My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 19 January 2016

От обезверяване към обезЗверяване

Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.

Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа.От Хаосът, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!

Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност е закърняло собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.

Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.

Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единствения шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но, когато едно,все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?

Очевидно, красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата разревани, и сополиви се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато порастнахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в No comments:

Thursday 7 January 2016

Да бъдеш с някого, на когото му пука за теб или една ултравиолетова рецепта за щастие

Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителсност , обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където , да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. В онази личностна и все пак общочовешка рамка на живота, в която можеш да провидиш и собственосто си лице, с твоята неповторима история. Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат. В нейната книга светът на повърхността е такъв, какъвто го виждаме ден за ден – разломен в типичните за съвременността ни и все пак лични посоки на нейните герои. Истории в полу-тон, където нарушената хармония на действителността и десакрализираната, вече бивша идилия на семейството в България и Европа, твори възможности за нови открития. Едно спасително послание за главните герои и за читателите, не по –малко ангажирани в случващото се на словесния екран пред очите им. Защото, някак си, всичко, което става в написаната реалност, се усеща като възможно и от самите нас, забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии. Където България, с нейната мистична и древна култура, с положителните и отрицателните герои на нашето време, с оживелите фигури на поетите Славейкови – баща и син – които казват, че „държавата е болна“, с младите си, търсещи хора и все още неизгубения си потенциал от учени – специалисти, се превръща в благодатен космически портал за един Ултравиолетов Пегас – личното чудо в живота на всеки, който съхранява добротата на вътрешния си поглед към света и случващото се в него. Независимо от несправедливостта и несъвършенствата на реалността, в която живеем. Независимо и от самите нас. Авторката не дава рецепти за глобално спасение, но посочва възможности за индивидуални пътища към прошка и щастие. Тя ни внушава, че понякога единственият опит не е достатъчен. Че повторението не означава преговор на еднаквостта. Че завръщането у дома е преди всичко завръщане в себе си, но в по – висока степен по спиралата на съществуването. Където всеки открива себе си помъдрял, пречистен и може би просветлен в големия вселенски промисъл, в който всички участваме...

Посланието на Виолина Иванова, обаче, ще ви учуди с обикновеността, с която е поднесено. Текстът е изчистен , достъпен и лек, наситен с фината душевност и усещането за светлина, типични за тази авторка. В нейния мироглед , характерен със своята елегантност и опрощаваща толерантност , прозират както натрупаният житейски опит, така и една завидна писателска култура, качества, които бих определила като рядкост във все по-наситеното с екшън и бруталност литературно пространство. Един момент за глътка кислород в сгъстената атмосфера на бездуховността, която все повече се опитва да ни превземе. Затова, затваряйки последната страница на тази книга, осъзнах, че няма друг начин да я дефинирам, освен чрез думите на самата нейна авторка – „щастието е във възможността да почувстваш, че си с някого, на когото му пука за теб.“ Ако прочетете романа, ще се усетите погалени от ултравиолетовото перо на Виолина Иванова. И може би ще откриете своя собствен Пегас, с който да препуснете към душата на ближния. Опитайте. На някого му пука за вас. А това си е истинско щастие ...


Здравка Владова–Момчева
Публикувано от в No comments:

Saturday 2 January 2016

Спасяване на Робин Худ
/на Милена/

Пустите му англичани и техните островитянски хобита! Винаги съм се изказвала със сумтене по въпроса за късоватите страсти, обсебили парниковия вътрешен мир на настоящите ми сънародници. Котки и кучета. Валящи от небето и водени на каишки по земята. Градински гномчета и костенурчици, напъплили задните дворчета на британското прайвъси. Или пък сувенирчета с морски прасенца в торбички,морски прасенца извън торбички и морски прасенца с цветенца, надръстили шкафове и етажерки във всеки уважаващ себе си, британски дом. Да се опиташ да наместиш личните си Балкани в квадратурата на средностатистическото тъдявашно мислене е, усилие митично и мистично! Във всеки случай, крайно неразбираемо за местните любители на чинии с принтове от кралските сватби, колкото и празни да са те. Говоря за чиниите. Щото тукашните естети предпочитат да си ги окачват на стените, вместо да ги тирнат по софри и трапези, нагъчени и накупчени с мръвки и мезета, както си го уйдисваме ние по нашенско. Ама културен диалог по темата липсва, а пък свинското го доставят насам чак от Холандия, та нямаш никакъв шанс дори да помечтаеш за пръжка от Гочовия заден бут, докато окумен предъвкваш анонимен бекон, лишен от персоналност и национална идентичност...

Тюююю да му се не види! Добре поне, че местните традиции все още не са се размили в проливния дъжд и мъглите. И даже са толкоз привлекателни за новоизлюпените британски граждане, че направо ден след Нова година са ни амбицирали да разпорим реките по магистралата и да пердашим безстрашно към клуба по стрелба с лък в графство Х на мократа ни втора родина. То, не че толкоз ни е притумнало да се изявяваме в спорта баш след хамстерския уют на празниците, ама детето иска, какво да направим? Нали сме българи все пак. Орли на родителската любов. И хайде напред. Щото животът няма заден ход. А и ако не си във клубЪ, направо щръкваш в канавката край пътя, дорде не те заберат службите по чистотата. А те не рециклират чуждестранни отпадъци...

- Всички да се наредят в една редица зад линията и да вземат със себе си по три стрели!

Строен и непоклатим като дъб посред английска ливада, инструкторът по стрелба насмита в покорно стадо десетина елегантни дечурлига, довлекли майките и бащите си за публика в първия урок по справяне с мишена, без семейна намеса. С нашия татко тръпнем в умиление, че и щерката е там – тъмнокоса красавица от Балканите – през русите паяжини на островните гени. По кристалния покрив на залата плюскат дъждявици като за последно. Наборучено сиво. Кънтящо от плисъци. Локвесто място. Осветено в неони отвътре. Подпокривен лукс между нас и слънцето, тирнало на центрофуга миналогодишните захабени чаршафи на едно нищо и никакво, януарско небе...

- Стойка и лакти нагоре! Целите се в десятката! Готови? Старт!

Пред очите ми светят жълтите точки на мишените. Слънчогледови примамки за успех. И какво като небето е януарско, щом първенството бляска на една стрела разстояние, щом има илюзия за върховен момент, макар и затворен в херметическа зала? Добре заплатен. Ексклузивен епизод до следващата група обучаеми. До следващия транш от такси за победители. За добрите традиции, добър бизнес е сътворен, драги ми българино, отвсякъде гонен, навсякъде приет... Тез, що си плащат за хоби, веч не са роби, а... сноби??? Ама че съм мислителка и аз! Що не взема да се загордея като околните английски майки наточили камери и джиесеми подир децата си, ами съм седнала да се ровя из корените си, оводнени от дъжд и сълзи. Шшшшлюп! Плясват стрелите. Само една уцелва десятката. Дъщеря ми! Бррраво, крясва залата. Англичаните са богове на феърплея. Ако и да не им е по вкуса.

- Перфектно – отсича напереният инструктор – но има още едно изпитание преди финала. – Теоретично е, впрочем и съдържа шанс за групова победа. И такааа, кой е най-изкусният стрелец на всички времена?

- Крали Марко, маме – подсказвам с хайдушки хъс от левия корнър на залата.

- Стефан Хансен! Ким Юн Хи! Серджо Пагни! - надврещяват предложението ми разгорещените деца. По лицето на ошашавения им тютор потичат вадички сдържана английска пот.

- Робин Худ? – с подходяща британска тоналност вмята дъщеря ми.

- Точно така – смирен и довършен потвърждава инструкторът – друг, освен Пламена, да е чувал за него?

Мълчанието на агнетата не е спасение в глобалната тъпота. Добре, че нашенчетата са любознателни. И честни.

- Иначе, спасеният от забвение Робин Худ, като нищо имаше шанс да бъде обявен за българин. И ония щяха да ни повярват – казвам аз – че и Крали Марко, брат му, щяхме да пробутаме. Що си таквоз праволинейно, бе маме???

- Спокойно скъпа – с английска елегантност пали колата разсъдливият ми съпруг – ще го промоцирам на урока ми по езда следващата седмица. Нарекъл съм коня си Шарколия. Невъзможно е да не ме попитат откъде съм му дал това нестандартно име...

- Ами аз какво да река в класа си по бели дансинг, дарлинг? – притеснено увисвам в реториката на пространството – очевидно, в света на глобализацията не можеш да разпънеш идентичността си да покрие всички клубове в Англия. На коя национална героиня да се опра, че да им обера точките от раз, а?

- На Преслава диър, на Преслава – снизходително ми помага любимият – ще ги пометеш като Ел Ниньо, тия неграмотници, дето си нямат идея от национален идеал!

Подгизнал кипарис край пътя се покланя насилен от неустоимия вятър. Върхът му раболепно докосва земята като зелената качулка на спасения Робин Худ. За неутолимата ми българска душа, той вече е Рóден Худ. Що пък, ние българите, да не си го осиновим? Тъй ами, хем и Крали Марко ще си има брат, па и Преслава ще намаже откъм ухажори... Стига вече сме се свивали по ъглите с едни и същи персонажи. Време е за нови лица. Интегрирайте ги, българи, интегрирайте ги, че нацията се топи и има нужда от герои!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в No comments:
Subscribe to: Posts (Atom)