Някога имали ли сте усещането, че животът е калъп? Онази ръбата, нелогична форма, по която ви е зачукало битието с невъзможната задача да вместите вътре обитанието, насъщния и купищата дрехи, които вече не харесвате, обаче преправяте до припадък, за да изненадате колегите си с нещо ново ? Или ембриона на младежките си амбиции, деформиран до неузнаваемост, натъпкан в ъгълчето на мислите ви, заедно с разочарованията, компромисите, забравените любови и недовършените щастия? И всичко това омирисано в домашен уют, загорели манджи, липса на време, пространство, шанс, пропуснати възможности, укротени надежди и помъдряла дързост?
Дълго време живях с твърдата вяра, че на мене калъпът няма да ми се случи. Защото спрасквам с виталност и непукизъм контурите на всяко обуздание. А светът ме обича такава, каквато съм. И ми дава зелена светлина да го променям към добро...
Когато се нанесох със семейството си в кокетния кулдьосак на „Барн Драйв21“ изобщо нямах представа в каква безвъзвратна житейска теснотия се намъквам. Тогава пред очите ми блестяха само острите листа на присадените палми пред вратата на къщата ни, посребрени като наследствени прибори в комплект с попивателни облаци и излъскващ английски дъжд.
Само след седмица усетих наказанието на безмълвното повторение. То започваше точно в 10.30 сутринта с дебела, черна котка, застинала в средата на пустата улица, като изтървана боксова круша от сака на здравословен собственик. После идваше едно красиво шестнайсетгодишно момче, облечено в маркови дрехи и наръч палмови клонки, които нареждаше с окултна прецизност пред заключените вратички на сладките ни хобитски къщички. Струваше ми се, че котката го следваше с британски стоицизъм и само от време на време, като нежна, но стриктна гувернантка, докосваше с коригираща лапа причудливите палмови фигури, сътворени от вглъбения и любимец. Напълно потресена, не знаех как да реагирам, изпълнена с чуждестранно почитание към самотния тийнейджърски обред, на който бях задзавесен свидетел дни наред. Започнах да наблюдавам реакциите на съседите си, заможни пенсионери, цъфтящи в кулдьосака, подобно есенни цветя, в предпоследния сезон на съществуването си. Исках да се поуча от тяхната дистанцираност и да попия етикета на мълчанието, въпреки необузданите ритници на варварското ми, балканско любопитство. След настойчиво взиране в искрящите от празнота прозорци по улицата, забелязах неуловимо раздвижване на пердета , винаги, към 10.45. Тогава тихият обход на момчето приключваше и то изчезваше зад завоя, заедно с фантомната котка чак до другия ден. След него оставаха енигматичните растителни йероглифи. Временни татуировки по ливадите ни, обръснати с пуританско приличие. Пет минути по-късно, по неведом сигнал, пъргави и делови, обитателите на уличката изскачаха като куршуми от домовете си. Събираха всичко и го изхвърляха в боклука. Не говореха помежду си, сякаш засрамени от изкуствената възстановка на порядъка, който аранжираха отново с търпението на сценични работници. Аз не побутвах нищо. Знаех, че на следващата сутрин момчето почистваше всичко пред вратата ми, за да си осигури пространство за следващо сътворение.
Ваканцията свърши и аз започнах работа в местното училище , където се занимавах с деца с дислексия и лек аутизъм. Какво беше учудването ми, когато открих, че един от новите ми възпитаници е Тед, същото момче, което омрежваше квартала с палмовите си кръстословици. В поверителното му досие пишеше, че ученикът е развил странно дистанциране от действителността, след драматичния развод на родителите, двойка със завидно финансово положение, които стигнали до нечувана омраза помежду си. Взаимната непоносимост на майката и бащата се развихрила така, че те закупили три съседни къщи в района и се настанили индивидуално в тях, като оставили Тед да живее сам по средата с наета готвачка и домашна прислужничка. Условието било никога да не се засичат заедно и само отровният език на клюката понякога близваше слуха ми с новини за поредните им партньори, които се разминавали пред вратите на семейството с купища луксозни покупки.
Състоянието на Тед се влошаваше ежедневно. Не вярвах, че диагнозата, аутизъм, беше правилната за неговия случай.Той загиваше пред очите ми. Във въртопната самота на погледа му усилията ми да го разведря, потъваха удавени в учтиво и безнадеждно мълчание. Поисках среща с бащата.Беше ми отказана поради бизнес- заетост на родителя. Тогава написах писмо, в което излях личната си буря от възмущение и съчувствие към детето, миксирани с чуждоземска невъзпитаност. В неделя, луксозна лимузина демонстративно изпълни калъпа на китния ни кулдьосак със смущаващите си размери. Шофьорът доведе Тед, пристъпващ като марионетка и го настани във возилото с изражение на професионален английски иконом. Предният прозорец остана отворен и главата на момчето увисна като пречупен ветропоказател към ъгъла, където елегантен господин кимна безстрастно за довиждане. Лъскавото туловище потегли тържествено из квартала. След три обиколки, Тед беше отведен обратно в къщи с подобаващо почитание от шофьора.
В понеделник, с разтуптяно сърце, попитах ученика си дали му е харесала разходката с хубавата кола. Вместо отговор, момчето внезапно хвана ръката ми:
- Sing...me...a...song – изшущя гласът му, отдавна изваден от употреба.Пометена от сълзи, зашептях с несигурен фалцет първата песничка, руска частушка, която съзнанието дотъркаля през епохите на преживяното ми време : „ На зеленом лугу, их, вох, раз нашел я дуду, их, вох, то не дудка была, их, вох, веселушка была, их, вох !“
И солените капки запяха след мен – кап -чук, кап – чук, кап-чук... В толкоз мъничко калъпче, как душата ще се тъпче?
А неделните разходки с лимузината продължиха. Всяка неделя. И ще продължат до края на мирозданието. Че и отвъд.
Здравка Владова - Момчева
Friday 28 January 2011
Wednesday 5 January 2011
Зелени Великденски терлици
/В памет на баба ми Здрава Поптомова-Владова и целия ни неумиращ йовковски род/
Знаете ли приказката за Циндил-Пиндил и Джаста-Праста, двете моми, дето се надпреварвали коя ще си стъкми по-лична премяна за хорото? На мен баба ми Здрава Поптомова ми я разправяше всеки път, когато се захванеше да плете терлици на една кука за цялото семейство. Гледах пръстите и – възлести, пъргави коренища – вбити в зелената вълна като троскот в трева и се готвех за скок в спомените и. Щастливо разпломбирах черупката на Аз-а, предвкусвайки първичния шемет от сливането с общността. С колективната душа на предците. С вихъра на пред-битието. Където ме няма и ме има. Само като идея за продължение във времето, без капка рационално обяснение накъде ще поема в живота си и защо са ми всичкия тези унаследени страсти – лумнали самодивски огньове върху костите на изтлелите ми предци. Беше ритуал. С патриархално изслушване на познатата, любима приказка и почтително зададен, един-единствен въпрос, точно в определен момент, много важен, за отприщване на магията.
„А пък докат Циндил-Пиндил се накуми от коя коприна да си отреже, та накъде да я скрои, та каква китка да си накичи в косата... Джаста-Праста сграбясала ножиците, добарала новото чувалено платно и ... ряз оттук, щвък оттам, стъкнала сукман за чудо и приказ! Е, вярно, че единият му ръкав бил по-къс от другия, та стърчал кат сврача опашка... Вярно, че и момата не била баш хубавица, ами нисичка, дебеличка, па и с бая понаболи мустаци, ама хъс имала тя, синко, хъс! Та като се хванала на хорото, най-личния ерген изгорила! Тъй си и останали, ръка в ръка, до края на дните, отвъд планините, над селото и речицата, та чак под милостивото сърце на Господя се прислонили! А пък Циндил-Пиндил си хартисала зад плета дорде и окапали и хубостта, и соя, и пустата и мърдаливщина, дето не и дала ни прага да прекрачи, ни нявга въобще да се усети жена!“ Баба завършва приказката с победоносен апломб и тупва пред възхитените ми очи току-що изплетения зелен терлик, изтумбен и несъвършено – съвършен като неузряла дива круша, крива, напращяла от здраве и инат. Не смея да го докосна, развълнувана от предстоящата си култова реплика-въпрос, от който зависи всичко. И продължението на живота назад, в митологията на личното бабино минало, залог за появата ми в света. И неистовото ми желание да получа в завещание повече дух и хъс от своите.
„Бабо, защо все зелени терлици ни плетеш?„ Край! С настоящето е приключено! Миналото се отваря покорно като проход във времето и пространството.
„Ти нали знаеш, че тати беше свещеник на село Йовковци, дето го заляха с язовир, та целокупно ни изселиха оттам?“ - започва издалеч живата ми предтеча. “Ама бедни бяхме, синко, единайсет деца, дванайсет гърла с мама, попадията, Бога да я прости! И се на тати чакахме, горкия, да ни нахрани и облече. Една година, като се зададе Възкресение, се видя, че за мене, средната щерка, ни плат за рокля има, ни обувки, щото нашите тъкмяха сестра ми, Райна, хубавицата, за сгледи, та нея стягаха пред света да се яви. И редно си беше тъй, най-голямата, най-личната, онуй гивде (деколте, шия) свети, свети кат мрамор! Който я вземе, с Господя ще приказва! Пъйй, ма и аз момичка вече, ни съм дете, ни съм жена, и аз искам премяна! Ииискам та ми се плаче! Обаче нема! Откъде да земат нашите, горкинките, и мене да ме накипрят, кат нито ми е времето, нито хубост имам за хорски очи. Ниска съм, мустакатичка, па и устата за десет, дума да фърля – дупка остая! Не съм за продан, чепата стока и туй тооо! Ама нали съм зодия Рак, намерих му колая. Боядисах аз едни кълбета вълнена прежда – половината в зелено, половината в пембе, розово, та трепери! Грабнах аз куките и такваз рокля си изплетох от пембето, тука ли си – там стой! Поръбих я изотдолу с турскосиньо, с тантели, да и щръкнат фундите, па в допълнение си стъкмих и едни зелени терлици, за чудо и приказ, щото и обувки немах... Че като дойде онуй ми ти Възкресение, като замятах фусти към черква, фуча ти казвам, никой не поглеждам, всичко живо със зелени терлици газя! Най-отпред се изтипосах, свраснах Райна през ръкътъ, да ме не спира да си оперя душата пред миряните и като заклана коза заврещях подир тати – Гооосподи помилуй, Гооосподиии полмииилуууй! Сащисаха се ония ми ти хора, гък не продумват, а пък мен не стига това, ами ме ръга Възкресението изотвътря, та насред литургията се връцнах и право вън, на камбанарията се покачих, па като залюшках камбаната – дааан, дааан, даан! Бия я таз камбана, синко, света възкресявам, никого не бръсна ти казвам! Че като сурна цяло село из черква, начело с тати, с патрахиля и калимявката, пищят женурята война ли стана, какво ли... А аз отгоре дера небесата с пембените фунди и тъпча по облаците със зелените терлици! Тъй на доде Великденът тогаз и в наше село...Нема да ти казвам, чедо, как отподир дядо ти поп Тома ме зачапарасти с кръста, та здраво място не ми остана... ама защо ли ти разказвам всичко това?„
Баба отронва сълза, зелена като сок от коприва, а мене, години по-късно, ме блъска в гърдите мъничък, първолашки спомен. Този път – само мой – бабино Здравино продължение във времето. Аз съм сама, на сцената пред цялото училище. И искам, ама Божичко, как искам всеки от публиката да забележи не само умението ми да рецитирам, но и...новите ми лачени обувки! Преродени зелени терлици! Върла, женска семейна черта! И душата ми бие като йовковската камбана и оповестява моята първа, щастлива, успешна война със света:
„Чел е мнооого, Ганин Гого, книги куп за прочит взел...“ Аплодисменти. Предтечи на крила и плесници. И лачени обувки – блеснали фарове в мрака на бъдещето. Но защо ли ви разказвам всичко това?
... А Йовковската черква, синко, цяла я потопиха в язовира. Не им даде сърце да взривят Божия дом. И днеска е там, щото Господ и под водите обитава, че да има къде да се завръщат душите ни...
Здравка Владова-Момчева
„А пък докат Циндил-Пиндил се накуми от коя коприна да си отреже, та накъде да я скрои, та каква китка да си накичи в косата... Джаста-Праста сграбясала ножиците, добарала новото чувалено платно и ... ряз оттук, щвък оттам, стъкнала сукман за чудо и приказ! Е, вярно, че единият му ръкав бил по-къс от другия, та стърчал кат сврача опашка... Вярно, че и момата не била баш хубавица, ами нисичка, дебеличка, па и с бая понаболи мустаци, ама хъс имала тя, синко, хъс! Та като се хванала на хорото, най-личния ерген изгорила! Тъй си и останали, ръка в ръка, до края на дните, отвъд планините, над селото и речицата, та чак под милостивото сърце на Господя се прислонили! А пък Циндил-Пиндил си хартисала зад плета дорде и окапали и хубостта, и соя, и пустата и мърдаливщина, дето не и дала ни прага да прекрачи, ни нявга въобще да се усети жена!“ Баба завършва приказката с победоносен апломб и тупва пред възхитените ми очи току-що изплетения зелен терлик, изтумбен и несъвършено – съвършен като неузряла дива круша, крива, напращяла от здраве и инат. Не смея да го докосна, развълнувана от предстоящата си култова реплика-въпрос, от който зависи всичко. И продължението на живота назад, в митологията на личното бабино минало, залог за появата ми в света. И неистовото ми желание да получа в завещание повече дух и хъс от своите.
„Бабо, защо все зелени терлици ни плетеш?„ Край! С настоящето е приключено! Миналото се отваря покорно като проход във времето и пространството.
„Ти нали знаеш, че тати беше свещеник на село Йовковци, дето го заляха с язовир, та целокупно ни изселиха оттам?“ - започва издалеч живата ми предтеча. “Ама бедни бяхме, синко, единайсет деца, дванайсет гърла с мама, попадията, Бога да я прости! И се на тати чакахме, горкия, да ни нахрани и облече. Една година, като се зададе Възкресение, се видя, че за мене, средната щерка, ни плат за рокля има, ни обувки, щото нашите тъкмяха сестра ми, Райна, хубавицата, за сгледи, та нея стягаха пред света да се яви. И редно си беше тъй, най-голямата, най-личната, онуй гивде (деколте, шия) свети, свети кат мрамор! Който я вземе, с Господя ще приказва! Пъйй, ма и аз момичка вече, ни съм дете, ни съм жена, и аз искам премяна! Ииискам та ми се плаче! Обаче нема! Откъде да земат нашите, горкинките, и мене да ме накипрят, кат нито ми е времето, нито хубост имам за хорски очи. Ниска съм, мустакатичка, па и устата за десет, дума да фърля – дупка остая! Не съм за продан, чепата стока и туй тооо! Ама нали съм зодия Рак, намерих му колая. Боядисах аз едни кълбета вълнена прежда – половината в зелено, половината в пембе, розово, та трепери! Грабнах аз куките и такваз рокля си изплетох от пембето, тука ли си – там стой! Поръбих я изотдолу с турскосиньо, с тантели, да и щръкнат фундите, па в допълнение си стъкмих и едни зелени терлици, за чудо и приказ, щото и обувки немах... Че като дойде онуй ми ти Възкресение, като замятах фусти към черква, фуча ти казвам, никой не поглеждам, всичко живо със зелени терлици газя! Най-отпред се изтипосах, свраснах Райна през ръкътъ, да ме не спира да си оперя душата пред миряните и като заклана коза заврещях подир тати – Гооосподи помилуй, Гооосподиии полмииилуууй! Сащисаха се ония ми ти хора, гък не продумват, а пък мен не стига това, ами ме ръга Възкресението изотвътря, та насред литургията се връцнах и право вън, на камбанарията се покачих, па като залюшках камбаната – дааан, дааан, даан! Бия я таз камбана, синко, света възкресявам, никого не бръсна ти казвам! Че като сурна цяло село из черква, начело с тати, с патрахиля и калимявката, пищят женурята война ли стана, какво ли... А аз отгоре дера небесата с пембените фунди и тъпча по облаците със зелените терлици! Тъй на доде Великденът тогаз и в наше село...Нема да ти казвам, чедо, как отподир дядо ти поп Тома ме зачапарасти с кръста, та здраво място не ми остана... ама защо ли ти разказвам всичко това?„
Баба отронва сълза, зелена като сок от коприва, а мене, години по-късно, ме блъска в гърдите мъничък, първолашки спомен. Този път – само мой – бабино Здравино продължение във времето. Аз съм сама, на сцената пред цялото училище. И искам, ама Божичко, как искам всеки от публиката да забележи не само умението ми да рецитирам, но и...новите ми лачени обувки! Преродени зелени терлици! Върла, женска семейна черта! И душата ми бие като йовковската камбана и оповестява моята първа, щастлива, успешна война със света:
„Чел е мнооого, Ганин Гого, книги куп за прочит взел...“ Аплодисменти. Предтечи на крила и плесници. И лачени обувки – блеснали фарове в мрака на бъдещето. Но защо ли ви разказвам всичко това?
... А Йовковската черква, синко, цяла я потопиха в язовира. Не им даде сърце да взривят Божия дом. И днеска е там, щото Господ и под водите обитава, че да има къде да се завръщат душите ни...
Здравка Владова-Момчева
Рождество
„Последен жител на българско, планинско село. Чертиридесет и петгодишен самотник с вид на красив столетник. Високообразован, не пие, но пуши много. Добре сложен, вероятно фертилен. Без изявени психически отклонения. Говори английски с ясен, но твърд акцент. Гледа сателитна телевизия. Понякога ползва интернет. Хетеросексуален. Ексцентричен. В последните 20 години определено отвратен от човешкия род. Не проявява желание за помирение с него. Любимо занимание – да изкачва върхове и да задава въпроси към Господ...„
- На глас ли произнасяте въпросите към Всевишния или ги включвате в някаква форма на медитация? - абсолютно сериозно пита ефектната Криста Литобарски от БиБиСи, на която с уверен, усмиряващо-психарски тон, диктувам анонса за собственото си представяне в документалната поредица „Отшелниците“ на английската телевизия.
- Да, на глас – отговарям смирено – така е по-добре за мен, понеже собственият ми тембър ме успокоява. Твърдо вярвам, че ехото препраща посланията ми по небесните инстанции. По-сигурно е, някак си. Може пък и някой да ме чуе.
Ядно, с бръсначен сараказъм участвам в малката, гадна игричка на Криста. Тя е бившата ми приятелка, с която се разделихме преди да замине за Великобритания и да започне шеметната си кариера там.
- Ти си един Ненужник, Влади! - кънти гласът и в спомена. - За какво ме довлече на този озъбен връх, тъкмо, когато трябва да се концентрирам върху интервюто на живота си? Не можеш ли просто да ме подкрепиш? Да ме последваш? Да си представиш жалкото си сантиментално съществуване в малко по-цивилизована светлина? След седмица заминавам! Не желая да оставам тук и да мръзна по чукарите с теб. Искам да се реализирам, да грабна шанса си. Да те забравя! А ти? Какво ще правиш ти по-нататък?
Аз продължавам живота. Останах тук, в това село на баир, под пустото и върло небе, изцъклено като око на мъртвец. Двадесет години по-късно Криста явно не ме е забравила, след двама бивши съпрузи и комфортната самота на телевизионната си авантюра. Даже ме е препоръчала за участник в абсурдната поредица на БиБиСи, посветена на надеждата за малко различност в завладяващата скука на глобалната екранна суета.
- Изчерпваш се откъм идеи, така ли, скъпа? - просъсквам тихо на български, докато колегите и се настаняват в свободните стаи на къщата ми. - Откога мръзненето по чукарите стана твой приоритет?
- Не бъди злобен! Опитвам се да ти помогна, да те направя звезда! Да не мислиш, че ми е много приятно да се завирам тук в навечерието на Коледа в очакване на чудо! Ако не направя нещо впечатляващо, просто изхвръквам. Оставам на улицата. Преструвай се, по дяволите. Винаги си бил откачен, дай малко харизма пред камерата и ти обещавам, че скоро ще те оставя на мира. А и ти плащам, нали? Не ми ги разправяй тия, че не искаш парите. Дай ги там, за благотворителност или каквото пожелаеш, но ме остави да си свърша работата. Всичко започва добре, много си убедителен, продължавай...
Втори ден екипът усърдно снима сипаничави планински градини, проснати зад кокалести огради и ревматични къщи, килнати на всички посоки, наредени на опашка към вечността. Криста ме следва навсякъде с безакцентното си, промито от идентичност любопитство. Англичаните смятат, че съм „амейзинг“ с познанията си по фолклор, с уменията си да оцелявам в пустотата на напуснатите домове, сред смазващата тишина от човешко отсъствие. И аз ожесточено се старая. Възкресявам миналото в уанменшоу. Настояще, затрупано с изоставеност, битие без хора, безвремие в навечерието на една безлюдна селска Коледа.
- Така те искам – казва Криста – материалът е уникален, декорите са автентични, всички са доволни. Можеш ли да инсценираш нещо свръхестествено?
- Мога – отговарям със злорадо безсилие. - Само че трябва да изкачиш заедно с мен и оператора върха на Отшелника, където се разделихме преди двайсет години... и да го поискаш от Господ заедно с мен.
Бъдни вечер е. Трапезата свети отрупана с постни ястия. Малки свещички блещукат в уютната стая. Криста и аз седим до масата. Постановката е перфектна. Камерите са готови да снимат. Финалното интервю може да започне. Така, поне на лента, Криста и аз ще изглеждаме щастливи. Аз – в образа на един модерен мъдрец, преодолял урбанистичната гравитация в идилията на селското уединение. Тя – успялата хищница, преоткрила корените си в рекламна уникалност пред света. Ставам рязко и напускам обсега на прожекторите. Потъвам в мрака навън и хлепам в мъртвите следи на предците си. Отвъд запуснатата градина дочувам жално скимтене. Сякаш изгубени души търсят тела, в които да се вселят. Доближавам и с умиление на влъхва сгъвам колене пред гледката. Една вълчица облизва малкото си с неутолима нежност пред прага на изоставената плевня.
- Криста! - изкрещявам обхванат от атавистична радост – Ето го твоето чудо! Ела да видиш... Рождество!
Здравка Владова-Момчева
- На глас ли произнасяте въпросите към Всевишния или ги включвате в някаква форма на медитация? - абсолютно сериозно пита ефектната Криста Литобарски от БиБиСи, на която с уверен, усмиряващо-психарски тон, диктувам анонса за собственото си представяне в документалната поредица „Отшелниците“ на английската телевизия.
- Да, на глас – отговарям смирено – така е по-добре за мен, понеже собственият ми тембър ме успокоява. Твърдо вярвам, че ехото препраща посланията ми по небесните инстанции. По-сигурно е, някак си. Може пък и някой да ме чуе.
Ядно, с бръсначен сараказъм участвам в малката, гадна игричка на Криста. Тя е бившата ми приятелка, с която се разделихме преди да замине за Великобритания и да започне шеметната си кариера там.
- Ти си един Ненужник, Влади! - кънти гласът и в спомена. - За какво ме довлече на този озъбен връх, тъкмо, когато трябва да се концентрирам върху интервюто на живота си? Не можеш ли просто да ме подкрепиш? Да ме последваш? Да си представиш жалкото си сантиментално съществуване в малко по-цивилизована светлина? След седмица заминавам! Не желая да оставам тук и да мръзна по чукарите с теб. Искам да се реализирам, да грабна шанса си. Да те забравя! А ти? Какво ще правиш ти по-нататък?
Аз продължавам живота. Останах тук, в това село на баир, под пустото и върло небе, изцъклено като око на мъртвец. Двадесет години по-късно Криста явно не ме е забравила, след двама бивши съпрузи и комфортната самота на телевизионната си авантюра. Даже ме е препоръчала за участник в абсурдната поредица на БиБиСи, посветена на надеждата за малко различност в завладяващата скука на глобалната екранна суета.
- Изчерпваш се откъм идеи, така ли, скъпа? - просъсквам тихо на български, докато колегите и се настаняват в свободните стаи на къщата ми. - Откога мръзненето по чукарите стана твой приоритет?
- Не бъди злобен! Опитвам се да ти помогна, да те направя звезда! Да не мислиш, че ми е много приятно да се завирам тук в навечерието на Коледа в очакване на чудо! Ако не направя нещо впечатляващо, просто изхвръквам. Оставам на улицата. Преструвай се, по дяволите. Винаги си бил откачен, дай малко харизма пред камерата и ти обещавам, че скоро ще те оставя на мира. А и ти плащам, нали? Не ми ги разправяй тия, че не искаш парите. Дай ги там, за благотворителност или каквото пожелаеш, но ме остави да си свърша работата. Всичко започва добре, много си убедителен, продължавай...
Втори ден екипът усърдно снима сипаничави планински градини, проснати зад кокалести огради и ревматични къщи, килнати на всички посоки, наредени на опашка към вечността. Криста ме следва навсякъде с безакцентното си, промито от идентичност любопитство. Англичаните смятат, че съм „амейзинг“ с познанията си по фолклор, с уменията си да оцелявам в пустотата на напуснатите домове, сред смазващата тишина от човешко отсъствие. И аз ожесточено се старая. Възкресявам миналото в уанменшоу. Настояще, затрупано с изоставеност, битие без хора, безвремие в навечерието на една безлюдна селска Коледа.
- Така те искам – казва Криста – материалът е уникален, декорите са автентични, всички са доволни. Можеш ли да инсценираш нещо свръхестествено?
- Мога – отговарям със злорадо безсилие. - Само че трябва да изкачиш заедно с мен и оператора върха на Отшелника, където се разделихме преди двайсет години... и да го поискаш от Господ заедно с мен.
Бъдни вечер е. Трапезата свети отрупана с постни ястия. Малки свещички блещукат в уютната стая. Криста и аз седим до масата. Постановката е перфектна. Камерите са готови да снимат. Финалното интервю може да започне. Така, поне на лента, Криста и аз ще изглеждаме щастливи. Аз – в образа на един модерен мъдрец, преодолял урбанистичната гравитация в идилията на селското уединение. Тя – успялата хищница, преоткрила корените си в рекламна уникалност пред света. Ставам рязко и напускам обсега на прожекторите. Потъвам в мрака навън и хлепам в мъртвите следи на предците си. Отвъд запуснатата градина дочувам жално скимтене. Сякаш изгубени души търсят тела, в които да се вселят. Доближавам и с умиление на влъхва сгъвам колене пред гледката. Една вълчица облизва малкото си с неутолима нежност пред прага на изоставената плевня.
- Криста! - изкрещявам обхванат от атавистична радост – Ето го твоето чудо! Ела да видиш... Рождество!
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)