My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 23 April 2015

Първомайска дилема

Лелеее, днес ка Майкъл Андонов Корубелиев, стриктен банков консултант в Лондонското Сити, се събуди и осъзна, че животът му е преминал най-малко през три поредни ери – Лаическа, Социалистическа и Капиталистическа! Същи динозавър, на когото дълбоко закопаните в скука и натягане, български корени, са го мутирали от обещаващ Комсомолски секретар на някогашната „Първа Майска Тутраканска Гимназия“ в щъкащ осивял субект с подозрително глобално излъчване по запецващите асансьори на мъглява империалистическа кариера!

Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:

„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.

Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“

Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.

- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...

- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?

По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.

„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.

- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.

- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...

- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!

- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.

- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?

В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...


Здравка Владова-Момчева

Tuesday 14 April 2015

До Женева и назад

Ако искате да прекарате лекомислена пролетна ваканция в глобализираното пространство на Европа, не ходете в Женева. Или пък... отидете, за да разберете отпосле, като се върнете в отправната точка, колко ще ви е хубаво!

Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.

Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.

И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.

Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!

Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.

На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:

- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?

- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.

- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.

Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:

- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.

Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?

Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...

Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!

Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!

Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.

Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:

- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...

- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...


Здравка Владова-Момчева