофи също изисква обществено признание

Съвременно явление е обществото да пропищява от своите неинтегрирани тийнейджъри, чиито криминални прояви постоянно смущават социалния ред.
В България, излишните млади хора до такава степен нагнетяват с агресия градско-селското битие, че медиите едва смогват да я отразяват. Всички сме възмутени, ужасени и може би засрамени от страхотния негативизъм, завладял нашите умни и някога добри деца. Някак си не подкрепхме възхода на мечтите им, потънали в траур по собствените си несбъднати надежди. А животът ни предлага оцеляване, вместо успех. Един труден за преподаване урок към нашите сърдити и обезверени продължения във времето.

Какво да се прави? Семейството се разпада, парите не стигат, а духовността още повече. Потънали в черно самосъжаление, не виждаме възможностите за справяне с реалността. Една от първите изненади, които ме посрещнаха в кралството преди няколко години, беше именно добре работещата социална далновидност, проявена от училищните институции, които се опитваха да заместят изчезналите домашни напътствия за своите гневни млади поколения.
Работех по индивидуален учебен план с Андрю Харпър, ученик в 11 клас, в едно училище на Англиканската църква. Момчето страдаше от забавено интелектуално развитие и проблеми с речта, съпроводени от рядък вид обсесивно поведение на тема лична хигиена. Преди всеки урок в спретнатия до блясък офис за деца със специални нужди, моят питомец заставаше до вратата и с ритуално движение изваждаше чисто нов флакон с дезодорант, който изпръскваше върху себе си, от главата до подметките на обувките. Нещо като ароматна аура , която ме задушаваше до припадък в следващите шестдесет минути. Родителите на Андрю се оплакваха, че една трета от прихода им отива за закупуване на дезодоранти, но нищо и никой не можеше да прекрати този негов навик. На въпроса ми защо прави всичко това, момчето отвръщаше, че „животът е мръсен” и ако някои от колегите ми приемаха изказването като проява на беден речник, аз вътрешно го оценявах като гениално прозрение.Но този интелектуален проблясък оставаше като светъл лъч в отчайващата липса на напредък в развитието на моя ученик. Въпреки невероятната си физическа красота момчето се изразяваше трудно, четеше лошо, а мисълта му се губеше в облаците на прекрсаните му сини очи.

Забелязах, че учителският екип в училището стриктно следеше за постиженията и наклонностите на своите възпитаници и на всяко седмично заседание обсъждаше накъде да насочи децата, след завършване на средното им образование. Често въобще не ставаше въпрос за престижни университети.

Слабите в науките ученици биваха ориентирани към дейности, в които са добри и които биха им помогнали да си докарват доходи за в бъдеще. Идеята беше всеки да намери своята социална ниша и да не бъде потенциална заплаха за обществото. Мотивацията беше, че ако си перфектен в метенето на улици например, имаш шанса да станеш най-добрия в професията и всички да те уважават за това. Изглежда, че системата работеше отлично от години и нашето училище се славеше със стопроцентова реализация на целия си тийнейджърски контингент, независимо дали той продължаваше обучението си в Оксфорд или в някой колеж за зидаро-мазачи. Честни казано, бях очарована от решението на проблема . Но Андрю оставаше извън него. Разговорите в търсене на посока за неговото бъдеще бяха все така безплодни. Накрая, реших да попитам момчето какво би искало да прави, въпреки че ходът ми леко противоречеше на завоалираната училищна политика.

- Искам да беля картофи в кухнята на някой кораб- отвърна Андрю и в очите му проблясна колумбовски копнеж. – Картофите трябва да се белят тънко, без ръбове и после да се измият до пълно побеляване! Много хора изобщо нямат представа как се прави това!

Потресена от тази младежка мечта, аз я споделих с колегите на следващото заседание. За моя още по-голяма изненада учителският съвет горещо подкрепи професионалното желание на Андрю.

Преди две седмици срещнах родителите му на улицата. Споделиха, че техният син работел в кухнята на презокеански кораб и се изявявал като най-добрия в беленето на картофи. Бил много щастлив и финансово независим при закупуването на дезодоранти.


Здравка Владова - Момчева

Wednesday 8 July 2009

Какво, Чернобил ли?

Очевидно, отвличането на общественото внимание е успешна практика на всички политици.

Преди години, на една манифестация, която всички българи се стараят да забравят, сплотените блокове от трудещи се размахваха знамена и цветя под радиоактивния дъжд на Чернобил. Всички бяха щастливи, защото предстояха почивни дни в блажено неведение след напоителното облъчване на народа.
Видните партийни и държавни лидери, прикрити с непромокаеми чадъри бодро откликваха на масовия ентусиазъм, а светът все още не подозираше отровната промяна в живота на хората, след която нищо нямаше да бъде същото. Нямаше да има вяра в светлото бъдеще, нямаше да има чисти зеленчуци, нямаше да ги има и много от манифестиращите, принесли в жертва здравето и дните си в името на съветската непогрешимост във високите ядрени технологии.
Абе, ставаха грешки, но какво бяха те в сравнение с юмручната ни сплотеност пред световния империализъм?!

И днес уж желязната завеса е предадена за вторични суровини в претопяващата пещ на глобалното разбирателство, ама ние оттатък Ламанша нещо нервничим притеснено от някои обществени премълчавания, дето пак, със скрита, паническа радиоактивност в съзнанието, нагнетяват ежедневието на развитите общества с неизказан страх и безсилие.

Става дума за свинския грип, оня „тайнствен”щам, „случайно” изпуснат от някоя секретна лаборатория от научно любопитство за въздействието му върху размноженото човечество, мутирало до пълно примирение пред алтернативата, че все пак има какво да яде.

Да, ама не, господа политици! Хората и тук, и навсякъде по света, се страхуват! Друг е въпросът, че ние на Балканите ще излезем някой ден на улицата и ще се изкрещим до пресипване в мутрите на управляващите глухари, пардон, другари, докато тук, на Самотния остров, човешките им събратя пресипнало шептят от ужас пред задаващото се зло.

Във Великобритания няма официална точна статистика за това, колко са заболелите от грипа, тъй като с приспивателен цинизъм на населението се внушава, че вирусът е ПОЧТИ като всички останали грипни заболявания. Само дето двойно повече болни заминават за оня свят. Ама това се смутолевя някъде в края на изречението, а всички знаем, че деловите хора бързат да работят, за да не загубят службите си и нямат време да дочитат изречения. И още, училищата не се затварят, въпреки ежедневно нарстващия брой на ученици, оствени вкъщи „със съмнения за свински грип”, понеже поликлиниките вече не тестват пациентите си за него. Така де, нали и това е грип като всички останали! Я по-добре тези, които са имали неблагоразумието да го прихванат да си стоят у дома и да си ПОЧИВАТ. Тук обществото много обича хората да си почиват в техния дом, в тяхната крепост, след като са изпълнили своя дълг до последно да посещават насъщните си офиси и учебни заведения, окрилени от успокоението, че е по-добре СЕГА да се разболееш, отколкото през зимата, понеже тогава щяло да стане още по-страшно. Направо като Априлската линия на Партията в незабравимото ни тоталитарно минало! Който се разболее пръв, може и да оцелее! Ама тичайте да се заразявате, де, какво чакате! И мнозина от Вярващите в държавната концепция за грипа го правят. Чували ли сте за така наречените „суайн флу партита”, които започнаха масово да се практикуват от някои дръзновени родители на острова, които бързат да съберат децата си с болните им приятелчета, че дано да прихванат от препоръчания вирус? Ама ако не сте, много сте изостанали! Като едно време у дома, ако нямаш връзки, никога няма да се вредиш за банани и портокали, дето ги пускаха в ограничени количества на пазара. И тука е така, лекият, летен свински грип е лимитед едишън, до септември може и да свърши. Питам се, заплетена в остатъците си от здрав разум каква е гаранцията, че ако някой прекарал диетичната версия на свинската диверсия, вземе та се тръшне наново наесен при хард-повторението на сериала, кого ще обвинява за усложненията в здравето си? Партията? Държавата? Световна Бавна, пардон, Здравна Организация? Ами че то няма никой насреща, уважаеми стари и нови сънародници!

Но ако ви се иска да вярвате в светлото си здравословно бъдеще, добре е да ви припомня една желязна съветска максима от миналия чернобилски сезон: „Съветският болен ще умре, ама ще оздравее!”

Дерзайте! Важното е шоуто да продължи!

Здравка Владова-Момчева

Monday 22 June 2009

Изгубеният Рай

Стоя пред две съвършено правилни редици от паркирани ролс-ройси в подстъпите към градините на имението Бъскот парк. Наредени като в кастинг за старомоден филм, луксозните коли проблясват в мекия септемврийски залез с прелъстителните нюанси на разглезващо-лениво злато. Вековни алеи от мистични тополи, очертават пътя към прочутия аристократичен дом на лорд Фарингтън, където, недокосната от времето, се пази богатата му колекция от мебели и картини. Зад високите върхове на дърветата се мяркат и градините, разорили предишния собственик на това старомодно бижу, искрящо като брошка върху викторианската блуза на английската провинция.

Като в онази книга, как и беше името, за имението Хопкинс Ейкър, което по някаква фантастична причина беше застинало в пространството точно в началото на 18 век, точно в началото на септември, при точно същите гальовни температури. Винаги ранна есен с меко слънце и приветливи слуги, доволни господари и повторение на живота до безкрай. Край мен безшумно преминават елегантни възрастни двойки, облечени, като че ли в най-хубавите си дрехи. До тях възпитани кучета на скъпи, кожени каишки, с кадифени стъпки съпровождат собствениците си до малката, кокетна чайна, сгушена в бръшлян и рози, точно пред входа на този застинал рай. Шептяща тишина със съвършени маниери... и аз...като метеор от изумление, забит в перфектната равнина на невъзмутимата Стара Англия.
- Винаги съм се учудвал, когато видя едно младо присъствие на такова старомодно място!

Отстъпвам крачка назад, сепната от отчетливия пош акцент на внезапния ми събеседник. До мен застава зашеметяващ възрастен господин, в безупречен спортен костюм и шалче около врата. Зъбите в диамантената му усмивка искрят с хищна приветливост. Очите му се смеят и пронизват като зелени свредели все още мълчаливата ми аура.
- Забелязвате ли, мадам, че сте най-младата особа, посетила днес Бъскот парк? Какво ви води насам, сред тълпите отегчени пенсионери, които държат да бъдат забелязани докато пият чая си в имението?

Заговарям с възможно най-изискания си английски, увлечена в неподозирана за мен самата снобария. Отговарям, че се интересувам от прочутата колекция на Фарингтън и че не съм очаквала да видя толкова много ролс-ройси на едно място.
- О, но Вие днес наистина имате късмет! – промърква господинът – аз съм председателят на клуба на собствениците на Ролс-Ройс във Великобритания и мога да Ви разкажа много за тях!

Докато се усетя, елегантният джентълмен вече е отворил вратата на една от колите и с любовна нежност гали кадифените и завески. От разказа му разбирам, че притежателите на Ролс-Ройс на острова са само петдесет. Очевидно много заможни, немлади хора. Целият им живот е организиран около безценните им возила, с които пътешестват из стараната и Европа.
- Със скорост от петдесет мили в час – обяснява господинът – повече тези уникати не могат да постигнат. Но от друга страна този факт ни връща към нашето време, когато всичко ни се струваше вечно и времето сякаш течеше по-бавно. Някога хората умееха да живеят пълноценно!

Носталгичните нотки в гласа му, напомнят за смътен копнеж по един невъзможен, негов си Хопкинс Ейкър, консервиран в слънчевите залези на паметта.

Охотно се съгласявам и с тъга отбелязвам, че и в моята родина порядъкът от традиции е на изчезване.
- Вашата родина?! Та Вие не сте ли англичанка! – ужасява се джентълменът.

- Не, сър, българка съм – изпитателно се вглеждам в него аз – а днес съм тук, точно поради този нарушен порядък.

Смутен и даже изплашен, елегантният англичанин бързо затваря вратата на лъскавата кола. Сякаш затръшва портите на своя изгубен рай пред любопитните очи на една варварка.

Здравка Владова-Момчева


Упражнение по глобално оцеляване или как българският език си извоюва правото на собствена пунктуация

Казно накратко, светът се е превърнал в джунгла, където всички ние сме се устремили нагоре към слънцето, оплетени в жилавите лиани на невидими правила. С нас, от корена към върха , като листа потънали в прах и тление, тежат и дърпат надолу родните ни култури. В ГОЛЯМАТА БИТКА за оцеляване и надрастване, това гиздаво разнообразие от традиции и езици, поверия и домашен манталитет, неумолимо окапват в подранилата есен на глобалното заличаване. Нагоре, към изгарящото светило на успеха, остават устремените ни головърхи надежди. Те всички шумят еднакво в сушата на своята вярност към обезличаването. И после стават на прах, стрити в напора на нови самонадеяни вършини.

Участвам в изискан, академичен разговор на езикова тема. Участвам, е силно казано, защото речевото пространство е завладяно от моя колега Александър Смол, уважаван учител по английски език и литература. Навярно, в далечното минало на скритите ми български корени, такъв човек щеше да се нарича ГРАМАТИК и словото му щеше да се боготвори от мало и голямо. Но днес, когато понятия като ГРАМАТИКА и ГРАМОТНОСТ са станали неразбираеми термини в еуфорията от акценти на англоговорящи чужденци, хора като Александър безопасно се ограничават с монолози в тесен кръг от респектирани слушатели, които присъстват на подобни сбирки или от снобизъм, или от дребничък страх да не изгубят работата си на подчинени. Донякъде със съчувствие отчитам трагичната самота на моя колега, защото в групичката слушатели преобладават светли и тъмни лица от славянски и индийски произход. Те всички искат да научат по нещо за новата си присадена идентичност и със студентско усърдие попиват всяко словесно изящество, оплело въздуха в старомодна, имперска паяжина.

Както винаги, нещо тъмно и първично силно се надига в цялото ми същество. Като кълн, пронизал буца глина, нежен и нахален, жаден за СОБСТВЕН ЖИВОТ, за свое пространство. За свобода.

Никой не смее да прекъсне Александър, порозовял в усилието си да ни убеди колко е тъжно, че днешните британци не произнасят правилно думата “what”, като „хуот”, а се увличат в плебейско предъвкване на фонетичния аристократизъм, завещан от предците им – „уот”, „уат” и прочее нелепости. И още, пунктуацията, тази гранична полоса на писмения английски, къде е тя днес, пометена в безпрепинателната анархия от думи, кръстосани с варварското оперение на слова-емигранти?

Увлечена в разгорещената страст на монолога, чистосърдечно се намесвам с коментар, че и моите колеги-българисти са притеснени от заличаването на пунктуацията в родния ми език, че правилата изчезват под плявата на мобилните послания.
Александър е втрещен. Вкамененото смайване на лицето му граничи с кретенизъм :
- Български ли? Че този език има ли пунктуация?

За част от секундата разбирам, че в упражнението по глобално оцеляване, млекопитаещото трябва да се превърне в хищник!

Затова, изръмжавам, стъпкала агнешката си кожа сред буците глина и нахалните кълнове:
- Има , драги колега! След като българският е най-старият писмен славянски език в Европа, пунктуацията в него е само дребно мънисто в огромното му богатство. Точка.

И си тръгнах. След мен остана един взривен монолог, като дупка в антикварен учебник, пострадал във войната на глобализацията.
На другия ден получих учтив имейл от Александър, в който ме уведомяваше, че се е записал в летния курс по изучаване на български език към университета в родния ми град, Велико Търново.

ГРАМАТИЦИТЕ са достойни хора. Те винаги поправят грешките, които са допуснали.

Здравка Владова-Момчева

Friday 29 May 2009

Радини вълнения в Лондон или на една българска учителка с почит и любов

Върви народе възродени, към светла бъднина върви! Всяка година на 24 май повтаряме тези думи. Някъде дълбоко в нас се е вселила традицията, чрез която се прекланяме пред родния си език, онзи невидим културен носител, който ни е опазил като българи през страхотните исторически сътресения във вековния ни път.

Не знам защо на тази дата цялата ми същност се изпълва с някакво мистично, светло тържество. Сякаш словото на предците, единственото възможно безсмъртие в нашия кратък, убийствено напрегнат живот, нахлува в съзнанието ми с цялата красота на славянските думи и ме обгръща като заклинание за вечност с напевния ритъм на непреводимата ни духовност:
АЗ, БУКИ,ВЕДИ, ГЛАГОЛИ... Колко народи празнуват като нас своята идентичност? Защото, какво е езикът, ако не изражение на душата на един народ, жива в буквите, в свещените звуци на речта?
Именно там са запазени посланията от миналото и онези непреходни завети на духовността, които често забравяме, удавени в брътвежа на глобалната комуникация.
В началото бе словото... Колцина са Озарените, избрани, за да ни го припомнят?

Петък, 22 май, 2009 година. Лондон. Посолството на Република България е претъпкано от гости, които се поздравяват с „честит празник” и нетърпеливо жужат в очакване на тържествената програма. Вече 22 години Българското училище в английската столица посреща развълнуваните родители на своите възпитаници. Предстои незабравим спектакъл, в който са включени абсолютно всички ученици от първи до девети клас. Децата искрят в червените цветове на народните си носии, настройват инструменти или задъхано повтарят реплики и стихове. Десетки фотоапарати и видеокамери са насочени към тях като очи преди големия изпит по България, с който и тази пролет учебната година трябва успешно да приключи. Има нещо възрожденско и възторжено в този предстартов миг на очакване. Сякаш незабравимата сцена с изпита от „Под игото” на Вазов е възкръснала в един друг свят, с други декори и костюми, за кой ли път да ни убеди, че „Радини вълнения” ще има винаги, докато българите говорят и обичат своя език. И докато има кой да ги научи на тази любов.
А новата, съвременната, Рада Госпожина от 21 век се казва Снежина Мечева. Директорка и учителка на най-голямото българско училище в света извън пределите на Родината. И още будител и приятел за своите възпитаници, патриот, дипломат и воин за своята житейска кауза – българщината.
Да създадеш един домашен свят за децата на своите сънародници на чужда територия е апостолска мисия. Да говориш и обучаваш на майчин език във всепоглъщащия въртоп на Световния език, в който като отломки на потънали кораби припукват хиляди акценти от бивши национални идентичности, е смелост, неприсъща за мъже. Само една жена, стаила в себе си търпение и твърдост, нежност и разбиране, прозорливост и вяра в своето дело, е в състояние да се противопостави и да противостои. На времето, на обстоятелствата, на предразсъдъците и колебанията, на чуждите и на своите дори. В името на нашите деца, чийто неукрепнал мироглед е лишен от традиции и уют, от българско детство и български език.
Когато микрокосмосът на Родината липсва, нужно е някой да го съгради, ако трябва от нищото или от отломките на своите спомени. Буква по буква и ред по ред в духовната шевица на България.
Учителката е разбрала, че идентичността се възпитава по този начин, че всеки малък български свят започва с приказка, където доброто побеждава злото, където родната земя е най-красивата и порядъкът надломява хаоса на чуждата неизвестност. Така, в съзнанието на нейните 180 деца се преражда духовното отечество, онази жадувана земя, където народът им ги очаква, обича и милее за тях. Онази татковина, която те самите биха могли да съградят само поради вярата, че това наистина е възможно. А тази вяра започва от Българското училище в Лондон, на чиито празници всяка година на 24 май учениците „възпитават” своите развълнувани родители в идеята за своята бленувана страна.
И този път, в пъстра върволица от първолаци и тийнейджъри пред екзалтираната публика бликва красотата на нашето слово, извива се пъргаво хоро, прозвучават неумиращите песни от младостта ни. С възрожденска настойчивост госпожа Мечева представя всеки малък участник в заключителния открит урок по българщина. Никой не трябва да бъде пренебрегнат. Всеки е поощрен, аплодиран, забелязан, оценен. Радини вълнения, възкръснали надежди.
Взирам се в лицата на нейните момчета и момичета, в очите на техните майки и бащи. И се питам, дали разбират огромната сила на съвременните будители. На такива личности като многобройните преподаватели в българските задгранични училища, които ги спасяват от страшния въпрос на мнозина от нашите сънародници по света към отродените им, чуждоезични деца:
- Нашето А,Б, синко, кой го написа?

Здравка Владова-Момчева

Sunday 17 May 2009

За един концерт на Иво Папазов и Емир Костурица в Лондон или как Балканите взривиха Самотния остров

Често си мисля за културните различия, за техните неведоми корени, трупани в генетичния заряд на народите, за манталитета, претъпкан с предразсъдъци и недоверие към чуждото. Сигурно такива са механизмите на оцеляването – отричай другите, дръж се за своите, за да те има. За да те повтарят децата ти, за да се напаснеш в матрицата на традицията.

Обаче, какво са културните пластове? Боклук, в който се ровят археолозите, смята един мой познат художник. Когато се обърна назад, мога да си спомня само фрагменти от живота на бабите и дядовците си. А какво е било преди тях? Как са се вълнували по-далечните ми предци, как са обичали, какво е било битието им?

В съзнанието ми по този въпрос е натрупана безпросветна тъмнина. От време навреме там надничат необясними повторения от преживелици в детството ми по Коледа и Великден, по Цветница и Гергьовден и още други, избледнели като стари гоблени цветове от прашни спомени.

На Самотния остров идентичността се затрива с виртуална светкавичност. Всички сме англоговорящи, караме коли, говорим по мобилни телефони, ползваме Интернет. Даже сега си мисля, че преди 20 години трябваше да напиша „ползУВАме Интернет”, но поради динамичната скъсеност на живота днес, това правописно правило е заседнало само в джънк бокса на ретроградната ми памет. Толкова сме устремени към преодоляване на житейски препядствия и бясно себедоказване, че битието някак се е смалило, а светът, този толкова интересен ребус от юношеските ни години, се е свил в порочен кръг. В пластмасово колелце, където препускаме като хамстери, преди да се тръшнем в пухкавите трици на ипотекираните си удобства.

Мнозина се лекуват от алиенацията с модерни терапии, ходят на тенис... или пък „догинг”, както наричат тук безразборния секс със случайни партньори по закътаните ливади на благонравното кралство. Дааа, кучкуването по принцип е характерно и за по-високите, не толкова плътски етажи на местното развито общество, но това е една по-друга тема... Само за да приключа с нея, ще вметна, че наскоро дочух, как една освирепяла от страст британска двойка правила любов посред бял ден в градината на Уиндзорския замък пред ухилените от похот физиономии на туристите и сдържаното неодобрение на кралската охрана. Двайсет минути публично заличаване на културните различия ще да са били върховен момент в историята на човечеството и нагледен урок за общото ни начало, откъдето сме се пръкнали да се правим на други, да си отъпкваме традиции и да се оплюваме взаимно чрез разни социални теории.

Аз пък отидох на концерт. От три месеца насам кътам билетите в тайно чекмедже и предвкусвам удоволствието от предстоящата емоция. Уморена съм от думи и единствените звуци, които могат да въздигнат повяхващата ми духовност са тези, скрити в музиката! Но музиката от дома, откъдето мелодията подухва като планински вятър, довява мирис на билки и познати гозби или ме ожарва като юлско слънце, стопило калдъръмите на любимото Търново.

Фенка съм и на Иво Папазов, и на Емир Костурица. Толкова различни и все пак израстнали високо от общия ни корен. Балкански феномени! Как ли ще ги възприеме Островът, вкаменен от недопускане на чуждата чувствителност и все пак постоянно атакуван от нея?

Отвън, сградата Барбикан изглежда тромава и непревземаема като крепост. Славата на това място, закътано в Лондонското Сити е световна. Има пространство и за начинаещи, и за звезди. Уютните сепарета пред залите за спектакли са претъпкани от хора, които се смеят, консумират, позират и даже танцуват под звуците на живи оркестри, прелетели океани, за да привлекат публика с изпълненията си. Да стъпиш, макар и на малка сцена в Барбикан, означава да бъдеш видян и навярно запомнен от капризната аудитория. А тя е настървена за емоции и хищно критична към непознатото. Рискът е голям, мнозина вярват, че си заслужава.

Потъваме в подканващата паст на нашата зала, развълнувани в многоезичната тълпа от зрители, сред която, като внезапни пасажи се стрелкат и български думи. Смесването на езиците нажежава обстановката като в подножието на Вавилонската кула. Хаос на очакването, като пред Сътворение.

Преди да се разтворя в мигновена илюзия, че Светът е извоювал своето право на безредие в сърцето на английската столица, учтиви разпоредители спират увличащата тълпа и с тренирана учтивост започват да ... удрят печати по ръцете на хората ! Така е на Самотния остров! Макар и съставено от различни породи, Голямото Стадо трябва да се контролира неотлъчно. Платежноспособните купувачи на скъпи билети заслужават привилегията да бъдат жигосани като първокачествени говеда.

Отпускам се на седалката и бързам да забравя за унизителното гостоприемство на пресметливите ни домакини. При този наплив на фенове, които пропукват залата по шевовете, мизерен процент неподпечатани гратисчии напрво биха могли да се отчетат в графата „Културна благотворителност”. Уфффф, забравих, че благотворителността тук е само за официалната статистика. А бизнесът си е бизнес и печалбата си е печалба, макар и придобита от неразбираемата балканска шумотевица.

До мен предпазливо посядат двама млади англичани, стиснали като опора пинтите с бира и пакетчетата с чипс, сякаш вкопчени в шамандурите на несигурните си традиции, преди да потънат в бумтящото балканско море. Днес съм настроена милостиво към всички култури, затова само с крайчеца на окото си забелязвам марковите им дънки, отъркани и окъсани според местната мода и се опитвам ДА НЕ КОМЕНТИРАМ.

На сцената излиза един индивид, досущ като съседите ми и със смачкани фрази оповестява, че тази вечер ще чуем изпълнението на господин АМИР КОСТА РИКА и изключителния изпълнител от България Иво Папазов. Прощавам и това предъвкаване в името на мултикултурното побратимяване и все пак правилния анонс на българския ми кумир.

А той ни подарява душата си. Внезапно,отвсякъде, се плисват звуците на тракийска сватбарска песен, сякаш лъчи на жетварско слънце, безмилостни и изгарящи като любовен копнеж. Нещо забравено и диво, дълбоко в лоното на същността ми, дълбоко в лоното на всяка българска същност, пропуква вкостенялата родова памет и нежните и забравени корени пристягат сърцето ми в съдбовен сатурнов пръстен. Залата се люлее в пристъпи на вулканични аплодисменти и екстатични смълчавания. Браво, Иво, вибрира пространството, космически обългарено, тържествуващо.

Англичаните до мен са втрещени. Едното момче се навежда през балкона и се взира в залата, изчервено като пред сложна изпитна дисекция. Опитва се да снима с телефона си, да препрати емоцията на някой омърлушен скептик, на някоя своя, сродна душа, изгубена в каменната джунгла навън. Всеки атом в маранята на претъпканата зала трепти от музика. Като в пъстра шевица виртуозните музиканти наслагват багри от кларинет и кавал, гъдулка, ударни и акордеон, радост и тъга, смърт и възкресение, отвъд думите, назад към генетичния код на живота.

Беллисимо, беллисимо, крещи група от екзалтирани италианци, българите кънтят сякаш от четирите краища на света.

Англичаните пият бира. И слушат внимателно.

Тази нощ Иво Папазов накара душите ни да излетят в пространството.
След двайсетминутния антракт, през който дочувам развълнувани разговори за преживяното в тълпите от подпечатани привилегировани зрители, публиката се стича обратно в залата за втората част на концерта.

Сред дим и мъртвешкосиня светлина апотеозно прозвучава химна на бившия Съветски съюз. Множеството гръмогласно откликва със смях и ставане на крака. Дори моите англичани проточват шии над редовете от хора, за да видят какво ще последва. А то не може да се опише просто така.

Само тези, които са били на живи изпълнения на своите идоли могат да оценят какво означава харизма в действие.

На сцената, като отприщен бент връхлита „Оркестъра на непушачите”, събиран сякаш от филмите на Костурица. Първото ми усещане е за завладяваща дисхармония, шумна, нахална и помитаща като балканската орисия, където да бъдеш себе си, означава да предизвикаш стихиите. Така и става, в този изплъзнал се от английския порядък момент, в този граничен сблъсък с правилата. Солистът настоява да останем прави, да вдигнем ръцете си високо и да ръколяскаме, сякаш стреляме в небето. После се хвърля в тълпата, долу, под сцената и започва да пее сред прииждащите фенове. Горе на балкона, усещането ми е за ГЛАС, извиращ от преизподнята на житейската нищета. Там, където са се скупчили всички малки хора, с техните надежди за щастие, пориви и мечти. Обединени от окуражаващия бунт на музикантите хората се поддават на емоционалното торнадо. Всички бариери падат и зрителите ожесточено танцуват, забравили за добрите маниери, всеки за себе си и всички в едно.

Мини-потоп от страсти и неконтрулируема радост от простия факт, че са живи, че са ТУК и СЕГА.

Сдържан и сериозен, Емир Костурица реже въздуха с неповторимите си сола, готов да продължава докато ненаситното множество грохне в изнемога. Музикантите издърпват на сцената най- екзалтираните си почитатели, увличат ги в празника на балканския хаос и аз с учудване забелязвам, че сред най- настървените танцьори, които тъпчат, подскачат и нажежават вече тясната сцена, са предимно английски физиономии. В тяхното, сякаш ритуално издърпване нагоре, в панаира на веселието, усещам мимолетното им изтръгване от островитянските корени, присаждане в горещата почва на истинския живот, за който те вероятно са мечтали. Тайно. Под сурдинка. До днес.

Нагоре, таванът на залата сякаш се пропуква. Като лъч от първична енергия , в талази от шум и светлина излита музиката на оварварения свят. Неговият многоезичен вик разтърсва небето, дърпа звездните му поли и целува посърналата лондонска луна до пръсване в Големия взрив на балканското Сътворение. БУМ!

Онемелите разпоредители остават , за да разчистват празните чаши от бира и мазните торбички от чипс. Пардон, културните пластове.

Здравка Владова-Момчева

Едно почти сериозно писмо в електронна бутилка

Скъпи мои Робинзоновци,

Започвам да пиша тези писма от своя самотен остров, защото е време да се намерим.
Преди девет години, изпълнена с надежди и балканско любопитство се заселих на нова земя. Тогава вярвах, че тя ще бъде моят Ханаан, моето ново начало в света на големите възможности. Така се и оказа. В самотния път към себе си осъзнах, колко важно е да ПРИНАДЛЕЖИШ НЯКЪДЕ, защото както ни напътстваше покойният професор Тончо Жечев, „който не е отнякъде, той е отникъде, той е никой”.

Обръщам се към вас, понеже знам, че всеки е населил самотния си остров със своята България, каквато я помни, обича и сънува. Моите следващи „писма в електронни бутилки” не само ще ви припомнят за нея. Те са адресирани и до промените, които разяждат мисленето ни, размиват идентичността ни, подменят думите ни с удобната фразеология на чуждия манталитет. И още – разсмиват и разплакват, нагарчат и лютят като сълзи и подправки от дома, които носим в душите и багажа си всеки път, когато го напускаме. Всеки път, когато мислено си обещаваме, че един ден ще се завърнем.

Но през това време, като истински Робинзоновци е нужно да поселим островите си с всичко, което носим от своята земя, да се научим да ги обработваме с българщина, да отвоюваме своя територия в родините, които нищо не знаят за нас и никога не са ни очаквали. Пък ако успеем да обългарим по някой и друг местен Петкан с нашия си светоглед, тогава наистина ще можем да се наречем успели отшелници. И кой знае, може пък спасителният кораб на завръщането да се доближи към нас от хоризонта?

Междувременно, аз ще ви изпращам писма в електронни бутилки, които се надявам да ни помогнат да се намираме въпреки разстоянията и чуждите брегове. Знам, че те ще ви достигнат, защото са изпратени при свои.

А при мен, осъзнаването на простата истина, че няма нищо по-хубаво от своето, започна така...

Преди много време, когато бях едва на четири години, стоях пред омазаната прашна витрина на ДЕТМАГ в град Елхово. Беше неделя, август месец и изпичащата жега жигоса спомена в паметта ми с цялата пъстрота от цветове и миризми, които само късното лято на юга може да сготви.

Треперех от любопитство да надзърна в магазина. Там, зад заключената врата, в стройни редици по рафтовете, недостъпни и прекрасни, се кипреха новите кукли, от последната партида на социалистическото кампанийно зареждане. Не ги виждах добре, едно поради малкия си ръст и друго, поради ужасните облаци от мръсотия, наслоени по бездушното стъкло. В ръката си стисках парцалената китка на вярната ми още от раждането кукла Снежана.Тя беше облечена в старите ми бебешки дрешки и аз бях готова да я захвърля, хипнотизирана от загатнатия блясък на конкурентните и посестрими. Исках, ах как исках да притежавам поне една от тях, най-хубавата! И тогава щях да сложа край на игрите със Снежана, чиято изтъркана чувалена плът тъжно припукваше с шепот на слама в безмилостния ми детски юмрук.

До мен, майка ми, залисана в разговор с приятелка, твърдо ми забрани да докосвам витрината с ръце, за да разчистя прозорче в прахоляка, тъй като имало много микроби. После тя търпеливо проточи разговора, за да мога още малко да се поизмъчвам пред неразрешимата си прашна дилема.

Не знаех какво са микробите, а и никакви такива не виждах пред себе си. Само спечена кал по мускурливата физиономия на детския магазин. Послушно кръстосах ръцете си зад гърба, за да не се разсърди мама и да не ги изцапам с микроби. После старателно изблизах с език доста приличен квадрат по стъклото и пред блесналите ми очи, над оплесканата с хрускави пясъци уста, се откри...най-разочароващата гледка на детството ми!

Всички кукли бяха еднакви! Глупави красавици с едно и също лице, прическа и рокля! Размножена скука, като безжизнена, права черта през разкривеното изречение на момичешката ми надежда. Парцалената ръка на Снежана сякаш потръпна в шепата ми. Погледнах я и тогава осъзнах нещо, отвъд словесните възможности на едва четиригодишния ми житейски опит. Своето си беше най-хубаво!

И днес, след толкова изблизани, чуждоземски витрини, след толкова погълнати микроби, които не ме убиха, а само ме направиха по-силна, пак се връщам към онзи пръв и наивен детински урок. Своето си е най- хубаво! И затова си заслужава дори да го затворя в писмо, в електронна бутилка, и да го разпратя по света. Когато отворите тази бутилка от нея ще ви лъхне на прах и реки, на шарена сол и прясно изпечен хляб, на безгрижие, на първа любов, на лято и слънчева жега. И още на непобедим инат срещу чуждото, непокорство и несъгласие с робинзоновската ни съдба, тъга и надежда да се намерим.

Приятно четене.

Здравка Владова-Момчева

Thursday 16 April 2009

Косачки и Ливади

Да бъдеш себе си в наши дни е равносилно на социално смоубийство. Съществуват хиляди цивилизовани практики, измислени с единствената цел да те потулят сред другите и то така успешно, че накрая сам да се чудиш дали онзи там съвършения, с утрепаната различност, си все още ти, или е някой непознат?

Равнината, както разбирам, дава переспектива само на лишените от въображение. Равнината, също така, не значи равенство и равнопоставеност, а само заравняване. Като повърхност на гроб или английска градина.

В този смисъл, заравняването като социална практика работи успешно в тукашното кралство от векове наред. Толкова успешно, че спокойно мога да кажа – има два вида обществени фактори – Косачки и Ливади.
Хората-Косачки, някак си, перфектно са разбрали, че за да се запази Равнината, е важно Ливадите редовно да се подстригват, уеднаквяват и торят. Нито стръкче да не смее да щукне над братята си – култивирани близнаци, нито тревичка да се пръкне встрани от алеята на всеобщото щастие! Ветровете и дъждовете са планирани да брулят пейзажа по график, с умерени щети и възможност за бързо възстановяване, но само в нормата на допустимото израстване! Щръкнеш ли, например, като някой изоглавен балкански Бодил, насред кротката английска Ливада, веднага някоя услужлива Косачка ще те клъцне, я с намерение да те превърне в Джудже-Бонзай, я в Цвете-Хибрид, или я, най-добре, в изсушен Хербарий сред редките видове на растителната патология. Така де, отклоненията от стандартите също се пазят в лабораториите на вещите градинари, защото с тях е важно да се експериментира процеса на смаляването. Все пак живеем на остров, не може кой както си иска да се разраства и да засенчва Равнината.

Как толкоз години съм оцеляла сред копринения британски Райграс,нямам представа! Незнам и как изглеждам отстрани, сред познатите си Тревички, разните му там Джим, Джордж, Джема и Джина, ама по растителния си код – Здравка – усещам, че ми е яка семката планинска и от дългото облагородяване, все по-резистентна става! Плевел съм сигурно, ама на мене земята ми е родна майка, а на тия – посадените насила – нещо май им е мащехааа...

Оня ден забелязах насред местната Ливада да стърчи някакъв чуждестранен Клон, доста повехнал и май неприхванал от тукашния хумус. Учител по рисуване искал да става човекът, та въпреки гръмките си дипломи от световни университети, дошъл на самотния остров със самотната си мисия. Какво пък, казвам си, нека опита. Може пък от него да излезе накоя плодоносна Ашлама за чудо и приказ на глобалното овощарство!

Случи се, че пак на мен се падна задачата да го придружавам в часовете по усвояване на учителски умения и аз с любопитство го поведох към оранжерията за млади Тревички, която култивираме с традиционно постоянство в нашата крепост на науката.
Гледам го тоя Дийн Картър от Аржентина, висок и разхвърчан като щъркел, цялото му същество излъчва бохемска непоследователност. Косите му се веят – дълги и рошави, китките му – татуирани и украсени с керамични амулети. Същинско хипи в костюм! И тая аржентинска Топола иска Бонзай да става! Обърка ми се вярата в еволюцията и пак ме налегнаха едни тъги... Добре че съм на работа и нямам право да се вълнувам!
Влизаме в студиото по арт, децата – наредени като в саксийки до масите, всичките до едно Разсадчета от най-висока селекция. Кое засега мяза на Кактусче, кое – на Доматче, кое – на свежа Марулка... Е, викам си, има време да тревясат и те, какви хубави Райграсчета ще ми станат!
Гледа ги Дийн, усмихва се, че като се хвана за четките, ни методика го интересува, ни ред и правила. Начоколиха го ония ми ти дечурлига, кое от кое по-запалени по тоя заплес, дето с безредието си им раздуха душичките като въгленчета. Грачат хлапетата, мажат едни тлъсти бои в блоковете си, а там избухват скандално-нереални цветя и полека-лека ливадено-зеления сумрак в стаята взе да изчезва. Даже, сякаш дъга се изви под тавана и настана опасен празник от багри и веселие.
Размахвам аз дневника над главата си, подсещам Дийн да се представи според изискванията, гледам го как щастливо пропада в хаоса на събуденото детство и нищо, ама нищо не искам да направя! И на мен ми е хубаво, и леко, и всичките ми бодли разцъфтяват!
Е да, ама на този остров дивият цъфтеж е кратък. Още неусетили неговия кипеж и хоп, една Косачка дотича да ни пореже:
- Обяснете – казва – мистър Картър, периметъра на Вашия урок.
- Няма такъв – с аржентинско нехайство отвръща Тополата – темата е „Творческа импровизация по цветовете в природата - безкраен празник за сетива и талант”.
Притеснено прехапвам устни. Грешна концепция и непрофесионален подход към порядъчното градинарство! Как тъй импровизация, как тъй празник! Че на всичкото отгоре и безкраен. Този дивораслек справочници по скъсяване на периметъра на ливадите не е ли чел? Какви ги приказва пред опитните култиватори на цивилизована флора!
Косачката и тя е възмутена:
- Кои точно цветове от природата усвоявате днес и къде са примерите на растения, които учениците да копират в своите картини?
Втренчвам се в Тополата с очи на препарирана кукумявка и с всичките си консервирани сили се опитвам да му внуша в коя папка са проклетите примери, та барем с някой излинял хербарий да се спаси от предстоящото окастряне. Ама не се получи.
На следващия съвет на Действащите Косачки ни уведомиха, че господин Дийн Картър решил да не продължава курса си на обучение по арт и заминал да преподава в родната си Аржентина. А според мен, отказа да бъде превърнат в английска ливада.

Здравка Владова-Момчева

На какво ме научи Иван Българинът от село Бадевци

Задавали ли сте си въпроса, защо обичате своята страна? Не държавата. Страната България.
Всеки път, когато се опитам да си отговоря в съзнанието ми се преплитат хиляди причини. Слънцето, природата, приятелите, киселото мляко, фолклора. И все пак не е това. Може би се стремя към себе си отпреди заминаването ми за Англия, когато вкусът на битието беше домашен и когато сутрин ме събуждаше православен камбанен звън?

Сега имам удобства, електронният часовник възпитано ме подсеща на разсъмване, че денят ми ще протече предопределено, в къси пасове между работа, шопинг и недосънувани спомени.

- Знаеш ли, в теб е останало нещо диво и неопитомено от предишната ти родина – загрижено констатира колегата ми Алън Квашневски – за какво ти е тази старомодна привързаност? Защо не си намериш някоя изгодна дестинация, стига с тази България! Да не би там да е по-евтино да прекараш лятото си? Кажи, ако има намаления, може и аз да се заинтересувам от някоя оферта?

Алън е от полски произход. Не знае бащиния си език и смята, че е англичанин. Попил е всички практични нагласи, които подреденото общество е възпитало у него – нюх към изгодни разпродажби, екскурзии на ниски цени, пазарлъци до прилошаване с разни дистрибутори на какво ли не , избор на университети с ниски такси за децата му. Ходил е в Полша само два пъти и не може да се начуди защо роднините толкова му се радват.

- Говорят ми на полски, моля ти се! Сякаш очакват да ги разбирам! Хората днес трябва да са граждани на света и да комуникират на английски! Колко са старомодни тези поляци!

Алън твърди, че преди три години е имал достатъчно средства, за да закупи средновековна полска крепост, която била обявена за продан на пазара за имоти в родината му. Пардон, в родината на баща му. Отказал се, защото имало условие самобитността на паметника да се запази и промените, които евентуалният собственик можел да прави, трябвало да бъдат в духа на епохата, в която е строен.

- Но да ме заставят да живея в 13 век е направо сантиментално полско безумие! Искам да имам модерна баня с джакузи и паркинг, вместо конюшня. Отклоних офертата, а беше на половин цена!

Мълча и преглъщам другостта си. Не искам да пилея думи за този гражданин на света.
Идва дългоочакваната отпуска. Очаква ме България, с онова нестинарско слънце, което ме обгаря с любовна жестокост всеки път, когато сляза от самолета.

- Заминаваш значи – Алън препречва бягството ми от цивилизованата самота – у дома, така ли?

Въобразявам ли си или в очите на моя колега прочитам тъжна завист?

- Аз пък имам задачка за теб – продължава той и лицето му придобива тържествуващо изражение – отговори ми, като се върнеш, коя е причината да обичаш тази своя страна. Знам, че имате проблеми и то много. Но ти все се стремиш натам. Защо?

Преди да отвърна нещо възвишено за слънцето, природата, приятелите, киселото мляко и фолклора, Алън се шмугва в офиса си и ме оставя насаме с тази дилема.

Разсъмва се. Денят се запалва в злато и огън. Август пламти в утринна лава. Село Бадевци се събужда умиротворено, безмълвно и безлюдно. Стоя на дървения, пресъхнал чардак на къщата си, вслушвам се в себе си и тишината. Кръговратът на времето е погълнал предците ми, душите им кръжат навярно в безплътна патриархална радост над самотното ми завръщане. Веднъж в годината е моята задушница, пак дойдох да ги помена в мълчание.
Въздухът трепти в копринено платно над боровите върхове, ухае на необрани билки, светът се свестява в мигновено равновесие и остри черни кръстове от лястовичи ята расичат светлината. Това е любовта, която изпитвам в момента. Тя преминава през очите ми и изпълва цялото ми същество с доброта. И забрава за всичко, през което преминах, за да стигна отново дотук. За да си позволя да се развълнувам.
А иначе реалността е такава : Бадевци е от онези малки планински селца, наречени в държавната статистика „населени места със затихващи функции”.
В него живеят единадесет постоянни жители, десет от които на възраст над 70 години. По спомените на баща ми, някога тук са имали поминък над триста семейства, които постепенно се изселили по градовете. Имало и училище, земята за което била подарена от моите прадядовци на общината, за да има къде да учат децата им. То сега самотно се руши в джунгла от бурени. Зад него подивели овощни градини с изкорубени круши и грохнали ябълки, примирено тлеят,непипнати от човешка ръка. Къщите са празни, заключени с тежки катинари до разрешаване на споровете около продажбата им от несговорчивите наследници. Красиво е. Но сезоните се сменят без да има кой да им се любува.
Всъщност, не е съвсем така. Има едно-единствено изключение. В тишината припуква пресипналото радио на моя съсед Иван. Той, всъщност, ми е чичо, но аз винаги съм го смятала за приятел. Има някаква диворасла духовна близост помежду ни, която само общият корен може да породи. Само че аз „благоразумно” съм изневерила на родовата привързаност, а Иван е този, който истински я живее. Сам.
Той никога не пожела да напусне Бадевци.
- Защо – питам го с недоумение – знаеш ли колко се е променил светът! Хората не разбират вече такава привързаност. Имам един колега в Англия, дето ми зададе въпрос защо обичам страната си. Ти защо я обичаш?

Иван ме поглежда със стоманените си очи и късо отсича:
- Където си окучено на туй си научено! Тъй да му кажеш на твоя колега! Друго обяснение нямам. И хайде да тръгвам, че цял ден имам да кося.
- Ела да вечеряш с нас след работа – провиквам се след него.
- Ще дойда, ама ще ме почакате да си сложа чиста, изгладена риза, че като ме видите отдалеч, да си кажете ей го Иван Българинът от село Бадевци ни идва на гости!

Синевата се извива като залив в небето. Иван тръгва да коси след сенките на предците си. Последният жив в изоставения кръговрат на живота.

Здравка Владова-Момчева

Wednesday 18 March 2009

Поезия „алангле”

Миналият четвъртък беше вълнуващ ден за моите ученички. Предстоеше годишното издание на националната среща по поезия “Poetry Live”, която се организира по инициатива на министерството на образованието и представлява публично литературно четене на живо. Представят се поетите, включени със свои произведения в антологията за 11 клас, върху чиито творби децата от цялата страна трябва да полагат задължителни матури през юни. Беше ми любопитно да отида на едно събиране от такъв мащаб. Инициативата обхваща двуседмично турне на поетите из големите градове на Англия и четения в огромни зали, където се събират училища от региона, за да получат напътствия от проверяващите, които им изнасят лекции за това, как да напишат своите есета. Лекциите се редуват с изяви на въпросните поети, на които децата имат възможност да задават въпроси, главно в стил „какво е искал да каже авторът”. Съвсем скоро се убедих, че това е един много уместен въпрос, като се има предвид съдържанието на повечето от стихотворенията. Но за това – по-късно.

В онази щипеща кожата утрин всичко ми изглеждаше оправдаващо надеждите ни. Трябваше да се съберем в Рединг – един град наблизо, известен като „английската силиконова долина”, а също и с ужасната си, струпана накуп архитектура, в която старо и ново се задушават взаимно в причудливи бетонно-плексигласови грамади, подпрени от туфи зеленясали викториански къщи.

Напълно в духа на традиционната дискриминация, нашето училище беше причислено към групата на „добрите учебни заведения” и насочено към централната градска зала, докато простосмъртните обикновени училища бяха наблъскани в театъра за следобедното издание на купона.

Пристигнахме в обиталището на местната елитарна култура, зомбирани от напътствия, под конвой освирепели от старание учители и деца в пълна униформа, с посинели, настръхнали кълки под сивите, безрадостни поли. Предстоеше да се настаним до най-доброто частно дамско училище, пристигнало от Оксфорд в съвършен порядък, височина и размер на питомките си, които изглеждаха като струговани в елегантните си униформи и нежни руси коси. Как пък поне една брюнетка не се мярна сред тях! За черни деца или индийчета въобще не ставаше дума. Боже опази!

След като се сгъстихме по местата си в потискащо мълчание, тихомълком, към нас се присъединиха още две богоизбрани училища – о, ужас – смесени! И те покорно заситниха към секторите си, но с какъв потрес забелязах, моите момичета да впиват жадни, да не кажа похотливи погледи подир дори и най-невзрачния, пъпчив представител на противоположния пол. Не стига това, ами ги видях как се сръгват в ребрата, ако някой по-наперен екземпляр ги погледнеше, изчервен, изпод мигла. Без малко да се усъмня в правотата на еднополовото английско възпитание като противоестествено, но веднага изпъдих от съзнанието си тази еретична мисъл, както подобава на една поданичка на кралицата.

Охраняващите учителки – всички драпирани с шалчета и странни прически като гнезда на науката по ръбестите им глави, застинаха в ефектни елинистични пози. Също като на древен фриз. Направо се побърках, докато се нагърча в подобна такава, че да не изпъквам в навалицата. Непрекъснато си повтарях наум, че скоро ще потъна във въртопите на поезията и няма да изпитвам никакви физически страдания.

На сцената излезе червендалест здравеняк и жизнерадостно се предстви като водещ на срещата. След това, практично ни информира къде се намират тоалетните и какви точно знаци ще ни отправя, когато трябва да ръкопляскаме. Нямах сили дори да изхълцам от стъписване. След встъплението, което трая около пет минути, беше обявена и първата дама на съвременната английска поезия, която, освен че пишела такава, била и лесбийка, както любезно ни осведоми здравенякът. То и да не го беше направил, тази много важна подробност беше отразена в биографията и, напечатана както в антологията, така и в рекламната дипляна на събитието.

Излезе смразяващо мъжествено създание с властен поглед на римски центурион. Залата заглъхна в гробовна тишина. Поетесата, очевидно, се ползваше с тежък авторитет и демонстрираше размазващо самочувствие. Прочете всички свои творби, поместени в помагалото за 11 клас и когато едно плахо дете я попита какво ново е написала, студено му отговори, че по договор е задължена да прочете само тези стихотворения, публикувани там.

Всъщност, всички поети, които четоха след нея, отговориха същото на подобни нелогични въпроси. Само последният се престраши да представи една-две от последните си нови творби, ама май не беше наясно с договора си. Разбираемо, човекът беше от Карибите, къде ще е наясно с английското „колкото-толкова”. Децата се взривиха от ръкопляскания.

Преди антракта, на сцената се изкатери запъхтян господин, в скъп костюм и подозрително много лъскави пръстени по косматите си пръсти. Контрастът с плешивата му глава до такава степен ме разсея, че без малко да не разбера, че това бе въпросният проверяващ, който щеше да поучава учениците как да си пишат изпитните работи. Той заговори с мазен и в същото време пробиващ тъпанчетата глас, като маниерно провлачваше гласните до бездънен, вселенски резонанс. Очевидно, изфабрикуваната „музикалност” на тембъра му го опияняваше. Хлапетата до и около мен пак започнаха енергично да се ръгат в ребрата. Горките! Това беше единственият, безсловесен начин да си предадат съобщението, че лекторът е гей.

Заслушах се в изложението, твърдо решена да запаметя всички онези тънкости на матуритетното писане, заради които децата и ние бяхме платили по 20 лири, за да бъдем осветлени по въпроса. Оказа се, че разковничето на всички бъдещи успехи на зрелостното поприще е ... ПЛАНЪТ, драги мои! Как не съм се сетила досега! Ами че то било толкова просто! Този ПЛАН, който още от социалистическите петилетки ни преследва с дивите си метаморфози – ПЛАНИРАНО строителство, ПЛАНИРАНА икономика, ПЛАНИРАНА раждаемост и ПЛАНИРАН крах на цели поколения, сега, като неумиращ фалос пак щръкна наспроти ошашавените муцунки на следващите генерации, ПЛАНИРАНИ за претопяване!

Здравенякът-клакьор ПЛАНИРАНО вдигна палци нагоре и ние ПЛАНИРАНО откликнахме с бурни ръкопляскания.

На излизане, изгубила дар слово, с пресушени очаквания, следях как моите момичета се изнизват смирено през позлатения портал на сградата. На отсрещния тротоар, Оксфордските девици хрисимо ситняха към автобуса си. Преди да се отдам на черно отчаяние, бях внезапно спасена от последното си впечатление за деня.
Безмълвно, по английски, моите девойчета и госпожиците от Оксфорд взаимно си показаха среден пръст.
Има надежда за утрешните поколения, въпреки всичко, нали?

Здравка Владова-Момчева