Контакт

Когато Едуард постъпи на работа само за един срок, от септември до Коледа, всички колеги решиха да не разговарят с него.
Има един такъв феномен в доброто старо кралство и той се нарича ЙЕРАРХИЯ. Явлението повтаря точ в точ еволюционната стълбица на Дарвин, само че наместо разните му там зелени еуглени и чехълчета, хората са тези, които изпълват нишите на хранителната верига, така че от панцерната риба до земноводното, всичко е разграфено в стриктна последователност. Кой кого изяжда, кой кого избутва, кой поглъща предишния хищник и жертвата му – всичко, ама буквално всичко, е утвърдено като НОРМАЛНО. Разните му там източноевропейски екземпляри, като мен, които плуват като екзотични риби в коацерватния гьол на английското СЪТВОРЕНИЕ, циркулират за цвят и от време на време отнасят по някое учтиво захапване по разперените си опашки. Колкото да отплуват в подмола на забвението и да не се пречкат в естествения подбор на местните видове, които много обичат да се люпят в хайвер от интриги и нравствена тиня.
Та в един жужащ от учтивост и взаимен контрол ден, Едуард прекрачи прага на учителската стая и всинца вкупом забиха иглени очи в срамежливото му появяване. Какво ли пък ги заплашваше този малък човек, който от първия момент ми заприлича едновременно на хобит и добродушна версия на дон Домат от книжката на Джани Родари за Лукчо?
Едуард се сви на един стол и моментално заби поглед в Джи Ес Ема си, като усърдно защрака с пръсти по клавиатурата му, сякаш искаше да изпрати последен, отчаян есемес на някого в големия, свободен свят. Постепенно, разговорите в змийското ни гнездо предпазливо набраха скорост и приспивен съсък надделя моментното любопитство в нашата човекосистема. Щях да забравя за новодошлия, улисана в собственото си оцеляване, когато внезапното появяване на шефката ми, събра съдбата ми с неговата в най-странното отчуждено приятелство, което някога ми се беше случвало.
Оказа се, че Едуард принадлежи към една от най-презираните касти в английското образование – тази на учителите, които работят по заместване на дългосрочно отсъстващи по болест колеги. Нещо като бройки по член 64 в миналото, в България, само че във Великобритания, заместниците се набавят чрез специални агенции и получават по 150 лири на ден! Такава е цената на техните услуги и постоянната несигурност, в която живеят в очакване на поредния краткосрочен договор. През времето, когато не работят, поради липса на боледуващи редовни учители, проблемът със съществуването си е изцяло техен! Та внезапната поява на Едуард в нашата непоклатима крепост на знанието, се ознаменува с тиха, изпържваща ЗАВИСТ от страна на заробените с твърда заплата труженици на науката. Пришелецът щеше да пребивава сред нас цели четири месеца и практичните умове на всички заинтересовани затракаха калкулации като пренавити броячи на таксита.
Моята мениджърка ме уведоми, че трябва да въведа новия колега в рутината и се отдалечи с достойнството на патрицианка от плебейските грижи, сред които ме остави.
Добросъвестно разчистих бюрото до мен и след озадачаващо дълга увертюра от извинения, Едуард седна на ръба на стола си, готов да подскочи при всяко мое вдишване и издишване. Нямах идея как да процидирам по-нататък с този изумителен човешки индивид. На всички техники по добро възпитание, които успешно съм усвоила в дългогодишната си практика на британка, този кръгъл като футболна топка дребосък, отреагираше с париращо смущение и безкрайни уверения, че по никакъв начин не желае да ме притеснява. Колкото и да се опитвах да го убедя, че не ме застрашава по никакъв начин, той продължаваше да не ми вярва. Някак си, не му вдъхвах доверие, че наистина нямам нищо против него. Изнервящата позиционна престрелка на учтивост продължи три дни. През цялото време трябваше да подавам къси пасове от фрази, че съм добре, да, днес е студено, не, благодаря, не желая чаша чай и да, разбира се, можеш да оставиш химикала си където поискаш. Чувствах, че бавно и сигурно полудявам, че вместо омраза, в мен се зараждаше онова съчувстващо любопитство към себеподобните ми, което винаги ме обзема в компанията на добри и уязвими хора. Просто инстинкт за наранената човешка емоционалност, който ме съпътства, непокътнат, още от детството.
На четвъртия ден, атакувах фронтално, по български, с парализираща прямота и поглед впит в теменужените зеници на Едуард, които просто нямаше накъде да избягат.
- Виж сега – започнах венага след първото му сутрешно извинение – не е нужно да правиш това всеки път. Бюрото си е твое, можеш да си го нареждаш както искаш и въобще не ме притеснява къде точно оставяш киселото си мляко, тъй като нищо, ама наистина нищо от твоите неща не ме дразни, изнервя или нарушава визуалната ми переспектива.
Новият ми колега мълчеше потресен от откровеността ми. Толкова беше онемял, че паузата помежду ни откънтя в спасителния звънец за регистрация и се стопи в следващото ми съдбовно откровение:
- Аз съм българка, а ние българите сме много открити хора. Ако не те харесвах, повярвай, щях да ти го кажа направо. Какво да го усуквам като сънародниците ти, докато се скапеш в съмнения за собственото си несъвършенство!
Навярно така ми се стори, но очите на Едуард ме изпратиха с опитомена признателност.
Денят премина в приятна, тиха рутина. През обедната почивка колегата ми спокойно си изяде млякото и даже ми донесе чаша кафе, която после старателно изми и подсуши. Не каза нито дума до края на деня и аз дори успях да се поровя из разни астрологични сайтове, доволна от примирието.
След часовете, Едуард предпазливо ме приближи и със срамежливо доверие ми прошепна:
- Те не са ми сънародници. Аз съм ирландец.

Здравка

Котешки неволи, кючек като социално откровение и спасение при корените...

За самотата като начин на живот съм чела множество покъртителни текстове. Те са ме довеждали или до депресия, или до животинското желание да избягам и да се скрия от подобна съдба. В смисъл, никой не иска да бъде сам, нали? Социалната матрица е набила в съзнанието ни понятието КОМПРОМИС, уж като спасение от ужаса да бъдеш сам. Това означава да търпиш с английски стоицизъм задушаващата глупост на себеподобните си, да се завираш с идиотска усмивка в разни разговори от думи, подхвърляни като пинг-понг в бодра лицева гимнастика, понеже така го изисква обществената ти интеграция. Да не говорим, че има и много по-тежки случаи на обезличаване.

Приятелката ми Лин, мениджърка на екип от 300 души в една от най-големите банки в Лондонското Сити, е известна с грандиозните си купони, на които ни събира от години с почти служебна настойчивост. Там задължително се озовавам сред тълпа от едни и същи 100-120 души, нейни подчинени, които изпиват около три бурета с бира и ядат сготвените от нея „тайландски” манджи, предъвквайки между комплиментите, които сипят, парчета суров лук, забъркан с разплакващо къри. Всяко второ изречение е нещо като възхвала на домакинята, която въпреки огромната си заетост, е намерила време да осигури на хората си социален контакт. Понеже се явих в това изискано общество като свободен електрон, издухан от Балканите на този уреден остров, през първите две години на купонясването, тъй и не разбрах кои са тези хора и защо принадлежат на Лин? Аз я познавам по друга линия и по начина, по който съм я посрещала в дома си, вече съм сигурна, никой друг не я е посрещал. Тази май е и причината тя предпазливо да ме обикне и да се постарае да ме привърже към себе си по единствения начин, който и е втълпен от тукашната система– чрез подаръци. Последният, който получих от нея беше направо зашеметяващ – автентичен японски тоалет с дамски самурайски панталон от някакъв много специален лен, който, вероятно, би трябвало да обуя, когато тръгна да посичам конкуренцията. Бих го направила, ама трябва много да ми писне!
За да не бъда разбрана погрешно, искам да подчертая, че аз не съм единствения обект на подаряване на неща и че в същото положение са и най-близките приятели на Лин, начело с Макс, нейното гадже. Няма по-обгрижван и по-материално задоволен мъж от него! Този уникален екземпяр е толкова осигурен, че накрая изостави работата си, за да се наслаждава на харемната еднолична ситост в защитения си, полиран от мързел живот. За да угоди на прищевките му, Лин закупи къща в провинцията, с огромен двор и гора от вековни дървета, където напук на пуританския климат, инсталира басейн и градинско обзавеждане за хиляди лири. В специална секция на гаража, се настани недовършената от години яхта на „изобретателя” Макс, разсъхната от недоправяне и напукана като археологическа находка от финикийски кораб в солените дълбини на Средиземно море. Малки модели на самоделни самолетчета с дистанционно управление, творения на този самороден талант, безнадеждно се въргалят по обширните ливади зад къщата. А в тях, с безмозъчно електрическо постоянство, ежедневно се блъска поредната техническа тъпота – безжичната косачка на Макс – заплетена в трева до пояс в джунглата на необяснимото му щастие. Никой не почиства терена. Отвън и отвътре в този сглъхнал провинциален сарай се диплят тлъсти паяжини, като лъскави ориенталски драперии, кожена мебел с кралска небрежност събира прах, сред пръснати книги и обувки, след юруша на поредното нанасяне.

Наскоро посетих доволната двойка, която безметежно продължава да си живее сред пожънатите ниви и боклуците от миналогодишния купон. Направо им завиждам! Нищо не е в състояние да ги разклати, освен някое сериозно напиване или пък земетресение, толкова рядко за тези ширини. Разсъжденията им са железни и ме хвърлят в краткотрайна, но много дълбока депресия.
На въпроса защо е скопила еднооката си котка, след като претендира, че е много милосърдна към животните, Лин в пълно съзнание отговори, че Нел (така се казва животинчето) е изключително деликатна и крехка натура и не може да издържи отговорностите по едно семейство?! И за да бъде справедлива, съвсем логично било да скопи и брат и – котаракът Франк. Нали разбирате, за да не бъде Нел сама в страданието си. Макс (изненадва ме тоя Макс) зададе уместния въпрос, защо в името на котешкото равноправие, Лин не вземе та да извади едното око и на Франк, за да настъпи пълна хармония в техния разпънат от морални терзания живот? При което, Лин го обвини в цинизъм, безсърдечие и пълно неразбиране на проблема.

Така де, мъжете никога не разбират от какво точно има нужда една жена!

Тъкмо започнах да се успокоявам с уиски от интелектуалната травма, която разговорът ми нанесе, когато нова изненада ме довърши.
С нескрит възторг, Лин разказа следната вълнуваща история. Тя и приятелката и Ела посетили семинар по социално общуване в Северна Англия, на който присъствали осемдесет жени и шест мъже. Ключов момент в начинанието се оказал танцът кючек, който бил задължителен за участниците в срещата. След груповото изпълнение на тази просоциална инициатива, задръжките на всички падали по магически начин и те се отдавали на словоизлияния от всякакъв характер – от болестите на домашните си любимци, до розовите си въжделения от всякакъв вид. Индийски оркестър изпълнявал вълшебната музика на живо, а дамите от различни възрасти, размери и килограми, стриктно кършели снаги в лечебния танц, за да достигнат нирваната на социалното си отключване.
М-даа! А ние от Балканите трябва здраво да се замислим, преди да изхвърлим чалгата и кючека от репертоара на певците си, защото току виж сме изгубили дар слово, поради липса на стимул за откровени разговори! Ама как само се прави обмяна на опит и се постига размах в социалните отношения, нали!

Аз самата, след като чух потресаващата история, три дни не можах да спя и емоционалният ми регистър се разпадна като след токов удар. Опитах се да слушам Милко Калайджиев, но преживяването ме доведе до пълно онемяване. За да намеря спасение, реших да пробвам тактиката на мантрите, която е много популярна в развитите общества и помага за възстановяване на вътрешния баланс. Доколкото знам, нужно е да си повтарям една и съща фраза докато постигна релаксация и чувство на щастие. Добре, ама след толкова житейски атаки единственото спасително изказване, което се завъртя в главата ми се оказа първата диалектна констатация, която преди много години, запомних от тракийската си баба. Нищо интелектуално, възвишено или даже религиозно не ми се притече на помощ. Упорито и настойчиво, бабиното категорично заключение ме преследваше с ирационална увереност, че именно то Е, което ще ме спаси от отчаянието. И така, започнах да повтарям :
- На вадта водта е по-убаа от ряката! (На вадата водата е по-хубава от реката)
И пак:
- На вадта водта е по-убаа от ряката!

Ама се оправих! Прави са психолозите, че регресията към невинноста на детството неутрализира ужаса от настоящето. А аз бих добавила, че завръщането към корените винаги спасява!

Опитайте и вие. Много помага!

Здравка

Как да се абонирате за този блог

Здравейте! Вече можете да се абонирате за този блог/уебсайт, така че всеки път, когато добавя нова публикация, или направя някакви корекции, вие автоматично ще получавате email за това.
Процедурата е много лесна и бърза – просто въведете вашия email в полето под „Въведи своя email адрес:” и натиснете бутона „Абонирай се”.

След като се натисне бутона „Абонирай се”, ще се появи прозорец, в долната част на който трябва да се въведат символите (букви и/или цифри), които виждате на екрана. След това натиснете бутона „Complete Subscription Request”. В резултат на това вие ще поличите email от „FeedBurner Email Subscriptions” със заглавие „Activate your Email Subscription to: zdravkaspot”. За да завршите процеса на абониране, трябва да изберете интернет адреса посочен в съобщението.

Това е! Приятно четене на новите му публикации!

Здравка

Извинявай, че те помислих за българка!

За ниското национално самочувствие на българите съм чувала много изказвания. Но, някак си съм ги пропускала край съзнанието си, обсебена от идеализъм и любов към страната си. Наистина, вярата в това, което мислиш за себе си и своите сънародници е способна да те възвиси или убие. А времето е разделно и личният избор е този, който те причислява към патриотите или неразумните юроди.
Наскоро при нас постъпи нова помощник-учителка от Казахстан. Всяка сутрин, неусетна като степно дихание, Алуа застава смирено пред неподвижния поглед на мениджърката си и почтително задава един и същи въпрос :
- Къде искате да седна, за да ми продиктувате инструкциите си за деня?
После тихо и незабележимо се разтваря в ежедневието, за да се появи отново на другата сутрин в безкрайната рутина на повторението.
Наблюдавам я с интерес, защото тази странна пришълка не поглежда никого, обсебена от азиатско покорство.
Бюрото ми е ситуирано в учителската стая и в един необичайно безлюден момент, тренираният ми в самосъхранение слух, долавя прошепнатата история на Алуа.
Вкаменената и стойка и дисциплинирани английски фрази не могат да прикрият колебанието и да се довери. Срещу нея, шефката и Лорън, е вперила очи в събеседничката си като сова. Само не разбирам какво ще предприеме-дали ще и даде мъдър съвет или ще я изяде.
Не съм клюкарка и въпреки, че човешката природа винаги ме е интересувала с неизтощимото си разнообразие, този път решавам да не се вслушвам в разговора. Все пак откъслечни фрази ме застигат и когато новата ми колежка отронва, че родният и език е руският, всичко в мене се преобръща и пак онова, стихийното, балканско неблагоразумие заблъсква сетивата ми. Против наложените норми за добро британско поведение, аз просто се обръщам и сразявам Лорън с директно връхлитане в диалога.
На ужасно куц руски език питам Алуа защо не говори РОДНИЯ си език?!
Смайването в очите и е първата емоционална реакция, която забелязвам от постъпването и на работа при нас. Лорън е възмутена във временна загуба на речта. Но скромната помощник-учителка сияе :
- А ти каква си? Ти каква си?
- Българка съм! - отвръщам и следя с крайчеца на окото си третата, вече излишна наша събеседничка.
- Българкааа! - проточва Алуа - Вие българите сте... най-красивата нация на света!
Поласкана съм до настръхване. Искам да разпитам за всичко тази крехка отломка, довеяна от пътя на коприната на този самотен остров. Защо е потъпкала традициите си, защо е толкова очевидно самотна в този подреден целулоиден свят и защо пак езикът на един политически хегемон ни прави по-близки сред уж цивилизованите ни английски пре-възпитатели?
Но не мога да преодолея другото, ласкаво усещане за национално удовлетворение след спонтанното изказване на казахстанката.
- Откъде знаеш, че сме най-красивата нация на света? - бързам да попитам, за да удължа мига на нейното признание.
Изражението на Алуа е по детски учудено :
- Как откъде? От училище, разбира се! Още от първи клас нашите учители в Казахстан ни повтарят, че най-красивите хора в Европа, а може би и в света, са българите! Твоите учители в България не са ли те научили на това?
Скъпи казахстански учители! Благодаря ви за закъснелия урок по самочувствие! И досега не разбирам какво ви е карало да повтаряте този факт на прилежните си ученици. Единственото обяснение, което ми идва наум е, че е верен, щом вашите възпитаници го помнят със сигурност! Че даже в спомена за отминалия им живот в родината, една истина за чуждите е останала в паметта им.
А иначе, на нас ни втълпяваха, че сме байганювци и че другите са по-добри от нас. Но това е друга тема...
След разговора с Алуа, искам да полетя. Нямам търпение да го разкажа на моите българчета от училището в посолството.
В този ден бързам, защото ми предстои да изнеса много интересна лекция по Стария завет на Библията, която след толкова години на отричане и забвение, най-сетне намери място в учебника по литература за девети клас. Издокарвам се за духовния празник! Нали принадлежа към най-красивата нация в света!
В двора на лондонското посолство почти се сблъсквам с една скромно облечена жена, с неспокойни очи, която смутено върти незапалена цигара между пръстите си. Струва ми се, че е майка на някой от учениците ми и веднага я питам какъв е проблемът. Жената сякаш не ме разбира и плахо отстъпва назад.
- Дойдох, за да изпуша една цигара - притеснено отвръща тя - от два месеца съм в Англия, не зная езика и както разбирам, пушенето навсякъде е забранено. Помислих, че може да се скрия тук, на нашенска територия,без някой да ми направи забележка. За какви ученици говорите?
Преди да обясня недоразумението, непознатата ме прекъсва и казва с неподправен срам в гласа :
- Когато Ви видях отдалеч да идвате насам, ще извинявате, ама Ви помислих за българка.
Само за миг думите ме напускат, удавени в шока на родовото омерзение. После първото изплувало клише отвръща на емоционалната плесница:
- Аз се гордея, че съм българка!
- Така ли! Защо? - искрено удивена възкликва непознатата - Вие по какъв повод сте тук?
Разяреното слово се връща с бълбукане в гърлото ми и аз заливам събеседничката си с насъбрана оскърбена гордост, с патос и любов към училището, където четири учителки апостолстваме, за да научим българските деца на четмо и писмо, на култура, на самочувствие, на България!
- А Вие самата, английски ли преподавате? - с нарастнало уважение пита моята сънародничка.
- Български, госпожо! Езикът, на който Вие и аз говорим сега! Аз съм учителка по български език и литература!
Чертите на умореното лице срещу мен бавно се смекчават, очите ме фокусират, видиотяващия страх от себеподобните изчезва в нормално човешко изражение :
- Добре правите - отронва жената - не очаквах, че ще се натъкна на нещо подобно в Англия!
Гледам я с бяс и желание да я разтърся от ступора на обезличаването, жал ми е, мразя я, мразя и себе си заради непоправимата си донкихотщина, заради любовта към една страна, която пет пари не дава за мен и децата си, заради изгнанието на красивите българи!
- Казвам се Виолета - прошепва жената - Ще ми позволите ли да остана за малко с Вас? От два месеца не съм разговаряла с никого.
В главата ми с луда скорост препускат наизустените старозаветни мъдрости, които днес трябва да преподавам, времето ме притиска, трябва да запиша своя план-конспект на дъската. Но оставам. Подарявам малко време на една българка. След като ми разказва всичко за себе си, тя си тръгва. По-точно стопява се в тълпата навън, след като е изпушила цигарата си и накарала душата си да говори.
Смазана от тъга посрещам учениците. Класната стая блести във възрожденската аура на предците-просветители. Децата шумно недоволстват от многото писане, което им предстои, тъй като въпреки всичко съм успяла да запълня дъската с информация. Гледам ги, тези малки неизкушени души и започвам лекцията за Библията по най-необичайния начин:
- Преди да заговорим за ценностите на Стария завет като литература, искам да запомните, че ние българите, сме най-красивата нация на света!
Срещу мене светят тъмните весели очи на моето детство. В тях няма учудване, нито страх, а само доверие. Когато човек е млад, истините за него самия се врязват с необяснима сила в паметта му. Искам моите ученици да носят само хубави истини за себе си. И тайно се надявам, някой български Мойсей да се е родил сред тях, за да ги изведе в пътя им към Ханаан, докато умре и последният, живял в робство!

Здравка