My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 27 September 2010

Гурбетчийска софра връз европейска трапеза
(магистрална поема за Балканите в памет на Чудомир)

Юрнала се оная ми ти Западна Европа, ти казвам, та ще си строши краката да търчи към Балканите! То едни беенветааа, едни мерцедесиии, едни аудитааа, майко милааа! Хвърчат по магистралите като вятър и все на групи, на групи – я от Холандия, я от Германия, я от Франция и Швейцария! Ръмжат, форсират и гълтат километрите като социални помощи! Абе, уж е криза, уж няма пари, туй- онуй, пък всеки се е затирил по пътищата да се шупне в лятото, та да му цвърне изнежената кожа в нашенските буренаци. Ама гледам аз нещо тез пътешественици по-мургавки ми се чинааат. Май, май били са вече негде другаде на море, пък насам идват и аз незнам за какво. Натряскали си багажниците до пръсване с вързопи и багажерии, проточили едни космати джолани през задните прозорци и хич не щат да знаят, че и на Балканите има Европейски съюз, обноски и правила, разбираш ли! Викам си, туй ще да е от разкрепостяването на съвременните нрави и прочие. Нали, модерно общество, туй- онуй и сексуална революция, Континент без граници, всичко общо, кат имаш пари, евросолидарност и комуникация! Тръгнеш ли от единия край, откъде Англия, да речем, кат се засилиш, право в България, в София на околовръстното ще се запецнеш. То, добре, че са дупка до трапа и яма до бездната там, че както си се усетил европеец без граници със западняшките скорости право в Истанбул, на Босфора, можеш да изскърцаш спирачки. Да забравиш закъде си тръгнал демек и как си подминал роднините и си ги хартисал без подаръци. Ама добре, че са хендеците и трапищата, да ни позапират, та да се видим кои сме, аджеба, западняците и колко пари чиним извън света. Люля ни една и съща по тез дупки, ще знаеш, орисия, не ами историческо наследство и национална съдба, че чак обща балканска скръб и униние! Немаш време ни за умиление, че си пристигнал жив и здрав от гурбета, ни да пуснеш една вода. Вторачил си даже и третото си духовно око в джендемите по пътя, втрещил си го до пълно самовнушение, че а си мръднал към сантиментите, а си строшил новата си кола и язък за ангарията цяла година, докато си я купиш. Не стига туй, ами и как ще се явиш в махалата с раздрънкано возило? Нали комшиите в хор ще припяват какви боклуци произвеждат онези на Запад, на едни нашенски пътища не могат устиска и туй онуй, пък ти ще се пържиш от яд и срам зарад пустата му Европа. И затуй не се даваш лесно! Както си обръгнал на чуждоземска дисциплина, с едното око фиксираш пътя и въртиш геврека до пълна виртуалност, а пък с другото се звериш наоколо, та белким малко красоти от дома да ти се закачат по периферията и да ти живнат душичката с радост. Викам и аз на братчеда, „ти карай, кака, пък аз ще разказвам какво е отстрани“, ама не се връзва диването му с диване и туй-то! „Не може, кай, аз вече съм половин англичанин, какви са тез просташки предложения, ма како!“ „Дай, вика, да спрем в някой крайпътен ресторант, да изядем по една шкембе чорба, да пуснем малко вибрации в обстановката, че да усетим родината както трябва! Не виждаш ли, кай, в колоната зад гърба ни само швейцарци и австрийци са се нанизали, гледат номера ни, за англичани ни вземат хората, пък ний – отстрани! Нема отстрани! Право в центъра на пейзажа ще сме вече, така да знаеш!“
„Добре бе, какааа- успокоявам го аз, че нали ме вози от Англия дотука безплатно – аз, понеже, такова, няма кой знае какво за гледане! То са едни папури сал по туй околовръстно, едни тинясали канавки и оттука - оттам, от дракалака наднича по някое курве, та хич не можеш разбра в центъра ли си или не си в центъра на пейзажа...“
„Това са проститутки, ма! - срязва ме възмутено братчеда – Най-древната професия, пак ли да ти обяснявам някои дефиниции! Толкоз години живееш в чужбина, петнайсет къщи чистиш и два апартамената на пъпа на Лондон и пак не се научи да се формулираш по европейските стандарти! Ха сега млъкни, че май ще ни спират ченгетата.“
Спираме ний и туй онуй, щото едни в мушамени елечета изскачат насреща ни като тримата мускетари и както са се хилналиии, леле майко и ни хипнотизират със слънчогледа.
„Крий парите како – мутолеви братчеда – че тези много гладни ми се виждат!“
„Не бой се, какиното, връз тях съм седнала, с кран не могат ме изтегли оттука“- шушкам и аз и се правя на англичанка.
Че като се надвеси в прозореца един квадратен с една четвътита брадичка, „хелоу“ ни вика с фасон и маниер, че като ни зачапарасти с документациятааа... половин час ни бруси като джанки за ракия. Хеле оттървахме с двайсет лева и туй онуй, хич даже и не разбрах за какво ги дадохме, та разгеле, заклатихме се наново по хендеците към наше село.
„Ще спираме ли, викам, кака, на ресторант, да хапнем по европейски, че нещо пребледнял ми се виждаш или да вадя баницата дето я точих преди три дена в Англия? Помухлясала е малко, ама кат я поизчистим отгоре,отгоре, пак става за ядене.“
„Абе, - закашли се поомекнал братчеда – я по-добре да спрем ей тука, край пътя, че да си направим ний един пикник с тая баница. Още по-английско е, пък като гледам, то и швейцарците и холандците, дето бяха в колоната така правят. Що да се делим от хората? Нали сме граждани на Европейския съюз, от другите да гледаме, па да се научим!“
Че като се наредихме край пътя едни ми ти англичаани, фрацуузи, неемци, австриийци и прочие, като заредихме едни маанджи и туршиии по капаците на колиите, че като надухме едни муузики – ихуу, оппаа, са, са, ръц! Ела да видиш духовна профилактика, европейска интеграция и туй онуй!

Здравка Владова-Момчева

Sunday 12 September 2010

Как Прася и Изя Помидоренко намериха своите щастия на българското Черноморие

Прасковя Изидоровна Помидоренко недоволно отваря мънистените си очета, потънали в нежна, лъскава масчица. Дразни я зверското българско слънце. То нагло наднича зад чисто новите перденца на току що закупения апартамент в комплекс „Свети Посейдон“ на пет километра от Созопол. В процепа на отворения прозорец се промъкват смесените аромати на издивели от влагата бурени и дезинфектанти от близкия басейн. Шъткането на подранилите сервитьорки и сподавените псувни на служителите по чистотата, които дискретно изпомпват съдържанието на тоалетните, допълват началото на деня. Всички усилия на местното население са впрегнати максимално за осигуряване комфорта на новите собственици на комплекса. Това действа като балсам в предплажното пробуждане на една жадна за прелестите на живота душа.

Прасковя Изидоровна обладава деликатна нагласа, примесена с неповторим славянски сантимент. Тя се умилява до сълзи от всяка проява на битийна красота в качеството си на неоткрита художничка за световните изложения. След сблъсъка с лукса на ваканционното селище, запокитено с целия си блясък сред неподправената естественост на българското крайбрежие, в извисения и ум се зараждат философски размисли. Например , липсата на елементарна инфраструктура, заместена от пасторални пътечки, проправени от необяснима човешка упоритост , я довежда до преклонение пред силата на малкия индивид в неразораната целина на страховитата природа. А тържеството на строително-техническата революция над инатливите троскоти по черноморския бряг я изпълват с надежда, че всичко на този свят е възможно, стига парите да стигнат донякъде.

Сгушила творческите си амбиции си под чаршафите зад мощния релеф на едно мъжко тяло в ръждиво окосмение, Прасковя Изидоровна с въздишка си повтаря, че освен талант, притежава и съпруг. И макар, че Изидор Тимофеевич Помидоренко не може да се похвали с фината чувствителност на половинката си, а само с разриващата зурла на практицизма, разбиваща буците на всякакви житейски обстоятелства, Прася, както нежно я позовава благоверният и, с философско примирение го обслужва безпрекословно. Дълбоко, в трептящите мъглявини на сюрреалистичното и светоусещане, се е загнездило диалектически - вярното разбиране, че без финансовата подкрепа на битието, безпочвените полети на съзнанието са просто невъзможни! Затова тя стоически понася елементарните претенции на Изя за спокойствие и добра храна, както и за поне месец отдалечаване от постоянните опявания на тъщата, която желае непременно да бъде погрегбана на Червения площад, след като се спомине. Прасковя Изидоровна все още не подозира, че съкровеното желание на Мамаша е изпълнено от блажено похъркващия и зет, който вече я е уведомил за предплатената предстояща церемония през септември и я е оставил да се тюхка пред дилемата как по най-бързия начин да се подготви за нея.

Изпълнена с трепетни очаквания , търсителката на изконна красота раздипля снага пред прозореца и замира очарована пред разкрилата се гледка. Пред нея, в маранята на адския ден се ширват протестиращите остриета на непокорните бурени, опасали в настойчив, безмилостен кордон обръснатото пространство на комплекса. Жилавата им обсада навява чувство на обреченост и гъделичка в гърлото вик за помощ или поне за глътка качествено кафе. Насред разюзданата трънена орда, стърчи самотна, мургава фигура и размахва, сякаш в отбрана на всички посоки, лъскава коса, отчаяно насъскана в неравната сеч. На заден план, баталната сцена се допълва от грубите щрихи на яко старческо тяло, заело формата на антична делва, сякаш току що изплюта от своенравната паст на Черно море. Бедната Прася дори и не иска да знае, че това са всъщност Рамзито и неговият началник бай Цоко, наети от управата на комплекса да поокастрят терена наоколо. Тя пърха! Не! Направо лети към живата картина на внезапното си вдъхновение!

- Извините, пожалуйста - екзалтирано чурулика тя, дотърчала задъхана, по бански костюм, в пространството на вълнуващия пейзаж – вы меня разрешите вас нарисовать? Очичките и бляскат като мънистенца в кривогледия обхват на Рамзито, гдето съблазнителните порции на Прасиното тяло се разместват като в калейдоскопно меню. Сепнатото колебание на находката и, настрървява художничката да насочи словната си батарея и към бай Цока: - Пожалуйста, пожилой человек! Вы его убедите! Он же такой, изключительной! Как Демон Врубеля! Настоящий модель!
- Верблюд не ами верблюд! - охотно откликва поласканият началник на откритието. - Какъвто й ангьозест, по-добър от него не мож намери! Пък в къщи ако знайш колко ги й напъцал – мадел до мадела! И се гладни, и се пари искат! Хай рисувай го кат ша го рисуваш, че барем да са прослави.

После бай Цоко сръгва Рамзито и бащински пояснява:
- Виждаш ли я, брей! И тя за нашите български верблюди книжки е чела, не я гледай че саде по един нянник ( сутиен) е останала! Художничка е жената, ша та увековечава.

Прасковя Изидоровна светкавично разпъва статива и предизвикателно кръстосва епилираните си бутчета срещу заклокочилите бесове в демонския взор на новия си модел. Ух, Прася! Ну погоди! Въздухът ухае на щастие и...

- Мекиицы! Свеежие мекиицы! - прелъстително проточва глас подранил плажен бизнесмен и примамва огладнелия Изидор Тимофеевич в посока на личното му щастие. За миг, в този объркан, несправедлив, глобализиран свят настъпва някаква мимолетна хармония. Там слънцето се пържи като мекица в мазните зехтинови небеса, косенето на бурени се превъплъщава в племенен танц за чифтосване, а морето отхапва от пясъчния сандвич на сушата и тихичко се смее. Всъщност, някой замислял ли се е как изглеждат двукраките сухоземни същества и техните страсти пред всевиждащото, вечно око на морето?


Здравка Владова-Момчева