My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 17 November 2010

Коледна картичка от Нур

Точно в шест часа започва островният монотонен ден. Смирена молитва в посока към Мека. Закуска в хипнотичното присъствие на Първата съпруга. Покорно изчакване на полу-братята в нови училищни униформи да заемат местата си в микробуса. Светкавичен поглед към неподвижното лице на Бабá, сковано в теракотена кожа, прогорена от черните кинжали на очите му.

Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.

„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”

Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?

„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.

Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.

„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.

„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.

„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.

„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“

Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.

“А оранжевото, мамо?“

„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“

Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:

„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.

Искрено Ваша,
Нур“

Здравка Владова-Момчева

Wednesday 3 November 2010

Гласовете ви чух

Ако случайно сте позабравили, какво значи да носиш българска душа, нека да ви припомня.
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.

Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.

Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.

Здравка Владова-Момчева

Monday 1 November 2010

Разни хора, разни сериали...

- Иде ми, Надо, да оберем една банка, да си дигнем дърмите, та право на Бахамите! Нема да мръднем оттам дорде не пукнем от разкош! Че станем цар на местното население и че раздаваме правосъдие налево и надесно! Че ги научим всички да плещят на български и да варят ракия. Такъв бизнес че им завъртим, та да ме помнят во веки веков. Хем нова цивилизация че им предложим, хем че разнообразим менюто за туристите с нашенско пиене и туршии от банани и портокали. Ела после да видиш стандарт и чудо! Ами че то живот ли е туй нащо тука, на Запад? Уж се уредихме и ний емигранти с емигрантите да не изоставаме от общата тарапана, уж на социални помощи се точехме, па барем веднъж и наша милост на море в България да отиде на държавни разноски, пък то вятър и мъгла. На три места търчим да бачкаме и все плийс и тенкю, и все малко пари накрая. Тръснала ми е и майка ти един списък, да е жива и здрава, Надо, ама доде наплатим колата на брат ти и ремонта на вилата в Куков дол, ни за нови пердета да се надява тъщата, ни за онез...

- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...

- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...

- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...

- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?

- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...

Здравка Владова-Момчева