My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 22 October 2014

Фасът бе, фасът бе!

„Фасът бе, фасът бе! Не го хвърляй на земя!
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“

Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:

„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).

Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...

Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!

Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:

- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!

- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:

- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???

- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.

Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:

- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?

- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.

- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!

Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:

-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.

Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!


Здравка Владова-Момчева

Monday 6 October 2014

Рехава черга


Навремето, в приказната безтегловност на детството ми, нашите постилаха една рехава черга върху напечения от слънцето чардак, за да мога да подреждам върху нея целия свой куклен свят. Тя беше изтъкана от дреб – жестоко смлял любимите ми цветове в надупчена безхарактерна каша, която, очевидно, трябваше да ме предпази от неравностите на пода. Сиреч, да не ми убива, казваха те. Без да подозират, че убиването вече е приключило. В примирената смърт на багрите, съгласни да се превърнат в постелка с неопределен нюанс, в името на всеобщо присъствие сред злобната, тиха война в правоъгълното обезличаване на рехавата черга...

Днес няма да ви разказвам, а ще ви преразкажа една история, която ви е позната до болка.И която от години разстилат като дребаво килимче пред нас, уж да не ни убива, докато с боси души и чуждоземски, скъпарски обувки вървим към границата на, може би, безвъзвратното си изселение. От кукления свят на надеждите ни. От напечените чардаци на дома. От себе си – право в населенията на привидно големия, но отдавна парцелиран и продаден свят. Където собствеността „България“, с „живописен планински двор и романтична черноморска гледка, поръбена с лозови насаждения, точно под посттоталитарния панелен дизайн на имението, охранявано от яки, квадратни супермени“, се предлага на много изгодна цена. Даже в момента е на изборна промоция. Неможе да не сме забелязали. Та нали загрижените нашенски купувачи ни извикаха по глобалния канал „Планета Земя“ да ги подкрепим в наддаването. Обещаха ни я безплатен ваучер за социални помощи, я чаша студена балканска вода, наточена от струйнослюнните им излияния. Все благини насъщни и ефтини... Да си ги наредим връз рехавата чергица на носталгията и да си ги кътаме до следващата родна разпродажба. Защото ние, модерните, космополитните чергари, с турнато, та курдисано мултикултурно мислене, развлечени от иноезичните дараци на приелите ни със сумтене държави, сме станали дребави от обезцветяване. Та сме се поопоскали откъде идеи как да го реновираме тоя пуст и все по-опустяващ бащин наш имот. Затуй, нека ни е честит сега осембагреният парламент! Да живей пъстротата, в чиито вакхически въртопи, докопалите се до сделката бизнесмени-алтруисти, ще съградят новия ни хотел“Родина“! Ханаанът на емигрантските ни мечти! Гдето, срещу съответно заплащане и съпътстващи количества ракия, по желание на клиента задграничен българин, зората може да го огрее като за пръв път... Даже и от Запад. Гдето, с мажоретна хореография, младите ни сънародници ще маршируват красиво към изхода. И гдето нашето домашно кратко лято ще ни приютява за малко в своя зелен, буренясал резерват. /Все пак прегледайте предварителните осем оферти на новите собственици, може впоследствие да са се променили и обещаните намаления да се окажат невалидни/.

Хубаво ще ни бъде, нали? Едно такова хем българско, хем глобално, хем двуседмично, че да не се разглезваме от традиционното си гостоприемство. Само че, нещо взех да се питам как ще прикрият притежателите ни кратерите край Горни Лом, зейнали с лунна безнадежност върху виртуалната презентация на имота „България“? И как ще го населят с усмихнато и трудолюбиво население, готово на минимална цена да посреща и изпраща своите успели летовници до следващия сезон на домашния ни „Сървайвър“?

Имам идея, обаче! Прекрасно е, че въпреки омодерненото мислене, някои отломки от предишното ми АЗ се обаждат с комплексарски, раболепни шептежи с надеждата да бъдат оценени като полезни. Одобрявам останките, ще знаете. В тях се крие неподозирана мъдрост, непометена от разрухата. Та, мисълта ми е за проклетата рехава черга! Що не я опнем връз дупките, останали след взрива? Че да си наредим отгоре едни сладки Барбита, плюшени депу-татьовци, игриви механични маймунки с лакоми муцунки и разни такива гейо-политически играчки? Че да опашем района с нашенско околомръсно шосе, където на изпроводяк да му друсваме по едно чичово хоро, подпийнали от радост, че пак ще се върнем догодина, да поотупаме чергата, за да не ни убива празнотата под нея... Докато си вярваме, че сме отработили своето право да стъпваме по собствената си земя... И докато има черги да ни залъгват с дребавите си цветове...


Здравка Владова-Момчева