My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday, 11 April 2021

Сама и дива
/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора.

Tuesday, 16 March 2021

Най-красивите носии

Разбрах, че българските народни носии са най-красивите в света, когато изрекох това на глас, отговаряйки на един много високопоставен имейл. Беше ми го изпратил Преподобният Епископ на Уестминстърското абатство през април 2010 година.

Тогава се случиха много неща. И много неща останаха скрити. Но така се получава, когато си сам и усещаш как цялото ти същество скърца като незакотвен кораб, доблъскан сред непознато пристанище от чуждите бури.

Няма никакво значение колко планове си направил и колко надежди си броил, за да спестиш търпение до следващия миг, когато можеш да се почувстваш щастлив. Човешкият егоизъм е толкова съвършено несъвършен, че всичко извън личните ти намерения изглежда преодолимо, неважно и дребно. Колкото дребен,неважен и преодолим можеш да се окажеш самият ти, когато, например, в Исландия е избухнал вулканът Ейяфятлайокутъл* и те е накарал да се почувстваш глупаво препариран под стихналите европейски небеса в невъзможност да се прибереш в България за пролетната ваканция. Защото тъкмо това се случи тогава. Предполагам, че сега трябва да напиша нещо много дълбоко и проникновено относно „поредната стъпка към помъдряването ми“ или „научаването на един голям житейски урок“. Но няма да стане. По природа съм нежна бунтарка, а това означава непомъдряване доживот.

Saturday, 13 February 2021

Да преминеш през Бог
(На Галя Мастерс)

Самолетът набира скорост и увисва над облаците като уловена пъстърва, закачена на слънчева въдица. Небето прилича на езеро, което поглъща свределната му диря. Изпод блестящия му корем се изтегля тънка червена нишка. Лъч от залез, по който кървят оцелелите спомени. Бързат, преварват се и я връщат назад. От Канада – в България. Към дома, който може би, още я чака.

Галя се намества върху седалката и затяга предпазния колан.

- Няма нужда – прошепва Ед – аз те държа за ръката – вече никаква турбуленция не може да те изплаши. Всичко ще бъде наред.

Усмихва му се. Двамата се разбират без думи. Рядка комбинация от сродни души, възможна единствено, след като си престанал да търсиш.

Monday, 18 January 2021

Шоколад и Мляко

Чували ли сте как се карат Шоколад и Мляко? И аз не бях. То много работи не бях чувала и виждала преди проклетата пандемия, но тогава вярвах, че животът тече по план. Личния ми план. От гуд морнинг до гуд найт, а помежду, надиплени като брюкселски дантели, се плетяха всичките ми там намерения, успехи, блясъци, шепоти и мъдрости, захаросани в правилата на предишния световен ред. Ако сте го забравили вече, само ще ви припомня, че той беше глобален. Твърдеше се, че зачита човешките свободи и увлича горещите глави в обществото да се борят за всевъзможни равенства между мъже и жени, хетеро и хомо, черни и бели, и други подобни планетарни патърдии.

Обаче, настъпи Ковидната ера и светът се смрази в страхотия. Първо изчезнаха половината лица на хората и над маските останаха да искрят само ужасени очи. После настъпи мълчанието. Няколкомесечно. Тежко. Размазващо мълчание. Мълчание, сред което всеки звук, пронизал тишината, се усеща като тръпка преди възкресение или апокалипсис. Това сте го чували повече от ясно, нали? Сигурна съм, че знаете за какво ви говоря.

Monday, 14 December 2020

Коледен хляб

- Снощи като ме загриза един спомен, до кокал ме захапа казвам ти! Гриза ме, гриза ме, а аз се въртях ту на една , ту на друга страна, лашках го из сърцето си, баре да го изтърся нанякъде, но не става. Връща се проклетникът и пак ме отпочва наново. Туй спомените са лоша работа. Карат те да си вярваш, че можеш да ги промениш.

- Какъв спомен – питам и хвърлям поглед към купчинката брашно на масата, бяло и ситно като забравен сняг.

- Ами такъв , на, спомен – от тия дето никога няма да си отидат и само шилосват из паметта ти да се чудиш за какво, аджеба, си живял като нищо от туй дето си го поискал не се е случило…

Говоря по телефона. Гласът на баба Невена, последната жива съседка от село, се губи в пространството. Изтънява, прескача, пропада в бездни от шумове и се преплита с други чуждоезични гласове. Чувам я два пъти в годината. За Коледа и за Великден. През другото време не се сещам за нея. Предполагам, че тя е от хората, дето не са ми нужни изпомежду. Трябва ми само, когато имам шанса да остана насаме със себе си и съм забравила как да си се поразговоря. В такива мигове не ми пасват нито учтивостта, нито бруталните въпроси. Рискувам да си мълча до следващата Коледа, когато изобщо няма да мога да се позная без хора като баба Невена.

Tuesday, 10 November 2020

Пътят към Ница

- Това е пътят към Ница – констатира Джон Браун на 12 юни 2013 година и проследи с показалец червената линия на хартиената карта, отворена пред мен на бюрото – само не разбирам защо го отбелязваш от Монако обратно към града? Ти ще кацнеш направо в Ница, нали?

- Няма значение – затиснах всичко с лаптопа си – мразя да кацам! Предпочитам да пътувам с кола и щом преодолея разстоянията, да се почувствам като победителка, когато стъпя там, където искам да отида.

- Бил съм в Ница – прекъсна ме Джон – нищо особено. Просто един много стар град с незаслужена слава, по улиците на който трябва да внимаваш да не настъпиш някое кучешко говно. А това твоето си е чиста фантасмагория!

Tuesday, 13 October 2020

Съпруга

Ан говори най-страхотния английски, който някога съм чувала, носи маркови дрехи и уверено кара елегантната си кола. Съпругът ѝ притежава красива къща с прилежащи ливади близо до Уиндзор. Тя готви превъзходно екзотична храна и е перфектна съпруга и майка.

Мога да добавя още много нейни добродетели, но това всъщност, няма значение. Важното е, че от петнайсет години сме приятелки и всеки четвъртък много обичаме да си говорим.

Преди пандемията поддържахме традиция да обядваме в оня мъничък ресторант на брега на Темза, където властваха неразбиваемите правила на добрата стара Англия:

- Пълно примирение с трите рецепти в менюто;
- Никакви оплаквания от космическите цени;
- Гледка право към шестстотин годишния плет отсреща, който всеки октомври подстригано се обагряше в жълто и оранжево край лиричния пейзаж на реката.