Изгубеният Рай

Стоя пред две съвършено правилни редици от паркирани ролс-ройси в подстъпите към градините на имението Бъскот парк. Наредени като в кастинг за старомоден филм, луксозните коли проблясват в мекия септемврийски залез с прелъстителните нюанси на разглезващо-лениво злато. Вековни алеи от мистични тополи, очертават пътя към прочутия аристократичен дом на лорд Фарингтън, където, недокосната от времето, се пази богатата му колекция от мебели и картини. Зад високите върхове на дърветата се мяркат и градините, разорили предишния собственик на това старомодно бижу, искрящо като брошка върху викторианската блуза на английската провинция.

Като в онази книга, как и беше името, за имението Хопкинс Ейкър, което по някаква фантастична причина беше застинало в пространството точно в началото на 18 век, точно в началото на септември, при точно същите гальовни температури. Винаги ранна есен с меко слънце и приветливи слуги, доволни господари и повторение на живота до безкрай. Край мен безшумно преминават елегантни възрастни двойки, облечени, като че ли в най-хубавите си дрехи. До тях възпитани кучета на скъпи, кожени каишки, с кадифени стъпки съпровождат собствениците си до малката, кокетна чайна, сгушена в бръшлян и рози, точно пред входа на този застинал рай. Шептяща тишина със съвършени маниери... и аз...като метеор от изумление, забит в перфектната равнина на невъзмутимата Стара Англия.
- Винаги съм се учудвал, когато видя едно младо присъствие на такова старомодно място!

Отстъпвам крачка назад, сепната от отчетливия пош акцент на внезапния ми събеседник. До мен застава зашеметяващ възрастен господин, в безупречен спортен костюм и шалче около врата. Зъбите в диамантената му усмивка искрят с хищна приветливост. Очите му се смеят и пронизват като зелени свредели все още мълчаливата ми аура.
- Забелязвате ли, мадам, че сте най-младата особа, посетила днес Бъскот парк? Какво ви води насам, сред тълпите отегчени пенсионери, които държат да бъдат забелязани докато пият чая си в имението?

Заговарям с възможно най-изискания си английски, увлечена в неподозирана за мен самата снобария. Отговарям, че се интересувам от прочутата колекция на Фарингтън и че не съм очаквала да видя толкова много ролс-ройси на едно място.
- О, но Вие днес наистина имате късмет! – промърква господинът – аз съм председателят на клуба на собствениците на Ролс-Ройс във Великобритания и мога да Ви разкажа много за тях!

Докато се усетя, елегантният джентълмен вече е отворил вратата на една от колите и с любовна нежност гали кадифените и завески. От разказа му разбирам, че притежателите на Ролс-Ройс на острова са само петдесет. Очевидно много заможни, немлади хора. Целият им живот е организиран около безценните им возила, с които пътешестват из стараната и Европа.
- Със скорост от петдесет мили в час – обяснява господинът – повече тези уникати не могат да постигнат. Но от друга страна този факт ни връща към нашето време, когато всичко ни се струваше вечно и времето сякаш течеше по-бавно. Някога хората умееха да живеят пълноценно!

Носталгичните нотки в гласа му, напомнят за смътен копнеж по един невъзможен, негов си Хопкинс Ейкър, консервиран в слънчевите залези на паметта.

Охотно се съгласявам и с тъга отбелязвам, че и в моята родина порядъкът от традиции е на изчезване.
- Вашата родина?! Та Вие не сте ли англичанка! – ужасява се джентълменът.

- Не, сър, българка съм – изпитателно се вглеждам в него аз – а днес съм тук, точно поради този нарушен порядък.

Смутен и даже изплашен, елегантният англичанин бързо затваря вратата на лъскавата кола. Сякаш затръшва портите на своя изгубен рай пред любопитните очи на една варварка.

Здравка Владова-Момчева

Упражнение по глобално оцеляване или как българският език си извоюва правото на собствена пунктуация

Казно накратко, светът се е превърнал в джунгла, където всички ние сме се устремили нагоре към слънцето, оплетени в жилавите лиани на невидими правила. С нас, от корена към върха , като листа потънали в прах и тление, тежат и дърпат надолу родните ни култури. В ГОЛЯМАТА БИТКА за оцеляване и надрастване, това гиздаво разнообразие от традиции и езици, поверия и домашен манталитет, неумолимо окапват в подранилата есен на глобалното заличаване. Нагоре, към изгарящото светило на успеха, остават устремените ни головърхи надежди. Те всички шумят еднакво в сушата на своята вярност към обезличаването. И после стават на прах, стрити в напора на нови самонадеяни вършини.

Участвам в изискан, академичен разговор на езикова тема. Участвам, е силно казано, защото речевото пространство е завладяно от моя колега Александър Смол, уважаван учител по английски език и литература. Навярно, в далечното минало на скритите ми български корени, такъв човек щеше да се нарича ГРАМАТИК и словото му щеше да се боготвори от мало и голямо. Но днес, когато понятия като ГРАМАТИКА и ГРАМОТНОСТ са станали неразбираеми термини в еуфорията от акценти на англоговорящи чужденци, хора като Александър безопасно се ограничават с монолози в тесен кръг от респектирани слушатели, които присъстват на подобни сбирки или от снобизъм, или от дребничък страх да не изгубят работата си на подчинени. Донякъде със съчувствие отчитам трагичната самота на моя колега, защото в групичката слушатели преобладават светли и тъмни лица от славянски и индийски произход. Те всички искат да научат по нещо за новата си присадена идентичност и със студентско усърдие попиват всяко словесно изящество, оплело въздуха в старомодна, имперска паяжина.

Както винаги, нещо тъмно и първично силно се надига в цялото ми същество. Като кълн, пронизал буца глина, нежен и нахален, жаден за СОБСТВЕН ЖИВОТ, за свое пространство. За свобода.

Никой не смее да прекъсне Александър, порозовял в усилието си да ни убеди колко е тъжно, че днешните британци не произнасят правилно думата “what”, като „хуот”, а се увличат в плебейско предъвкване на фонетичния аристократизъм, завещан от предците им – „уот”, „уат” и прочее нелепости. И още, пунктуацията, тази гранична полоса на писмения английски, къде е тя днес, пометена в безпрепинателната анархия от думи, кръстосани с варварското оперение на слова-емигранти?

Увлечена в разгорещената страст на монолога, чистосърдечно се намесвам с коментар, че и моите колеги-българисти са притеснени от заличаването на пунктуацията в родния ми език, че правилата изчезват под плявата на мобилните послания.
Александър е втрещен. Вкамененото смайване на лицето му граничи с кретенизъм :
- Български ли? Че този език има ли пунктуация?

За част от секундата разбирам, че в упражнението по глобално оцеляване, млекопитаещото трябва да се превърне в хищник!

Затова, изръмжавам, стъпкала агнешката си кожа сред буците глина и нахалните кълнове:
- Има , драги колега! След като българският е най-старият писмен славянски език в Европа, пунктуацията в него е само дребно мънисто в огромното му богатство. Точка.

И си тръгнах. След мен остана един взривен монолог, като дупка в антикварен учебник, пострадал във войната на глобализацията.
На другия ден получих учтив имейл от Александър, в който ме уведомяваше, че се е записал в летния курс по изучаване на български език към университета в родния ми град, Велико Търново.

ГРАМАТИЦИТЕ са достойни хора. Те винаги поправят грешките, които са допуснали.

Здравка Владова-Момчева