My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 14 December 2020

Коледен хляб

- Снощи като ме загриза един спомен, до кокал ме захапа казвам ти! Гриза ме, гриза ме, а аз се въртях ту на една , ту на друга страна, лашках го из сърцето си, баре да го изтърся нанякъде, но не става. Връща се проклетникът и пак ме отпочва наново. Туй спомените са лоша работа. Карат те да си вярваш, че можеш да ги промениш.

- Какъв спомен – питам и хвърлям поглед към купчинката брашно на масата, бяло и ситно като забравен сняг.

- Ами такъв , на, спомен – от тия дето никога няма да си отидат и само шилосват из паметта ти да се чудиш за какво, аджеба, си живял като нищо от туй дето си го поискал не се е случило…

Говоря по телефона. Гласът на баба Невена, последната жива съседка от село, се губи в пространството. Изтънява, прескача, пропада в бездни от шумове и се преплита с други чуждоезични гласове. Чувам я два пъти в годината. За Коледа и за Великден. През другото време не се сещам за нея. Предполагам, че тя е от хората, дето не са ми нужни изпомежду. Трябва ми само, когато имам шанса да остана насаме със себе си и съм забравила как да си се поразговоря. В такива мигове не ми пасват нито учтивостта, нито бруталните въпроси. Рискувам да си мълча до следващата Коледа, когато изобщо няма да мога да се позная без хора като баба Невена.

Tuesday 10 November 2020

Пътят към Ница

- Това е пътят към Ница – констатира Джон Браун на 12 юни 2013 година и проследи с показалец червената линия на хартиената карта, отворена пред мен на бюрото – само не разбирам защо го отбелязваш от Монако обратно към града? Ти ще кацнеш направо в Ница, нали?

- Няма значение – затиснах всичко с лаптопа си – мразя да кацам! Предпочитам да пътувам с кола и щом преодолея разстоянията, да се почувствам като победителка, когато стъпя там, където искам да отида.

- Бил съм в Ница – прекъсна ме Джон – нищо особено. Просто един много стар град с незаслужена слава, по улиците на който трябва да внимаваш да не настъпиш някое кучешко говно. А това твоето си е чиста фантасмагория!

Tuesday 13 October 2020

Съпруга

Ан говори най-страхотния английски, който някога съм чувала, носи маркови дрехи и уверено кара елегантната си кола. Съпругът ѝ притежава красива къща с прилежащи ливади близо до Уиндзор. Тя готви превъзходно екзотична храна и е перфектна съпруга и майка.

Мога да добавя още много нейни добродетели, но това всъщност, няма значение. Важното е, че от петнайсет години сме приятелки и всеки четвъртък много обичаме да си говорим.

Преди пандемията поддържахме традиция да обядваме в оня мъничък ресторант на брега на Темза, където властваха неразбиваемите правила на добрата стара Англия:

- Пълно примирение с трите рецепти в менюто;
- Никакви оплаквания от космическите цени;
- Гледка право към шестстотин годишния плет отсреща, който всеки октомври подстригано се обагряше в жълто и оранжево край лиричния пейзаж на реката.

Tuesday 15 September 2020

Хоровод


За пръв път го видях на един панаир край Тунджа в Елхово, където се бяха изсипали всички цветове на света и играеха кючек. Бях само на десет години и щом нещо приковеше вниманието ми, палитрата от багри наоколо бликваше във фантазията ми като фонтан.

Помня, че една ниска дъсчена ограда се беше врязала в корема ми, опашката на недоядено захарно петле лепнеше по косата ми, а аз, скубех карамелени парчета от бретона си, вторачила поглед в двойка млади цигани, които се покъсваха от кеф в някакъв вихър. Точно така. Не танц, а вихър. Телата им излитаха едно срещу друго и оставяха фантоми във въздуха. Срещаха се над навалицата, разменяха си плисъци светлина, а после сред воя на зурните, се сплитаха като камшици и държаха хората в нажежен кръг от възторг. Не можех ни да си тръгна, ни да остана. Щото нито тръгването, нито оставането щяха да ми донесат щастие. Щастието бумтеше само там, в бесния център насред тълпата и въртеше див гьобек с онези двамата.

Monday 17 August 2020

ИЗТРЕЩЯВАНЕ
/посвещава се на всички затворници на глобалната карантина :-)/

Ей, хора, просто не е истина колко нерва може да натрупа човек по време на четиримесечна карантина! То е катооо … да си глътнал вулкан, чието избухване се опитваш да потиснеш с учтивите „тенк ю“ и „плийс“.

И тъй като бачкаш от къщи, тъкмо се изтипосаш до кръста с маркова блуза и прическа на езерна фея пред компютъра за поредния онлайн мийтинг, докато надолу се мотаеш в пижама, настъпена в подпетени пантофи, глас съпружески, съща тръба йерихонска, ще ти изправи косите, без да се налага да бъркаш в контакта:

- Милооо, къде са ми шотландските памучни чорапи с избродираните магарешки бодли, че искам да направя един джогинг до Темза през обедната почивка?

- Защипани са с безопасни игли точно на килта ти, коте, втора закачалка отляво надясно – съска милото и отправя отработена усмивчица към екрана – хай гайс, найс ту сий ю, уот а бютифул дей! (Здрасти хора, радвам се да ви видя. Какъв хубав ден!)

Tuesday 26 May 2020

СВИРКА

Мистър Хенри Бейкър е голяма капия. Въздебеличък, с криви възлести крачета и походка на пингвин, попаднал в задръстване, той буквално раздвижва вибрациите на Вселената, когато се затири да кръстосва из квартала.

В допълнение, неукротимата му страст по спортната, седемдесетгодишна съседка, Адалджизе Минстрьом-Кох , италиано-скандинавска вдовица на сухар-англичанин, владее клюкарското любопитство на тихата ни уличка от Темза до Синагогата, че даже и през пресечката, накъде полския магазин и оттатък…

- Охххх – преглъщаше пенлива слюнка мераклията Хенри, настъпил градинския маркуч пред вратата ми, там, някога, в щастливото време преди Ковидната ера – охххх, Сююю , (тук всички ме наричат Сю), дааарлинг, само да ми падне вдовицата Кох, нямаш идея какво ще направя с нея!

Thursday 16 April 2020

По стъпките на Спасителя
(Хенри Мортън)

Гробът Господен представлява малка килия, обточена с мрамор, шест и половина фута по дължина, и широка шест фута. Само двама или най-много трима души могат да влязат там едновременно. От дясната страна се намира пропукана бяла плоча от мрамор, висока три фута, покриваща камъка, на който Той е бил положен след Разпятието.

От мраморния таван на това мъничко помещение висят полилеи, които по равно принадлежат на Гръцката, Латинската, Арменската и Коптската, църкви. Римо-католиците са по-известни в Палестина като Латини.

До горната част на мраморната плоча, стоеше безстрастен гръцки монах с мека, островърха черна брада. Беше облечен в черно расо и носеше висока, черна шапка без периферия (калимявка), изпод която косата му беше прихваната отзад на кръгъл кок. В ръката си държеше сноп свещи и докато поклонниците влизаха в помещението, им подаваше по една, която те си запалваха от другите свещи, горящи на Гроба Господен.

Tuesday 18 February 2020

МИЛОСТ

Лицето на мистър Нелсън гаснеше с примирение. Приличаше на парче пергамент, изоставено върху анонимната страница на болничната калъфка, изгубила броя на човешките страдания след стотиците заличаващи пранета с дезинфектант.

Надежда подреди внимателно хапчетата на пациента върху шкафчето до леглото и мълчаливо застана до прозореца. Опита се да си представи, че е невидима. Едно прозрачно присъствие с ненатрапчиви щрихи, очертали птича безпомощност сред неоновата самота на стаята. Навън, мъглата оцеждаше млечна сивота в оголения корен на парцалива, февруарска бреза. Беше изпъкнал като вена, прободена от болезнената, мокра инжекция на живота. Клонките на дървото висяха устремени надолу, към пръстта, очертана в тясно квадратче от декоративните плочки на тротоара.

Monday 3 February 2020

Мечтател

Рашо Шемета избута настрани мазната хартия от недоядения хамбургер, избърса се в лъсналите от мръсотия дънки и с любовна нежност нагласи бинокъла пред очите си.

- Тц, тц, тц , голяма работа е тая джаджа – млясна той – когото си поискаш него може да ти докара под носа. Тц, тц, тц… глей ся таа кви ги друса отпреде си… Ма ходи с тях в някоя модна агенция ма, жена! Милиони можеш да изкараш с реклама на сутиени! Кво си са сурнала по тротоара и мъкнеш торби чак от TESCO-то на две пресечки оттука, тц, тц, тц… Ей, загубен народ са тва женурята, еййй… Няма ли кой да им обясни някои елементарни положения…

Чак му се развали настроението. Бръсначният лондонски вятър плъзна стоманеното си острие през недовършения скелет на помещението и изстена като спънат призрак в купчините луксозни плочки за баня, натрупани в ъгъла.

- Шемет – извика от другата стая бай Митю Муфтата – хвърли една цигара насам, че мойте съм ги забравил.

Monday 20 January 2020

Съпруга под наем

Няма по-перфектно създание от Натали де Анджелис!

Това заключение ме бодваше под лъжичката със здравословна женска завист всеки път, когато я зървах, кръстосала крака зад бюрото си, към което всички мъже от офиса, от чистачът до Рой, се редяха на опашка, за да и оправят лаптопа.

- Не че разбирам нещо от лаптопи – откровено ми призна в една обедна почивка, Рой – но тя има такива съвършени гърди, че няма друг начин да проверя дали са истински, освен да се завра колкото се може по-близо до нея.

- И каква работа ти върши това – изкълвах го заедно със сандвича си, аз – ти не можеш да мечтаеш за други, освен за силиконови…

Рой не желаеше повече да бъде мъж и затова се подготвяше за всички предизвикателства на женствеността с яростна амбиция и последователност.