- Госпожо, може ли да използвам цветни моливи, за да нарисувам дядо Коледа?
Покорният въпрос, зададен от Икра Хюсеин, отлична десетокласничка в проспериращо английско училище, ме сепва зареяна в мислите ми. Точно на критичната линия, отделяща наивитета на детството от скептичната присмивка на зрелостта. Защото днес, въпреки тоновете душевен грим, с които се налага да поддържам угнетяващия имидж на една от многото изрядни учители в това далечно кралство, се усещам в глупава безтегловност. Сама на подиума пред ироничното възпитано мълчание на двадесет и пет пораснали момичета, примирени с поредното ощетяване на безценното им предизпитно време.
Не бива да се поддавам на излишни емоции. Та аз само замествам за един урок отсъстващата титулярка на този брилянтен клас и трябва дисциплинирано да следвам инструкциите ѝ, напечатани в точната бланка А4, с точния брой препинателни знаци: „Ученичките да напишат писмо до дядо Коледа, в което да изложат в стройна последователност всички полезни дела, които са извършили през годината. По този начин те ще мотивират тезата си, защо Добрият Старец трябва да им донесе желаните подаръци и да се спусне през комина на къщите им в Святата нощ. Задачата да обхване един учебен час. За отлична оценка, десетокласничките могат да добавят и рисунка на дядо Коледа, с елена Рудолф и, по желание, украсена елха. При неподчинение от страна на някои от тях, моля, следвайте процедурата – позвънете на дежурния учител и отстранете с негова помощ бунтарките в изолация. Там, те задължително трябва да напишат писмото под наблюдението на съответния служител, който ще ми го предаде на другия ден. Точка.“
- Но това са девойки на шестнадесет години! – възкликвам изумена пред маститата си колежка –Подобно упражнение би било унизително за тях!
- Моля? – Очите на Икра ме следват с дресирано недоумение. – Не разбрах цветните моливи позволени ли са или не? В инструкциите няма яснота по този въпрос?
- Но разбира се, мила, постъпи както ти прецениш – с мазно, шизофренично раздвоение в гласа отговарям и на двете – В крайна сметка ти знаеш най-добре!
Едно сдържано кимване в скорошния ми спомен с учителката и в настоящето от ученичката, ме връща в дебилното успокоение, че аз само си върша работата. Че превръщането на Дядо Коледа в идиотска инструкция за „пълноценен час по английска литература“ е напълно в реда на нещата. И че процедурите са над всичко. Стига само да пресоваш мозъка си в коледен пакет и да го завреш под елхата на всеобщото кичесто изтъпяване. Незабележимо. За да не надвишиш грамажа на останалите. Или, недай си Боже, да се обознанчиш с някоя картичка, на която да пише, че това си ТИ!
- Ей, ц, мацките – нарушава с цигарен хрип в гласа погромното мълчание на съученичките си Робърта Еванс – знаете ли какво написах на шибания старец? Че искам да бъда мъж! И че всичко, от което имам нужда е пари, пари, пари!!!
- А мотивира ли се с какво си заслужила през годината тези дарове, скъпа? – намига в отговор Зара Шепърд, зарадвана от спасителното поругание на ситуацията.
- Разбира се! – стреля обратно Робърта – Адски си падам по жени! А парите ми трябват, за да откупя правото си да ги преследвам!
Механизмът за контрол на девствеността в мислите и чувствата на подопечните сработва в мен безотказно:
- Достатъчно! – разсичам кикота на момичетата аз – Робърта, време е да се обадя на дежурния учител и ти да поемеш към стаята за изолация! Останалите имате десет минути до края на часа . Помислете дали желаете утре да прекарате цялата обедна почивка в наказание по четене в библиотеката!
Когато работиш елф в английската система на Дядо Коледа трябва точно да знаеш кога да използваш отровната си доза вълшебство. Иначе, може и да те уволнят. А безработните елфи си нямат конкурентен работодател към когото да се обърнат. Нито пък имат право на собствени желания и мисли.
- Аз наистина искам да стана мъж – с полярна искреност оскрежава сърцето ми бунтарката – Робърт звучи страхотно, нали? Ако по Коледа наистина се сбъдват желания,нека това да бъде моето чудо!
Желязната ръка на дежурния укротител на коледни въжделения непоколебимо отвежда мис Еванс в наказателна самота. Правата линия на приятелките ѝ, подредени в смирена опашка за предаване на писма пред катедрата ми, се изнизва в стъпкано мълчание. Време е за чай и изшепнати клюки. В учителската стая за изолация на големите от бруталните мечти на малките. Десет минути междучасие в ъгъла за свестяване . До следващия рунд. До следващото кроше в слънчевия сплит на Системата:
- Една десетокласничка е изчезнала! Избягала от стаята за изолация, отрязала си плитката и заедно с джиесема и връхното си палто заключила в гардеробчето си някакво смахнато писмо до Дядо Коледа! В него признавала, че иска да бъде мъж! Да се казва Робърт Еванс! И че няма да се върне у дома, докато не се сбъдне това нейно желание!
Работилницата за коледни слухове и станиолови опаковки на чувства се нагнетява вулканично. Разплакани Снежанки веят къдри над разщъкани, притеснени джуджета. Стриктни елени в полицейски униформи паркират бронираните си шейни в двора на елфската ни комуна, а Феята – Директорка на фабриката за академични подаръци дава хуманно-загрижено интервю за местната медия на Добрия Старец. Може и вие да го прочетете. Адресът е: „Едно Кралство. Едно Господарство. Улица „Милосърдие“, номер: 1 000 000 000. Код: „Стоп. Надежда“, послание: не се чете...
Ако, все пак не успеете да се информирате от поредното издание на „Санта Брадър“, затрупани в предколедна суета, мога щастливо да ви успокоя, че на другия ден Робърт Еванс се завърна в училище. Името му беше изписано с новата си версия в дневника. Имейли, обясняващи чудото, бяха изпратени до всички негови преподаватели. И Системата отново толерантно заработи, бълвайки захарни пудри от сняг – безопасен и топъл. Като любов към човечеството. Като изпълнено коледно желание! Като сбъдната мечта!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 17 December 2014
Wednesday 3 December 2014
Винету Козловски
Има-няма една година откак замина за Англия наш Петър и заваляха едни ми ти наперени есемеси - не ти й, кака, работа!
„Хелоу, мам! Студент съм вече по бизнес и икономика в Лондон. Облещил съм се от учене. Прати някое колетче, че нямам време да отскоча до българския магазин“.
„Чичо Ричо, продаде ли ми вече стария компютър, че хептен останах без пари? Сендвай там каквото има, че мъни ми трябват тука! Някак тряя да изплувам у скъпотията. Фулстоп“.
„Радостинке, не се надявай. Любовта ми е последната опция. Бизнесмен ще ставам. Сори и прощавай!“
Бе, въртяха, сукаха, майка му и баща му, опоскаха родата до стотинка, от заеми главата си не можаха да дигнат, ама криво-ляво го дотикаха до третата година. Че като лъсна на оня ми ти Фейсбук наш Петър с една квадратна шапка с пискюл, надолу усукан с черна мантия като Хари Потър, хахнаха се от завист комшиите ни от Дървидол, че доживяха и те бакалавър да се извъди у село. Даже вуйчо му Ройдю, дето лятос целокупно се изнесе с козите да пребивава в медитация на връх Гъзиря, се смъкна оня ден от къшлата, само и само да види племенника си на английска фотография, стиснал на рулце дипломата като кривак. Саде да я размаха къде Балкана и инвестициите ще потекат! Че като щъкне по баирите онуй ми ти животновъдствооо, бягай мизерийо, щот Пецата иде – глобален и пълен с идеи - една от друга по – виртуални. Да се пулят и маят невежите на коя овца каква доилка да нахлузят, че щом потече програмираната сметана, направо да я шльопат по опаковките и шут в Европейския съюз! Да я правят там каквото искат, ама да плащат, да плащааат, че откак наш Петър е ревнал да го спонсорират да учи, у Дървидол крива шлюпка не остана. Де що имаше нагърчени левчета по буркани, под дюшеци – всичко замина майка – къде по пощата, кога на ръка, кат си пристигне студентът за ваканциите... Ошмулиха се техните, та замязаха на върколаци в депресия, ама се разнасят на едро по хората и едни ербап приказки дърдорят, още малко и да им повярваш: „ Петърчо туй, Петърчо онуй, Радостинка да има да зема, той ша си доведе англичанка и ша на специализира тука у село по бизнес и икономика!“
Добре, ама кога да си доде бакалавърът на насам накако се усука и се оказа, че то с таз неговата диплома бизнесмен не се ставало. Още две години трябвало да се образова за магистър, че тогаз... Пък таксата била още по-дебела, та затуй се налагало да поработи и тоз път сам да поизкара пустите паряги, щото съвсем я закъсахме икономически. Нема откъде!
Не му мислил много – много наш Петър и се захванал със строителство. Хем някоя лира падала, хем мускули направил – същи Супермен – та побъркал жените от квартала все подире му да си лепят очите. Добре, ама маханджия ни излязло момчето. Побутватли го колегите, оттука, оттам, ама той – не! Никоя не щял да погледне, щото си изгубил акъла по Малгожатка, полякинчето, дет въртяло пиците в капанчето отсреща. То, добре, че нашичкия им слагал плочките у тоалетната, че имало сгода да слухти какви ги приказват у кухнята. Съставял си стратегия, значи, как и с кво да я събори тая дребната инаткиня, щот го подминавала и сумтяла презрително, пък после му мятала едни белтъци през рамо и той, завалията, от притеснение,земал че изчукал готовата теракота по диагонал:
- Не те бива, мой човек! От тебе плочкаджия не става – смъмрал го бай Горан, бригадирът – ами я си събирай последната надница и бегай да захващаш друга кариера. Пък и с Малгожатка не ще да ти излезе късметя. Оня ден я слушах да споделя една световна статистика с колежката дет прай салатите. Видиш ли, според последните научни изследвания американските индианци имали най-дългата мъжественост, а пък най-издържливи в любовта били поляците. Хъ да та видим сега, дилема ли й туй, или не й дилема?! Де ша и търсиш такъв идеал на малката? Че и националисти да им се не видят и поляците! Световна статистика, световна, ама се тяхното си гледат да пробутат напред, без да им пука за достойнството на останалите нации!
Прихлъцнал се наш Петър, та му причерняло. Въртял го, сукал го, два дена не ял и не спал, па нали си е интелектуалец, накрая го измислил според предпочитанията на любимата си. Позализал се подобаващо, намазал си страните с фалшив бронз, че като се изстъпил пред пицаджийката, приклещил я до фурната да не мое да мръдне, поради елемента на изненада:
- Винету Козловски – рекъл – на вашите услуги!
И на! Да тръгвам и аз, че време не остана. Прикътала съм там в един възел две златни пендари. На снахата ша ги давам да ги прайм на обеци за полякинчето. Сватба ша дигаме, не й шега работа. Отде пари и за тоз масраф, незнам, ама наш Петър ни е алармирал, че ша си имат скоро полско индианче, та да спешаваме церемонията докат не ни е насмела зимата у Дървидол. На баба момчето! То ни е гордостта! Прави, струва, ама пак е на върха в международната статистика, нищо, че е там под прикритие! Да му дишат праха от подметките глобалните завистници! Наш Петър винаги е първенец! Винету Козловски е българин! Това е!
Здравка Владова-Момчева
„Хелоу, мам! Студент съм вече по бизнес и икономика в Лондон. Облещил съм се от учене. Прати някое колетче, че нямам време да отскоча до българския магазин“.
„Чичо Ричо, продаде ли ми вече стария компютър, че хептен останах без пари? Сендвай там каквото има, че мъни ми трябват тука! Някак тряя да изплувам у скъпотията. Фулстоп“.
„Радостинке, не се надявай. Любовта ми е последната опция. Бизнесмен ще ставам. Сори и прощавай!“
Бе, въртяха, сукаха, майка му и баща му, опоскаха родата до стотинка, от заеми главата си не можаха да дигнат, ама криво-ляво го дотикаха до третата година. Че като лъсна на оня ми ти Фейсбук наш Петър с една квадратна шапка с пискюл, надолу усукан с черна мантия като Хари Потър, хахнаха се от завист комшиите ни от Дървидол, че доживяха и те бакалавър да се извъди у село. Даже вуйчо му Ройдю, дето лятос целокупно се изнесе с козите да пребивава в медитация на връх Гъзиря, се смъкна оня ден от къшлата, само и само да види племенника си на английска фотография, стиснал на рулце дипломата като кривак. Саде да я размаха къде Балкана и инвестициите ще потекат! Че като щъкне по баирите онуй ми ти животновъдствооо, бягай мизерийо, щот Пецата иде – глобален и пълен с идеи - една от друга по – виртуални. Да се пулят и маят невежите на коя овца каква доилка да нахлузят, че щом потече програмираната сметана, направо да я шльопат по опаковките и шут в Европейския съюз! Да я правят там каквото искат, ама да плащат, да плащааат, че откак наш Петър е ревнал да го спонсорират да учи, у Дървидол крива шлюпка не остана. Де що имаше нагърчени левчета по буркани, под дюшеци – всичко замина майка – къде по пощата, кога на ръка, кат си пристигне студентът за ваканциите... Ошмулиха се техните, та замязаха на върколаци в депресия, ама се разнасят на едро по хората и едни ербап приказки дърдорят, още малко и да им повярваш: „ Петърчо туй, Петърчо онуй, Радостинка да има да зема, той ша си доведе англичанка и ша на специализира тука у село по бизнес и икономика!“
Добре, ама кога да си доде бакалавърът на насам накако се усука и се оказа, че то с таз неговата диплома бизнесмен не се ставало. Още две години трябвало да се образова за магистър, че тогаз... Пък таксата била още по-дебела, та затуй се налагало да поработи и тоз път сам да поизкара пустите паряги, щото съвсем я закъсахме икономически. Нема откъде!
Не му мислил много – много наш Петър и се захванал със строителство. Хем някоя лира падала, хем мускули направил – същи Супермен – та побъркал жените от квартала все подире му да си лепят очите. Добре, ама маханджия ни излязло момчето. Побутватли го колегите, оттука, оттам, ама той – не! Никоя не щял да погледне, щото си изгубил акъла по Малгожатка, полякинчето, дет въртяло пиците в капанчето отсреща. То, добре, че нашичкия им слагал плочките у тоалетната, че имало сгода да слухти какви ги приказват у кухнята. Съставял си стратегия, значи, как и с кво да я събори тая дребната инаткиня, щот го подминавала и сумтяла презрително, пък после му мятала едни белтъци през рамо и той, завалията, от притеснение,земал че изчукал готовата теракота по диагонал:
- Не те бива, мой човек! От тебе плочкаджия не става – смъмрал го бай Горан, бригадирът – ами я си събирай последната надница и бегай да захващаш друга кариера. Пък и с Малгожатка не ще да ти излезе късметя. Оня ден я слушах да споделя една световна статистика с колежката дет прай салатите. Видиш ли, според последните научни изследвания американските индианци имали най-дългата мъжественост, а пък най-издържливи в любовта били поляците. Хъ да та видим сега, дилема ли й туй, или не й дилема?! Де ша и търсиш такъв идеал на малката? Че и националисти да им се не видят и поляците! Световна статистика, световна, ама се тяхното си гледат да пробутат напред, без да им пука за достойнството на останалите нации!
Прихлъцнал се наш Петър, та му причерняло. Въртял го, сукал го, два дена не ял и не спал, па нали си е интелектуалец, накрая го измислил според предпочитанията на любимата си. Позализал се подобаващо, намазал си страните с фалшив бронз, че като се изстъпил пред пицаджийката, приклещил я до фурната да не мое да мръдне, поради елемента на изненада:
- Винету Козловски – рекъл – на вашите услуги!
И на! Да тръгвам и аз, че време не остана. Прикътала съм там в един възел две златни пендари. На снахата ша ги давам да ги прайм на обеци за полякинчето. Сватба ша дигаме, не й шега работа. Отде пари и за тоз масраф, незнам, ама наш Петър ни е алармирал, че ша си имат скоро полско индианче, та да спешаваме церемонията докат не ни е насмела зимата у Дървидол. На баба момчето! То ни е гордостта! Прави, струва, ама пак е на върха в международната статистика, нищо, че е там под прикритие! Да му дишат праха от подметките глобалните завистници! Наш Петър винаги е първенец! Винету Козловски е българин! Това е!
Здравка Владова-Момчева
Monday 17 November 2014
Сребърният евкалипт на Марчело
Марчело обича тази страна. Още щом проговори езика ѝ, роднините му обясниха, че е добре да не комуникират на италиански извън прага на къщата. Искали да бъдат като другите. Тъмнокоси британци с маслинени, сицилиански очи. Марчело знае още едно място в градчето, където е възможно да се казва бонджорно вместо гудморнинг, без някой да го стрелне с въпросително недоумение. Италианският магазин. Там има плазмен телевизор, който виси от тавана като говорещ коледен подарък. Построиха и фурна към склада. В нея пекат най-вкусния домашен хляб, сякаш изваден от слънчевата пазва на Италия. Кръгъл. Непретенциозен. И пълен с калории, достатъчни да възкресят и най-анемичния старец в квартала. Марчело работи във фурната. Седемнайсет години поред отваря входната врата точно в четири часа сутринта и прави стъпка в мъглата. Не остават следи, защото влагата поглъща всичко. Обичаната от него страна предпочита да изглежда непроменена. Няма значение кой я населява. Няма значение как се чувства. Тъмнокосите пришълци, говорещи езика и, посребряват неусетно, а спомените им задължително са черно – бели. Като клавишите на стария му бащин акордеон, който виси на стената в хола.
- Кога ще продадеш този сувенир? – пита Алегра – Прахът в гънките му го съсипва. Кой свири днес на такива неща?
Марчело е влюбен в Алегра. Знае, че накрая роднините ще ги оженят. Защото той вече е собственик на италианския магазин и фурната. Говори малко, печели много и никой не забелязва присъствието му в тази страна.
- Ти си невидим, знаеш ли? – мърка Алегра, изопнала безупречната си фигура в миниатюрна, смутена от формите и, рокля. – Дори в този изискан ресторант, в който ме доведе не смееш да бъдеш себе си. Сгодени сме, а аз нищо не зная за теб. Имаш ли хоби? Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Алегра е родена тук. Твърди, че само родителите и са италианци. Английският и е перфектен. Затова и е трудно да се разбира с роднините. Само им се подчинява. Защото усеща, че те знаят най-добре как се сключват съюзи между красота и богатство.
- Аз нямам свободно време – с отчетливи приглушени интервали отвръща Марчело – обичам теб. Искам да ти направя красиви деца и...като подарък в деня на сватбата ни да посадя един сребърен евкалипт в градината. Това е дървото на Клеопатра. Някога тя заповядвала да слагат от листата му във водата, с която се къпела. Така се поддържала вечно млада. Искам това дърво да расте пред очите ми, за да напомня, че за мен хубостта ти няма никога да остарее...
xхх
- Мило, виж! Дървото на Клеопатра! Огромно е. Не очаквах, че то изобщо вирее в Англия! Този квартал все повече ми харесва. Нека капарираме къщата и да останем тук!
Винаги съм била спонтанна в покупките, защото съм родена със своя тайна – ако силно си пожелаеш да имаш света, купувай го на части, докато те изпълни духом! Обичам дърветата. Те са единствените същества, които ни предшестват и надживяват. Затова офертата за кокетната къща с екзотичната, необичайна градина, ме грабна и ме остави безсънна до мига, в който стъпих на новата своя земя. А тя се оказа южна, въпреки влажния мрак на тази страна. От учтивите, сдържани клюки на съседката Морийн, разбирам, че предишният собственик, някакъв италианец, побързал да продаде имота час по-скоро след драматичен развод с невярната си съпруга. И че имал страст към редки дървесни видове, които вкоренявал с нечувана упоритост в хладната почва на двора. Остров в Острова. Избуяло континентално своеволие току до плоското ливадно неодобрение на съседските скучни парцели.
- Никак не обичам големи дървета! – отсича Морийн, впила урочасващи очи в новата ми собственост – при първата по-силна буря например, ей оня чудовищен евкалипт като нищо ще падне и ще размаже колата ми! Как може да е посят точно до оградата? Цялата му корона се надвесва над паркинга. Не можеш да си представиш какви вреди нанасят тези малки остри листа по боята и политурата на моята Тойота. Отвратителна напаст. Впрочем, отглеждането на такова огромно дърво в близост до частен паркинг е незаконно!
Несвикнала на местните скрити заплахи в съседските послания, се опитвам да обясня безсмъртното обаяние, което носи дървото на Клеопатра. Но съм неопитна. Добронамерена. И твърде запалена по джунглата от палми, ананаси и бамбук, гъделичкаща склонността ми към свое пространство. Към лична гора. Към собствен екватор. Който да прокара спасителна граница между дребничкия бит на другите и моята вътрешна митология, докато смъртта ни раздели, отегчена от очакване да намерим общ език помежду си. Свободата и щастието на наивните хора траят точно толкова кратко, колкото завистниците решат да им отпуснат. В моя случай – само две седмици.
- Мило – казва смутено съпругът ми – утре от общината ще изпратят работници да отрежат евкалипта. Постъпило е анонимно оплакване, че расте в незаконна близост до паркинга. Бил опасен за колите на съседите. Поради това, че скоро сме купили къщата и не сме го садили ние, няма да бъдем глобени. Съжалявам, защото ти наистина харесваш това дърво. Ще го махнат преди обед. Докато си на работа. Тъкмо няма да гледаш...
Аз, обаче, гледах. И видях как убиха вечната младост на Клеопатра. А с нея и глупавата ми вяра, че съм откупила с моргидж градината на своята малка свобода...
xхх
Марчело изчаква да се стъмни. Той вече отлично познава нюансите на мрака в обичаната от него страна. Тъмнината е истинска само тогава, когато уличните лампи се примиряват с кръглия периметър на своето ограничено осветление. Той заключва италианския магазин и фурната. После се качва в апартамента си над склада. Вечеря домашен хляб с камбозола, прошуто и домати. Почиства праха от акордеона на стената. После излиза и върви към бившата си къща. Знае, че днес са отрязали евкалипта. Стъпките му не оставят следи, защото влагата поглъща всичко. Зад оградата на някогашния му двор новият собственик тихо успокоява жена си на непознат език, произнасяйки думите с отчетливи, приглушени интервали. Марчело се заслушва. Навежда се и събира пълен джоб с остри, смолисти,още живи листа. И си тръгва. Посребрен и невидим като дух на отсечен евкалипт. Защото утре пак трябва да стане в четири часа сутринта. Да говори малко. Да печели много. И никой, да не забелязва присъствието му в тази страна.
Здравка Владова-Момчева
- Кога ще продадеш този сувенир? – пита Алегра – Прахът в гънките му го съсипва. Кой свири днес на такива неща?
Марчело е влюбен в Алегра. Знае, че накрая роднините ще ги оженят. Защото той вече е собственик на италианския магазин и фурната. Говори малко, печели много и никой не забелязва присъствието му в тази страна.
- Ти си невидим, знаеш ли? – мърка Алегра, изопнала безупречната си фигура в миниатюрна, смутена от формите и, рокля. – Дори в този изискан ресторант, в който ме доведе не смееш да бъдеш себе си. Сгодени сме, а аз нищо не зная за теб. Имаш ли хоби? Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Алегра е родена тук. Твърди, че само родителите и са италианци. Английският и е перфектен. Затова и е трудно да се разбира с роднините. Само им се подчинява. Защото усеща, че те знаят най-добре как се сключват съюзи между красота и богатство.
- Аз нямам свободно време – с отчетливи приглушени интервали отвръща Марчело – обичам теб. Искам да ти направя красиви деца и...като подарък в деня на сватбата ни да посадя един сребърен евкалипт в градината. Това е дървото на Клеопатра. Някога тя заповядвала да слагат от листата му във водата, с която се къпела. Така се поддържала вечно млада. Искам това дърво да расте пред очите ми, за да напомня, че за мен хубостта ти няма никога да остарее...
- Мило, виж! Дървото на Клеопатра! Огромно е. Не очаквах, че то изобщо вирее в Англия! Този квартал все повече ми харесва. Нека капарираме къщата и да останем тук!
Винаги съм била спонтанна в покупките, защото съм родена със своя тайна – ако силно си пожелаеш да имаш света, купувай го на части, докато те изпълни духом! Обичам дърветата. Те са единствените същества, които ни предшестват и надживяват. Затова офертата за кокетната къща с екзотичната, необичайна градина, ме грабна и ме остави безсънна до мига, в който стъпих на новата своя земя. А тя се оказа южна, въпреки влажния мрак на тази страна. От учтивите, сдържани клюки на съседката Морийн, разбирам, че предишният собственик, някакъв италианец, побързал да продаде имота час по-скоро след драматичен развод с невярната си съпруга. И че имал страст към редки дървесни видове, които вкоренявал с нечувана упоритост в хладната почва на двора. Остров в Острова. Избуяло континентално своеволие току до плоското ливадно неодобрение на съседските скучни парцели.
- Никак не обичам големи дървета! – отсича Морийн, впила урочасващи очи в новата ми собственост – при първата по-силна буря например, ей оня чудовищен евкалипт като нищо ще падне и ще размаже колата ми! Как може да е посят точно до оградата? Цялата му корона се надвесва над паркинга. Не можеш да си представиш какви вреди нанасят тези малки остри листа по боята и политурата на моята Тойота. Отвратителна напаст. Впрочем, отглеждането на такова огромно дърво в близост до частен паркинг е незаконно!
Несвикнала на местните скрити заплахи в съседските послания, се опитвам да обясня безсмъртното обаяние, което носи дървото на Клеопатра. Но съм неопитна. Добронамерена. И твърде запалена по джунглата от палми, ананаси и бамбук, гъделичкаща склонността ми към свое пространство. Към лична гора. Към собствен екватор. Който да прокара спасителна граница между дребничкия бит на другите и моята вътрешна митология, докато смъртта ни раздели, отегчена от очакване да намерим общ език помежду си. Свободата и щастието на наивните хора траят точно толкова кратко, колкото завистниците решат да им отпуснат. В моя случай – само две седмици.
- Мило – казва смутено съпругът ми – утре от общината ще изпратят работници да отрежат евкалипта. Постъпило е анонимно оплакване, че расте в незаконна близост до паркинга. Бил опасен за колите на съседите. Поради това, че скоро сме купили къщата и не сме го садили ние, няма да бъдем глобени. Съжалявам, защото ти наистина харесваш това дърво. Ще го махнат преди обед. Докато си на работа. Тъкмо няма да гледаш...
Аз, обаче, гледах. И видях как убиха вечната младост на Клеопатра. А с нея и глупавата ми вяра, че съм откупила с моргидж градината на своята малка свобода...
Марчело изчаква да се стъмни. Той вече отлично познава нюансите на мрака в обичаната от него страна. Тъмнината е истинска само тогава, когато уличните лампи се примиряват с кръглия периметър на своето ограничено осветление. Той заключва италианския магазин и фурната. После се качва в апартамента си над склада. Вечеря домашен хляб с камбозола, прошуто и домати. Почиства праха от акордеона на стената. После излиза и върви към бившата си къща. Знае, че днес са отрязали евкалипта. Стъпките му не оставят следи, защото влагата поглъща всичко. Зад оградата на някогашния му двор новият собственик тихо успокоява жена си на непознат език, произнасяйки думите с отчетливи, приглушени интервали. Марчело се заслушва. Навежда се и събира пълен джоб с остри, смолисти,още живи листа. И си тръгва. Посребрен и невидим като дух на отсечен евкалипт. Защото утре пак трябва да стане в четири часа сутринта. Да говори малко. Да печели много. И никой, да не забелязва присъствието му в тази страна.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 22 October 2014
Фасът бе, фасът бе!
„Фасът бе, фасът бе! Не го хвърляй на земя!
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“
Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:
„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).
Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...
Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!
Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:
- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!
- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:
- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???
- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.
Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:
- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?
- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.
- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!
Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:
-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.
Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!
Здравка Владова-Момчева
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“
Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:
„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).
Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...
Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!
Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:
- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!
- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:
- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???
- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.
Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:
- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?
- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.
- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!
Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:
-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.
Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!
Здравка Владова-Момчева
Monday 6 October 2014
Рехава черга
Навремето, в приказната безтегловност на детството ми, нашите постилаха една рехава черга върху напечения от слънцето чардак, за да мога да подреждам върху нея целия свой куклен свят. Тя беше изтъкана от дреб – жестоко смлял любимите ми цветове в надупчена безхарактерна каша, която, очевидно, трябваше да ме предпази от неравностите на пода. Сиреч, да не ми убива, казваха те. Без да подозират, че убиването вече е приключило. В примирената смърт на багрите, съгласни да се превърнат в постелка с неопределен нюанс, в името на всеобщо присъствие сред злобната, тиха война в правоъгълното обезличаване на рехавата черга...
Днес няма да ви разказвам, а ще ви преразкажа една история, която ви е позната до болка.И която от години разстилат като дребаво килимче пред нас, уж да не ни убива, докато с боси души и чуждоземски, скъпарски обувки вървим към границата на, може би, безвъзвратното си изселение. От кукления свят на надеждите ни. От напечените чардаци на дома. От себе си – право в населенията на привидно големия, но отдавна парцелиран и продаден свят. Където собствеността „България“, с „живописен планински двор и романтична черноморска гледка, поръбена с лозови насаждения, точно под посттоталитарния панелен дизайн на имението, охранявано от яки, квадратни супермени“, се предлага на много изгодна цена. Даже в момента е на изборна промоция. Неможе да не сме забелязали. Та нали загрижените нашенски купувачи ни извикаха по глобалния канал „Планета Земя“ да ги подкрепим в наддаването. Обещаха ни я безплатен ваучер за социални помощи, я чаша студена балканска вода, наточена от струйнослюнните им излияния. Все благини насъщни и ефтини... Да си ги наредим връз рехавата чергица на носталгията и да си ги кътаме до следващата родна разпродажба. Защото ние, модерните, космополитните чергари, с турнато, та курдисано мултикултурно мислене, развлечени от иноезичните дараци на приелите ни със сумтене държави, сме станали дребави от обезцветяване. Та сме се поопоскали откъде идеи как да го реновираме тоя пуст и все по-опустяващ бащин наш имот. Затуй, нека ни е честит сега осембагреният парламент! Да живей пъстротата, в чиито вакхически въртопи, докопалите се до сделката бизнесмени-алтруисти, ще съградят новия ни хотел“Родина“! Ханаанът на емигрантските ни мечти! Гдето, срещу съответно заплащане и съпътстващи количества ракия, по желание на клиента задграничен българин, зората може да го огрее като за пръв път... Даже и от Запад. Гдето, с мажоретна хореография, младите ни сънародници ще маршируват красиво към изхода. И гдето нашето домашно кратко лято ще ни приютява за малко в своя зелен, буренясал резерват. /Все пак прегледайте предварителните осем оферти на новите собственици, може впоследствие да са се променили и обещаните намаления да се окажат невалидни/.
Хубаво ще ни бъде, нали? Едно такова хем българско, хем глобално, хем двуседмично, че да не се разглезваме от традиционното си гостоприемство. Само че, нещо взех да се питам как ще прикрият притежателите ни кратерите край Горни Лом, зейнали с лунна безнадежност върху виртуалната презентация на имота „България“? И как ще го населят с усмихнато и трудолюбиво население, готово на минимална цена да посреща и изпраща своите успели летовници до следващия сезон на домашния ни „Сървайвър“?
Имам идея, обаче! Прекрасно е, че въпреки омодерненото мислене, някои отломки от предишното ми АЗ се обаждат с комплексарски, раболепни шептежи с надеждата да бъдат оценени като полезни. Одобрявам останките, ще знаете. В тях се крие неподозирана мъдрост, непометена от разрухата. Та, мисълта ми е за проклетата рехава черга! Що не я опнем връз дупките, останали след взрива? Че да си наредим отгоре едни сладки Барбита, плюшени депу-татьовци, игриви механични маймунки с лакоми муцунки и разни такива гейо-политически играчки? Че да опашем района с нашенско околомръсно шосе, където на изпроводяк да му друсваме по едно чичово хоро, подпийнали от радост, че пак ще се върнем догодина, да поотупаме чергата, за да не ни убива празнотата под нея... Докато си вярваме, че сме отработили своето право да стъпваме по собствената си земя... И докато има черги да ни залъгват с дребавите си цветове...
Здравка Владова-Момчева
Monday 22 September 2014
Зависимости от независимости
/Посвещавам на българската свобода, на шотландското благоразумие, на малките човеци във Великобритания и на себе си/
Днес е 22 септември, Денят на Независимостта на България. И още, есенно равноденствие, страхотен слънчев антракт в английския сплин, както и неочаквана възможност за мен да остана насаме с мислите си. Да погледам празненствата у дома по телевизията от английския си хол. Да сготвя. Да изпера. И да си направя маска на косата. С няколко думи, независима съм... чак до два часа следобед, когато пак ще се влея в трафика на чужди команди и желания. И ще козирувам да припадък с любезна усмивка на лице. Йес! Слышу! Венсеремос! Не ви ли се струва понякога, че глобализацията е чудесна възможност да усетите и свободата на другите народи, към чиито икономики, финанси и демокрации така неистово се стремите? Да! Вие, вие, там на Балкана, дето доскоро се перчехте с волния си дух и сиромашката радост, че и в земя като една човешка длан има място и хляб за всички ни. Вие и аз... поизстискани, та поизтикани от тази длан къде големия свят, в който днес се гледаме виртуално и се радваме на независимостта си...
Издокарвам се. Голяма работа, че съм сама в чуждото обкръжение! Нали все пак съм българка, генетично вречена да обичам наште планини зелени. И вятъра. И върховете на Рила, Пирин и Родопите. И всички онези неизбродени още места по земята ни, към които ме тегли неутолима носталгия – центробежна и съвсем обратно пропорционална на шанса, предоставен ми от съдбата - да виждам Европа с разните ѝ там Парижи, Виени, Брюксели и Венеции. Да се цивилизовам. Да се изродя. И да цвиля от възторг в точния момент на мултукултурната фукня, завладяла избраните да участват в нея. Зависимостта от независимостта е робство, което дава добър стандарт на съществуване. Стига да гласуваш с подходящо позитивно изражение за обезличаването на себеподобните си.
Защото днес аз трябва да гласувам. Независимо и по съвест. Както ни предупреди мистър Шоу, отговорник на комисията за защита правата на децата в нашето съвършено училище. А, да... и нека все още бълбукащите страсти по току що отминалия вот на Шотландия да не къкрят в хайлендърското крило на колектива ни. Поне на повърхността. Че на всичкото отгоре малката грешница, чиято съдба ще решаваме сега, е оттам. Само от два месеца пребиваваща сред нас. Все още твърде зависима от чувството си за независимост...
- Аша Макферсън, чието крайно неприемливо поведение с груб, провокиращ език разклащат възпитателния процес до пълна анархия и водят до... смях – приключва възмутеното си изложение мистър Шоу. Всички изтръскваме омерзението от смеха по безупречните ревери на саката си.
- Употребявайки натрапчива фраза, която не бих посмял да повторя пред уважавания съвет, момичето системно съсипва концентрацията на внимание в час и това води до крайно нежелателни резултати в обучението на нашите млади дами.
Гласът на оратора се извисява в загрижени, почти бащински трели на лешояд, останал без плячка за малките си:
- В заключение, немога да не изтъкна безкрайната си загриженост за душевното здраве на това дете и предлагам да започнем процедура по освидетелстването му с помощта на опитни психолози. Тази терапия в социална среда ще доведе до смиряването и дисциплинирането на ученичката, чиито маниери благотворно ще се подобрят и ще я интегрират в нашето малко и хармонично общество!
Всички направо се разпадаме от съгласие. Съединението прави силата! Поизлинялата гордост от Независимостта на България в днешния нехаен слънчев ден остава назад в обяздените ми мисли. Сред смръщения кордон на изисканото ни възмущение пристъпва дребновато червенокосо диване, вбило инатести крачета, като дяволски копитца, в девствения паркет на учителската стая:
- Имам пришка на задника – невъзмутимо заявява то – Боли ме и затова постоянно нервнича в час. Друго няма какво да кажа, освен че... имам пришка на задника!
Сред полуприпадналата и обезчестена дамска част на колектива, се извисява мъжественият, жречески глас на мистър Шоу, в който всички се вкопчваме като в пророчество за по- възпитано бъдеще:
- Аша! Излез! Твоите учители ще решат как да процидират по-нататък с теб!
След свитото от упорство шотландче, напускащо британския ни племенен съвет, засвистяват стрелисти, убийствени шепоти, мариновани в традиционно лицемерно съчувствие:
- Горкото дете! Дали не се е побъркало от смяната на обстановката, все пак идва от доста по-груба социална среда. Добре, че Шотландия не се отдели, иначе как само щеше да изгуби шанса си да бъде цивилизована от нас!
- Да, да, шотландците направо се спасиха от себе си с този благоразумен вот!
- Може ли да кажа нещо – стряскам се от собствения си глас, окаменял от някаква генетична, неподвластна на английското цивилизаторство, независимост. Отвъд настоящето. Чаак в историческите корени на вечния балкански „Сървайвър“...
- Мисля – с неопитомима категоричност заявявам аз – че това дете просто казва истината! Замислете се буквално, колеги, ами ако тя всъщност има пришка на задника, пардон, на неудобна част от тялото си, която ѝ причинява дискомфорт в часовете? Поставете се на нейно място. Децата не лъжат. Те само използват вродената си независимост, за да назовават проблемите с реалните им имена.
В потресената тишина на цивилизаторското леговище се разщъкват първични и хаотични, членоразделни съмнения. Сред тяхното колебливо щъпукане, усещам, че двете с Аша Макферсън сме победили. След два часа, независим лекарски екип потвърждава твърдението ми. Психолозите се оттеглят от плячката си с учтива омраза. След още час, аз вдъхновено целувам аромата на есенните рози в градината си и възторжено си мисля, че ти БЛАГОДАРЯ, МИЛА БЪЛГАРИЙО! Ти ме съгради с любовта на майка и суровостта на мащеха, а после ме благослови да остана дете, зависимо единствено от вътрешната си независимост. Твое дете, въпреки пришката на живота, обезобразила някои неудобни места по душата и тялото ми. Днес разбрах, че и цивилизованите имат такива работи, само че не им стиска да си го признаят! А аз съм Здравка Владова-Момчева, все още свободна и поради днешната ти дата!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 2 July 2014
Лятото беше в четвъртък...
Ако изобщо в Обединеното кралство има благодатни четвъртъци, то това ще да са летните такива. Рядкост, граничеща с всеобщо подивяване. Сякаш радостта от живота насилва соковете на растежа в блюдкавите тела на кралските поданици и те трътват възторжено с колите си насам-натам. Като ензими в затопления метаболизъм на влечуго.
Ще се учудите колко псувни може да си навлече една руса пришълка от Балаканите, която честно и почтено иска само да отиде на работа в такъв ден, в който без психологическа подготовка спрямо слънцето, не е препоръчително да се излиза от къщи. Всичко започва с неясно заплашително боботене по съседните улици, откъдето, като ято раздразнени оси се събират авто-нерваци, разголили до неузнаваемост синкави телеса зад воланите на бензиновия хаос. Артериите на страничните пътчета се напльокват като пиявици по стройната снага на магистралата и музики, остървени в очакване за нещо прекрасно, което може да се случи единствено извън офиса, таман в работно време, огласяват тоталната невъзможност на населението да се отдаде на мързел, опушен в барбекюта... И още нещо... Защото, по английските правила става точно така – изкушението да имаш малко лято идва неотменно в четвъртък – докато уикендът може само да те удави в дъжд, студ и покруса, набъбнала в хамбургери, подгизнали от топла бира.
Аз вече съм един философски настроен полуостров. Просто няма начин да се врътна в нескончаемата крива на Острова и да се поддам на всеобщата паника от глобалното затопляне на времето в рамките на двадесет и четири часа. Знам, че отпуската наближава и съвсем скоро ще църна гумите на колата си по реотанните магистрали на Европа. Където лятото е понятие, в което разтваряш каменната сол на пресованите сълзи и горещо целуваш усещането, че всеки следващ ден е... четвъртък.
- Едва успях да намеря слънцезащитен крем с фактор 35 в тази навалица по магазините – казва Робърт Лонг, проточил макаронени пищялки в застоялата мараня на учителската стая – нямам никакво намерение да изгарям в жегата, както напрвих миналата година. Порозовявам, разбираш ли? В тенис клуба ми това се приема за проява на лош вкус.
Загриженото одобрение на присъстващите озвучава началото на деня с еволюиращо сумтене. Зад плътно спуснатите завеси на офиса мракът оцелява с последни усилия.
- Имам свободен час – с оперирано откъм английските нерадости равнодушие, съобщавам аз – ще свърша малко административна работа. Вземам си папките и излизам навън. Ако потрябвам на някого, да ме търси под рододендроните в двора. Имам нужда от фотосинтеза. Розовото е любимият ми цвят.
Ако случайно живеете в Англия, имате крещяща нужда от фотосинтеза и розовото е любимият ви цвят, тогава, знайте, че не сте в безопасност и че вроденият европейски наивитет няма да ви спаси. Нито от това, което ще последва. Нито от насекомовата краткост на живота му. Нито от самите вас, които ще се озовете в собственото си небрано балаканско лозе с шепа дъжд, лисната в лицето, след като прочетете моето неочаквано продължение...
Аз оживявам под слънцето. Купчината хартиени задължения, осенчили езическите изблици на светлина около мен, само ме мотивира да остана пригвоздена в рутината на мазохизма.Защото в края на всички професионализми, перфекционизми, работохолизми и интелектуални есхибиционизми, ме очаква най-щастливият ИЗЪМ в годината. ИЗЪМЪТ на пътуването към себе си. В благодатните четвъртъци на краткото ми ваканционно лято. Когато цялата ще се превърна в алтруизъм и изобщо няма да ми пука, че сега се налага да бачкам, рутя, направо да ора през проклетата документация, сплескана като ларва под изкушението да се излюпя наново в отпускарската амнистия на живота. Ох, разписах се на грешното място...
- Разписваш се на грешното място – прецизно констатира Робърт Лонг, разперен като чадър над неистовите ми усилия по административна лоялност – виж, тази графа е за родителите. Ти трябва да си отзад. На последната страница. Където подписът ти да послужи като точка в заключително изречение. Никой нищо да неможе да отнеме или добави към изложението. Така се пресича излишната комуникация. Останалото е въпрос на тренинг и предотврятяване на ненужни емоции...
- Тенкс, Роб – рутинно мрънвам под нос – я мръдни на сянката, че ще порозовееш от слънцето. Секундновековната тишина около мен ме смъдва с усещането за нещо чрезвичайно. За нещо неповторимо. Уникално-четвъртъчно. Като внезапно излитане на душа от неподготвено за полета и тяло. Кратък кадър в забавен каданс плъзва пред погледа ми размекната от слънце действителност, пробутана от Робърт върху парче измачкана хартия. Материализирано чудо, изписано с криви и грешни кирилски букви, нагъчкани в пространството на листа. Като бездомници, настанени във временен приют от социалните служби на слънчасал английски ум: „Не отминавай никой обишам те. Пришепанто от гляс, оши, мъльчание. То идва от далечшни разтаяниа и от ранена свтлина истича“. Липсата на чадъри в ярък летен ден е сигурен залог за слънчев удар. Единственото спасение може да дойде само чрез дъжд.
Днес вече е утре. Вали. Всички вчерашни душевни изкълчвания понаболяват. Но малко. Понеже е мокро. И всичко си идва на мястото чрез приплъзване.
- Виж, Роб – започвам конфузния разговор в удобен, шептящ момент – аз, всъщност...
- Ти всъщност си оплескала цялата документация, дарлинг – невъзмутимо ме пресича колегата ми – още вчера си помислих, че така ще стане. Няма нищо по-лошо от слънцето! Предлагам ти веднага да седнеш и да си оправиш нещата, защото ми писна да те покривам пред шефката, когато се захласнеш по лятото. То беше в четвъртък, нали така? Сега искам да ми потвърдиш, че до пет часа днес ще си готова с годишните оценки. Иначе, ще се оплача! Разбираш ли?
Разбирам. Никога не съм била по-разбираща. Отварям последната страница. Подписът ми служи като точка в заключително изречение. Никой нищо неможе да отнеме или добави към изложението. Пресичам излишната комуникация. Останалото е въпрос на тренинг и предотвратяване на ненужни емоции. Понеже... лятото беше в четвъртък.
Здравка Владова-Момчева
Thursday 19 June 2014
Внимание! БОБардировка!
Замисляли ли сте се каква огромна роля играе бобът в нашия кратколетен живот? Не се шегувам, напоследък имам чувството, че определено го подценяваме. Залисани в разните му там проблеми, забравяме за философските измерения на варивата, довели до нашата поява в света, именно защото предците ни са ги похапвали в името на своето дълголетие и генетична издържливост.
Много обичам боб. Ама такъв, шарен, дето се огребва по тигана, запържен с чесън и мерудийки, като истинска ода на радостта от живота, без правила и възпитани задръжки. Защото това е едно музикално растение, както обича да констатира моят свекър. Чрез него можеш да въплътиш какви ли не мелодии по всяко време – от ноктюрно по пълнолуние, до марш в определени дестинации на къщата ти, където дори и царят отива сам. И се отдава на интелектуално усамотение, придружено с мечтателни въздихания... Мъдрост и сантимент! Това е бобената кауза в нашето виртуално съществуване! Старомодна вибрация в личния ни свят, обгазен от модерните емисии на диетичните ни помисли и въжделения!
Затуй, когато дойдох да живея на Острова, усетих поне една допирна точка с манталитета на местното британско население. Общата ни любов към боба! Да! Говоря за онази оваляна в кетчуп пихтия, люсната, сякаш по невнимание,връз яйцата и бекона в пълната английска закуска. Вярно е, че консервата не можа докрай да ме убеди в автентичността на вкуса, а вироглавият индивидуализъм на балканските бобени зърна ме държи и до ден днешен в неутолима носталгия... Но все пак, в преварената каша на еднаквостта, запечатана в метална кутия с трайност до 2018 година, аз усещам едно послание от безвъзвратното минало на Човечеството – като ви свършат сушито и ноазетите по парижки, яжте бобец, мили хора! Това е чиста енергия, която ще ви отстреля напред в бъдещето,право в мишената на лелеяното оцеляване! Прекрасно е да се живее с такава надежда, нали? Обаче, както разбирам от публикациите в пресата, някои искат и нея да ни отнемат! Защото, на заседание на британския парламент, заместник министърката на енергетиката и климатичните промени, баронеса Сандип Верна, категорично призова целокупния английски народ към по-умерена консумация на боб, във връзка със сериозната заплаха от разширяване на дупката в озоновия слой на планетата, вследствие на газовете, отделяни от поданиците на Кралицата, поради прекаленото ядене на боб! БОБардировката на и без това отровената ни атмосфера, била предотвратима единствено чрез намаляване производството на консерви с вредното вариво, чийто брой напоследък нараснал до скандалното число от 411 милиона за година! Това безобразие трябвало веднага да престане! Парламентът на Кралството на всяка цена трябвало да разреши наболелия философски проблем между битието и съзнанието на данъкоплатците, егоистично заделящи по някое пени в полза на ефирната си прехрана, костваща глобалното обгазяване!
Почувствах се като абсолютна престъпничка! Защото, не стига, че е неделя, ами в пръстеното гърне във фурната на островната ми печка предателски къкри смилянски боб с джоджен и сланина, по желание на моите гости Ема и Антъни Банкс, върли любители на българската народна кухня, довели за няколко часа и внука си Джейк на кратка среща с нашенската храна.
- Не смей да ни залъгваш с английско печено, дарлинг! – нежно, но категорично заявява Антъни – не ти се удава, липсват ти първите двеста години! Направи ни нещо от твоята географска ширина – такова пъстро, с много подправки... като разговор на твоя език. Уж нищо не се разбира, а накрая всички са доволни!
- Ок, май френд – отговарям аз – ще сготвя една рецепта на хиляда и триста години – с риск да БОБардираме озоновата дупка, заклевам се, ще ви хареса!
- Не се преуморявай, моля те- добавя възпитаният ми приятел- ние с Ема просто искаме да опитаме различно ядене. Но мъничко, просто така, заради разнообразието. Нали Великобритания е остров на хиляди национални кухни. Коя беше нашата, вече забравих...
- Аз пък съм гладен! – боботи Джейк, замотан в краката ми, вперил кръгли очи в тумбестия търновски гювеч, замаян в газова, ароматна жега – кога и какво ще ядем?
... По червената битова покривка се върдалят смирени остатъци от чесън и хляб. Ухае на ракия и леност. Пъстрите глинени гаванки пред гостите ми са празни. Светът се утомява в равновесието на разговорите, опитомен като манастирски котарак. Пладне е. Всички сме у дома. Макар и в чужбина. Макар и в престъпно затишие преди големия бобен взрив.
- Дядо, ти уж не беше гладен, а всичко си изяде! – сънливо се учудва Джейк. Децата са единствените мостове за истини в този лъжовен живот. Възрастните са реките, които ги отвличат в утаените си подмоли :
- Да изядеш храната си, когато си на гости, е израз на учтивост към домакинята, дарлинг – наставя Антъни, моментално завърнал се в лицемерието. – Какво трябва да кажеш сега на Здравка?
- Благодаря! – хлапето автоматично пораства в англичанин – много беше вкусно. Може ли да споделиш тази рецепта с баба?
Искам да я споделя, бе Джейк, наистина искам! Ама как да престъпя алармиращия призив на баронеса Сандип Верна, как? Нали нахалните ми готварски умения пак опряха до пустия боб наш насущний, дето измести неделното печено на англичаните вдън гори тилилейски и греховно ме изкуши да наруша дебатите от парламента в името на едно островно – континентално приятелство. Нали като го сготви баба ти проклетия боб пак ще обвинят нас, българите, че сме подвели британците с балканските си манджи да БОБардират атмосферата... Не ща Човечеството да пострада заради сънародниците ми. Ний, в България, сме развили имунитет, разбираш ли, Джейк? Дупка до дупката отгоре и отдолу – туй озони, пътища, депутати... Хич не ни дреме какво дишаме и какво обгазяваме. Ама вий сте друга работа.Изнежени сте! Свикнали сте на протекции. Оправете си първо консервената индустрия. Регламентирайте допустимите количества боб за готвене чрез закон. Наложете и глоби ако трябва. Пък аз после ще споделя рецептата. По-безопасно е някак си, като има правила. Инак, тайно пак ще ви готвя. Кво да ви правя! Нали все пак останахме приятели, след като оцеляхме след Големия Взрив на вкусния бобен обяд... И сега нямаме друг избор, освен да се гоним нагоре – надолу като неуврели бобени зърна в блудкавата чорба на глобализацията!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 11 June 2014
Кафе еспресо, а ла Артурка!
Преди четиринадесет години в личната ми английска територия имаше само едно кафене. То беше в Уиндзор и нямаше маси за сядане отвън. Затова пък, работеше по собствена логика. В най-пиковите туристически часове и поради липса на заинтересовани клиенти, заведението самотуваше наполовина отворено...
Винаги съм била стръвна кафеджийка. Дотогава не бях обитавала острови и изобщо неможех да си представя как една бивша империя не е погълнала заедно с покорените от нея територии и глътка от ароматната традиция с интоксикиращо име – „кахве“ – „да поговориш с Бога“. Сякаш с първото посръбване на вкуса от сварените цели зърна, неговият кръстник, султан Сюлейман Великолепни, усетил есенциалния смисъл на битието. Което нямало как да продължава напред, ако връзката с Всевишния не можела да се осъществява ежедневно по нишката на благоуханната пара, извита като арабеска над чашка гореща тъмнина.
Днес имаме глобализация и безжични телефони, а връзките с висши и низши са въпрос на секунди, докато поглъщаме течен кофеин, подслаждан или вгорчаван от думите ни. С които обезсмисляме насладата от говоренето с Бога и повишаваме кръвното си налягане с илюзията, че сме се събудили за новия ден, убеждавайки Шефа в своя безапелационен професионализъм.
В желанието си, поне за малко да се отвържа от всичко това, се търкулвам за уикенда като пъргаво кафеено зърно из провинцията на Англия. Без надежда да пусна корени там. Само заради мечтата... да изпия едно еспресо на океанския бряг.
През вещерските мъгли на Корнуел валят екскалибури и със звънтящи остриета насичат доспехите на пространството - мокри артуриански фрагменти за преситени туристи, зацепили в дъжда с надеждата да си платят за опияняваща легенда в края на седмицата. И после да отнесат у дома малко поизстинал тейкауей за душата, която с годините става все по- претенциозна. Защото цените на сантименталните и капризи неимоверно нарастват. Забелязали ли сте, че консумацията на митове изисква добър хотел, с лъскав ресторант и непременно романтична гледка към материализираното туристическо предание на вековете? Аз го разбирам чрез дискретния кикот на сметката след изисканата вечеря, отнесла половината от месечния ми доход в носталгията по миналото. Като солидна пенсия за крал Артур и стоте рицари от кръглата маса. Не съм единствената, която ги субсидира. Светът разчита на своите запаси от епос. За да не се налага да озлатява нови легендарни емисии. Криза е. И няма време за зачатие на съвременни герои.
- Героят Артур се появява в хрониките на Англия по време голяма опасност. През 10 век е трябвало да бъдат защитавани християнските ценности на Корнуел. Местните крале са бранели територията и хората си от много нашественици. След римляните, които напуснали тези земи, останал един единствен въпрос – кой ще владее по-нататък историята на този прекрасен кът до океана?
Задъхана от усилието да изкача серпантините покрай разядените от сол и влага стени на Тинтаджел касъл, спирам до малка група туристи, скупчени около смущаващо красиво момче. Житени расти пълзят по раменете му като пшеничени змии, опитомени от благородната хубост на лице, сякаш изваяно от длетата на вековни гени. Или гении? Защото припламването на вечност в преходността на човешката плът е събитие, което заслужава поне минута възхищение. Колкото и да жадуваш за чаша еспресо на океанския бряг. Колкото и отегчено да си пълзял по склоновете на една комерсиализирана легенда. Стиснала билета за атракцията в потната си длан, се присъединявам към слушателите. И впивам поглед, заедно с настръхналите момичета, право в синевата на тези спокойни, изконни очи, вгледани в нещо невидимо и отвъдно. Което може да се усети само в думите на онези, родени да го преведат през камелотските лабиринти на древните си души. Да го докоснат до други. И да го отнесат със себе си. До следващо прераждане в бъдещето.
- Изобщо, имало ли е крал Артур - с разграчено любопитство навлизам в аурата на смълчаното слушание, което като тълпа около трубадур, обгръща царствената фигура на разказвача.
- Аз вярвам, че е съществувал - със смирена учтивост ме облъчва той – всяко време ражда своите лидери. Крале или просяци, рицари или монаси. Няма значение. Когато е нужно, човек може да създаде и сам нещо свое, и да го нарече истинско. Останалото е въпрос на предание.
С почти средновековно почитание очарованата група заситнява след необичайния гид. Океанът лизва с кучешка вярност проядените скали в подножието на крепостта. Време е за снизхождение в себе си. В романтичния антракт на душата, превила колене в очакване да я погалиш с размисъл. Чрез тънката пара на заслужено постмитологично кафе...
Миниатюрната чайна на Тинтаджел касъл бъка от посетители. Опашката се вие извън вратите, смирена в стоическо търпение за чаша отмора. Сепната спирам пред витрината със сладкиши, където най-сетне достига моят ред и на съвсем съвеременен английски моля Красавеца с Растите, завърнал се в скучното си амплоа на барман, да ми приготви едно дълго еспресо. Дългоочаквано от мен. Дългомечтано. И дългозаслужено.
- Незнам как се прави дълго еспресо – смутено заеква Той – да го заместя ли с традиционно?
- В никакъв случай – подскачам като ужилена от толкова много реалност след възкресеното минало. И то точно от Него, само преди час, сред старинните зидове! – Искам дълго еспресо! И нито капка заучена традиционност. Вие го казахте горе! Когато е нужно, човек може и сам да създаде нещо свое и да го нарече истинско. Готова съм да платя, за да Ви покажа как се прави това!
- Добре – отдръпва се усмихнато Рицарят на Пшеничните Расти – покажете ми. Много съм любопитен.
Пред стаеното негодувание на озадачената тълпа, превземам бара и с европейско нахалство наблъсквам в лъскавата машина ароматна доза смляна кафееена стръв. За шарани и китове! За русалки и магьосници! За мечтатели и вярващи! За ловци на митове с угнетени от туризма надежди!
- Нека наречем произведението ми „Еспресо, а ла Артурка“ - съвсем делово предлагам аз – Вие, с Вашата хубост, можете да въплътите Краля, от Когото всеки ще иска да купи своя Граал с кафе. Напълно заслужено безсмъртие. Макар и само за миг под слънцето.
Сред смаяните физиономии на втрещената опашка, кой знае защо, съзирам смутени Гуиневири, издразнени Ланселоти и недоумяващи Пърсивали... Сърове и лейди с картонени доспехи.Отминавайки край тях, тайно се усмихвам в себе си. Прости им, Господи, че повярвали в двадесет и първия век, те всъщност не осъзнават, че отново могат да бъдат уникални!
Здравка Владова-Момчева
Monday 19 May 2014
Език свещен... и някои бради
... Имало едно време един царь...
Вие спомняте ли си как е навлязъл майчиният език в съзнанието ви? За мен той беше пра-бабин. Като напев от звуци, чрез които в детската ми глава светът зашепваше на омайващо старинен български. Имах в изобилие кóньове и влъци, русалии и патерници (гъсталаци), речки (рекички) и корийки (горички), през които препускаха царьове с маждраци, вбити право в сърцето на изгрева. За да му изкапе душата в земята и да напълни житото с хляб... Че да мога да усетя от него вкуса на езика си.
- Кажи, дъще, ааааа и с първата хапка ще ти доде слово за чудо и приказ!
Сляпа като пророчица, вперила мъртви очи в отливите на миналото, прабаба ме отглеждаше като цвете. По нежните ми корени потичаха сокове, които ме изпълваха с тембри и думи, сияйни от радостта на проговарянето. Чиста светлина, която ме превръщаше в реч. През мене преораваха столетия. Идеха бранни слави и си отиваха опозорени в предателства. Раняваха ме проклятия и ме спасяваха триумфи на чест и достойнство. Пееха мътни години и влачеха тънички надежди за бъдащност чрез любословие. АЗЪ преминавах през БУКИ и с несигурна ръка графисвах ВЕДИ по прощъпулника на писането. За да имам ГЛАГОЛИ –то, с което да изкажа, че се научих да принадлежа и обичам. Да се поклоня и смиря пред сътворението на душата си, въплътена в букви от един Философ, дръзнал да ословеси народа ми, сред който е трябвало да бъде моето българско спасение...
- Абе, щом твърдиш, че прабаба ти е тооолкова извънредно стара, тя със сигурност помни времето, когато е била маймуна – цапардосва ме в спомена кривогледият ми приятел Роко от Голямата група на детската градина, наведен съсредоточено над пластмасовия строител – няма начин да не е участвала в еволюцията. Нали знаеш, че татко е учен? Той ми е разправял, че още преди да проговорим на български, всички сме били маймуни. Мъже и жени. Целите космати. И с бради. Висяли сме на тях по дърветата. Чак като сме натежали от ядене, брадите се скъсали, козината ни се одрала и ние сме пропаднали на земята. Голи голенички! Тръгнали сме по света да търсим България, а за да се разпознаем сред чуждите някогашни маймуни сме приказвали на български. Да се чуваме отдалеч и да не сбъркваме посоката...
Точно посоката ми убягва днес, мили Роко. Срещам разни Българии и разни Европи, където всичко е визии и се плаща в евра. Своите не искат да се разпознават сред чуждите. Използваме речта на тялото. Две напред, едно назад, кандил встрани, миндил по гръб! Нали маймуните могат да запомнят и употребяват до трихиляди човешки жеста! Никой няма нищо против брадите, на които сме висели, преди да се усетим мъже или жени. Голи или космати напредваме в просеката на хляба, по която не изтичат изгреви, за да усетим вкуса на езиците си. А ти ми пишеш по Фейсбук на латиница да подкрепя с гласа си вота на брадатата певица от Австрия, нищо, че съм пресипнала от крясъци против нея. Защото, всички трябвало да станем Кончити с вурстове, които незнаем как да използваме. BECAUSE WE ARE UNITED! WE ARE UNSTOPABLE! И аз те копирам до приятелите си, окачам треснатите им от изумление ченета с плахо наболи бради обратно по виртуалните дървета на нео-еволюцията и чакам с надежда да натежат от преяждане на генномодифицирани наденици. Евровизиалните ефекти на пресищането! Безсловните имат ли право на спасение чрез пропадане на земята? Нищо, че козината им ще се одере! Нищо, че ще се видят голи-голенички под слънцето!
Защото имало едно време един български царь... Толкоз отдавна било, че не му се помни името... Ама той много искал да направи нещо за душите на хората си. Затуй намерил вълшебен конь и препуснал през патерници, речки и корийки право към изгрева що като златно петало удрял в очите на слепия му народ. Па седнал там, под петалото и заплакал. „Що плачеш царьо български?“, питал го един Философ, като минавал наблизу. „Немам си спасение за тие люде, дето се раждат и мрат в тъмотия“, рекъл царьот, „нема кой да събуди душите им!“. „Аз ще да ги събудя!“, велил Философът и извадил от торбата си буквите. “ Видиш ли царьо честити, таа първата е А-то, що се изписва като кръст. Ако я топнеш у златно мастило людете ти ще прогледнат. Ще те списват и поменуват, дорде има изгреви на тоа свят и дорде има думи на человешките езици...“
... И аз не помня името на царя. Борис ли беше или Михаил? Ама ти го поменувам по Фейсбук, скъпи Роко. Пиша на кирилица, с прабабино слово. И се моля на Философа, дето се сплавил в петалото на изгрева, па станал светец. Моля му се, Роко, с тие български думи:
„Отче Кириле, Свети Константине,
Да се златѝ Твоето име, да бъде Твоето слово!
Насъщната ни реч дай ни днес и опрости нам буквите ни,
на които всички оставаме длъжници. И изведи нас от забвение,
но отведи ни към България, защото нейни са силата и славата, и думите в началото на всеки от нас.
Амин!“
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 12 March 2014
Предай нататък...
/На Жанет и Джанет/
- Първо добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие. После слагаш вътре яйце. Разбиваш до хомогенна каша. Пак чакаш двадесет и четири часа. На третата сутрин, сипваш канела и джинджифил. На четвъртата – печеш. Намисляш си желание. Ама много силно желание! Такова, дето е врасло в душата ти до превръщане в теб самата... Като изпръхне Ватиканския сладкиш, чупиш от него и ломиш от себе си... да останат само трохите. Тях ги изяждаш. А парчетата раздаваш на приятели. На такива, които са вървели с теб поне донякъде в пътя ти. Иначе, няма да сработи магията. И да са се смълчали напоследък приятелите, важно е да знаеш, че ги е дръпнало встрани някое, тяхно си, бедствие... Та им трябва време да се съвземат. И парче от тебе. Да ги върне в живота. Че да преминат. Че да преминеш и ти...
- Ами няма ли да вкисне тоя сладкиш – питам аз, стиснала телефонната слушалка с рамо и буза, докато нанасям последни тушови докосвания по безкрайната си лява мигла – то голямо кепенене му трябва, голямо чудо!
- Чувай аз какво ти приказвам, а то чудото само ще стане – с умоляваща убедителност настоява Жанет отсреща – не сме приятелки от вчера и не се харча залудо да ти звъня от България, за да те занимавам с глупости. Вече немога да се надявам на друго. Уморих се да бъда човек. Вкопчвам се в шанса да бъда за малко Господ. Затова се обадих. Да ти подам едно виртуално парче. Пък ти, ако имаш приятели там, просто предай нататък...
Затварям телефона с мътна вина, че не попитах Жанет какво и тежи. Някога, много отдавна, с нея си казвахме всичко. Битието някак излиташе като пъстър балон към слънцето и го омацваше в цветове като скафандър от емоции. А ние продължавахме да се надяваме, че всичко ще се оправи. Че лошото „днес“ е вчерашният кошмар на щастливото ни“ утре“.
Животът е неумолим като смъртта. Убягваш му с каквото и както можеш. Увереното бръмчене на японски двигател в купето на удобна кола пъха в ръцете ми волана на моментна сигурност. Аз съм успяващ човек! Изпреварвам себеподобните с възпитана елегантност и чар. Светът ме харесва! Камерите ме обичат! Нямам отражение, защото съм... вампир! Какви са тези глупави изводи в края на мантрите за просперитет, които си повтарям? Нима упоритата работа на Джанет Даш, блестящата водеща на клуба по позитивно мислене, в който членувам, излитат през прозореца като дим? Невъзможно! Ето, затова трябва да продължавам редовно да посещавам тези сесии! Правя го два пъти седмично. Обажданията относно чудодейни рецепти за Ватикански сладкиши не са предвидени. Те само разстройват мотивацията към успеха.
- Днес всички изглеждате перфектно – констатира с холивудска усмивка ослепителната ни менторка. – Изабел, новата прическа те подмладява с десет години! Анджела, маникюрът ти е произведение на изкуството! Джеймс, диетата за отслабване действа за теб със скоростта на светлината!
Някакъв трескавичен реализъм, вмъкнал се нагло чрез телефонната връзка с България, ме кара да се вгледам в другите през ледовете на комплиментите, през кухата микрофония на изречените думи. Без розови очила. С моите някогашни, детски очи. Които бяха безмилостни заради силата да бъдат истински. Аз и те – жадни за скъпоплатени лъжи - състезатели със себе си.
- Днес ще си говорим за справянето с тежки житейски ситуации – обявява Джанет и непоклатимото и присъствие изпълва залата с екзалтирано мълчание като пред обявяване на „Оскари“. – Преди да започна лекцията, обаче, искам настойчиво да ви припомня, че ВИЕ сте тези, които владеете живота си, ВИЕ избирате дали да се разплачете след загубата на близък, ВИЕ решавате колко щастливи да бъдете! ВИЕ и само ВИЕ!
Омайващата инжекция егоизъм постепенно постига обичайното си въздействие. Всички се скупчваме, като напарфюмирано стадо около стройната си медногласа пастирка и от тилилейските гори на душите ни изпълзяват гладните вълчета на несбъднатите ни амбицийки, неосъществените ни отмъщенийца и безсънните ни мечтички. НИЕ пожелахме мъжа и жената на ближния си, после имота му, после роба му, после осела му... НИЕ убихме/доброто/. НИЕ излъгахме/злото/. НИЕ откраднахме/ братовото си първородство/. НИЕ сме всичко, което неможем да бъдем. Защото сме късметлии, че посещаваме този курс! За какъв Ватикански сладкиш ставаше дума?
- ... и за този, който, обичайки себе си, се обрича на абсолютен успех! – завършва с апломб неотразимата Джанет.
Повлечена от възторга на групата, преминавам през претъпкания коридор и сред гълчавата на бъдещи милионери, бизнесмени и окрилени домакини, усещам острия хлад на настъпващата вечер. Забравила съм шала си, каква досада. Да се върнеш обратно в чуждата екзалтация, понякога е пресищащо преживяване. Под угасените прожектори на смрачената зала се препъвам в нагърчена, смачкана фигурка. Джанет Даш, ослепителната ни допреди минути менторка, хлипа в разтъканите си си коси, а пластове грим, като археологически нива на погребано отчаяние в ерите на натрупано лицемерие, плискат тинята си по набразденото и лице.
- Господи, скъпа – хвърлям се към нея с отработено съчувствие в холивудски стил – какво ти е? Какво се случи с теб само за пет минути?
- Джон, съпругът ми, има авантюра с по-млада жена. Дебеличка една такава, с мазни коси и татуировка на рамото. На пръв поглед – никакъв шанс за успех – а виж как овъртя переспективния ми мъж! Той настоява за развод. Иска да се изнеса от къщата колкото се може по-скоро. Да продам бижутата си. Да се издържам сама, да бъда обикновена, да се науча да готвя...
Завръщането в себе си боли. Затлъстелите духом го знаят. Душата е само дихание. А курсовете по позитивизъм са хелий, за раздуването и в шоуто на живота. Ако си се насмукал до пръсване с този газ, твоят писък звучи като смях. Грешна схема, изискваща спешно спасение.
Изтичвам до барчето и светкавично купувам първото подобие на домашен сладкиш, което попада пред погледа ми. После разкъсвам целофана в нервна битка за малко автентичност. Полагам парчето пред разплаканата тюторка и с цялата искреност, която огребвам от отеснялата си душа, започвам да нареждам:
- Това е Ватикански сладкиш. Прави чудеса! Донесох го за теб. Ако хапнеш от него, каквото и желание да си намислиш, ще се сбъдне! А рецептата е следната: Първо, добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие... И мислиш за приятелите си. И предаваш нататък. Много е важно да предаваш нататък! Ти имаш ли приятели, Джанет? Имаш ли приятели?!
xхх
За пръв път бързам да се прибера у дома. Трябва да се обадя на Жанет. Зная, че тя ме чака, изопната в жицата на божественото си приятелство. Само да намеря пътя. Правата отсечка от залата до къщата ми е в ремонт. Потъвам в адско, объркващо задръстване. Набирането на чуждестранен номер по мобилния телефон е скъпо усилие. Но аз го правя:
- Ало, Жанет! Тази вечер предадох нататък! Чуваш ли? Остана ли ти още от Ватиканския сладкиш? Може парченце, но ми го прати, мила! Да! Точно сега! В трафик съм и умирам от глад, а няма кой и с троха да ме нахрани...
Здравка Владова-Момчева
- Ами няма ли да вкисне тоя сладкиш – питам аз, стиснала телефонната слушалка с рамо и буза, докато нанасям последни тушови докосвания по безкрайната си лява мигла – то голямо кепенене му трябва, голямо чудо!
- Чувай аз какво ти приказвам, а то чудото само ще стане – с умоляваща убедителност настоява Жанет отсреща – не сме приятелки от вчера и не се харча залудо да ти звъня от България, за да те занимавам с глупости. Вече немога да се надявам на друго. Уморих се да бъда човек. Вкопчвам се в шанса да бъда за малко Господ. Затова се обадих. Да ти подам едно виртуално парче. Пък ти, ако имаш приятели там, просто предай нататък...
Затварям телефона с мътна вина, че не попитах Жанет какво и тежи. Някога, много отдавна, с нея си казвахме всичко. Битието някак излиташе като пъстър балон към слънцето и го омацваше в цветове като скафандър от емоции. А ние продължавахме да се надяваме, че всичко ще се оправи. Че лошото „днес“ е вчерашният кошмар на щастливото ни“ утре“.
Животът е неумолим като смъртта. Убягваш му с каквото и както можеш. Увереното бръмчене на японски двигател в купето на удобна кола пъха в ръцете ми волана на моментна сигурност. Аз съм успяващ човек! Изпреварвам себеподобните с възпитана елегантност и чар. Светът ме харесва! Камерите ме обичат! Нямам отражение, защото съм... вампир! Какви са тези глупави изводи в края на мантрите за просперитет, които си повтарям? Нима упоритата работа на Джанет Даш, блестящата водеща на клуба по позитивно мислене, в който членувам, излитат през прозореца като дим? Невъзможно! Ето, затова трябва да продължавам редовно да посещавам тези сесии! Правя го два пъти седмично. Обажданията относно чудодейни рецепти за Ватикански сладкиши не са предвидени. Те само разстройват мотивацията към успеха.
- Днес всички изглеждате перфектно – констатира с холивудска усмивка ослепителната ни менторка. – Изабел, новата прическа те подмладява с десет години! Анджела, маникюрът ти е произведение на изкуството! Джеймс, диетата за отслабване действа за теб със скоростта на светлината!
Някакъв трескавичен реализъм, вмъкнал се нагло чрез телефонната връзка с България, ме кара да се вгледам в другите през ледовете на комплиментите, през кухата микрофония на изречените думи. Без розови очила. С моите някогашни, детски очи. Които бяха безмилостни заради силата да бъдат истински. Аз и те – жадни за скъпоплатени лъжи - състезатели със себе си.
- Днес ще си говорим за справянето с тежки житейски ситуации – обявява Джанет и непоклатимото и присъствие изпълва залата с екзалтирано мълчание като пред обявяване на „Оскари“. – Преди да започна лекцията, обаче, искам настойчиво да ви припомня, че ВИЕ сте тези, които владеете живота си, ВИЕ избирате дали да се разплачете след загубата на близък, ВИЕ решавате колко щастливи да бъдете! ВИЕ и само ВИЕ!
Омайващата инжекция егоизъм постепенно постига обичайното си въздействие. Всички се скупчваме, като напарфюмирано стадо около стройната си медногласа пастирка и от тилилейските гори на душите ни изпълзяват гладните вълчета на несбъднатите ни амбицийки, неосъществените ни отмъщенийца и безсънните ни мечтички. НИЕ пожелахме мъжа и жената на ближния си, после имота му, после роба му, после осела му... НИЕ убихме/доброто/. НИЕ излъгахме/злото/. НИЕ откраднахме/ братовото си първородство/. НИЕ сме всичко, което неможем да бъдем. Защото сме късметлии, че посещаваме този курс! За какъв Ватикански сладкиш ставаше дума?
- ... и за този, който, обичайки себе си, се обрича на абсолютен успех! – завършва с апломб неотразимата Джанет.
Повлечена от възторга на групата, преминавам през претъпкания коридор и сред гълчавата на бъдещи милионери, бизнесмени и окрилени домакини, усещам острия хлад на настъпващата вечер. Забравила съм шала си, каква досада. Да се върнеш обратно в чуждата екзалтация, понякога е пресищащо преживяване. Под угасените прожектори на смрачената зала се препъвам в нагърчена, смачкана фигурка. Джанет Даш, ослепителната ни допреди минути менторка, хлипа в разтъканите си си коси, а пластове грим, като археологически нива на погребано отчаяние в ерите на натрупано лицемерие, плискат тинята си по набразденото и лице.
- Господи, скъпа – хвърлям се към нея с отработено съчувствие в холивудски стил – какво ти е? Какво се случи с теб само за пет минути?
- Джон, съпругът ми, има авантюра с по-млада жена. Дебеличка една такава, с мазни коси и татуировка на рамото. На пръв поглед – никакъв шанс за успех – а виж как овъртя переспективния ми мъж! Той настоява за развод. Иска да се изнеса от къщата колкото се може по-скоро. Да продам бижутата си. Да се издържам сама, да бъда обикновена, да се науча да готвя...
Завръщането в себе си боли. Затлъстелите духом го знаят. Душата е само дихание. А курсовете по позитивизъм са хелий, за раздуването и в шоуто на живота. Ако си се насмукал до пръсване с този газ, твоят писък звучи като смях. Грешна схема, изискваща спешно спасение.
Изтичвам до барчето и светкавично купувам първото подобие на домашен сладкиш, което попада пред погледа ми. После разкъсвам целофана в нервна битка за малко автентичност. Полагам парчето пред разплаканата тюторка и с цялата искреност, която огребвам от отеснялата си душа, започвам да нареждам:
- Това е Ватикански сладкиш. Прави чудеса! Донесох го за теб. Ако хапнеш от него, каквото и желание да си намислиш, ще се сбъдне! А рецептата е следната: Първо, добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие... И мислиш за приятелите си. И предаваш нататък. Много е важно да предаваш нататък! Ти имаш ли приятели, Джанет? Имаш ли приятели?!
За пръв път бързам да се прибера у дома. Трябва да се обадя на Жанет. Зная, че тя ме чака, изопната в жицата на божественото си приятелство. Само да намеря пътя. Правата отсечка от залата до къщата ми е в ремонт. Потъвам в адско, объркващо задръстване. Набирането на чуждестранен номер по мобилния телефон е скъпо усилие. Но аз го правя:
- Ало, Жанет! Тази вечер предадох нататък! Чуваш ли? Остана ли ти още от Ватиканския сладкиш? Може парченце, но ми го прати, мила! Да! Точно сега! В трафик съм и умирам от глад, а няма кой и с троха да ме нахрани...
Здравка Владова-Момчева
Thursday 13 February 2014
Сър! Темза!
Да живееш на триста метра от придошлата Темза е възпитано предизвикателство.
Помните ли оня стар виц, за това, как Джийвс, перфектният английски слуга на сър Хенри, се опитвал да каже на господаря си, че наводнението е пред прага на имението, затова евакуацията е светкавично наложителна? И как възмутеният джентълмен, няколко пъти го връщал, защото паникьосаният иконом забравял да почука дискретно на вратата на кабинета, както го изискват вековните правила? Ами, писнало му на Джийвс,изпълнил си етикета като по учебник и когато най-сетне господарят му благоволил да го приеме, с потропване на церемониален жезъл по пода и отработен жест към напиращите водни талази по килима, легендарният служител представил с безстрастен глас посещението на реката:
- Сър! Темза!
Незнам дали сър Хенри е имал време да прояви хладнокръвното си гостоприемство към невъзпитаната природна стихия и дали двамата с Джийвс са умеели да плуват, но историята за тях и бедствието, свършва дотук. Точно в мига, когато очарованият слушател, би трябвало да се възхити на обноските им, преди да се замисли за собствената си проливна английска реалност.
Немотията от багри е богатството на дъжда. Той насища пространството с еднаквост и втълпява сивотата в норма на поведение. Дали да бъдеш мокър и сив е изпитанието на зимата, през което трябва да преминеш незабелязан, преди да достигнеш до пролетта?
Наблюдавам своята улица, скрита зад изолацията на херметически вакуумиран прозорец. Току виж, че пипалата на февруарския апокалипсис отвън пролазят до убежището ми. Не искам изкуственото топло, светло и сухо на клетката ми да бъдат нападнати! В крайна сметка те само ми помагат да вярвам, че всичко е наред. Че идеята да бъда отшелница между четири, сгряти от газово парно стени, замества четирите посоки на света, от които само временно съм се отказала. В името на едно преминаване през неблагоприятен сезон до рутината на следващия. До всеки предстоящ компромис в името на бъдещо благоденствие...
По блесналата от потопни води динозавърска кожа на асфалта преминават прегърбени хора. Парад на качулките в страната на Робин Худ, където героизмът на устояването е анонимен. И не съвсем. Защото,кукленската вратичка на съседната къща се отваря с подгизнало усилие и като нос на кораб проправя посока в нацепените вади на дъжда за моя съсед мистър Хопкинс. След смъртта на съпругата му преди няколко месеца, за мен, отчитането на движението в живота през монотонната сага на английската зима, се отбелязва в късите цикли на неговите разходки. До Темза и обратно. До Темза и обратно. Триста метра ситнежи по тротоара на навика. Триста метра настойчивост за оставане в битието... Усещах някакво сладко старомодно умиление, което ме обземаше при вида на крехката викторианска двойка, неизменно привързана към спасителната орбита на консервативните си разходки. Сякаш, в изпято от кукувичка на антикварен часовник време, пространството се отваряше, за да избута с нежност в динамиката на мултикултурната скука тези двама старци. Вперили поглед в стиксовите води на реката, те сякаш репетираха своя дебют пред смъртта. Винаги заедно, с надеждата, че ще открият бала към вечността със семеен валс. Че някой отвъден Джийвс ще им окаже честта да ги представи на взискателния си, преселен в небитието сър Хенри, с достойнството, което се полага на верните. Традициите не са това, което бяха. И все пак истинските стоици имат смелостта да ги спазват наполовина. Стига само да са останали живи...
Дъждът напищява вятърна злост и смива в сюрреалистичен акварел сивотата около дребната фигурка, изчезваща в Апокалипсиса като точка в графиката на художник – самоубиец. Разпадът на времепространството в този прощален миг с опорите на живота ме ужасява. Навлечена с благородството на робинхудовска качулка плясвам в стъпките на размития в стихията съсед. Тези триста метра до Темза са много опасни днес. От бреговата охрана непрекъснато ни изпращат имейли, че има заплаха от наводнения, че пътят...
Пътят зад бариерата на ручейния булевард пързаля плитки вълнички по уличното платно. Тротоарът, по който напредвам в предпазлива битка с бурята все още извисява островчета сухоземно достойнство. Щрихите на стареца в мократа валявица на пороя изникват от другата страна, съвсем до реката, където, като мачта на все още непотънал кораб се коруби гигантски дъб, сякаш повредил с чудовищните си клони мрачната цистерна на небесата. Съседът ми се навежда натам, където би трябвало да са корените на дървото и с трепереща нежност вади мъничка пластмасова лейка изпод унилите крила на гарвановия си шлифер. Зелена. Като туфа пролетно безумие в наплива на безмилостната река.
- Мистър Хопкинс! Мистър Хопкииииинс! – крещя ужасена от собствения си глас в тишината на земноводния плисък наоколо. – Какво правите мистър Хопкииинс?
Стрецът се изправя с усилие и с потресаваща делничност ми прави знак да отида при него. Преодоляването на страха е тържеството на живота. Като насън, вкопчена в нишката на окуражаващия му поглед,нагазвам в потоците над асфалта и вярвам, Господи, как вярвам, че и аз мога да вървя по вода! Че стига да искаш можеш да укротиш бурята, Господи! Само с няколко думи! Па ако ще и да са казани от един слаб човек:
- Дойдох, за да налея течна храна на двата нарциса, които посяхме с жена ми тук миналата пролет, мила – обяснява старецът – обещах на Евелин, че дори и да я няма, аз ще се грижа за тях, за да остана жив до следващия сезон. Да им се порадвам. Виждаш ли стръкчетата им? Подали са се вече над повърхността. Трябва им само малко смелост, за да цъфнат.
Бълбукането на течна храна за цветя във водите на Хаоса, всъщност, е Сътворение. А анемичното тяло на един старец, загрижен за двойка нарциси – поредното въплъщение на Бог. Чудо за онези, които са посмели да го осъзнаят. Останалото са реакции на човеци, неподготвени да продължават напред:
- Но сър! Темза? – изшептявам аз.
- Темза идва и си отива, скъпа – мъдро заключава мистър Хопкинс – ние сме тези, които трябва да възкресяват света след женските и капризи.
Предупредителните сирени на бреговата охрана приближават. Приемам галантно предложената ръка на мистър Хопкинс и сред бликналите ситнежи на равномерните ни стъпки битието се смирява пред растежа на нарцисите.
Здравка Владова-Момчева
Помните ли оня стар виц, за това, как Джийвс, перфектният английски слуга на сър Хенри, се опитвал да каже на господаря си, че наводнението е пред прага на имението, затова евакуацията е светкавично наложителна? И как възмутеният джентълмен, няколко пъти го връщал, защото паникьосаният иконом забравял да почука дискретно на вратата на кабинета, както го изискват вековните правила? Ами, писнало му на Джийвс,изпълнил си етикета като по учебник и когато най-сетне господарят му благоволил да го приеме, с потропване на церемониален жезъл по пода и отработен жест към напиращите водни талази по килима, легендарният служител представил с безстрастен глас посещението на реката:
- Сър! Темза!
Незнам дали сър Хенри е имал време да прояви хладнокръвното си гостоприемство към невъзпитаната природна стихия и дали двамата с Джийвс са умеели да плуват, но историята за тях и бедствието, свършва дотук. Точно в мига, когато очарованият слушател, би трябвало да се възхити на обноските им, преди да се замисли за собствената си проливна английска реалност.
Немотията от багри е богатството на дъжда. Той насища пространството с еднаквост и втълпява сивотата в норма на поведение. Дали да бъдеш мокър и сив е изпитанието на зимата, през което трябва да преминеш незабелязан, преди да достигнеш до пролетта?
Наблюдавам своята улица, скрита зад изолацията на херметически вакуумиран прозорец. Току виж, че пипалата на февруарския апокалипсис отвън пролазят до убежището ми. Не искам изкуственото топло, светло и сухо на клетката ми да бъдат нападнати! В крайна сметка те само ми помагат да вярвам, че всичко е наред. Че идеята да бъда отшелница между четири, сгряти от газово парно стени, замества четирите посоки на света, от които само временно съм се отказала. В името на едно преминаване през неблагоприятен сезон до рутината на следващия. До всеки предстоящ компромис в името на бъдещо благоденствие...
По блесналата от потопни води динозавърска кожа на асфалта преминават прегърбени хора. Парад на качулките в страната на Робин Худ, където героизмът на устояването е анонимен. И не съвсем. Защото,кукленската вратичка на съседната къща се отваря с подгизнало усилие и като нос на кораб проправя посока в нацепените вади на дъжда за моя съсед мистър Хопкинс. След смъртта на съпругата му преди няколко месеца, за мен, отчитането на движението в живота през монотонната сага на английската зима, се отбелязва в късите цикли на неговите разходки. До Темза и обратно. До Темза и обратно. Триста метра ситнежи по тротоара на навика. Триста метра настойчивост за оставане в битието... Усещах някакво сладко старомодно умиление, което ме обземаше при вида на крехката викторианска двойка, неизменно привързана към спасителната орбита на консервативните си разходки. Сякаш, в изпято от кукувичка на антикварен часовник време, пространството се отваряше, за да избута с нежност в динамиката на мултикултурната скука тези двама старци. Вперили поглед в стиксовите води на реката, те сякаш репетираха своя дебют пред смъртта. Винаги заедно, с надеждата, че ще открият бала към вечността със семеен валс. Че някой отвъден Джийвс ще им окаже честта да ги представи на взискателния си, преселен в небитието сър Хенри, с достойнството, което се полага на верните. Традициите не са това, което бяха. И все пак истинските стоици имат смелостта да ги спазват наполовина. Стига само да са останали живи...
Дъждът напищява вятърна злост и смива в сюрреалистичен акварел сивотата около дребната фигурка, изчезваща в Апокалипсиса като точка в графиката на художник – самоубиец. Разпадът на времепространството в този прощален миг с опорите на живота ме ужасява. Навлечена с благородството на робинхудовска качулка плясвам в стъпките на размития в стихията съсед. Тези триста метра до Темза са много опасни днес. От бреговата охрана непрекъснато ни изпращат имейли, че има заплаха от наводнения, че пътят...
Пътят зад бариерата на ручейния булевард пързаля плитки вълнички по уличното платно. Тротоарът, по който напредвам в предпазлива битка с бурята все още извисява островчета сухоземно достойнство. Щрихите на стареца в мократа валявица на пороя изникват от другата страна, съвсем до реката, където, като мачта на все още непотънал кораб се коруби гигантски дъб, сякаш повредил с чудовищните си клони мрачната цистерна на небесата. Съседът ми се навежда натам, където би трябвало да са корените на дървото и с трепереща нежност вади мъничка пластмасова лейка изпод унилите крила на гарвановия си шлифер. Зелена. Като туфа пролетно безумие в наплива на безмилостната река.
- Мистър Хопкинс! Мистър Хопкииииинс! – крещя ужасена от собствения си глас в тишината на земноводния плисък наоколо. – Какво правите мистър Хопкииинс?
Стрецът се изправя с усилие и с потресаваща делничност ми прави знак да отида при него. Преодоляването на страха е тържеството на живота. Като насън, вкопчена в нишката на окуражаващия му поглед,нагазвам в потоците над асфалта и вярвам, Господи, как вярвам, че и аз мога да вървя по вода! Че стига да искаш можеш да укротиш бурята, Господи! Само с няколко думи! Па ако ще и да са казани от един слаб човек:
- Дойдох, за да налея течна храна на двата нарциса, които посяхме с жена ми тук миналата пролет, мила – обяснява старецът – обещах на Евелин, че дори и да я няма, аз ще се грижа за тях, за да остана жив до следващия сезон. Да им се порадвам. Виждаш ли стръкчетата им? Подали са се вече над повърхността. Трябва им само малко смелост, за да цъфнат.
Бълбукането на течна храна за цветя във водите на Хаоса, всъщност, е Сътворение. А анемичното тяло на един старец, загрижен за двойка нарциси – поредното въплъщение на Бог. Чудо за онези, които са посмели да го осъзнаят. Останалото са реакции на човеци, неподготвени да продължават напред:
- Но сър! Темза? – изшептявам аз.
- Темза идва и си отива, скъпа – мъдро заключава мистър Хопкинс – ние сме тези, които трябва да възкресяват света след женските и капризи.
Предупредителните сирени на бреговата охрана приближават. Приемам галантно предложената ръка на мистър Хопкинс и сред бликналите ситнежи на равномерните ни стъпки битието се смирява пред растежа на нарцисите.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 29 January 2014
Тръпка ;-)
Мрънко Мрънков, преподавател по български език на чужденци в един местен университет, обладава много усукан характер. На всичкото отгоре, той притежава и лице на микроб, чучнато връз върлинест шейгун, като мостра от неуспешен експеримент на Любовта със скритите забежки на тайно съгрешаващи граждани. Трагично смачкал хамлетовската си вътрешност в пилешка беззащитна външност, Мрънко също така е и дифузно романтичен. Разхлестен в неясните небеса на науката, той за нищо на света не желае да разбере защо затврянето на листа от превтасало зеле в компотени буркани е толкова важно за отделния индивид, след като полетите на духа му са отменени от игнориращата съдба. И няма отворена писта за тях от стачкуващото Провидение, подминало лирическата му персона като одушевен бастун с неясно житейско предназначение...
Депресираният преподавател така и не осъзнава, че всичко в края на краищата си идва на мястото. Че отскокът до Щастието се дължи на една нищо и никаква тръпка. На една ръка разстояние. В неговия случай, въплътена в едромащабните телеса на ентусиазираната американска студентка с неясни италиански корени, Адалджиза Брускети, стръвно захапала неподатливата българска лексика и образците на балканската кухня от уличните сергии в града:
- Гиврек! – изрича първата си дума Адалджиза сред златистите трохи на хрупащата аудитория и тръпката, онази втрещяваща плескавица на телесността, съсва шашардисания Мрънко в натюр по разжареното барбекю на непознати чувства.
Преминал за секунди през неизживените трескавици на пуберитета, иницииран в мъжественост и леко подивял от внезапното проглеждане във вкусовете на нежния пол, Мрънков отчаяно търси визуална опора в дупката на нахапаната закуска:
- Кравай – измяква той с накъдрен от вълнение глас – така е правилно на български.
- Ааа, гююврек, гююврек – засегнато се обажда колегата Мюджехидин от Турция – похотливо заврян зад могъщите плешки на Адалджиза – нема български – мългарски, то миждународно термин!
Чуждестранната тръпка на Мрънко озадачено търкулва очи край огневата линия на спорещите специалисти и додъвква с настървение тестяната плът на дискутираната тема. Изръган от зверска ревност амбицираният преподавател подхваща виртуозна словесна атака в защита на кравая, фокусирал замаяния си взор в пачия пух обрсъл на китки по обръснатата глава на американката.
Любовта е нахално чувство! То нахлува с бълбукане в човешкото същество и го превръща в мях, преливащ от въжделения. Но още по-гадна е ревността! Защото вкарва във финансово разточителство почтените мъже и ги разорява да купуват краваи от всякакъв вид и размери, само и само обектът на тръпката им да ги забележи. В последвалата седмица Мрънко осъмва препариран от страст, току пред паркинга на университета, където игривата Адалджиза упорито тренира задно паркиране с новонаетата си кола под изкусителните напътствия на колегата Мюджехидин. Жестоката августовска жега пържи втасалата и плът за радост на източния и обожател. Сритан в собствените си терзания, съкрушеният и учител съхне под слънцето като престояла палачинка. След още няколко дни Мрънков си подава оставката. Неудовлетворената тръпка събужда неподозирано достойнство. Понякога. Точно в момента, когато усетил, че се превръщаш в подметка на любовта разбираш, че тя всъщност предпочита да ходи боса по асфалта...
Асфалтът на пешеходната пътека в улицата зад студентските общежития лепне като размекната дъвка под краката на отчаяния безработен преподавател.
- Сакъз? - Пред смъглените очила на Мрънко изневиделица цъфва ухилената фасада на Мюджехидин и косматото му ръчище протяга шарено пакетче с ягодов вкус.
Ужасен от приятелската атака, радетелят на речта отскача встрани и харпунестото му тяло, опнато като ластик през пътя, съдбовно препъва връхлитащата кола, управлявана от цветущата Адалджиза. Настъпва мрак на тръпки. По паважа се търкулват сусамени закуски...
...Изстрадал климатик усуква застоялия въздух като жилаво тесто в болничната стая на Мрънко. Втъкнат между чаршафите, насиненият пациент бавно отваря единствения си небинтован клепач. В плуващата мараня на адския следобед, като фантомен окуляр с препечена коричка, огромен геврек, провесен с розова панделка над леглото му, рамкира панираната от нежност физиономия на Мюджехидин.
- Кравай? – с прелъстителен шепот ръсва трошички той.
- Кравай – примирен със съдбата си, кима възкресеният Мрънко.
За тръпката няма езикови прегради. Няма и пешеходни пътеки. Попаднеш ли веднъж в безкрайния и кръг, наемаш в него като хамстер. Нищо, че тръпката не разбира какво е хамстер и какво е кръг. Важното е, че поне веднъж в живота, тази тръпка е завъртяла планетата заради теб... Пък ако ще и да е наобратно!
Здравка Владова-Момчева
- Гиврек! – изрича първата си дума Адалджиза сред златистите трохи на хрупащата аудитория и тръпката, онази втрещяваща плескавица на телесността, съсва шашардисания Мрънко в натюр по разжареното барбекю на непознати чувства.
Преминал за секунди през неизживените трескавици на пуберитета, иницииран в мъжественост и леко подивял от внезапното проглеждане във вкусовете на нежния пол, Мрънков отчаяно търси визуална опора в дупката на нахапаната закуска:
- Кравай – измяква той с накъдрен от вълнение глас – така е правилно на български.
- Ааа, гююврек, гююврек – засегнато се обажда колегата Мюджехидин от Турция – похотливо заврян зад могъщите плешки на Адалджиза – нема български – мългарски, то миждународно термин!
Чуждестранната тръпка на Мрънко озадачено търкулва очи край огневата линия на спорещите специалисти и додъвква с настървение тестяната плът на дискутираната тема. Изръган от зверска ревност амбицираният преподавател подхваща виртуозна словесна атака в защита на кравая, фокусирал замаяния си взор в пачия пух обрсъл на китки по обръснатата глава на американката.
Любовта е нахално чувство! То нахлува с бълбукане в човешкото същество и го превръща в мях, преливащ от въжделения. Но още по-гадна е ревността! Защото вкарва във финансово разточителство почтените мъже и ги разорява да купуват краваи от всякакъв вид и размери, само и само обектът на тръпката им да ги забележи. В последвалата седмица Мрънко осъмва препариран от страст, току пред паркинга на университета, където игривата Адалджиза упорито тренира задно паркиране с новонаетата си кола под изкусителните напътствия на колегата Мюджехидин. Жестоката августовска жега пържи втасалата и плът за радост на източния и обожател. Сритан в собствените си терзания, съкрушеният и учител съхне под слънцето като престояла палачинка. След още няколко дни Мрънков си подава оставката. Неудовлетворената тръпка събужда неподозирано достойнство. Понякога. Точно в момента, когато усетил, че се превръщаш в подметка на любовта разбираш, че тя всъщност предпочита да ходи боса по асфалта...
Асфалтът на пешеходната пътека в улицата зад студентските общежития лепне като размекната дъвка под краката на отчаяния безработен преподавател.
- Сакъз? - Пред смъглените очила на Мрънко изневиделица цъфва ухилената фасада на Мюджехидин и косматото му ръчище протяга шарено пакетче с ягодов вкус.
Ужасен от приятелската атака, радетелят на речта отскача встрани и харпунестото му тяло, опнато като ластик през пътя, съдбовно препъва връхлитащата кола, управлявана от цветущата Адалджиза. Настъпва мрак на тръпки. По паважа се търкулват сусамени закуски...
...Изстрадал климатик усуква застоялия въздух като жилаво тесто в болничната стая на Мрънко. Втъкнат между чаршафите, насиненият пациент бавно отваря единствения си небинтован клепач. В плуващата мараня на адския следобед, като фантомен окуляр с препечена коричка, огромен геврек, провесен с розова панделка над леглото му, рамкира панираната от нежност физиономия на Мюджехидин.
- Кравай? – с прелъстителен шепот ръсва трошички той.
- Кравай – примирен със съдбата си, кима възкресеният Мрънко.
За тръпката няма езикови прегради. Няма и пешеходни пътеки. Попаднеш ли веднъж в безкрайния и кръг, наемаш в него като хамстер. Нищо, че тръпката не разбира какво е хамстер и какво е кръг. Важното е, че поне веднъж в живота, тази тръпка е завъртяла планетата заради теб... Пък ако ще и да е наобратно!
Здравка Владова-Момчева
Thursday 23 January 2014
Филми от вчера, филми от днес
/ На мама /
- Ангелинооо, Ангелинооо! Къде си марииии, българска кучко, Ангелинооо! Мари да ти изсъхнат ръцете нескопоснице, дето ми натроши порцеланите! За сватбата ми бяха подарък, букурещка направа, на сол са станали, на сол да ти станат и кокалите данооо!
Дуууум, дууум, дууум... Глухи кънтежи от удари. Сблъсък на разярена стена с треперещо детско тяло. Близък кадър на тежка безмълвна сълза върху чифт мукавени обувки. И коси като буря над купчина строшени чинии...
Давам газ и рязко изпреварвам възмутения водач на беемвето пред мен, точно в мига на помпозното му изфукване сред чинно изчакващите коли в кръговата арена на градския площад. Където кой си, какъв си и колко ти струва битието, се измерва според блясъка на ламарините, в които си платил да се возиш.
- Тъпа руса кучка! – джафка в бензиновите ми дири изисканият господин зад волана на снобарията си и размахва безпомощен среден пръст в посока на спонтанното ми ускорение.
Сори. Кво да направя като немога да се свра в тукашната матрица! В главата ми непрекъснато се прожектират филми и някаква невидима връзка с живота в друго, отминало измерение постоянно ме извисява над реалността. Над преструвките, че приемам настоящето. Отвъдна жизненост, която ме поддържа жива. Тавтология на приемствеността чрез предците, в която факти и бясна фантазия ме карат да се пречкам пред гумите на успяващите индивиди. Никой не подозира за моите филми. Нито учтивите ми, до болка предсказуеми колеги. Нито стените на учреждението, в които от години блъскам артистичната си, непримирима, мислеща глава. Седемнадесет крачки от паркинга до бюрото ми. Провалената сцена за наказанието на едно българско слугинче,по генно стечение на обстоятелствата моя прабаба, строшило без да иска скъпите сервизи на господарката си, ме изпълва с приглушено нежелание за началото на деня. Където репликите от личния ми „Биг Брадър“, ситуиран в Къщата на едно убийствено почтено училище, ме изпълват с телевизионно безпокойство. Как изглеждам? Нарупах ли достатъчно грим, за да ме фиксират позитивно камерите в зениците на десетките критични очи, блеснали в следващата серия на поредния офисен сезон?
- Ееееееееееееей амееейзинг, както винаги! – проточва в постпуберитетно възхищение колегата Айзък Робъртс – Ако не беше на годините на майка ми, щях да се пробвам да те сваля!
По свой начин обичам Айк. Бих го определила на несъществуващия ми син, в състояние на постоянно разгонено възхищение пред изобретателността на нежния пол.
- Благодаря мило! – включвам на автоматична скорост – С какво толкова те потресох тази сутрин?
- Тясна пола и лачени боти. Класика и сексапил! Кой казва, че Мерилин Монро не вдъхновява и днес?
Оголил зъби в умерена похот, Айзък фиксира оперението ми с хлапашко одобрение.
- За твое сведение, Мерилин е носила корсети с разкроени поли – намесвам малко информация в кухнята на „Биг Брадър“ – и си е правила пластични операции. Всичко по мене, обаче, си е истинско...
- Да де, да де, да де еееееее – зад приятелската канонада от глезливо разлаяни звуци, отплеснатото ми съзнание услужливо подава нов документален епизод: „Ангелина Николова е родена в село Руховци, община Елена, през 1888 година. Много бедно дете. Още невръстна, е изпратена да слугува в семейство на богати чокои в Румъния. Вършела цялата домакинска работа. Ако сбърквала нещо, господарката и блъскала главата в стената...“
- ... и сега учителският съвет е именно за това – дочувам част от изречение, което ме завръща насила в коридора на собствения ми филм. – Оставила е лаптопа си, моля ти се, на задната седалка в колата, хукнала да пазарува и като се върнала, всичко, ама всичко, включително и въпросният лаптоп, било откраднато.
- Трябва да го плати – дочувам гласа си в хоровата ария на справедливостта – това е училищна собственост, за какво пък ще свикват съвет по този повод?
- Сякаш не познаваш Алисън Снейк – сръгва ме дружелюбният Айзък – тя и от камъка ще изстиска пари, нищо, че мъжът и може да купи десет компютъра просто така, само с джобните си.
- Да не би да искаш да кажеш, че ние ще го плащаме? – изскачам от сценария аз, с леко бунтарска балканска вибрация в тембъра.
- Абсолютно! Само гледай! Този филм ще ти е за пръв път!
В драматичния кръг от изпълнени с учителски присъствия кресла, като плачеща върба над извор от изкуствени сълзи, се извисява поддържаната фигура на Алисън Снейк. Липсващият лаптоп е отворил дълбока рана в активираните и инстинкти. Всички гласуваме „ЗА“ бръкването в собствените си джобове, защото тя се нуждае от любовта ни. С показно състрадание, обречените ни двайсетачки потъват във фонда за новата покупка. Биг Брадър трябва да е доволен. Днешната серия завършва с хепи енд.
- ... и ако падне сняг, трябва да си купувам нови обувки, защото тези съвсем ще подгизнат още при първия валеж... Пак е Айзък, пак съм аз, капсулирана в седемнадесетте мига до пролетта на желаната филмова самота. Там, пред дъбовата врата на богата чокойска къща, в Калафат, е застанало оснежено дванадесетгодишно момиче. Босо до глезените в пухкавия сняг. Камерата фиксира мукавените му обувки, стиснати подмишница, за да не се разпаднат и уедрява лъскавия квадратен пакет в лявата му ръка. През прага, румена, като бухнала курабия, недоверчиво наднича чокойката.
- Купих нов сервиз. По-хубав от твоя! – казва Ангелина – С мои пари, дето ги събирах за зестра. Дръж си чиниите. Аз се връщам на Руховци. Мама е болна. Чака ме да и занеса малко душа...
... По пътя към дома ме изпреварват лъскави беемвета. Пред прага на английската ми къща разръфано се усмихва стара гумена изтривалка. Мама ми я даде това лято. Прабаба Ангелина я купила приживе. Като сме стъпвали да си стържем обувките, да сме си спомняли за нея. Тъй казала... Навеждам се и с нережисирана нежност я почиствам от калта.
Здравка Владова-Момчева
Дуууум, дууум, дууум... Глухи кънтежи от удари. Сблъсък на разярена стена с треперещо детско тяло. Близък кадър на тежка безмълвна сълза върху чифт мукавени обувки. И коси като буря над купчина строшени чинии...
Давам газ и рязко изпреварвам възмутения водач на беемвето пред мен, точно в мига на помпозното му изфукване сред чинно изчакващите коли в кръговата арена на градския площад. Където кой си, какъв си и колко ти струва битието, се измерва според блясъка на ламарините, в които си платил да се возиш.
- Тъпа руса кучка! – джафка в бензиновите ми дири изисканият господин зад волана на снобарията си и размахва безпомощен среден пръст в посока на спонтанното ми ускорение.
Сори. Кво да направя като немога да се свра в тукашната матрица! В главата ми непрекъснато се прожектират филми и някаква невидима връзка с живота в друго, отминало измерение постоянно ме извисява над реалността. Над преструвките, че приемам настоящето. Отвъдна жизненост, която ме поддържа жива. Тавтология на приемствеността чрез предците, в която факти и бясна фантазия ме карат да се пречкам пред гумите на успяващите индивиди. Никой не подозира за моите филми. Нито учтивите ми, до болка предсказуеми колеги. Нито стените на учреждението, в които от години блъскам артистичната си, непримирима, мислеща глава. Седемнадесет крачки от паркинга до бюрото ми. Провалената сцена за наказанието на едно българско слугинче,по генно стечение на обстоятелствата моя прабаба, строшило без да иска скъпите сервизи на господарката си, ме изпълва с приглушено нежелание за началото на деня. Където репликите от личния ми „Биг Брадър“, ситуиран в Къщата на едно убийствено почтено училище, ме изпълват с телевизионно безпокойство. Как изглеждам? Нарупах ли достатъчно грим, за да ме фиксират позитивно камерите в зениците на десетките критични очи, блеснали в следващата серия на поредния офисен сезон?
- Ееееееееееееей амееейзинг, както винаги! – проточва в постпуберитетно възхищение колегата Айзък Робъртс – Ако не беше на годините на майка ми, щях да се пробвам да те сваля!
По свой начин обичам Айк. Бих го определила на несъществуващия ми син, в състояние на постоянно разгонено възхищение пред изобретателността на нежния пол.
- Благодаря мило! – включвам на автоматична скорост – С какво толкова те потресох тази сутрин?
- Тясна пола и лачени боти. Класика и сексапил! Кой казва, че Мерилин Монро не вдъхновява и днес?
Оголил зъби в умерена похот, Айзък фиксира оперението ми с хлапашко одобрение.
- За твое сведение, Мерилин е носила корсети с разкроени поли – намесвам малко информация в кухнята на „Биг Брадър“ – и си е правила пластични операции. Всичко по мене, обаче, си е истинско...
- Да де, да де, да де еееееее – зад приятелската канонада от глезливо разлаяни звуци, отплеснатото ми съзнание услужливо подава нов документален епизод: „Ангелина Николова е родена в село Руховци, община Елена, през 1888 година. Много бедно дете. Още невръстна, е изпратена да слугува в семейство на богати чокои в Румъния. Вършела цялата домакинска работа. Ако сбърквала нещо, господарката и блъскала главата в стената...“
- ... и сега учителският съвет е именно за това – дочувам част от изречение, което ме завръща насила в коридора на собствения ми филм. – Оставила е лаптопа си, моля ти се, на задната седалка в колата, хукнала да пазарува и като се върнала, всичко, ама всичко, включително и въпросният лаптоп, било откраднато.
- Трябва да го плати – дочувам гласа си в хоровата ария на справедливостта – това е училищна собственост, за какво пък ще свикват съвет по този повод?
- Сякаш не познаваш Алисън Снейк – сръгва ме дружелюбният Айзък – тя и от камъка ще изстиска пари, нищо, че мъжът и може да купи десет компютъра просто така, само с джобните си.
- Да не би да искаш да кажеш, че ние ще го плащаме? – изскачам от сценария аз, с леко бунтарска балканска вибрация в тембъра.
- Абсолютно! Само гледай! Този филм ще ти е за пръв път!
В драматичния кръг от изпълнени с учителски присъствия кресла, като плачеща върба над извор от изкуствени сълзи, се извисява поддържаната фигура на Алисън Снейк. Липсващият лаптоп е отворил дълбока рана в активираните и инстинкти. Всички гласуваме „ЗА“ бръкването в собствените си джобове, защото тя се нуждае от любовта ни. С показно състрадание, обречените ни двайсетачки потъват във фонда за новата покупка. Биг Брадър трябва да е доволен. Днешната серия завършва с хепи енд.
- ... и ако падне сняг, трябва да си купувам нови обувки, защото тези съвсем ще подгизнат още при първия валеж... Пак е Айзък, пак съм аз, капсулирана в седемнадесетте мига до пролетта на желаната филмова самота. Там, пред дъбовата врата на богата чокойска къща, в Калафат, е застанало оснежено дванадесетгодишно момиче. Босо до глезените в пухкавия сняг. Камерата фиксира мукавените му обувки, стиснати подмишница, за да не се разпаднат и уедрява лъскавия квадратен пакет в лявата му ръка. През прага, румена, като бухнала курабия, недоверчиво наднича чокойката.
- Купих нов сервиз. По-хубав от твоя! – казва Ангелина – С мои пари, дето ги събирах за зестра. Дръж си чиниите. Аз се връщам на Руховци. Мама е болна. Чака ме да и занеса малко душа...
... По пътя към дома ме изпреварват лъскави беемвета. Пред прага на английската ми къща разръфано се усмихва стара гумена изтривалка. Мама ми я даде това лято. Прабаба Ангелина я купила приживе. Като сме стъпвали да си стържем обувките, да сме си спомняли за нея. Тъй казала... Навеждам се и с нережисирана нежност я почиствам от калта.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)