Умората се изсипва върху прегърбените му рамене като кофа с боклук в края на деня. Малко бягство от хората. Път към себе си, неузнаваемо капсулиран в дребно, несъразмерно тяло на шут, с кралско лице и пръсти на пианист.
- Пръстите ти са красиви дантелени паяци, същите, като апликациите на новата ми рокля. Ще се ожениш ли за мен, за да получа британски паспорт ? - пита Ширин и очите и блесват. Изящни кинжали на лунна светлина.
- Хората се женят по любов. Твърде стар съм за теб. Ти си само на 25 години. В някое друго прераждане мога да ти бъда баща.
- Кой днес се жени по любов, Джерард ? Всички знаят само как да подреждат живота си. По възможно най-изгодния начин. Аз ще ти бъда добра съпруга. Ще ти се подчинявам и ще ти готвя ястията на мама, с аромати от Босфора и много подправки – горчиви като женска тъга.
Ще бъдем щастливи. Като в приказките. Докато смъртта ни раздели.
Смъртта... обитава като учтив призрак запустялото му тяло,отровено от тъжна храна и гузни спомени. Малки провали, незначителни неуспехи, затиснати с възпитано мълчание.
- Мълчанието е най-добрата защита за истинския англичанин – казва Мам – така никой не може да достигне до съкровените му чувства! Колко много сме премълчали заедно с теб – предателството на баща ти, мизерията по онези ужасни квартири, крахът на филмовата ти кариера. Но ето, на 80 години, аз съм вече доволна! Имаме къща с градина. Само за нас двамата, скъпи сине! Не изживях своя приказка, но съм благословена с щастлив край.
Той винаги пристига пръв в учителската стая и сяда в най- отдалечения ъгъл върху издънен фотьойл, за да не пречи на колегите си да заемат по-предни места. Поставя лаптопа на коленете си и отваря черно – бялата снимка на Робърт де Ниро , с автограф „ На Джерард, най-добрият човек, когото познавам!“ После проследява графика на „Манчестър Юнайтед“, за да запази хотел през уикенда за себе си и момчетата, с които от години следват по петите любимия отбор. Мачовете взривяват мълчанието. Крясъците са радост. Програмирани съботни вулкани над скучния пъзел от думи, удушени в дресирано любопитство:
- Видя ли колко е прежълтял Джерард? Божичко, прилича на собствената си сянка! Болен е от рак, нали ? Джейн ми каза, че накарала най-добрият му приятел от клуба да разбере дали е така и той потвърдил...
- По-тихо, че може да те чуе, говори ми само с устни... Ето така... Знаеш ли, че той е неуспял актьор, който се е снимал в разни второстепенни роли в Холивуд ? Искал да бъде звезда, но го издънили, понеже...
- Млъквай, идва... Добро утро, Джерард, лесно ли намери място за паркиране днес ? Научих, че часовете ти по английски са редуцирани до минимум. Ти, май, никак не си добре ? Ооооооооо, трябва да се грижиш повече за себе си... Яж здравословно, спортувай и...
- Добро утро на всички.
Той отминава. Седем крачки до прозореца, пет, до разкривеното кресло. Петнайсет минути очакване. Звънец. Болката, глухо клепало с парещ тътен, изпраща мъчителни конвулсии по сгърченото му тяло.“ Костенурките умират бавно в твърдите си черупки, поради невъзможност да изпълзят от тях и да извикат за помощ.“ Какви глупави мисли! Реплики на нереализиран артист, вкостен в клюкарска самота. Вратата на класната стая. Добрите деца в униформите – укротителните ризи на страха. Марионетният поздрав. Болничната белота на дъската. Декор за една и съща пиеса, без шанс за премиера, репетирана ден след ден. Заглавието гласи:
„Да бъдеш или да не бъдеш?/болка/ Монолог за мита на живота/ болка/ пред прага на смъртта /болка/“
Вратата на стреснатата стая излита с откат като след футболен шут и сред оживялото коридорно мълчание вътре нахлува Българката.
„Мислиш ли, че са любовници? Толкова често са заедно, че...И за какво толкова си говорят ? За филми...Глупости! Кой ти говори за филми, когато...“
„Не ми се струва да е така. Ако бяха любовници, щяха да се крият... Всички се крием в този живот. В противен случай просто умираме на показ.“
- Извинявайте, милички – безцеремонно изгърмява тя към ухилените деца – но искам да говоря за малко с класния ви ръководител. Облекчено жужукане смачква тишината като празно пакетче от чипс. Учениците захрущяват под сурдинка малките си тайни, докато трае неочакваната отсрочка от скуката на подготвените думи.
- Джери, донесох ти кутийка с български чай. Истински билки, направо вършат чудеса! Обещай ми, че ще ги пиеш и... оздравявай бързо! Излязъл е нов филм с Греъм Нортън. Искам да го гледаме заедно!
Той поема пакетчето с излинелите си, прозрачни пръсти и синкаво се усмихва. В края на приказката винаги има надежда.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 15 December 2010
Wednesday 17 November 2010
Коледна картичка от Нур
Точно в шест часа започва островният монотонен ден. Смирена молитва в посока към Мека. Закуска в хипнотичното присъствие на Първата съпруга. Покорно изчакване на полу-братята в нови училищни униформи да заемат местата си в микробуса. Светкавичен поглед към неподвижното лице на Бабá, сковано в теракотена кожа, прогорена от черните кинжали на очите му.
Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.
„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”
Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?
„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.
Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.
„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.
„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.
„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.
„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“
Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.
“А оранжевото, мамо?“
„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“
Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:
„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.
Искрено Ваша,
Нур“
Здравка Владова-Момчева
Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.
„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”
Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?
„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.
Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.
„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.
„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.
„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.
„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“
Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.
“А оранжевото, мамо?“
„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“
Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:
„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.
Искрено Ваша,
Нур“
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 3 November 2010
Гласовете ви чух
Ако случайно сте позабравили, какво значи да носиш българска душа, нека да ви припомня.
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.
Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.
Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.
Здравка Владова-Момчева
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.
Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.
Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.
Здравка Владова-Момчева
Monday 1 November 2010
Разни хора, разни сериали...
- Иде ми, Надо, да оберем една банка, да си дигнем дърмите, та право на Бахамите! Нема да мръднем оттам дорде не пукнем от разкош! Че станем цар на местното население и че раздаваме правосъдие налево и надесно! Че ги научим всички да плещят на български и да варят ракия. Такъв бизнес че им завъртим, та да ме помнят во веки веков. Хем нова цивилизация че им предложим, хем че разнообразим менюто за туристите с нашенско пиене и туршии от банани и портокали. Ела после да видиш стандарт и чудо! Ами че то живот ли е туй нащо тука, на Запад? Уж се уредихме и ний емигранти с емигрантите да не изоставаме от общата тарапана, уж на социални помощи се точехме, па барем веднъж и наша милост на море в България да отиде на държавни разноски, пък то вятър и мъгла. На три места търчим да бачкаме и все плийс и тенкю, и все малко пари накрая. Тръснала ми е и майка ти един списък, да е жива и здрава, Надо, ама доде наплатим колата на брат ти и ремонта на вилата в Куков дол, ни за нови пердета да се надява тъщата, ни за онез...
- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...
- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...
- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...
- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?
- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...
Здравка Владова-Момчева
- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...
- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...
- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...
- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?
- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...
Здравка Владова-Момчева
Thursday 14 October 2010
Телефонна България
Ало, ало, България! Усещаш ли как есенната миграция на децата ти наближава? Заедно с оредяващите ти прелетни птици, на изток, запад, север и юг, на железни крила излитат и хората ти. Заредени с мечти и битие. С амбиции и примирение. С мобилна тъга и статична надежда, че някой ден, някога, може даже и съвсем скоро, те ще се върнат в теб. И ще се разтворят завинаги в пищния калейдоскоп на пъстрата ти туршиена есен, в ракиения ромон на сборджийските ти трапези, при ситата пенсионерска радост, че са се прибрали у дома! Че кръгът е затворен. Че децата са изучени по света. Че може и те, както майките и бащите си, да се устроят в земята ти, когато на преклонна възраст им домилее за твоето слънце и обезлюдената ти, екологично чиста тишина.
Ала сега, Българийо, ти се превръщаш в жужаща телефонна централа. Разпъваш нервите и тревогите си в невидими жици от звукови вълни, които вибрират, прииждат, пращят и звънят, натежали от чуждестранни сигнали. От плашещи, неразбираеми езици, от блокираща европейска учтивост. От отровните небългарски акценти на синовете ти:
- Хелоу? Ааа, мамо, ти ли си? Как сте с татко? Всичко е наред нали? Много се радвам, че се обаждаш толкова скоро.
- Ало, ало, Пешее! Чуваш ли ме добре? Как си бе, майка? Побъркахме се с баща ти от притеснение докато кацне пустият самолет! Нали тука, по телевизията, все за въздушни катастрофи приказват. Поне една дума да ни беше пратил, за какво ги стискаме тия джиесеми! Под иконата в къщи сме ги наредили, на тях все да се молим, та барем се сетиш да пуснеш някое съобщение...
- Но нали само преди четири часа се разделихме, тъкмо си влизам, затрупан съм от имейли и...
- Зарежи ти сега тая работа. Сланината, я кажи, сланината извади ли я от багажа? Да не и орониш подправките! Хубавичко я вакуумирай, че я сложи наедно със суджуците в камерата, да има да си резваш по малко мезе, че и за Коледа да ти остане! То кой знай кога пак ще се наканиш да си дойдеш, ами виж и ракиите! Турили сме ти саде три вида таз година, майка! На баща ти кръст не му остана сливи и кайсии да събира цяло лято, та от миналогодишната, от гроздовата,добавихме две шишета и едно с мастика, купешка, че много я плюскаш, пущината, да не ти изяде главата някой ден пък тя...
- Ок, добре, хайде, майко, сега да приключваме, че ме търсят вече от офиса по другата линия..
- Oh, hi, Peter, how are you? How was your holiday in Hawaii? I'll be with you in a minute, just to say buy to my Mum... yes, yes, thanks for your understanding! Bulgarian parents, you know...
- Чао мамо, не мога сега да говоря, шефът ме търси, чуваш, нали?
И ти чуваш, Българийо, чуваш и не разбираш. Чуваш и оглушаваш от телефонно мълчание, от скъсани изречения, накърпени с непознати думи. Изстиваш от учтивата синовна любов, изпратена по трасето в премерени, извънбалкански количества. Като дарения за родителите – сираци, събирани в оскъдните мигове свободно време, когато кадри от щедрата ти земя, преминават зад пулсиращите клепачи. Welcome to Bulgaria! The Land of your dreams! One... Close your eyes... Two... Tell me what you see... Three...
- Ало, алооо, Славянчеее! Какво правите бе маме? Получихме снимките, много сте хубави и тримата! А пък къщата как сте я наредили, свети, свети, пу да не ви е уроки! Ами терличките, бе маме, дето ги плетох за бебето, за Джончо, що на плюшеното мече сте ги обули, пък детето сте го облещили босо на фотографията, да кажат хората, туй чедо няма ли си баба баре едни терлички да му оплете!
- Ами Ричард не дава да го изнежваме, бе мамчеее. Тези аксесоари, вика, били за дрешки на играчките, а пък Джон трябвало да се калява от малък, даже и през зимата било хубаво да ходел бос, че да не боледувал... Ох, много бързам, ще ходя на семейна терапия, че Ричард го е треснала криза на средната възраст, оплака ми се, че много взел да се впечатлява от колежките си в офиса... Ще ми разкажеш ли надве- натри как продължава „Листопад“-а, че две серии вече изпуснах, откакто се върнахме от България. Пък може и в семейната терапия да помогне...
- Слушай сега, маме, Ферхондето не му мисли много-много, ами взе че се ожени за Митхад. Да почнеш да се оглеждаш и ти, не си престарила света, може пък някой друг английски Митхад да срещнеш, хем по-богат да е тоя път, хем без криза на средната възраст...
И ти слушай, и гледай, Българийо! Плувай в сапунени сълзи, надвиквай разстоянията, вкопчвай се в световния буксир от емоции. И още, догонвай децата си, моли ги без глас да се върнат. Пък ако много ти се опъват, плесвай им по някой шамар! Да им дръннат главите до откат, че да се опомнят!
„Eho, kopele, kvo si prajsh, be? Pisha ti na skajpa, che mi se e skapala kamerata I zvuka. Tuka, v New York, e dva chasa sled polunosht. Mnogo e qko, ama neshto ne mi se spi. Se za vas, za tajfata, si mislq naposledyk. Kak e Mariq? Oshte li mi e bqsna, che zaminah, bez da I se obadq? Nqmashe kak, brato, nali znaesh kolko se vkisvam ot jenski sylzi. Ti kvo se umylcha tiq meseci?”
“Ние с Мария се оженихме, пич. Най-добре ще е да ни пожелаеш щастие и да продължаваш напред...“
Ало, ало, България! Все още те чуваме, все още сме с теб. И ни е мило, и криво, и кисело. Плачем с ракиени сълзи, смеем се с лютеничени усмивки, предъвкваме дългите суджуци на спомените. И все така те обичаме! Ама е „Време разделно“, с „Телефонна любов“, „Мила Родино“...
Здравка Владова-Момчева
Ала сега, Българийо, ти се превръщаш в жужаща телефонна централа. Разпъваш нервите и тревогите си в невидими жици от звукови вълни, които вибрират, прииждат, пращят и звънят, натежали от чуждестранни сигнали. От плашещи, неразбираеми езици, от блокираща европейска учтивост. От отровните небългарски акценти на синовете ти:
- Хелоу? Ааа, мамо, ти ли си? Как сте с татко? Всичко е наред нали? Много се радвам, че се обаждаш толкова скоро.
- Ало, ало, Пешее! Чуваш ли ме добре? Как си бе, майка? Побъркахме се с баща ти от притеснение докато кацне пустият самолет! Нали тука, по телевизията, все за въздушни катастрофи приказват. Поне една дума да ни беше пратил, за какво ги стискаме тия джиесеми! Под иконата в къщи сме ги наредили, на тях все да се молим, та барем се сетиш да пуснеш някое съобщение...
- Но нали само преди четири часа се разделихме, тъкмо си влизам, затрупан съм от имейли и...
- Зарежи ти сега тая работа. Сланината, я кажи, сланината извади ли я от багажа? Да не и орониш подправките! Хубавичко я вакуумирай, че я сложи наедно със суджуците в камерата, да има да си резваш по малко мезе, че и за Коледа да ти остане! То кой знай кога пак ще се наканиш да си дойдеш, ами виж и ракиите! Турили сме ти саде три вида таз година, майка! На баща ти кръст не му остана сливи и кайсии да събира цяло лято, та от миналогодишната, от гроздовата,добавихме две шишета и едно с мастика, купешка, че много я плюскаш, пущината, да не ти изяде главата някой ден пък тя...
- Ок, добре, хайде, майко, сега да приключваме, че ме търсят вече от офиса по другата линия..
- Oh, hi, Peter, how are you? How was your holiday in Hawaii? I'll be with you in a minute, just to say buy to my Mum... yes, yes, thanks for your understanding! Bulgarian parents, you know...
- Чао мамо, не мога сега да говоря, шефът ме търси, чуваш, нали?
И ти чуваш, Българийо, чуваш и не разбираш. Чуваш и оглушаваш от телефонно мълчание, от скъсани изречения, накърпени с непознати думи. Изстиваш от учтивата синовна любов, изпратена по трасето в премерени, извънбалкански количества. Като дарения за родителите – сираци, събирани в оскъдните мигове свободно време, когато кадри от щедрата ти земя, преминават зад пулсиращите клепачи. Welcome to Bulgaria! The Land of your dreams! One... Close your eyes... Two... Tell me what you see... Three...
- Ало, алооо, Славянчеее! Какво правите бе маме? Получихме снимките, много сте хубави и тримата! А пък къщата как сте я наредили, свети, свети, пу да не ви е уроки! Ами терличките, бе маме, дето ги плетох за бебето, за Джончо, що на плюшеното мече сте ги обули, пък детето сте го облещили босо на фотографията, да кажат хората, туй чедо няма ли си баба баре едни терлички да му оплете!
- Ами Ричард не дава да го изнежваме, бе мамчеее. Тези аксесоари, вика, били за дрешки на играчките, а пък Джон трябвало да се калява от малък, даже и през зимата било хубаво да ходел бос, че да не боледувал... Ох, много бързам, ще ходя на семейна терапия, че Ричард го е треснала криза на средната възраст, оплака ми се, че много взел да се впечатлява от колежките си в офиса... Ще ми разкажеш ли надве- натри как продължава „Листопад“-а, че две серии вече изпуснах, откакто се върнахме от България. Пък може и в семейната терапия да помогне...
- Слушай сега, маме, Ферхондето не му мисли много-много, ами взе че се ожени за Митхад. Да почнеш да се оглеждаш и ти, не си престарила света, може пък някой друг английски Митхад да срещнеш, хем по-богат да е тоя път, хем без криза на средната възраст...
И ти слушай, и гледай, Българийо! Плувай в сапунени сълзи, надвиквай разстоянията, вкопчвай се в световния буксир от емоции. И още, догонвай децата си, моли ги без глас да се върнат. Пък ако много ти се опъват, плесвай им по някой шамар! Да им дръннат главите до откат, че да се опомнят!
„Eho, kopele, kvo si prajsh, be? Pisha ti na skajpa, che mi se e skapala kamerata I zvuka. Tuka, v New York, e dva chasa sled polunosht. Mnogo e qko, ama neshto ne mi se spi. Se za vas, za tajfata, si mislq naposledyk. Kak e Mariq? Oshte li mi e bqsna, che zaminah, bez da I se obadq? Nqmashe kak, brato, nali znaesh kolko se vkisvam ot jenski sylzi. Ti kvo se umylcha tiq meseci?”
“Ние с Мария се оженихме, пич. Най-добре ще е да ни пожелаеш щастие и да продължаваш напред...“
Ало, ало, България! Все още те чуваме, все още сме с теб. И ни е мило, и криво, и кисело. Плачем с ракиени сълзи, смеем се с лютеничени усмивки, предъвкваме дългите суджуци на спомените. И все така те обичаме! Ама е „Време разделно“, с „Телефонна любов“, „Мила Родино“...
Здравка Владова-Момчева
Monday 27 September 2010
Гурбетчийска софра връз европейска трапеза
(магистрална поема за Балканите в памет на Чудомир)
Юрнала се оная ми ти Западна Европа, ти казвам, та ще си строши краката да търчи към Балканите! То едни беенветааа, едни мерцедесиии, едни аудитааа, майко милааа! Хвърчат по магистралите като вятър и все на групи, на групи – я от Холандия, я от Германия, я от Франция и Швейцария! Ръмжат, форсират и гълтат километрите като социални помощи! Абе, уж е криза, уж няма пари, туй- онуй, пък всеки се е затирил по пътищата да се шупне в лятото, та да му цвърне изнежената кожа в нашенските буренаци. Ама гледам аз нещо тез пътешественици по-мургавки ми се чинааат. Май, май били са вече негде другаде на море, пък насам идват и аз незнам за какво. Натряскали си багажниците до пръсване с вързопи и багажерии, проточили едни космати джолани през задните прозорци и хич не щат да знаят, че и на Балканите има Европейски съюз, обноски и правила, разбираш ли! Викам си, туй ще да е от разкрепостяването на съвременните нрави и прочие. Нали, модерно общество, туй- онуй и сексуална революция, Континент без граници, всичко общо, кат имаш пари, евросолидарност и комуникация! Тръгнеш ли от единия край, откъде Англия, да речем, кат се засилиш, право в България, в София на околовръстното ще се запецнеш. То, добре, че са дупка до трапа и яма до бездната там, че както си се усетил европеец без граници със западняшките скорости право в Истанбул, на Босфора, можеш да изскърцаш спирачки. Да забравиш закъде си тръгнал демек и как си подминал роднините и си ги хартисал без подаръци. Ама добре, че са хендеците и трапищата, да ни позапират, та да се видим кои сме, аджеба, западняците и колко пари чиним извън света. Люля ни една и съща по тез дупки, ще знаеш, орисия, не ами историческо наследство и национална съдба, че чак обща балканска скръб и униние! Немаш време ни за умиление, че си пристигнал жив и здрав от гурбета, ни да пуснеш една вода. Вторачил си даже и третото си духовно око в джендемите по пътя, втрещил си го до пълно самовнушение, че а си мръднал към сантиментите, а си строшил новата си кола и язък за ангарията цяла година, докато си я купиш. Не стига туй, ами и как ще се явиш в махалата с раздрънкано возило? Нали комшиите в хор ще припяват какви боклуци произвеждат онези на Запад, на едни нашенски пътища не могат устиска и туй онуй, пък ти ще се пържиш от яд и срам зарад пустата му Европа. И затуй не се даваш лесно! Както си обръгнал на чуждоземска дисциплина, с едното око фиксираш пътя и въртиш геврека до пълна виртуалност, а пък с другото се звериш наоколо, та белким малко красоти от дома да ти се закачат по периферията и да ти живнат душичката с радост. Викам и аз на братчеда, „ти карай, кака, пък аз ще разказвам какво е отстрани“, ама не се връзва диването му с диване и туй-то! „Не може, кай, аз вече съм половин англичанин, какви са тез просташки предложения, ма како!“ „Дай, вика, да спрем в някой крайпътен ресторант, да изядем по една шкембе чорба, да пуснем малко вибрации в обстановката, че да усетим родината както трябва! Не виждаш ли, кай, в колоната зад гърба ни само швейцарци и австрийци са се нанизали, гледат номера ни, за англичани ни вземат хората, пък ний – отстрани! Нема отстрани! Право в центъра на пейзажа ще сме вече, така да знаеш!“
„Добре бе, какааа- успокоявам го аз, че нали ме вози от Англия дотука безплатно – аз, понеже, такова, няма кой знае какво за гледане! То са едни папури сал по туй околовръстно, едни тинясали канавки и оттука - оттам, от дракалака наднича по някое курве, та хич не можеш разбра в центъра ли си или не си в центъра на пейзажа...“
„Това са проститутки, ма! - срязва ме възмутено братчеда – Най-древната професия, пак ли да ти обяснявам някои дефиниции! Толкоз години живееш в чужбина, петнайсет къщи чистиш и два апартамената на пъпа на Лондон и пак не се научи да се формулираш по европейските стандарти! Ха сега млъкни, че май ще ни спират ченгетата.“
Спираме ний и туй онуй, щото едни в мушамени елечета изскачат насреща ни като тримата мускетари и както са се хилналиии, леле майко и ни хипнотизират със слънчогледа.
„Крий парите како – мутолеви братчеда – че тези много гладни ми се виждат!“
„Не бой се, какиното, връз тях съм седнала, с кран не могат ме изтегли оттука“- шушкам и аз и се правя на англичанка.
Че като се надвеси в прозореца един квадратен с една четвътита брадичка, „хелоу“ ни вика с фасон и маниер, че като ни зачапарасти с документациятааа... половин час ни бруси като джанки за ракия. Хеле оттървахме с двайсет лева и туй онуй, хич даже и не разбрах за какво ги дадохме, та разгеле, заклатихме се наново по хендеците към наше село.
„Ще спираме ли, викам, кака, на ресторант, да хапнем по европейски, че нещо пребледнял ми се виждаш или да вадя баницата дето я точих преди три дена в Англия? Помухлясала е малко, ама кат я поизчистим отгоре,отгоре, пак става за ядене.“
„Абе, - закашли се поомекнал братчеда – я по-добре да спрем ей тука, край пътя, че да си направим ний един пикник с тая баница. Още по-английско е, пък като гледам, то и швейцарците и холандците, дето бяха в колоната така правят. Що да се делим от хората? Нали сме граждани на Европейския съюз, от другите да гледаме, па да се научим!“
Че като се наредихме край пътя едни ми ти англичаани, фрацуузи, неемци, австриийци и прочие, като заредихме едни маанджи и туршиии по капаците на колиите, че като надухме едни муузики – ихуу, оппаа, са, са, ръц! Ела да видиш духовна профилактика, европейска интеграция и туй онуй!
Здравка Владова-Момчева
„Добре бе, какааа- успокоявам го аз, че нали ме вози от Англия дотука безплатно – аз, понеже, такова, няма кой знае какво за гледане! То са едни папури сал по туй околовръстно, едни тинясали канавки и оттука - оттам, от дракалака наднича по някое курве, та хич не можеш разбра в центъра ли си или не си в центъра на пейзажа...“
„Това са проститутки, ма! - срязва ме възмутено братчеда – Най-древната професия, пак ли да ти обяснявам някои дефиниции! Толкоз години живееш в чужбина, петнайсет къщи чистиш и два апартамената на пъпа на Лондон и пак не се научи да се формулираш по европейските стандарти! Ха сега млъкни, че май ще ни спират ченгетата.“
Спираме ний и туй онуй, щото едни в мушамени елечета изскачат насреща ни като тримата мускетари и както са се хилналиии, леле майко и ни хипнотизират със слънчогледа.
„Крий парите како – мутолеви братчеда – че тези много гладни ми се виждат!“
„Не бой се, какиното, връз тях съм седнала, с кран не могат ме изтегли оттука“- шушкам и аз и се правя на англичанка.
Че като се надвеси в прозореца един квадратен с една четвътита брадичка, „хелоу“ ни вика с фасон и маниер, че като ни зачапарасти с документациятааа... половин час ни бруси като джанки за ракия. Хеле оттървахме с двайсет лева и туй онуй, хич даже и не разбрах за какво ги дадохме, та разгеле, заклатихме се наново по хендеците към наше село.
„Ще спираме ли, викам, кака, на ресторант, да хапнем по европейски, че нещо пребледнял ми се виждаш или да вадя баницата дето я точих преди три дена в Англия? Помухлясала е малко, ама кат я поизчистим отгоре,отгоре, пак става за ядене.“
„Абе, - закашли се поомекнал братчеда – я по-добре да спрем ей тука, край пътя, че да си направим ний един пикник с тая баница. Още по-английско е, пък като гледам, то и швейцарците и холандците, дето бяха в колоната така правят. Що да се делим от хората? Нали сме граждани на Европейския съюз, от другите да гледаме, па да се научим!“
Че като се наредихме край пътя едни ми ти англичаани, фрацуузи, неемци, австриийци и прочие, като заредихме едни маанджи и туршиии по капаците на колиите, че като надухме едни муузики – ихуу, оппаа, са, са, ръц! Ела да видиш духовна профилактика, европейска интеграция и туй онуй!
Здравка Владова-Момчева
Sunday 12 September 2010
Как Прася и Изя Помидоренко намериха своите щастия на българското Черноморие
Прасковя Изидоровна Помидоренко недоволно отваря мънистените си очета, потънали в нежна, лъскава масчица. Дразни я зверското българско слънце. То нагло наднича зад чисто новите перденца на току що закупения апартамент в комплекс „Свети Посейдон“ на пет километра от Созопол. В процепа на отворения прозорец се промъкват смесените аромати на издивели от влагата бурени и дезинфектанти от близкия басейн. Шъткането на подранилите сервитьорки и сподавените псувни на служителите по чистотата, които дискретно изпомпват съдържанието на тоалетните, допълват началото на деня. Всички усилия на местното население са впрегнати максимално за осигуряване комфорта на новите собственици на комплекса. Това действа като балсам в предплажното пробуждане на една жадна за прелестите на живота душа.
Прасковя Изидоровна обладава деликатна нагласа, примесена с неповторим славянски сантимент. Тя се умилява до сълзи от всяка проява на битийна красота в качеството си на неоткрита художничка за световните изложения. След сблъсъка с лукса на ваканционното селище, запокитено с целия си блясък сред неподправената естественост на българското крайбрежие, в извисения и ум се зараждат философски размисли. Например , липсата на елементарна инфраструктура, заместена от пасторални пътечки, проправени от необяснима човешка упоритост , я довежда до преклонение пред силата на малкия индивид в неразораната целина на страховитата природа. А тържеството на строително-техническата революция над инатливите троскоти по черноморския бряг я изпълват с надежда, че всичко на този свят е възможно, стига парите да стигнат донякъде.
Сгушила творческите си амбиции си под чаршафите зад мощния релеф на едно мъжко тяло в ръждиво окосмение, Прасковя Изидоровна с въздишка си повтаря, че освен талант, притежава и съпруг. И макар, че Изидор Тимофеевич Помидоренко не може да се похвали с фината чувствителност на половинката си, а само с разриващата зурла на практицизма, разбиваща буците на всякакви житейски обстоятелства, Прася, както нежно я позовава благоверният и, с философско примирение го обслужва безпрекословно. Дълбоко, в трептящите мъглявини на сюрреалистичното и светоусещане, се е загнездило диалектически - вярното разбиране, че без финансовата подкрепа на битието, безпочвените полети на съзнанието са просто невъзможни! Затова тя стоически понася елементарните претенции на Изя за спокойствие и добра храна, както и за поне месец отдалечаване от постоянните опявания на тъщата, която желае непременно да бъде погрегбана на Червения площад, след като се спомине. Прасковя Изидоровна все още не подозира, че съкровеното желание на Мамаша е изпълнено от блажено похъркващия и зет, който вече я е уведомил за предплатената предстояща церемония през септември и я е оставил да се тюхка пред дилемата как по най-бързия начин да се подготви за нея.
Изпълнена с трепетни очаквания , търсителката на изконна красота раздипля снага пред прозореца и замира очарована пред разкрилата се гледка. Пред нея, в маранята на адския ден се ширват протестиращите остриета на непокорните бурени, опасали в настойчив, безмилостен кордон обръснатото пространство на комплекса. Жилавата им обсада навява чувство на обреченост и гъделичка в гърлото вик за помощ или поне за глътка качествено кафе. Насред разюзданата трънена орда, стърчи самотна, мургава фигура и размахва, сякаш в отбрана на всички посоки, лъскава коса, отчаяно насъскана в неравната сеч. На заден план, баталната сцена се допълва от грубите щрихи на яко старческо тяло, заело формата на антична делва, сякаш току що изплюта от своенравната паст на Черно море. Бедната Прася дори и не иска да знае, че това са всъщност Рамзито и неговият началник бай Цоко, наети от управата на комплекса да поокастрят терена наоколо. Тя пърха! Не! Направо лети към живата картина на внезапното си вдъхновение!
- Извините, пожалуйста - екзалтирано чурулика тя, дотърчала задъхана, по бански костюм, в пространството на вълнуващия пейзаж – вы меня разрешите вас нарисовать? Очичките и бляскат като мънистенца в кривогледия обхват на Рамзито, гдето съблазнителните порции на Прасиното тяло се разместват като в калейдоскопно меню. Сепнатото колебание на находката и, настрървява художничката да насочи словната си батарея и към бай Цока: - Пожалуйста, пожилой человек! Вы его убедите! Он же такой, изключительной! Как Демон Врубеля! Настоящий модель!
- Верблюд не ами верблюд! - охотно откликва поласканият началник на откритието. - Какъвто й ангьозест, по-добър от него не мож намери! Пък в къщи ако знайш колко ги й напъцал – мадел до мадела! И се гладни, и се пари искат! Хай рисувай го кат ша го рисуваш, че барем да са прослави.
После бай Цоко сръгва Рамзито и бащински пояснява:
- Виждаш ли я, брей! И тя за нашите български верблюди книжки е чела, не я гледай че саде по един нянник ( сутиен) е останала! Художничка е жената, ша та увековечава.
Прасковя Изидоровна светкавично разпъва статива и предизвикателно кръстосва епилираните си бутчета срещу заклокочилите бесове в демонския взор на новия си модел. Ух, Прася! Ну погоди! Въздухът ухае на щастие и...
- Мекиицы! Свеежие мекиицы! - прелъстително проточва глас подранил плажен бизнесмен и примамва огладнелия Изидор Тимофеевич в посока на личното му щастие. За миг, в този объркан, несправедлив, глобализиран свят настъпва някаква мимолетна хармония. Там слънцето се пържи като мекица в мазните зехтинови небеса, косенето на бурени се превъплъщава в племенен танц за чифтосване, а морето отхапва от пясъчния сандвич на сушата и тихичко се смее. Всъщност, някой замислял ли се е как изглеждат двукраките сухоземни същества и техните страсти пред всевиждащото, вечно око на морето?
Здравка Владова-Момчева
Прасковя Изидоровна обладава деликатна нагласа, примесена с неповторим славянски сантимент. Тя се умилява до сълзи от всяка проява на битийна красота в качеството си на неоткрита художничка за световните изложения. След сблъсъка с лукса на ваканционното селище, запокитено с целия си блясък сред неподправената естественост на българското крайбрежие, в извисения и ум се зараждат философски размисли. Например , липсата на елементарна инфраструктура, заместена от пасторални пътечки, проправени от необяснима човешка упоритост , я довежда до преклонение пред силата на малкия индивид в неразораната целина на страховитата природа. А тържеството на строително-техническата революция над инатливите троскоти по черноморския бряг я изпълват с надежда, че всичко на този свят е възможно, стига парите да стигнат донякъде.
Сгушила творческите си амбиции си под чаршафите зад мощния релеф на едно мъжко тяло в ръждиво окосмение, Прасковя Изидоровна с въздишка си повтаря, че освен талант, притежава и съпруг. И макар, че Изидор Тимофеевич Помидоренко не може да се похвали с фината чувствителност на половинката си, а само с разриващата зурла на практицизма, разбиваща буците на всякакви житейски обстоятелства, Прася, както нежно я позовава благоверният и, с философско примирение го обслужва безпрекословно. Дълбоко, в трептящите мъглявини на сюрреалистичното и светоусещане, се е загнездило диалектически - вярното разбиране, че без финансовата подкрепа на битието, безпочвените полети на съзнанието са просто невъзможни! Затова тя стоически понася елементарните претенции на Изя за спокойствие и добра храна, както и за поне месец отдалечаване от постоянните опявания на тъщата, която желае непременно да бъде погрегбана на Червения площад, след като се спомине. Прасковя Изидоровна все още не подозира, че съкровеното желание на Мамаша е изпълнено от блажено похъркващия и зет, който вече я е уведомил за предплатената предстояща церемония през септември и я е оставил да се тюхка пред дилемата как по най-бързия начин да се подготви за нея.
Изпълнена с трепетни очаквания , търсителката на изконна красота раздипля снага пред прозореца и замира очарована пред разкрилата се гледка. Пред нея, в маранята на адския ден се ширват протестиращите остриета на непокорните бурени, опасали в настойчив, безмилостен кордон обръснатото пространство на комплекса. Жилавата им обсада навява чувство на обреченост и гъделичка в гърлото вик за помощ или поне за глътка качествено кафе. Насред разюзданата трънена орда, стърчи самотна, мургава фигура и размахва, сякаш в отбрана на всички посоки, лъскава коса, отчаяно насъскана в неравната сеч. На заден план, баталната сцена се допълва от грубите щрихи на яко старческо тяло, заело формата на антична делва, сякаш току що изплюта от своенравната паст на Черно море. Бедната Прася дори и не иска да знае, че това са всъщност Рамзито и неговият началник бай Цоко, наети от управата на комплекса да поокастрят терена наоколо. Тя пърха! Не! Направо лети към живата картина на внезапното си вдъхновение!
- Извините, пожалуйста - екзалтирано чурулика тя, дотърчала задъхана, по бански костюм, в пространството на вълнуващия пейзаж – вы меня разрешите вас нарисовать? Очичките и бляскат като мънистенца в кривогледия обхват на Рамзито, гдето съблазнителните порции на Прасиното тяло се разместват като в калейдоскопно меню. Сепнатото колебание на находката и, настрървява художничката да насочи словната си батарея и към бай Цока: - Пожалуйста, пожилой человек! Вы его убедите! Он же такой, изключительной! Как Демон Врубеля! Настоящий модель!
- Верблюд не ами верблюд! - охотно откликва поласканият началник на откритието. - Какъвто й ангьозест, по-добър от него не мож намери! Пък в къщи ако знайш колко ги й напъцал – мадел до мадела! И се гладни, и се пари искат! Хай рисувай го кат ша го рисуваш, че барем да са прослави.
После бай Цоко сръгва Рамзито и бащински пояснява:
- Виждаш ли я, брей! И тя за нашите български верблюди книжки е чела, не я гледай че саде по един нянник ( сутиен) е останала! Художничка е жената, ша та увековечава.
Прасковя Изидоровна светкавично разпъва статива и предизвикателно кръстосва епилираните си бутчета срещу заклокочилите бесове в демонския взор на новия си модел. Ух, Прася! Ну погоди! Въздухът ухае на щастие и...
- Мекиицы! Свеежие мекиицы! - прелъстително проточва глас подранил плажен бизнесмен и примамва огладнелия Изидор Тимофеевич в посока на личното му щастие. За миг, в този объркан, несправедлив, глобализиран свят настъпва някаква мимолетна хармония. Там слънцето се пържи като мекица в мазните зехтинови небеса, косенето на бурени се превъплъщава в племенен танц за чифтосване, а морето отхапва от пясъчния сандвич на сушата и тихичко се смее. Всъщност, някой замислял ли се е как изглеждат двукраките сухоземни същества и техните страсти пред всевиждащото, вечно око на морето?
Здравка Владова-Момчева
Monday 28 June 2010
Кравешка Швейцарийо, защо си тъй недостижима?
Ако пътувате с кола по пътищата на Европа, не забравяйте да завиждате на краткото си щастие! То се изразява в мигновения отскок от депресия към възторг. И трае точно една ваканция. Останалото го знаете, защото и вие, като мен, сте изтърпели всичко оттам, откъдето идвам.
Дъвча съвършено изискан сандвич, комбинирал в себе си финеса на местните месни вкусове, пакетирани с премерено швейцарско превъзходство. Над главата ми се оцежда алпийски ледник и капе от шоколадовите грапавини на тоблеронски връх право в хипнотизиращите кристали на планинско езеро. Тишината скрипти от свежест. Смърди та се къса на тор и неразредено мляко, а унисекс подстриганите ливади наежват косици под гела на утринната роса. Самотна крава философски преживя насреща ми и аз съм почти убедена, че белите петна по кожата и изписват рекламата на „Милка“ по неведом закон на човешката селекция. Липсва само люляковия фон на компютърната обработка. Всъщност, изобщо нямам съмнение, че много скоро и той ще пигментира някой успешен клонинг на това кротко добиче. И ако имам късмет след години да се завърна тук по километрите на ново пътешествие, със сигурност някой лилав ъпгрейт на говеждата природа ще ме посрещне с шоколадова усмивка.
Ситуацията, в която се намирам е прекрасна до абсурд. Насреща, на петдесетина метра над мимолетното ми присъствие се извисява чакълестият зъбер на Алпите, оголил каменни прешлени под парцаливо снежно бельо. От едната ми страна пасе пра-Милка, а от другата, застинал в невъзможна поза „крак зад ухо“, медитира невротизиран от швейцарсвеност индивид, заграден на почитително разстояние от наплашена съпруга и смаяни дечица. Отгоре ни гледа Бог. И въпреки всичко продължава да твори. Да везе гоблена на Естеството. Пряко сили, както ми се чини. Но с твърдата увереност, че много скоро всички ще изчезнем и ще го оставим на мира, за да поправи грешките си като започне отначало. Само Той и четирите елемента.
В главата ми се върти калейдоскоп от впечатления. Кокетният курортен Чър, аранжиран в комфортната подплата на Алпите,мързеливото разсъмване с рижав изгрев като котарак на прозореца, кроасаните, изпечени за редовните посетители на градското кафене... Порядък, сред който се вклинявам ненаситно, защото знам, че преди да ме е напекло пладнето на скуката, аз вече няма да съм там. И после Давос, с буржоазното си обилие, със ски-лифтовете, маскирани в темперна зеленина, с елегантните пенсионери, дискретно флиртуващи помежду си, преди залеза на поддържаните си тела, преди охолното отегчение от живота.
Рязко изсвирване на спирачки прерязва лентата на интелектуалната ми ретроспекция за да порещна влажните очи на кравата, скъсила разстоянието помежду ни, в стремеж да се предпази от лъскавия четириколесен звяр, който заковава туловището си на няколко метра от нас. Йогата-мазохист се сгърчва като спихнат балон след отлетялата си медитация, а аз се изпъвам като струна обхваната от чуждестранна вина. Вратата на луксозната кола се отваря и оттам с непоклатима деловитост излиза елегантен господин. Аурата на божественото подножие, очевидно не може да го докосне. Лицето му е изпънато като след инжекция с ботокс, костюмът му е безупречен, възрастта, застинала към 49. Явно е, че на него нито му се пасе, нито му се медитира. За спомени от прелестната Швейцария да не говорим. Опората на на неговия АЗ е мобилният телефон, срастнал с поддържаната му ръка и сякаш инкрустиран в украсената с диамант ушна мида. Той не говори. Само слуша виртуалния глас на събеседника си и се движи с уверени равномерни крачки. Кой знае защо се сещам за едно старо естрадно парче, в което се пееше, че, „последният човек, върви напред и си пиука“. Този пред мен определено пиука към някаква ясна цел. След миг разбирам каква е тя. С отсечено, роботно движение господинът се навежда и вдига смачкана хартиена салфетка, изпаднала от миниатюрното кошче за боклук, монтирано край пътя. Връща я обратно при отпадъците и после все така равномерно се връща в колата си. Потегля на минутата. С телефон в ухото. И с препарирано изражение.
Онемяла, но с все още живо балканско мислене, си спомням следния случай, който ми разказа един сънародник- приятел, блестящ преводач и полиглот. Навремето, в социалистическа България, като студент, той обичал да прекарва летата на село, при дядо си. Там алчно четял до среднощ дебелите си книги, а денем пасял кравите на стареца, за разтуха и интелектуална фотосинтеза. Веднъж, както си дремел край пътя, опрян на кривак и облечен в дочени дрехи, до него спрял запрашен форд с английски номер. Отвътре смутените туристи му обяснили със знаци, че търсят обществена тоалетна, за да се облекчат.
- Абе, какво толкова сте се запритеснявали – отвърнал на перфектен английски нашенецът – отивайте в храстите и си вършете работата. Аз няма да ви гледам.
Последвало потресаващо мълчание.
- Мина ни – смутолевили британците - ще стискаме до Варна. Ама, как така, бе човек, говориш толкова безакцентно езика ни?
- Аааа – отвърнал невъзмутимо моят приятел – то в България всички кравари говорят английски. Който и да попитате, ще ви го каже.
Ошашавените англичани надули газта към морето и вярвам, до края на дните си са запомнили срещата си с българския феномен. Това добре. Ами аз? Какво да правя аз, заклещена между спомена и настоящето, между салфетката и храстите? Кажи ма, Милке, какво ми се пулиш и ми мучиш на чуждоземски? Баре краваря ти да беше тука, че да ми обясни някои работи. Той бездруго щеше да говори английски. Щяхме да се разберем.
Здравка Владова-Момчева
Дъвча съвършено изискан сандвич, комбинирал в себе си финеса на местните месни вкусове, пакетирани с премерено швейцарско превъзходство. Над главата ми се оцежда алпийски ледник и капе от шоколадовите грапавини на тоблеронски връх право в хипнотизиращите кристали на планинско езеро. Тишината скрипти от свежест. Смърди та се къса на тор и неразредено мляко, а унисекс подстриганите ливади наежват косици под гела на утринната роса. Самотна крава философски преживя насреща ми и аз съм почти убедена, че белите петна по кожата и изписват рекламата на „Милка“ по неведом закон на човешката селекция. Липсва само люляковия фон на компютърната обработка. Всъщност, изобщо нямам съмнение, че много скоро и той ще пигментира някой успешен клонинг на това кротко добиче. И ако имам късмет след години да се завърна тук по километрите на ново пътешествие, със сигурност някой лилав ъпгрейт на говеждата природа ще ме посрещне с шоколадова усмивка.
Ситуацията, в която се намирам е прекрасна до абсурд. Насреща, на петдесетина метра над мимолетното ми присъствие се извисява чакълестият зъбер на Алпите, оголил каменни прешлени под парцаливо снежно бельо. От едната ми страна пасе пра-Милка, а от другата, застинал в невъзможна поза „крак зад ухо“, медитира невротизиран от швейцарсвеност индивид, заграден на почитително разстояние от наплашена съпруга и смаяни дечица. Отгоре ни гледа Бог. И въпреки всичко продължава да твори. Да везе гоблена на Естеството. Пряко сили, както ми се чини. Но с твърдата увереност, че много скоро всички ще изчезнем и ще го оставим на мира, за да поправи грешките си като започне отначало. Само Той и четирите елемента.
В главата ми се върти калейдоскоп от впечатления. Кокетният курортен Чър, аранжиран в комфортната подплата на Алпите,мързеливото разсъмване с рижав изгрев като котарак на прозореца, кроасаните, изпечени за редовните посетители на градското кафене... Порядък, сред който се вклинявам ненаситно, защото знам, че преди да ме е напекло пладнето на скуката, аз вече няма да съм там. И после Давос, с буржоазното си обилие, със ски-лифтовете, маскирани в темперна зеленина, с елегантните пенсионери, дискретно флиртуващи помежду си, преди залеза на поддържаните си тела, преди охолното отегчение от живота.
Рязко изсвирване на спирачки прерязва лентата на интелектуалната ми ретроспекция за да порещна влажните очи на кравата, скъсила разстоянието помежду ни, в стремеж да се предпази от лъскавия четириколесен звяр, който заковава туловището си на няколко метра от нас. Йогата-мазохист се сгърчва като спихнат балон след отлетялата си медитация, а аз се изпъвам като струна обхваната от чуждестранна вина. Вратата на луксозната кола се отваря и оттам с непоклатима деловитост излиза елегантен господин. Аурата на божественото подножие, очевидно не може да го докосне. Лицето му е изпънато като след инжекция с ботокс, костюмът му е безупречен, възрастта, застинала към 49. Явно е, че на него нито му се пасе, нито му се медитира. За спомени от прелестната Швейцария да не говорим. Опората на на неговия АЗ е мобилният телефон, срастнал с поддържаната му ръка и сякаш инкрустиран в украсената с диамант ушна мида. Той не говори. Само слуша виртуалния глас на събеседника си и се движи с уверени равномерни крачки. Кой знае защо се сещам за едно старо естрадно парче, в което се пееше, че, „последният човек, върви напред и си пиука“. Този пред мен определено пиука към някаква ясна цел. След миг разбирам каква е тя. С отсечено, роботно движение господинът се навежда и вдига смачкана хартиена салфетка, изпаднала от миниатюрното кошче за боклук, монтирано край пътя. Връща я обратно при отпадъците и после все така равномерно се връща в колата си. Потегля на минутата. С телефон в ухото. И с препарирано изражение.
Онемяла, но с все още живо балканско мислене, си спомням следния случай, който ми разказа един сънародник- приятел, блестящ преводач и полиглот. Навремето, в социалистическа България, като студент, той обичал да прекарва летата на село, при дядо си. Там алчно четял до среднощ дебелите си книги, а денем пасял кравите на стареца, за разтуха и интелектуална фотосинтеза. Веднъж, както си дремел край пътя, опрян на кривак и облечен в дочени дрехи, до него спрял запрашен форд с английски номер. Отвътре смутените туристи му обяснили със знаци, че търсят обществена тоалетна, за да се облекчат.
- Абе, какво толкова сте се запритеснявали – отвърнал на перфектен английски нашенецът – отивайте в храстите и си вършете работата. Аз няма да ви гледам.
Последвало потресаващо мълчание.
- Мина ни – смутолевили британците - ще стискаме до Варна. Ама, как така, бе човек, говориш толкова безакцентно езика ни?
- Аааа – отвърнал невъзмутимо моят приятел – то в България всички кравари говорят английски. Който и да попитате, ще ви го каже.
Ошашавените англичани надули газта към морето и вярвам, до края на дните си са запомнили срещата си с българския феномен. Това добре. Ами аз? Какво да правя аз, заклещена между спомена и настоящето, между салфетката и храстите? Кажи ма, Милке, какво ми се пулиш и ми мучиш на чуждоземски? Баре краваря ти да беше тука, че да ми обясни някои работи. Той бездруго щеше да говори английски. Щяхме да се разберем.
Здравка Владова-Момчева
Thursday 10 June 2010
Намерена в превода на Франция
Изгонените от Рая са обречени на вечно завръщане. Доброволните бегълци от него, владеят света.
Всяка година, в края на юли, аз се превръщам в пилигрим. Събирам вързопа на носталгията и поемам обратно. През магистралното тяло на Европа, заравнено от вечното преселение на народите под асфалтираната си плът. Кръжа като закъснял щъркел в кънтящите галерии на спомените в търсене на нещо неизменно, което да ме накара да остана. И да повярвам, че съм дошла при началото на живота си, където с милостиво търпение ме очаква вечността.
Англия, 22 юли, 2009 година. Вали хоризонтален дъжд и посича с мокри дискове надеждите за слънце и временно лекомислие през лятото. Градината, по невидим божествен код, тежи от апокрифни цветове,непогалени от светлината. Преминавам през пъстрата им секта и оставям след себе си пресни куфарни следи. Бягам назад, към ваканционния континент, към сладката отрова на свободата да не бъда тук. Евротунелът ме поглъща с пълно потапяне в дълбините под Ламанша. Едно задължително прераждане на пътника преди досега с Европа, последно изпитание, преди радостта да се озовеш на другия бряг. Няма значение какво ще бъде времето, защото това е ДРУГО ВРЕМЕ, в което на воля битуваш истинският ти. И светът за малко се върти по твоите закони. Веднъж в годината , аз обичам да го прекроявам. Сега имам свободната воля да виждам това, което искам да виждам. Защото хоризонтът в граници, понякога е способен да ми даде малко щастие.
Жадувам за изгрев във Франция. Оттук винаги започва бягството към дома, надеждата да срещам огнения диск на своята временна волност. Навлизам в континента по следите отминала нощна буря. Крайпътните сливи са натрупали обрулените си плодове по асфалта и превиват олекнали клони над тях в пристъпи на безмълвен плач над опустошените си рожби. Полетата зеленеят в непривична, априлска резеда и въпреки, че е юли, тънък скреж е охрускал свежестта им. Непреклонни лъчи разцепват оловото на небесните плочи и светлината на новия ден се плъзга като спукан жълтък пред очите ми. Студено е, сякаш е пролет. И някаква радост, дива и потайна, безсловесна до атавизъм, се заражда в дълбините на пробуденото ми същество. Трябва да се обадя в България. От Търново ме делят някакви си няколко хиляди километра. И пътят е само един- километри от непрекъсната суша, без островни ограничения, без робинзоновска тъга. Непрекъснато опитвам да набера единствения цифров номер, който артистичният ми мозък помни като код за скъпоценен сейф. Този, от къщата ми на улица „Гурко“. Където е заключено и ме чака сърцето ми. Никакъв сигнал, безуспешни повторения, разочароващо мълчание. Колата спира пред крайпътна бензиностанция и през отворените врати на кафето лъхва мирис на утринна леност, капучиново разсънване, ромон на вестници и ухажващ шансон. Навлизам в ласкавата френска аура с британска деловитост и конкретен въпрос. Мога ли да ползвам телефона на заведението срещу заплащане, за да позвъня в България? Говоря най-ясния английски, който някога съм се чувала да произнасям. Очаквам, че кокетната продавачка зад бара, апетитна като ванилов сладкиш, ще ме разбере. Защото се изразявам на международния език, който всички са длъжни да знаят. И тя наистина ме разбира. Отвъд думите. И заради копнежа, с който произнасям името на дома. Подава ми старомоден телефон и напевно ми обяснява нещо на копринен, успокоителен френски. Колко дължа за услугата, продължавам да настоявам с умерени, лаещи интонации. Така съм чувала да лаят възпитаните кучета в Англия, когато настояват да бъдат изведени на разходка. Нищо не дължите, госпожо, приближава ме избелял от безсъние шофьор на тир, чийто английски с транзитен акцент чертае магистралната му употреба от Париж до Истанбул. Нищо не дължите, госпожицата ви казва, че днес, поради бурята, няма покритие в цялата страна. Говорете безплатно с близките си. Те сигурно се притесняват за вас.
Ако някога, до пълно подивяване, сте се губили в яснотата на английските правила и норми, със сигурност ще можете да се намерите в превода на Франция. Там, разстоянието от перфектната имперска дресура до несъвършеното разглезващо очовечаване , се измерва с дължината на една телефонна слушалка.
- Ало, мамооо, добре съм, преминах канала! Тука едно добро момиче ми услужи с телефон, че след бурята всички джиесеми са умрели.
- Желаете ли кафе, мадам ? - на съвсем разбираем френски чурулика бонбонката.
Уи, уи, шери, и кроасани, и поне три шоколада, силвопле!
Здравка Владова-Момчева
Всяка година, в края на юли, аз се превръщам в пилигрим. Събирам вързопа на носталгията и поемам обратно. През магистралното тяло на Европа, заравнено от вечното преселение на народите под асфалтираната си плът. Кръжа като закъснял щъркел в кънтящите галерии на спомените в търсене на нещо неизменно, което да ме накара да остана. И да повярвам, че съм дошла при началото на живота си, където с милостиво търпение ме очаква вечността.
Англия, 22 юли, 2009 година. Вали хоризонтален дъжд и посича с мокри дискове надеждите за слънце и временно лекомислие през лятото. Градината, по невидим божествен код, тежи от апокрифни цветове,непогалени от светлината. Преминавам през пъстрата им секта и оставям след себе си пресни куфарни следи. Бягам назад, към ваканционния континент, към сладката отрова на свободата да не бъда тук. Евротунелът ме поглъща с пълно потапяне в дълбините под Ламанша. Едно задължително прераждане на пътника преди досега с Европа, последно изпитание, преди радостта да се озовеш на другия бряг. Няма значение какво ще бъде времето, защото това е ДРУГО ВРЕМЕ, в което на воля битуваш истинският ти. И светът за малко се върти по твоите закони. Веднъж в годината , аз обичам да го прекроявам. Сега имам свободната воля да виждам това, което искам да виждам. Защото хоризонтът в граници, понякога е способен да ми даде малко щастие.
Жадувам за изгрев във Франция. Оттук винаги започва бягството към дома, надеждата да срещам огнения диск на своята временна волност. Навлизам в континента по следите отминала нощна буря. Крайпътните сливи са натрупали обрулените си плодове по асфалта и превиват олекнали клони над тях в пристъпи на безмълвен плач над опустошените си рожби. Полетата зеленеят в непривична, априлска резеда и въпреки, че е юли, тънък скреж е охрускал свежестта им. Непреклонни лъчи разцепват оловото на небесните плочи и светлината на новия ден се плъзга като спукан жълтък пред очите ми. Студено е, сякаш е пролет. И някаква радост, дива и потайна, безсловесна до атавизъм, се заражда в дълбините на пробуденото ми същество. Трябва да се обадя в България. От Търново ме делят някакви си няколко хиляди километра. И пътят е само един- километри от непрекъсната суша, без островни ограничения, без робинзоновска тъга. Непрекъснато опитвам да набера единствения цифров номер, който артистичният ми мозък помни като код за скъпоценен сейф. Този, от къщата ми на улица „Гурко“. Където е заключено и ме чака сърцето ми. Никакъв сигнал, безуспешни повторения, разочароващо мълчание. Колата спира пред крайпътна бензиностанция и през отворените врати на кафето лъхва мирис на утринна леност, капучиново разсънване, ромон на вестници и ухажващ шансон. Навлизам в ласкавата френска аура с британска деловитост и конкретен въпрос. Мога ли да ползвам телефона на заведението срещу заплащане, за да позвъня в България? Говоря най-ясния английски, който някога съм се чувала да произнасям. Очаквам, че кокетната продавачка зад бара, апетитна като ванилов сладкиш, ще ме разбере. Защото се изразявам на международния език, който всички са длъжни да знаят. И тя наистина ме разбира. Отвъд думите. И заради копнежа, с който произнасям името на дома. Подава ми старомоден телефон и напевно ми обяснява нещо на копринен, успокоителен френски. Колко дължа за услугата, продължавам да настоявам с умерени, лаещи интонации. Така съм чувала да лаят възпитаните кучета в Англия, когато настояват да бъдат изведени на разходка. Нищо не дължите, госпожо, приближава ме избелял от безсъние шофьор на тир, чийто английски с транзитен акцент чертае магистралната му употреба от Париж до Истанбул. Нищо не дължите, госпожицата ви казва, че днес, поради бурята, няма покритие в цялата страна. Говорете безплатно с близките си. Те сигурно се притесняват за вас.
Ако някога, до пълно подивяване, сте се губили в яснотата на английските правила и норми, със сигурност ще можете да се намерите в превода на Франция. Там, разстоянието от перфектната имперска дресура до несъвършеното разглезващо очовечаване , се измерва с дължината на една телефонна слушалка.
- Ало, мамооо, добре съм, преминах канала! Тука едно добро момиче ми услужи с телефон, че след бурята всички джиесеми са умрели.
- Желаете ли кафе, мадам ? - на съвсем разбираем френски чурулика бонбонката.
Уи, уи, шери, и кроасани, и поне три шоколада, силвопле!
Здравка Владова-Момчева
Thursday 15 April 2010
Paloma's England
- Моля те, трябва да дойдеш! - настоява Кити Джаксън, моя приятелка по стечение на неведоми житейски обстоятелства. - Трябва да ми помогнеш да убедя майка си да не заминава!
Смутена, обещавам, че ще се присъединя за следобедния чай в кокетната къща на семейство Джаксън точно в пет часа на другия ден и затварям телефона. В мислите ми препускат редове от въпросителни, блокирани от пълната невъзможност да се преобразуват в думи.
Кити е англичанка до мозъка на костите си. Възпитана по свирепите правила на старомодната британска учтивост, в продължение на шестдесет години, тя не си е позволявала да се отклони от емоционалната норма. Колкото по-голяма сдържаност, толкова по-добре! Чувствата са за слабите духом. Любов, омраза, щастие и несгоди могат единствено да се потушат със стоицизъм.
Сама не разбирам как нахлух, като недисциплиниран вятър, в нейния музеен свят, по чудо опазен от външни влияния и неминуеми промени. Един толерантен диалог между порядък и хаос, в който аз помитам и взривявам, а тя грижливо пренарежда обратно. Само че след словесното ми торнадо Кити не изхвърля нищо. До пастелната тъга на изисканите си спомени, тя скупчва и въглените на необязденото ми детство. Английски сплин до балканска радост, мълчание до вик, граници до безбрежност. Всичко, което прочитам в очите на приятелката си, след срещите с нея, е една озарена меланхолия,че ми е доставила удоволствието да се набеснея. Островите отдавна са се примирили, че не могат да бъдат континенти. Останала им е само носталгията по широтата. Аз съм тази, която идва и си отива, когато поиска. Защото мога да летя, пълзя, вървя и препускам. Даже да се търкалям след порива на душата си. Болезненото движение е моята стихия. Кити единствено е научена да не напуска крепостта на своя дом. Наоколо са само непознати води, а светът е отвъд. Коварен, лекомислен, слънчев и прелъстителен. Изкушение зад нормите на устояването.
Затова не разбирам, защо моята приятелка търси помощта ми в странната мисия да възпре деветдесетгодишната си майка да емигрира от Англия?! Точно в пет часа, на другия ден аз заставам пред уютната къща на номер девет. Един скитник, пред прага на домосед. Нима този път заседяването ми ще се получи? Отваря ми самата мисис Палома Джаксън. Екзотичното и име е наследено от названието на имението на родителите и в Португалия, където е израснала. И е великодушна проява на уважение от страна на майка и, към голямата, неосъществена любов на баща и към жена от чужд произход, вечна изгнаница от традицията на уговорените бракове.
Възхитена, отстъпвам крачка назад. Наистина, красивата жена няма възраст! Тя е дух, благословен да озарява руините на материята.
- Влизай, скъпа – пропява на кралски английски достолепната домакиня. После ме целува по двете бузи. - На това ме научи един руски поет - смее се старата дама - Евгений Евтушенко. Славянски обичай, казва. Господи, колко беше влюбен в най-добрата ми приятелка!
Очарована, аз вече плувам в талазите на симпатията към спомените на новата ми познайница:
- И какво стана - питам, абсолютно забравила за своята мисия, въпреки многозначителните погледи на Кити – тя откликна ли на чувствата му?
- Разбира се – отговаря Палома – откликна! Безмълвно, по английски. Изгоря отвътре като свещ под похлупак. За да не усети съпругът и че се е опозорила да обича отвъд прага на къщата си. Евгений така и не разбра това. Поетите се изразяват с думи. Английските съпруги владеят единствено мълчанието!
- Какво щяхте да направите, ако Евтушенко се беше влюбил във Вас? - питам окрилена от досега с тази жена – епоха.
- Аз изживявам всичко докрай, мила. Погребала съм двама съпрузи и никога не съм затваряла врата пред любовта!
- Така е - намесва се кисело дъщеря и – затова сега покрусяваш семейството с безумното си решение да се изселиш в Нова Зеландия!
Усещам изказването на Кити като сблъсък в островна ограда. Много неохотно се опитвам да демонстрирам лоялност към приятелката си :
- Защо искате да напуснете Англия, мисис Джаксън?
- Тази земя, вече не е моята земя, скъпа – категорична е събеседницата ми - тук вече не могат да живеят моите спомени, нахалството на новия свят ги прогони. Затова ще замина толкова надалеч, че да не мога никога да се завърна. И ще броя дните до края, докато мечтая за моята Англия. Тя ще умре заедно с мен, от вярност, която мисля, че заслужавам. А сега, ще ми прочетеш ли някои от твоите стихове? Кити ми каза, че и в този объркан свят още се раждат поети.
Два месеца по-късно получих снимка от Нова Зеландия на спретната къща, с подрязани храсти и стриктни цветя отпред. На фасадата и блестеше елегантна табелка с надпис „Paloma's England”/ „Англията на Палома“. На гърба на фотографията, със ситен, старомоден почерк, моята нова приятелка беше написала:
„Мила поетесо, тук извоювах правото си да живея, докато умра у дома. Не се страхувай да пътуваш към себе си. Твоя Палома.“
Силните духом винаги са способни да съградят дом, нали?
Здравка Владова-Момчева
Смутена, обещавам, че ще се присъединя за следобедния чай в кокетната къща на семейство Джаксън точно в пет часа на другия ден и затварям телефона. В мислите ми препускат редове от въпросителни, блокирани от пълната невъзможност да се преобразуват в думи.
Кити е англичанка до мозъка на костите си. Възпитана по свирепите правила на старомодната британска учтивост, в продължение на шестдесет години, тя не си е позволявала да се отклони от емоционалната норма. Колкото по-голяма сдържаност, толкова по-добре! Чувствата са за слабите духом. Любов, омраза, щастие и несгоди могат единствено да се потушат със стоицизъм.
Сама не разбирам как нахлух, като недисциплиниран вятър, в нейния музеен свят, по чудо опазен от външни влияния и неминуеми промени. Един толерантен диалог между порядък и хаос, в който аз помитам и взривявам, а тя грижливо пренарежда обратно. Само че след словесното ми торнадо Кити не изхвърля нищо. До пастелната тъга на изисканите си спомени, тя скупчва и въглените на необязденото ми детство. Английски сплин до балканска радост, мълчание до вик, граници до безбрежност. Всичко, което прочитам в очите на приятелката си, след срещите с нея, е една озарена меланхолия,че ми е доставила удоволствието да се набеснея. Островите отдавна са се примирили, че не могат да бъдат континенти. Останала им е само носталгията по широтата. Аз съм тази, която идва и си отива, когато поиска. Защото мога да летя, пълзя, вървя и препускам. Даже да се търкалям след порива на душата си. Болезненото движение е моята стихия. Кити единствено е научена да не напуска крепостта на своя дом. Наоколо са само непознати води, а светът е отвъд. Коварен, лекомислен, слънчев и прелъстителен. Изкушение зад нормите на устояването.
Затова не разбирам, защо моята приятелка търси помощта ми в странната мисия да възпре деветдесетгодишната си майка да емигрира от Англия?! Точно в пет часа, на другия ден аз заставам пред уютната къща на номер девет. Един скитник, пред прага на домосед. Нима този път заседяването ми ще се получи? Отваря ми самата мисис Палома Джаксън. Екзотичното и име е наследено от названието на имението на родителите и в Португалия, където е израснала. И е великодушна проява на уважение от страна на майка и, към голямата, неосъществена любов на баща и към жена от чужд произход, вечна изгнаница от традицията на уговорените бракове.
Възхитена, отстъпвам крачка назад. Наистина, красивата жена няма възраст! Тя е дух, благословен да озарява руините на материята.
- Влизай, скъпа – пропява на кралски английски достолепната домакиня. После ме целува по двете бузи. - На това ме научи един руски поет - смее се старата дама - Евгений Евтушенко. Славянски обичай, казва. Господи, колко беше влюбен в най-добрата ми приятелка!
Очарована, аз вече плувам в талазите на симпатията към спомените на новата ми познайница:
- И какво стана - питам, абсолютно забравила за своята мисия, въпреки многозначителните погледи на Кити – тя откликна ли на чувствата му?
- Разбира се – отговаря Палома – откликна! Безмълвно, по английски. Изгоря отвътре като свещ под похлупак. За да не усети съпругът и че се е опозорила да обича отвъд прага на къщата си. Евгений така и не разбра това. Поетите се изразяват с думи. Английските съпруги владеят единствено мълчанието!
- Какво щяхте да направите, ако Евтушенко се беше влюбил във Вас? - питам окрилена от досега с тази жена – епоха.
- Аз изживявам всичко докрай, мила. Погребала съм двама съпрузи и никога не съм затваряла врата пред любовта!
- Така е - намесва се кисело дъщеря и – затова сега покрусяваш семейството с безумното си решение да се изселиш в Нова Зеландия!
Усещам изказването на Кити като сблъсък в островна ограда. Много неохотно се опитвам да демонстрирам лоялност към приятелката си :
- Защо искате да напуснете Англия, мисис Джаксън?
- Тази земя, вече не е моята земя, скъпа – категорична е събеседницата ми - тук вече не могат да живеят моите спомени, нахалството на новия свят ги прогони. Затова ще замина толкова надалеч, че да не мога никога да се завърна. И ще броя дните до края, докато мечтая за моята Англия. Тя ще умре заедно с мен, от вярност, която мисля, че заслужавам. А сега, ще ми прочетеш ли някои от твоите стихове? Кити ми каза, че и в този объркан свят още се раждат поети.
Два месеца по-късно получих снимка от Нова Зеландия на спретната къща, с подрязани храсти и стриктни цветя отпред. На фасадата и блестеше елегантна табелка с надпис „Paloma's England”/ „Англията на Палома“. На гърба на фотографията, със ситен, старомоден почерк, моята нова приятелка беше написала:
„Мила поетесо, тук извоювах правото си да живея, докато умра у дома. Не се страхувай да пътуваш към себе си. Твоя Палома.“
Силните духом винаги са способни да съградят дом, нали?
Здравка Владова-Момчева
Monday 8 March 2010
Модо, модооо, побърка народо!
От пожълтелите страници на Великотърновския вестник „Борба“, в един от броевете от 1939 година, четем: „Както щете, но има дами и то доста много, които носят шапки като турските едно време фесове. Собствено, като прибавите маникюр на ноктите и червило на устните, ще рече, че нашите търновки конкурират по устните французойките, по ноктите на ръцете турските кадъни, по шапките – албанските официални накити. Моралът е застрашен от голотиите, които всеки ден се виждат по търновските улици. Ако на някои и да им липсва обществен срам, мъжете им как ги търпят такива оригиналности. Налага се намеса на властите. Другото е от Лукаваго.“
Чакам на километрична автоопашка, насочила змейските си серпантини към Бистър – малката Мека на голямата мода в района около Оксфорд. Градчето е популярно с магазини на световни марки за дрехи, обувки и аксесоари, и привлича поклонници с пълни и празни джобове отблизо и далеч. В проблясъците на зимното слънце извиват гърбове автобуси претъпкани с японски туристи, а лъскави коли, натежали от елегантни пасажери, се тресат в сподавен бяс от подскоците на нетърпеливи деца и породисти кучета. Напук на търновските предци и аз, заедно със семейството ми, напредвам бавно в еднопосочната пилигримска верига към миниатюрния моден Йерусалим, където всички храмове принадлежат на търговците. И на тълпата. И на вечния човешки стремеж към травестия. Страдате от комплекс за закръгленост? Вие сте на точното място! Тайорите на „Шанел“ са вашето спасение! Те така ще източат фигурата ви, че след закупуването дори на един от тях, дълго време ще бъдете на много ефикасна диета, разпределена на малки финансови порции по изплащането му. Торбички под очите? Няма защо да се притеснявате! Слънчевите очила на „Гучи“ или „Кристиян Диор“ ще ви прикрият. Само надникнете през тях и вижте колко е голям светът. И как „спасение дебне отвсякъде“. И как взаимното дебнене със света ви е довело до фикс идеята за пълна промяна. На външността и вътрешността ви. На мислите и чувствата ( може и без чувства, те причиняват депресия, а от нея понякога се пълнее). На действията... Абе, изобщо вие ставате други хора. И вече ви няма. Прекрасно, нали?
Обичам модата, затова хищно се нахвърлям из нея, като разменям със зверска учтивост изсъскани извинения с международните купувачи, впили погледи и пръсти точно в артикулите, които съм си харесала. Някъде, в ехото на съзнанието ми откънтяват медийните предупреждения на родните вестници отпреди седемдесет години, че „ в ежедневието ни се наблюдава маймунска слабост и упорство в подражаването на всички модерни западни прояви“. Обаче в бистърското гъмжило Изтокът пазарува, а Западът гледа ли гледа в потрес как пъстрите уникати на „Роберто Кавалли“, заедно с чантите и обувките на „Прада“, да, същите онези чанти и обувки, дето Дяволът ги носеше надменно в едноименния филм, направо изчезват,навеки забулени, в бездънната паст на торбите, понесени от арабски съпруги. Много други съпруги са просто отчаяни. От положението, от рецесията и от скромните си, недодялани мъже. Които с детинско учудване в очите се озъртат над тълпата в търсене на изхода от този капан. Аз не се отчайвам лесно! Нито като съпруга, нито като ловджийка на мода! Затуй стоически стърча пред кокетна розова пробна в очкване детето да излезе и да ми покаже как му стои марковия тоалет. От лявата ми страна, снажен и смутен поляк умолително спори с непреклонната си половинка, вкопчена, предполагам, в роклята на живота си. А отдясно! О, Боже! Отдясно на мен търпеливо клечи ...Джони Деп! Е, не истинския, де, ама този е такава успешна имитация, с двайсет години по-млада от оригинала, че направо ти иде да му поискаш автограф. Мургавите скули, обрамчени с дълги кестеняви коси, дрехите, досущ като на първообраза. Е, кажете, какво щеше да прави сал с едната физическа прилика този никому неизвестен навярно италианец, ако не беше модата да го преобрази така успешно? Тъкмо да извикам на български към дъщеря ми да погледне към това живо доказателство на звездното клониране, когато кукленското перденце на кабинката отдясно се отваря и отвътре надниква пухкаво миньонче, притиснато като втасало козуначе в деколтето на безмилостно тясна рокличка. Ако имате услужлива памет, в такъв момент, възкресените гласове на ретро – журналистите ще ви кажат, че „всяка мома иска със своята вънкашност да обърне вниманието на някой балама и затова се бризаичи така!“ Задъхано до задушаване девойчето проточва звънливо гласче към „Джони Деп“ и на чист български език изчуруликва:
- Милоо, донеси ми по-голям номер, че тая ми се пръска по мене. Джонито послушно хуква към консултантите, аз оставам като тресната от откритието, че освен футболния Господ, явно и модният дубликат на Джони Деп е българин.
Ами, гордея се! Ако и да е от Лукаваго!
Здравка Владова-Момчева
Чакам на километрична автоопашка, насочила змейските си серпантини към Бистър – малката Мека на голямата мода в района около Оксфорд. Градчето е популярно с магазини на световни марки за дрехи, обувки и аксесоари, и привлича поклонници с пълни и празни джобове отблизо и далеч. В проблясъците на зимното слънце извиват гърбове автобуси претъпкани с японски туристи, а лъскави коли, натежали от елегантни пасажери, се тресат в сподавен бяс от подскоците на нетърпеливи деца и породисти кучета. Напук на търновските предци и аз, заедно със семейството ми, напредвам бавно в еднопосочната пилигримска верига към миниатюрния моден Йерусалим, където всички храмове принадлежат на търговците. И на тълпата. И на вечния човешки стремеж към травестия. Страдате от комплекс за закръгленост? Вие сте на точното място! Тайорите на „Шанел“ са вашето спасение! Те така ще източат фигурата ви, че след закупуването дори на един от тях, дълго време ще бъдете на много ефикасна диета, разпределена на малки финансови порции по изплащането му. Торбички под очите? Няма защо да се притеснявате! Слънчевите очила на „Гучи“ или „Кристиян Диор“ ще ви прикрият. Само надникнете през тях и вижте колко е голям светът. И как „спасение дебне отвсякъде“. И как взаимното дебнене със света ви е довело до фикс идеята за пълна промяна. На външността и вътрешността ви. На мислите и чувствата ( може и без чувства, те причиняват депресия, а от нея понякога се пълнее). На действията... Абе, изобщо вие ставате други хора. И вече ви няма. Прекрасно, нали?
Обичам модата, затова хищно се нахвърлям из нея, като разменям със зверска учтивост изсъскани извинения с международните купувачи, впили погледи и пръсти точно в артикулите, които съм си харесала. Някъде, в ехото на съзнанието ми откънтяват медийните предупреждения на родните вестници отпреди седемдесет години, че „ в ежедневието ни се наблюдава маймунска слабост и упорство в подражаването на всички модерни западни прояви“. Обаче в бистърското гъмжило Изтокът пазарува, а Западът гледа ли гледа в потрес как пъстрите уникати на „Роберто Кавалли“, заедно с чантите и обувките на „Прада“, да, същите онези чанти и обувки, дето Дяволът ги носеше надменно в едноименния филм, направо изчезват,навеки забулени, в бездънната паст на торбите, понесени от арабски съпруги. Много други съпруги са просто отчаяни. От положението, от рецесията и от скромните си, недодялани мъже. Които с детинско учудване в очите се озъртат над тълпата в търсене на изхода от този капан. Аз не се отчайвам лесно! Нито като съпруга, нито като ловджийка на мода! Затуй стоически стърча пред кокетна розова пробна в очкване детето да излезе и да ми покаже как му стои марковия тоалет. От лявата ми страна, снажен и смутен поляк умолително спори с непреклонната си половинка, вкопчена, предполагам, в роклята на живота си. А отдясно! О, Боже! Отдясно на мен търпеливо клечи ...Джони Деп! Е, не истинския, де, ама този е такава успешна имитация, с двайсет години по-млада от оригинала, че направо ти иде да му поискаш автограф. Мургавите скули, обрамчени с дълги кестеняви коси, дрехите, досущ като на първообраза. Е, кажете, какво щеше да прави сал с едната физическа прилика този никому неизвестен навярно италианец, ако не беше модата да го преобрази така успешно? Тъкмо да извикам на български към дъщеря ми да погледне към това живо доказателство на звездното клониране, когато кукленското перденце на кабинката отдясно се отваря и отвътре надниква пухкаво миньонче, притиснато като втасало козуначе в деколтето на безмилостно тясна рокличка. Ако имате услужлива памет, в такъв момент, възкресените гласове на ретро – журналистите ще ви кажат, че „всяка мома иска със своята вънкашност да обърне вниманието на някой балама и затова се бризаичи така!“ Задъхано до задушаване девойчето проточва звънливо гласче към „Джони Деп“ и на чист български език изчуруликва:
- Милоо, донеси ми по-голям номер, че тая ми се пръска по мене. Джонито послушно хуква към консултантите, аз оставам като тресната от откритието, че освен футболния Господ, явно и модният дубликат на Джони Деп е българин.
Ами, гордея се! Ако и да е от Лукаваго!
Здравка Владова-Момчева
Thursday 18 February 2010
Хотел за приятели
/На Лили и Джовани Дестради/
Всички гостоприемни народи си приличат. Негостоприемните са отвратителни по своему.
Заспалият офис се събужда в радостна суета. Колежката, Мери Крайст, съпруга на най- уважавания пастор в околността, ни кани на парти в дома си, закупен наскоро с пари от голямо фамилно наследство. Сред оловната сивота на островното ежедневие, като пуканки, изтървани от микровълновата на скуката, започват да подскачат малки надежди и големи приготовления. Сякаш светът се нарежда на опашка за предстоящия спектакъл на пролетта. Разцъфтяват плахите пъпки на сподавени разговори, а бризът на любопитството довява първия щъркел, прещипал в клюна си ревящата новина, че Мери и нейният съпруг се сдобили и с джакузи!Настъпва тотално островно смълчаване, из недрата на което боботят соковете на модни амбиции и потайни, снобски покупки.
Дамите се подлагат на зверски диети от кислород и марули, а мъжката половина от съсловието ни си глътва коремите в знак на уважение към масовото обществено усилие. Аз и моят най-добър приятел, гей и колега Киън, също се защурваме в диво търсене на идеи. Изрусяваме косите си в най-актуалните платинени нюанси и епилираме телата си до перления блясък на русалки. Сред нас се понася ухание на финес, примесено с тръпнещото очакване от срещата с джакузито – тази димяща геена на аристократичната инициация. Тя ще ни преобрази. Какво говоря! Тя вече ни преобразява от безнадеждни хлебарки на офисната култура в пеперуди на лукса, във феникси на стила!
- Господи! Това обувки от Маноло Блахник ли са?
- Не, само „Зара“ и то на много изгодна разпродажба.
- Така си и мислех, къде ще ти стигне учителската заплата за чифт „Маноло“.
- Не бързай да се радваш.Мъжът ми печели доста добре, просто нищо не си харесах в „Хародс“. Нали ме знаеш, колко съм придирчива, когато става въпрос за шик?
- Ммм, зная те, да. Ти твоя шик все в „Праймарк“ го намираш.
Зашеметена от подобни изискани диалози, аз насочвам мисълта си към скритите козове на нашата тайна игра - банските костюми. Тези смокинови листа на пост-едемското лицемерие, които очакват своя час под културните пластове на новите ни дрехи. А денят на партито наближава. И джакузито все тъй блести в мечтите ни като зеницата на Сатаната.
Какво щяхте да си мислите, ако вървяхте през шпалир от анорексични шунки, надиплени в блюда като вълни на благополучието, сред които се провира тълпа от гости? Стиснала бутилка шампанско, подарък за домакините, аз не мисля за нищо. Пред мен, насред оживеното шествие от дизайнерска пъстрота, думи и аромати, дими заветното джакузи, а вътре, по бански, бавно завира пасторът. Очичките му лъщят като коктейлни маслинки и тюлена пара забулва суетата. Комплименти, възклицания, съюзи и междуметия. Фалшиви опити за сглобяване на смисъл. Невъзможност за изречения. Точка. Половин час словесен фитнес ми е напълно достатъчен, за да си проправя път назад към обикновеността, към малкия свят на комфорта, за да бъда сама със себе си. И със своите мисли. И с приятелите, с които мечтая да се събера някой ден, от четирите посоки на света, на една поляна, където слънцето раздира парцалите на мъглата, за да можем да се намерим. На изхода ми подават десертна купичка, за да оставя своята лепта от пет лири за оказаното гостоприемство.
Навън, скриптящият пролетен въздух драска прозореца на колата ми като шкурка и вае силуета на един спомен, гъвкав като палма и възкресяващ като глътка кафе. Аз съм в Триест, огърлицата на Адриатика, положена върху синята безсмъртна плът на морето. Скитане из Европа, планини и градове, езици и кадри от битието. Всичко се събира на петия етаж, в апартамента на Лили и Джовани, безплатен хотел за приятели, под звездния купол на света. Стаеното очакване на нашата среща е извоювано от годините на илюзорното успяване, от надбягването с амбициите, от раздялата с мечтите. Щастливи и уморени очи съживяват спомени, които ни намигат от чашите, сякаш ни казват:
- Животът не присяда само тогава, когато е преглътнат с виното на приятелите!
Та, за какви пет лири ставаше дума?
Здравка Владова-Момчева
Всички гостоприемни народи си приличат. Негостоприемните са отвратителни по своему.
Заспалият офис се събужда в радостна суета. Колежката, Мери Крайст, съпруга на най- уважавания пастор в околността, ни кани на парти в дома си, закупен наскоро с пари от голямо фамилно наследство. Сред оловната сивота на островното ежедневие, като пуканки, изтървани от микровълновата на скуката, започват да подскачат малки надежди и големи приготовления. Сякаш светът се нарежда на опашка за предстоящия спектакъл на пролетта. Разцъфтяват плахите пъпки на сподавени разговори, а бризът на любопитството довява първия щъркел, прещипал в клюна си ревящата новина, че Мери и нейният съпруг се сдобили и с джакузи!Настъпва тотално островно смълчаване, из недрата на което боботят соковете на модни амбиции и потайни, снобски покупки.
Дамите се подлагат на зверски диети от кислород и марули, а мъжката половина от съсловието ни си глътва коремите в знак на уважение към масовото обществено усилие. Аз и моят най-добър приятел, гей и колега Киън, също се защурваме в диво търсене на идеи. Изрусяваме косите си в най-актуалните платинени нюанси и епилираме телата си до перления блясък на русалки. Сред нас се понася ухание на финес, примесено с тръпнещото очакване от срещата с джакузито – тази димяща геена на аристократичната инициация. Тя ще ни преобрази. Какво говоря! Тя вече ни преобразява от безнадеждни хлебарки на офисната култура в пеперуди на лукса, във феникси на стила!
- Господи! Това обувки от Маноло Блахник ли са?
- Не, само „Зара“ и то на много изгодна разпродажба.
- Така си и мислех, къде ще ти стигне учителската заплата за чифт „Маноло“.
- Не бързай да се радваш.Мъжът ми печели доста добре, просто нищо не си харесах в „Хародс“. Нали ме знаеш, колко съм придирчива, когато става въпрос за шик?
- Ммм, зная те, да. Ти твоя шик все в „Праймарк“ го намираш.
Зашеметена от подобни изискани диалози, аз насочвам мисълта си към скритите козове на нашата тайна игра - банските костюми. Тези смокинови листа на пост-едемското лицемерие, които очакват своя час под културните пластове на новите ни дрехи. А денят на партито наближава. И джакузито все тъй блести в мечтите ни като зеницата на Сатаната.
Какво щяхте да си мислите, ако вървяхте през шпалир от анорексични шунки, надиплени в блюда като вълни на благополучието, сред които се провира тълпа от гости? Стиснала бутилка шампанско, подарък за домакините, аз не мисля за нищо. Пред мен, насред оживеното шествие от дизайнерска пъстрота, думи и аромати, дими заветното джакузи, а вътре, по бански, бавно завира пасторът. Очичките му лъщят като коктейлни маслинки и тюлена пара забулва суетата. Комплименти, възклицания, съюзи и междуметия. Фалшиви опити за сглобяване на смисъл. Невъзможност за изречения. Точка. Половин час словесен фитнес ми е напълно достатъчен, за да си проправя път назад към обикновеността, към малкия свят на комфорта, за да бъда сама със себе си. И със своите мисли. И с приятелите, с които мечтая да се събера някой ден, от четирите посоки на света, на една поляна, където слънцето раздира парцалите на мъглата, за да можем да се намерим. На изхода ми подават десертна купичка, за да оставя своята лепта от пет лири за оказаното гостоприемство.
Навън, скриптящият пролетен въздух драска прозореца на колата ми като шкурка и вае силуета на един спомен, гъвкав като палма и възкресяващ като глътка кафе. Аз съм в Триест, огърлицата на Адриатика, положена върху синята безсмъртна плът на морето. Скитане из Европа, планини и градове, езици и кадри от битието. Всичко се събира на петия етаж, в апартамента на Лили и Джовани, безплатен хотел за приятели, под звездния купол на света. Стаеното очакване на нашата среща е извоювано от годините на илюзорното успяване, от надбягването с амбициите, от раздялата с мечтите. Щастливи и уморени очи съживяват спомени, които ни намигат от чашите, сякаш ни казват:
- Животът не присяда само тогава, когато е преглътнат с виното на приятелите!
Та, за какви пет лири ставаше дума?
Здравка Владова-Момчева
Saturday 23 January 2010
Португалска баба
Колежката ми Катрин Фернандес е приклекнала зад бюрото и ожесточено маже с фон дьо тен лицето си като изпръхнала филия под операционните неони на учителската стая:
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.
Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.
Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.
Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!
Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.
След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.
В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.
Здравка Владова-Момчева
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.
Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.
Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.
Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!
Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.
След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.
В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.
Здравка Владова-Момчева
Sunday 17 January 2010
Гърбовете говорят
Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Здравка Владова-Момчева
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 13 January 2010
Божия Напаст
- Животът е навик - казваше деветдесетгодишният дядо Стайко от село Бадевци - само следвай схемата и карай дордето ти издържат чарковете.
Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.
Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...
Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.
- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.
Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.
С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...
Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.
Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“
Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?
Здравка Владова-Момчева
Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.
Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...
Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.
- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.
Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.
С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...
Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.
Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“
Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)