Да живееш на Остров май наистина означава да свикваш да бъдеш Робинзон. Дълго време отхвърлях тази мисъл, запленена от мулти-то на местното човешко многообразие, но с годините усещам, че колкото повече се сближавам, толкова по-силно се отдалечавам. Не ме разбирате ли? Ами ще ви го обясня. Става въпрос за комуникация. А когато тя е налице в тукашни условия, човек усеща истината за мълчанието на думите. Защото говоренето по местните ширини, изобщо не предполага казване на нещо. А производството на слова е просто конвейер на учтивостта, инсталиран в масовото съзнание и работи без технически сривове поне от двеста години насам. Както и английската ливада. И личното пространство. И негледането в очите. И постоянното „сори“ за всичко, с което сте се захванали, за да изявите себе си. Защото, ако не се извиниш, че съществуваш, няма как да ти бъдат простени нито заетия периметър на Острова, нито опитите ти да го населиш със собствените си навици и индивидуалност.
- Сори – казвам на Ерик, английския ми съсед в къщата отляво – може ли да те помоля да преместиш колата си малко по-назад, за да успея да направя маневра, че дъщеря ми пристига на гарата след десет минути, а аз искам да съм там навреме, за да я посрещна?
- Сори – отвръща той – ще го направя след четири минути, защото в момента тече ръгби – турнирът по телевизията и няма шанс да не го догледам.
- Цори, цори – проточва с източен темперамент натурализираният ни комшия Пийт от пакистански произход – само да предупреди, че денеська ше си гори листьята в гарадината и ши моли да ни викати полисията като миналия път, щото няма да й пожар, ами само... малько огънчи и няма опасност да изгори квартал...
- Сори - осича рондото на плахата ни комуникация Ерик – да обобщим! Първо – ръгби –турнирът, второ – гарата и трето – никакви палежи извън камината на къщата ви! Тук има правила...
... и колкото да са жестоки, започват със „сори“, довършвам изречението наум. Защото, ако го изкажа на глас, неразбирането на екзестенциалното ми послание, ще бъде посрещнато с един – единствен въпрос – СОРИ? А от сори до сори, светът се скъсява като полет на комар, погрешно излюпен в лъжата на илюзорно затопляне. Затова се научих да живея така. В мълчанието на думите, които ми казват, че няма смисъл да бъдат изговаряни напразно. Макар че напоследък, поради чрезвичайни обстоятелства, се оказвам принудена да ги употребявам почти ежедневно.
- Извинете госпожо – за трети път тази седмица възпитано артикулира безупречният полицай пред вратата ми – сори, че ви притеснявам отново. Но пак съм тук, за да ви попитам забелязали ли сте нещо смущаващо в общата паркинг – зона зад къщата? При нас, в офиса, постоянно постъпват оплаквания от вашия съсед мистър Ерик Робъртсън, че в продължение на седмици някой системно разрязва с нож гумите на колата му и той се чувства застрашен от анонимни недоброжелатели.
- Не господине – почти козирувам аз – нищо такова не съм усетила. Оглеждам внимателно района наоколо, защото вече се опасявам това хулиганство да не сполети и нас, останалите собственици на коли, но всичко ми се струва абсолютно непроменено. Както беше преди петнайсет години, когато се настанихме да живеем тук.
- Сори тогава – с професионален стоицизъм откликва полицаят – само да ви предупредя, че може отново да ви потърсим за информация. В случай, че установите нещо нередно, моля обадете се на нашия телефон...
И аз се осорвам в личния си ад от повтарящи се кадри. Загрижени униформи за насилие над беззащитни коли. Закон и ред в битка с убийството на възпитания порядък. Полицаи и домакини. Господа и дами. Черно и бяло в добрия свят на средната класа, изплашен от лошия нож на неизвестен завистник. Разрез в надуваемото спокойствие. Въздух под налягане като завръщане на душа в неумолимия животосмъртен кръговрат. Където, отиването на шопинг е само аномално солово отклонение в стройния хор на Всемира. Сори, ама трябва да се яде все пак, а днес закъснявам с графика за пазаруване...
На паркинга зад собственостите ни грижливият следобед застила традиционен полумрак. Червеният воксхол на съседа ми привлича вниманието със спихнат стоицизъм. До левия му калник смачканата фигура на Ерик нанася ритмични удари с нож по обезобразената гума с някакъв ритуален, първичен ритъм. Две намушквания и пауза. Злост и отчаяние. Автомобилно харакири пред безмълвното, метално племе от коли. Погледите ни се срещат в невъзможност за възпитано обяснение на ситуацията.
- Сссори? – произнасяме и двамата единствено възможния си реторичен въпрос. Телефонът в ръката ми вибрира за обаждане в полицейския офис. Аз съм порядъчна британска гражданка. И смятам, че честото посещение на питащи униформени у дома е неприемливо за добрата ми репутация.
- Исках само малко внимание, диър – изшущява съседът – мачовете по ръгби не са достатъчна компания за един стар човек.
Мълчанието ми се съгласява. И няма начин да догоня разбягалите се думи в пулсиращата бездна на моята възпитана, всичко разбираща, наслоена с епохи, човешка душа. Историята да не би да ни казва всичко? И тя има своите тайни за престъпленията, дефинирани в победи в полза на хората. Кинохрониките от задния двор на човечеството подлежат на унищожение. Както и малките грехове на съседите, убиващи колите си, за да покажат, че все още са живи.
- Утре да ни изведеш с Пийт в бара на Темза за по едно мартини – внезапно изтрясквам аз – и няма да му мрънкаш за огъня в градината. И пиенето е от теб, разбра ли?!
Очите на Ерик заговорнически разцепват мрака:
- Разбрах – кимва той – чакам ви там в седем часа.
Давам на заден и с бесен децибел освобождавам някаква писклива чалга, заточена от години в класиката на изисканите ми вкусове:
“Ти си бурята в сърцеееето миии” – извива мощната ѝ вибрация в тишината. Все пак съм от Балканите. И обичам да натискам газта. Все едно се изстрелвам в космоса. Днес ще се наложи дори и Ерик да разбере това. Щото иначе ще го изтропам на ченгетата. ЦОРИ!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 17 February 2016
Wednesday 3 February 2016
Притча за глобалното съжителство
По пътя към село Дрента, в Еленския балкан, има една местност, която сигурно вече се е изгубила след голямото изоставяне на земята ни, набраздена в неизлечими бръчки подир постоянните изпращания на своите живи и мъртви. Едните – отвъд границите ѝ. Другите – отвъд живота.
Мястото прилича на зелена чаша, вдълбана в тревистото дъно на планината, като враснало съкровище, превърнало в пръст скъпоценните тайни на миналото. Там, човек може само да присъства - мимолетна част от пейзажа - до момента на тръгването. След това бурените заличават с горчива влага преходността на мига и обръщайки се назад, пришелецът се чувства изчезнал. Неважен и случаен. Като одушевена драскотина по лицето на Вечността. Твърде временна за Божественото внимание. Наричат мястото „Сръбският кладенец“ и хората го избягват, защото там, където човек не може да отнеме или да прибави нищо към Сътворението, е границата на смъртта. Една коварна полоса между суетните радости и скърби на своите и неясната непознатост на чуждите.
И защо да е така?
„Щото, казват в позлатените брокати на спомена ми трите тленни мадони, които срещнах на „Кладенеца“ с мотики и кошници в ръце, сърби са викали на завряните зетьове в селото ни. Чужди ора, значи. Нетукашни. Та те се събирали на приказка тъдява. Да си поменуват техните си крайове. Да не са мешаме много-много, че да не стане някой сакатлък...“
Тъй ме наставиха тогава. И аз го повлачих подире си туй умодрение. През километрите, които извървях и пристанищата, на които се закотвях. През любовите и омразите. През сънищата и прозренията. През себе си. И през другите. Пред очите на безразличния свят, парнал ме с изпитанията си в кадрите на принудителната мъдрост, без която е невъзможно най-накрая да се намериш и опомниш.
Та опомних се аз след години. В един скучен офис. Над графите на доклад с език чужд и неясен. Само тръгване. Без завръщане. Бъдеще без спомен за минало. Настояще, към което нищо не можеш да отнемеш или прибавиш. И се вгледах тогава в заледените погледи около мен. И попитах няма ли някой тукашен да го продължи това пусто писане? Щото то не е моето писане, ами тяхното е – без тревите на Вечността ми – само знаци върху хартиена пустиня, тирната върху бюро. С край започва. И с край завършва. А по средата е нищото на отсъствието ми. Понеже духом и божем съм другаде, та силя себе си да се затрия с не-мои писмена.
И защо да е така?
„Щото, казват, ти си по-грамотна от нас. Външна си. Пришълка. И по вашите крайове по-така го изучавате езика ни. Истински. Правилно. Граматично. Тука няма кой да го изпише всичкото като тебе. Нас ни трябва нашето си и като няма кой от своите да ни го даде, искаме го от чуждите.“
Тъй ме орисаха тогава. И аз писах, без да обриша сълзите си. Нали само те ми останаха след голямото тръгване по света. И разпнаха праведного българина, па го възкресиха глобален. Насред шумотевицата на новата Вавилония. Дето и да вика подир словото си, ехото отвръща неразбрано. Дето се смесват езиците. А народите бързат към колите си. Да ги отбръмчат по магистралите на своите преселения. И подире им да дрънкат спомени и понятия. Поезии и прози. Науки и разуки. Динамики до забвение на това кой си, защо си и какво, настървений, правиш тъдява? Докато не се блъснеш в себе си. Ей там, на завоя. Среща в пространството с фантома на твоето Аз, завтекъл се към дома на сърцето ти. Защото много станаха сръбските кладенци по пътя, а наше село още се не провижда... И тогава разбираш, че пълно завръщане няма. Че това, което си отпратил да свети напреде ти, си иде оезичено по чужбински. Ама си иде все пак. И те грее със синьо възхищение от непознати и млади очи, дето са го прочели и са настръхнали от светостта му. Ама по своему. Разбрали са го. И са го научили. Ботеву взели духом, а тялом по тяхному изказали:
„ Oh, You, My God, My fair God,
Who doesn’t live in Heaven’s up,
but You, Who are in me, My God,
Into my soul and in my heart “.
Защото е така! В топилнята на глобалното съжителство, притчите стават всеобщи. Ама ако поне веднъж си ходил до Сръбския кладенец, а после си се усетил изчезващ, добре е да се запомниш такъв какъвто си бил, за да разбереш в какво те превръщат. Иначе – лошо. И няма да има превод за отвъдните гласове на трите орисници, дето си срещнал там. И ще стане голям сакатлък, ако се мешаме много-много с тълпата в подножието на Вавилонската кула. Щото я ще ни стъпчат, я ще ни разпределят да обитаваме другаде. Дето няма да има кладенци, откъдето да отпием от мъдростта на своите рóдни!
Здравка Владова-Момчева
Мястото прилича на зелена чаша, вдълбана в тревистото дъно на планината, като враснало съкровище, превърнало в пръст скъпоценните тайни на миналото. Там, човек може само да присъства - мимолетна част от пейзажа - до момента на тръгването. След това бурените заличават с горчива влага преходността на мига и обръщайки се назад, пришелецът се чувства изчезнал. Неважен и случаен. Като одушевена драскотина по лицето на Вечността. Твърде временна за Божественото внимание. Наричат мястото „Сръбският кладенец“ и хората го избягват, защото там, където човек не може да отнеме или да прибави нищо към Сътворението, е границата на смъртта. Една коварна полоса между суетните радости и скърби на своите и неясната непознатост на чуждите.
И защо да е така?
„Щото, казват в позлатените брокати на спомена ми трите тленни мадони, които срещнах на „Кладенеца“ с мотики и кошници в ръце, сърби са викали на завряните зетьове в селото ни. Чужди ора, значи. Нетукашни. Та те се събирали на приказка тъдява. Да си поменуват техните си крайове. Да не са мешаме много-много, че да не стане някой сакатлък...“
Тъй ме наставиха тогава. И аз го повлачих подире си туй умодрение. През километрите, които извървях и пристанищата, на които се закотвях. През любовите и омразите. През сънищата и прозренията. През себе си. И през другите. Пред очите на безразличния свят, парнал ме с изпитанията си в кадрите на принудителната мъдрост, без която е невъзможно най-накрая да се намериш и опомниш.
Та опомних се аз след години. В един скучен офис. Над графите на доклад с език чужд и неясен. Само тръгване. Без завръщане. Бъдеще без спомен за минало. Настояще, към което нищо не можеш да отнемеш или прибавиш. И се вгледах тогава в заледените погледи около мен. И попитах няма ли някой тукашен да го продължи това пусто писане? Щото то не е моето писане, ами тяхното е – без тревите на Вечността ми – само знаци върху хартиена пустиня, тирната върху бюро. С край започва. И с край завършва. А по средата е нищото на отсъствието ми. Понеже духом и божем съм другаде, та силя себе си да се затрия с не-мои писмена.
И защо да е така?
„Щото, казват, ти си по-грамотна от нас. Външна си. Пришълка. И по вашите крайове по-така го изучавате езика ни. Истински. Правилно. Граматично. Тука няма кой да го изпише всичкото като тебе. Нас ни трябва нашето си и като няма кой от своите да ни го даде, искаме го от чуждите.“
Тъй ме орисаха тогава. И аз писах, без да обриша сълзите си. Нали само те ми останаха след голямото тръгване по света. И разпнаха праведного българина, па го възкресиха глобален. Насред шумотевицата на новата Вавилония. Дето и да вика подир словото си, ехото отвръща неразбрано. Дето се смесват езиците. А народите бързат към колите си. Да ги отбръмчат по магистралите на своите преселения. И подире им да дрънкат спомени и понятия. Поезии и прози. Науки и разуки. Динамики до забвение на това кой си, защо си и какво, настървений, правиш тъдява? Докато не се блъснеш в себе си. Ей там, на завоя. Среща в пространството с фантома на твоето Аз, завтекъл се към дома на сърцето ти. Защото много станаха сръбските кладенци по пътя, а наше село още се не провижда... И тогава разбираш, че пълно завръщане няма. Че това, което си отпратил да свети напреде ти, си иде оезичено по чужбински. Ама си иде все пак. И те грее със синьо възхищение от непознати и млади очи, дето са го прочели и са настръхнали от светостта му. Ама по своему. Разбрали са го. И са го научили. Ботеву взели духом, а тялом по тяхному изказали:
„ Oh, You, My God, My fair God,
Who doesn’t live in Heaven’s up,
but You, Who are in me, My God,
Into my soul and in my heart “.
Защото е така! В топилнята на глобалното съжителство, притчите стават всеобщи. Ама ако поне веднъж си ходил до Сръбския кладенец, а после си се усетил изчезващ, добре е да се запомниш такъв какъвто си бил, за да разбереш в какво те превръщат. Иначе – лошо. И няма да има превод за отвъдните гласове на трите орисници, дето си срещнал там. И ще стане голям сакатлък, ако се мешаме много-много с тълпата в подножието на Вавилонската кула. Щото я ще ни стъпчат, я ще ни разпределят да обитаваме другаде. Дето няма да има кладенци, откъдето да отпием от мъдростта на своите рóдни!
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)