My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Thursday, 16 April 2009

Косачки и Ливади

Да бъдеш себе си в наши дни е равносилно на социално смоубийство. Съществуват хиляди цивилизовани практики, измислени с единствената цел да те потулят сред другите и то така успешно, че накрая сам да се чудиш дали онзи там съвършения, с утрепаната различност, си все още ти, или е някой непознат?

Равнината, както разбирам, дава переспектива само на лишените от въображение. Равнината, също така, не значи равенство и равнопоставеност, а само заравняване. Като повърхност на гроб или английска градина.

В този смисъл, заравняването като социална практика работи успешно в тукашното кралство от векове наред. Толкова успешно, че спокойно мога да кажа – има два вида обществени фактори – Косачки и Ливади.
Хората-Косачки, някак си, перфектно са разбрали, че за да се запази Равнината, е важно Ливадите редовно да се подстригват, уеднаквяват и торят. Нито стръкче да не смее да щукне над братята си – култивирани близнаци, нито тревичка да се пръкне встрани от алеята на всеобщото щастие! Ветровете и дъждовете са планирани да брулят пейзажа по график, с умерени щети и възможност за бързо възстановяване, но само в нормата на допустимото израстване! Щръкнеш ли, например, като някой изоглавен балкански Бодил, насред кротката английска Ливада, веднага някоя услужлива Косачка ще те клъцне, я с намерение да те превърне в Джудже-Бонзай, я в Цвете-Хибрид, или я, най-добре, в изсушен Хербарий сред редките видове на растителната патология. Така де, отклоненията от стандартите също се пазят в лабораториите на вещите градинари, защото с тях е важно да се експериментира процеса на смаляването. Все пак живеем на остров, не може кой както си иска да се разраства и да засенчва Равнината.

Как толкоз години съм оцеляла сред копринения британски Райграс,нямам представа! Незнам и как изглеждам отстрани, сред познатите си Тревички, разните му там Джим, Джордж, Джема и Джина, ама по растителния си код – Здравка – усещам, че ми е яка семката планинска и от дългото облагородяване, все по-резистентна става! Плевел съм сигурно, ама на мене земята ми е родна майка, а на тия – посадените насила – нещо май им е мащехааа...

Оня ден забелязах насред местната Ливада да стърчи някакъв чуждестранен Клон, доста повехнал и май неприхванал от тукашния хумус. Учител по рисуване искал да става човекът, та въпреки гръмките си дипломи от световни университети, дошъл на самотния остров със самотната си мисия. Какво пък, казвам си, нека опита. Може пък от него да излезе накоя плодоносна Ашлама за чудо и приказ на глобалното овощарство!

Случи се, че пак на мен се падна задачата да го придружавам в часовете по усвояване на учителски умения и аз с любопитство го поведох към оранжерията за млади Тревички, която култивираме с традиционно постоянство в нашата крепост на науката.
Гледам го тоя Дийн Картър от Аржентина, висок и разхвърчан като щъркел, цялото му същество излъчва бохемска непоследователност. Косите му се веят – дълги и рошави, китките му – татуирани и украсени с керамични амулети. Същинско хипи в костюм! И тая аржентинска Топола иска Бонзай да става! Обърка ми се вярата в еволюцията и пак ме налегнаха едни тъги... Добре че съм на работа и нямам право да се вълнувам!
Влизаме в студиото по арт, децата – наредени като в саксийки до масите, всичките до едно Разсадчета от най-висока селекция. Кое засега мяза на Кактусче, кое – на Доматче, кое – на свежа Марулка... Е, викам си, има време да тревясат и те, какви хубави Райграсчета ще ми станат!
Гледа ги Дийн, усмихва се, че като се хвана за четките, ни методика го интересува, ни ред и правила. Начоколиха го ония ми ти дечурлига, кое от кое по-запалени по тоя заплес, дето с безредието си им раздуха душичките като въгленчета. Грачат хлапетата, мажат едни тлъсти бои в блоковете си, а там избухват скандално-нереални цветя и полека-лека ливадено-зеления сумрак в стаята взе да изчезва. Даже, сякаш дъга се изви под тавана и настана опасен празник от багри и веселие.
Размахвам аз дневника над главата си, подсещам Дийн да се представи според изискванията, гледам го как щастливо пропада в хаоса на събуденото детство и нищо, ама нищо не искам да направя! И на мен ми е хубаво, и леко, и всичките ми бодли разцъфтяват!
Е да, ама на този остров дивият цъфтеж е кратък. Още неусетили неговия кипеж и хоп, една Косачка дотича да ни пореже:
- Обяснете – казва – мистър Картър, периметъра на Вашия урок.
- Няма такъв – с аржентинско нехайство отвръща Тополата – темата е „Творческа импровизация по цветовете в природата - безкраен празник за сетива и талант”.
Притеснено прехапвам устни. Грешна концепция и непрофесионален подход към порядъчното градинарство! Как тъй импровизация, как тъй празник! Че на всичкото отгоре и безкраен. Този дивораслек справочници по скъсяване на периметъра на ливадите не е ли чел? Какви ги приказва пред опитните култиватори на цивилизована флора!
Косачката и тя е възмутена:
- Кои точно цветове от природата усвоявате днес и къде са примерите на растения, които учениците да копират в своите картини?
Втренчвам се в Тополата с очи на препарирана кукумявка и с всичките си консервирани сили се опитвам да му внуша в коя папка са проклетите примери, та барем с някой излинял хербарий да се спаси от предстоящото окастряне. Ама не се получи.
На следващия съвет на Действащите Косачки ни уведомиха, че господин Дийн Картър решил да не продължава курса си на обучение по арт и заминал да преподава в родната си Аржентина. А според мен, отказа да бъде превърнат в английска ливада.

Здравка Владова-Момчева

На какво ме научи Иван Българинът от село Бадевци

Задавали ли сте си въпроса, защо обичате своята страна? Не държавата. Страната България.
Всеки път, когато се опитам да си отговоря в съзнанието ми се преплитат хиляди причини. Слънцето, природата, приятелите, киселото мляко, фолклора. И все пак не е това. Може би се стремя към себе си отпреди заминаването ми за Англия, когато вкусът на битието беше домашен и когато сутрин ме събуждаше православен камбанен звън?

Сега имам удобства, електронният часовник възпитано ме подсеща на разсъмване, че денят ми ще протече предопределено, в къси пасове между работа, шопинг и недосънувани спомени.

- Знаеш ли, в теб е останало нещо диво и неопитомено от предишната ти родина – загрижено констатира колегата ми Алън Квашневски – за какво ти е тази старомодна привързаност? Защо не си намериш някоя изгодна дестинация, стига с тази България! Да не би там да е по-евтино да прекараш лятото си? Кажи, ако има намаления, може и аз да се заинтересувам от някоя оферта?

Алън е от полски произход. Не знае бащиния си език и смята, че е англичанин. Попил е всички практични нагласи, които подреденото общество е възпитало у него – нюх към изгодни разпродажби, екскурзии на ниски цени, пазарлъци до прилошаване с разни дистрибутори на какво ли не , избор на университети с ниски такси за децата му. Ходил е в Полша само два пъти и не може да се начуди защо роднините толкова му се радват.

- Говорят ми на полски, моля ти се! Сякаш очакват да ги разбирам! Хората днес трябва да са граждани на света и да комуникират на английски! Колко са старомодни тези поляци!

Алън твърди, че преди три години е имал достатъчно средства, за да закупи средновековна полска крепост, която била обявена за продан на пазара за имоти в родината му. Пардон, в родината на баща му. Отказал се, защото имало условие самобитността на паметника да се запази и промените, които евентуалният собственик можел да прави, трябвало да бъдат в духа на епохата, в която е строен.

- Но да ме заставят да живея в 13 век е направо сантиментално полско безумие! Искам да имам модерна баня с джакузи и паркинг, вместо конюшня. Отклоних офертата, а беше на половин цена!

Мълча и преглъщам другостта си. Не искам да пилея думи за този гражданин на света.
Идва дългоочакваната отпуска. Очаква ме България, с онова нестинарско слънце, което ме обгаря с любовна жестокост всеки път, когато сляза от самолета.

- Заминаваш значи – Алън препречва бягството ми от цивилизованата самота – у дома, така ли?

Въобразявам ли си или в очите на моя колега прочитам тъжна завист?

- Аз пък имам задачка за теб – продължава той и лицето му придобива тържествуващо изражение – отговори ми, като се върнеш, коя е причината да обичаш тази своя страна. Знам, че имате проблеми и то много. Но ти все се стремиш натам. Защо?

Преди да отвърна нещо възвишено за слънцето, природата, приятелите, киселото мляко и фолклора, Алън се шмугва в офиса си и ме оставя насаме с тази дилема.

Разсъмва се. Денят се запалва в злато и огън. Август пламти в утринна лава. Село Бадевци се събужда умиротворено, безмълвно и безлюдно. Стоя на дървения, пресъхнал чардак на къщата си, вслушвам се в себе си и тишината. Кръговратът на времето е погълнал предците ми, душите им кръжат навярно в безплътна патриархална радост над самотното ми завръщане. Веднъж в годината е моята задушница, пак дойдох да ги помена в мълчание.
Въздухът трепти в копринено платно над боровите върхове, ухае на необрани билки, светът се свестява в мигновено равновесие и остри черни кръстове от лястовичи ята расичат светлината. Това е любовта, която изпитвам в момента. Тя преминава през очите ми и изпълва цялото ми същество с доброта. И забрава за всичко, през което преминах, за да стигна отново дотук. За да си позволя да се развълнувам.
А иначе реалността е такава : Бадевци е от онези малки планински селца, наречени в държавната статистика „населени места със затихващи функции”.
В него живеят единадесет постоянни жители, десет от които на възраст над 70 години. По спомените на баща ми, някога тук са имали поминък над триста семейства, които постепенно се изселили по градовете. Имало и училище, земята за което била подарена от моите прадядовци на общината, за да има къде да учат децата им. То сега самотно се руши в джунгла от бурени. Зад него подивели овощни градини с изкорубени круши и грохнали ябълки, примирено тлеят,непипнати от човешка ръка. Къщите са празни, заключени с тежки катинари до разрешаване на споровете около продажбата им от несговорчивите наследници. Красиво е. Но сезоните се сменят без да има кой да им се любува.
Всъщност, не е съвсем така. Има едно-единствено изключение. В тишината припуква пресипналото радио на моя съсед Иван. Той, всъщност, ми е чичо, но аз винаги съм го смятала за приятел. Има някаква диворасла духовна близост помежду ни, която само общият корен може да породи. Само че аз „благоразумно” съм изневерила на родовата привързаност, а Иван е този, който истински я живее. Сам.
Той никога не пожела да напусне Бадевци.
- Защо – питам го с недоумение – знаеш ли колко се е променил светът! Хората не разбират вече такава привързаност. Имам един колега в Англия, дето ми зададе въпрос защо обичам страната си. Ти защо я обичаш?

Иван ме поглежда със стоманените си очи и късо отсича:
- Където си окучено на туй си научено! Тъй да му кажеш на твоя колега! Друго обяснение нямам. И хайде да тръгвам, че цял ден имам да кося.
- Ела да вечеряш с нас след работа – провиквам се след него.
- Ще дойда, ама ще ме почакате да си сложа чиста, изгладена риза, че като ме видите отдалеч, да си кажете ей го Иван Българинът от село Бадевци ни идва на гости!

Синевата се извива като залив в небето. Иван тръгва да коси след сенките на предците си. Последният жив в изоставения кръговрат на живота.

Здравка Владова-Момчева