My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 19 June 2014

Внимание! БОБардировка!


Замисляли ли сте се каква огромна роля играе бобът в нашия кратколетен живот? Не се шегувам, напоследък имам чувството, че определено го подценяваме. Залисани в разните му там проблеми, забравяме за философските измерения на варивата, довели до нашата поява в света, именно защото предците ни са ги похапвали в името на своето дълголетие и генетична издържливост.

Много обичам боб. Ама такъв, шарен, дето се огребва по тигана, запържен с чесън и мерудийки, като истинска ода на радостта от живота, без правила и възпитани задръжки. Защото това е едно музикално растение, както обича да констатира моят свекър. Чрез него можеш да въплътиш какви ли не мелодии по всяко време – от ноктюрно по пълнолуние, до марш в определени дестинации на къщата ти, където дори и царят отива сам. И се отдава на интелектуално усамотение, придружено с мечтателни въздихания... Мъдрост и сантимент! Това е бобената кауза в нашето виртуално съществуване! Старомодна вибрация в личния ни свят, обгазен от модерните емисии на диетичните ни помисли и въжделения!

Затуй, когато дойдох да живея на Острова, усетих поне една допирна точка с манталитета на местното британско население. Общата ни любов към боба! Да! Говоря за онази оваляна в кетчуп пихтия, люсната, сякаш по невнимание,връз яйцата и бекона в пълната английска закуска. Вярно е, че консервата не можа докрай да ме убеди в автентичността на вкуса, а вироглавият индивидуализъм на балканските бобени зърна ме държи и до ден днешен в неутолима носталгия... Но все пак, в преварената каша на еднаквостта, запечатана в метална кутия с трайност до 2018 година, аз усещам едно послание от безвъзвратното минало на Човечеството – като ви свършат сушито и ноазетите по парижки, яжте бобец, мили хора! Това е чиста енергия, която ще ви отстреля напред в бъдещето,право в мишената на лелеяното оцеляване! Прекрасно е да се живее с такава надежда, нали? Обаче, както разбирам от публикациите в пресата, някои искат и нея да ни отнемат! Защото, на заседание на британския парламент, заместник министърката на енергетиката и климатичните промени, баронеса Сандип Верна, категорично призова целокупния английски народ към по-умерена консумация на боб, във връзка със сериозната заплаха от разширяване на дупката в озоновия слой на планетата, вследствие на газовете, отделяни от поданиците на Кралицата, поради прекаленото ядене на боб! БОБардировката на и без това отровената ни атмосфера, била предотвратима единствено чрез намаляване производството на консерви с вредното вариво, чийто брой напоследък нараснал до скандалното число от 411 милиона за година! Това безобразие трябвало веднага да престане! Парламентът на Кралството на всяка цена трябвало да разреши наболелия философски проблем между битието и съзнанието на данъкоплатците, егоистично заделящи по някое пени в полза на ефирната си прехрана, костваща глобалното обгазяване!

Почувствах се като абсолютна престъпничка! Защото, не стига, че е неделя, ами в пръстеното гърне във фурната на островната ми печка предателски къкри смилянски боб с джоджен и сланина, по желание на моите гости Ема и Антъни Банкс, върли любители на българската народна кухня, довели за няколко часа и внука си Джейк на кратка среща с нашенската храна.

- Не смей да ни залъгваш с английско печено, дарлинг! – нежно, но категорично заявява Антъни – не ти се удава, липсват ти първите двеста години! Направи ни нещо от твоята географска ширина – такова пъстро, с много подправки... като разговор на твоя език. Уж нищо не се разбира, а накрая всички са доволни!

- Ок, май френд – отговарям аз – ще сготвя една рецепта на хиляда и триста години – с риск да БОБардираме озоновата дупка, заклевам се, ще ви хареса!

- Не се преуморявай, моля те- добавя възпитаният ми приятел- ние с Ема просто искаме да опитаме различно ядене. Но мъничко, просто така, заради разнообразието. Нали Великобритания е остров на хиляди национални кухни. Коя беше нашата, вече забравих...

- Аз пък съм гладен! – боботи Джейк, замотан в краката ми, вперил кръгли очи в тумбестия търновски гювеч, замаян в газова, ароматна жега – кога и какво ще ядем?

... По червената битова покривка се върдалят смирени остатъци от чесън и хляб. Ухае на ракия и леност. Пъстрите глинени гаванки пред гостите ми са празни. Светът се утомява в равновесието на разговорите, опитомен като манастирски котарак. Пладне е. Всички сме у дома. Макар и в чужбина. Макар и в престъпно затишие преди големия бобен взрив.

- Дядо, ти уж не беше гладен, а всичко си изяде! – сънливо се учудва Джейк. Децата са единствените мостове за истини в този лъжовен живот. Възрастните са реките, които ги отвличат в утаените си подмоли :

- Да изядеш храната си, когато си на гости, е израз на учтивост към домакинята, дарлинг – наставя Антъни, моментално завърнал се в лицемерието. – Какво трябва да кажеш сега на Здравка?

- Благодаря! – хлапето автоматично пораства в англичанин – много беше вкусно. Може ли да споделиш тази рецепта с баба?

Искам да я споделя, бе Джейк, наистина искам! Ама как да престъпя алармиращия призив на баронеса Сандип Верна, как? Нали нахалните ми готварски умения пак опряха до пустия боб наш насущний, дето измести неделното печено на англичаните вдън гори тилилейски и греховно ме изкуши да наруша дебатите от парламента в името на едно островно – континентално приятелство. Нали като го сготви баба ти проклетия боб пак ще обвинят нас, българите, че сме подвели британците с балканските си манджи да БОБардират атмосферата... Не ща Човечеството да пострада заради сънародниците ми. Ний, в България, сме развили имунитет, разбираш ли, Джейк? Дупка до дупката отгоре и отдолу – туй озони, пътища, депутати... Хич не ни дреме какво дишаме и какво обгазяваме. Ама вий сте друга работа.Изнежени сте! Свикнали сте на протекции. Оправете си първо консервената индустрия. Регламентирайте допустимите количества боб за готвене чрез закон. Наложете и глоби ако трябва. Пък аз после ще споделя рецептата. По-безопасно е някак си, като има правила. Инак, тайно пак ще ви готвя. Кво да ви правя! Нали все пак останахме приятели, след като оцеляхме след Големия Взрив на вкусния бобен обяд... И сега нямаме друг избор, освен да се гоним нагоре – надолу като неуврели бобени зърна в блудкавата чорба на глобализацията!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 1 comment:

Wednesday 11 June 2014

Кафе еспресо, а ла Артурка!


Преди четиринадесет години в личната ми английска територия имаше само едно кафене. То беше в Уиндзор и нямаше маси за сядане отвън. Затова пък, работеше по собствена логика. В най-пиковите туристически часове и поради липса на заинтересовани клиенти, заведението самотуваше наполовина отворено...

Винаги съм била стръвна кафеджийка. Дотогава не бях обитавала острови и изобщо неможех да си представя как една бивша империя не е погълнала заедно с покорените от нея територии и глътка от ароматната традиция с интоксикиращо име – „кахве“ – „да поговориш с Бога“. Сякаш с първото посръбване на вкуса от сварените цели зърна, неговият кръстник, султан Сюлейман Великолепни, усетил есенциалния смисъл на битието. Което нямало как да продължава напред, ако връзката с Всевишния не можела да се осъществява ежедневно по нишката на благоуханната пара, извита като арабеска над чашка гореща тъмнина.

Днес имаме глобализация и безжични телефони, а връзките с висши и низши са въпрос на секунди, докато поглъщаме течен кофеин, подслаждан или вгорчаван от думите ни. С които обезсмисляме насладата от говоренето с Бога и повишаваме кръвното си налягане с илюзията, че сме се събудили за новия ден, убеждавайки Шефа в своя безапелационен професионализъм.

В желанието си, поне за малко да се отвържа от всичко това, се търкулвам за уикенда като пъргаво кафеено зърно из провинцията на Англия. Без надежда да пусна корени там. Само заради мечтата... да изпия едно еспресо на океанския бряг.

През вещерските мъгли на Корнуел валят екскалибури и със звънтящи остриета насичат доспехите на пространството - мокри артуриански фрагменти за преситени туристи, зацепили в дъжда с надеждата да си платят за опияняваща легенда в края на седмицата. И после да отнесат у дома малко поизстинал тейкауей за душата, която с годините става все по- претенциозна. Защото цените на сантименталните и капризи неимоверно нарастват. Забелязали ли сте, че консумацията на митове изисква добър хотел, с лъскав ресторант и непременно романтична гледка към материализираното туристическо предание на вековете? Аз го разбирам чрез дискретния кикот на сметката след изисканата вечеря, отнесла половината от месечния ми доход в носталгията по миналото. Като солидна пенсия за крал Артур и стоте рицари от кръглата маса. Не съм единствената, която ги субсидира. Светът разчита на своите запаси от епос. За да не се налага да озлатява нови легендарни емисии. Криза е. И няма време за зачатие на съвременни герои.

- Героят Артур се появява в хрониките на Англия по време голяма опасност. През 10 век е трябвало да бъдат защитавани християнските ценности на Корнуел. Местните крале са бранели територията и хората си от много нашественици. След римляните, които напуснали тези земи, останал един единствен въпрос – кой ще владее по-нататък историята на този прекрасен кът до океана?

Задъхана от усилието да изкача серпантините покрай разядените от сол и влага стени на Тинтаджел касъл, спирам до малка група туристи, скупчени около смущаващо красиво момче. Житени расти пълзят по раменете му като пшеничени змии, опитомени от благородната хубост на лице, сякаш изваяно от длетата на вековни гени. Или гении? Защото припламването на вечност в преходността на човешката плът е събитие, което заслужава поне минута възхищение. Колкото и да жадуваш за чаша еспресо на океанския бряг. Колкото и отегчено да си пълзял по склоновете на една комерсиализирана легенда. Стиснала билета за атракцията в потната си длан, се присъединявам към слушателите. И впивам поглед, заедно с настръхналите момичета, право в синевата на тези спокойни, изконни очи, вгледани в нещо невидимо и отвъдно. Което може да се усети само в думите на онези, родени да го преведат през камелотските лабиринти на древните си души. Да го докоснат до други. И да го отнесат със себе си. До следващо прераждане в бъдещето.

- Изобщо, имало ли е крал Артур - с разграчено любопитство навлизам в аурата на смълчаното слушание, което като тълпа около трубадур, обгръща царствената фигура на разказвача.

- Аз вярвам, че е съществувал - със смирена учтивост ме облъчва той – всяко време ражда своите лидери. Крале или просяци, рицари или монаси. Няма значение. Когато е нужно, човек може да създаде и сам нещо свое, и да го нарече истинско. Останалото е въпрос на предание.

С почти средновековно почитание очарованата група заситнява след необичайния гид. Океанът лизва с кучешка вярност проядените скали в подножието на крепостта. Време е за снизхождение в себе си. В романтичния антракт на душата, превила колене в очакване да я погалиш с размисъл. Чрез тънката пара на заслужено постмитологично кафе...

Миниатюрната чайна на Тинтаджел касъл бъка от посетители. Опашката се вие извън вратите, смирена в стоическо търпение за чаша отмора. Сепната спирам пред витрината със сладкиши, където най-сетне достига моят ред и на съвсем съвеременен английски моля Красавеца с Растите, завърнал се в скучното си амплоа на барман, да ми приготви едно дълго еспресо. Дългоочаквано от мен. Дългомечтано. И дългозаслужено.

- Незнам как се прави дълго еспресо – смутено заеква Той – да го заместя ли с традиционно?

- В никакъв случай – подскачам като ужилена от толкова много реалност след възкресеното минало. И то точно от Него, само преди час, сред старинните зидове! – Искам дълго еспресо! И нито капка заучена традиционност. Вие го казахте горе! Когато е нужно, човек може и сам да създаде нещо свое и да го нарече истинско. Готова съм да платя, за да Ви покажа как се прави това!

- Добре – отдръпва се усмихнато Рицарят на Пшеничните Расти – покажете ми. Много съм любопитен.

Пред стаеното негодувание на озадачената тълпа, превземам бара и с европейско нахалство наблъсквам в лъскавата машина ароматна доза смляна кафееена стръв. За шарани и китове! За русалки и магьосници! За мечтатели и вярващи! За ловци на митове с угнетени от туризма надежди!

- Нека наречем произведението ми „Еспресо, а ла Артурка“ - съвсем делово предлагам аз – Вие, с Вашата хубост, можете да въплътите Краля, от Когото всеки ще иска да купи своя Граал с кафе. Напълно заслужено безсмъртие. Макар и само за миг под слънцето.

Сред смаяните физиономии на втрещената опашка, кой знае защо, съзирам смутени Гуиневири, издразнени Ланселоти и недоумяващи Пърсивали... Сърове и лейди с картонени доспехи.Отминавайки край тях, тайно се усмихвам в себе си. Прости им, Господи, че повярвали в двадесет и първия век, те всъщност не осъзнават, че отново могат да бъдат уникални!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 4 comments:
Subscribe to: Posts (Atom)