My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday 23 January 2010

Португалска баба

Колежката ми Катрин Фернандес е приклекнала зад бюрото и ожесточено маже с фон дьо тен лицето си като изпръхнала филия под операционните неони на учителската стая:
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.

Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.

Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.

Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!

Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.

След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.

В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.

Здравка Владова-Момчева

Sunday 17 January 2010

Гърбовете говорят

Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.

Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.

Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.

Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.

Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.

Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.

Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?

Здравка Владова-Момчева

Wednesday 13 January 2010

Божия Напаст

- Животът е навик - казваше деветдесетгодишният дядо Стайко от село Бадевци - само следвай схемата и карай дордето ти издържат чарковете.

Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.

Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...

Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.

- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.

Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.

С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...

Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.

Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“

Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?

Здравка Владова-Момчева