Изкуството да белиш картофи също изисква обществено признание

Съвременно явление е обществото да пропищява от своите неинтегрирани тийнейджъри, чиито криминални прояви постоянно смущават социалния ред.
В България, излишните млади хора до такава степен нагнетяват с агресия градско-селското битие, че медиите едва смогват да я отразяват. Всички сме възмутени, ужасени и може би засрамени от страхотния негативизъм, завладял нашите умни и някога добри деца. Някак си не подкрепхме възхода на мечтите им, потънали в траур по собствените си несбъднати надежди. А животът ни предлага оцеляване, вместо успех. Един труден за преподаване урок към нашите сърдити и обезверени продължения във времето.

Какво да се прави? Семейството се разпада, парите не стигат, а духовността още повече. Потънали в черно самосъжаление, не виждаме възможностите за справяне с реалността. Една от първите изненади, които ме посрещнаха в кралството преди няколко години, беше именно добре работещата социална далновидност, проявена от училищните институции, които се опитваха да заместят изчезналите домашни напътствия за своите гневни млади поколения.
Работех по индивидуален учебен план с Андрю Харпър, ученик в 11 клас, в едно училище на Англиканската църква. Момчето страдаше от забавено интелектуално развитие и проблеми с речта, съпроводени от рядък вид обсесивно поведение на тема лична хигиена. Преди всеки урок в спретнатия до блясък офис за деца със специални нужди, моят питомец заставаше до вратата и с ритуално движение изваждаше чисто нов флакон с дезодорант, който изпръскваше върху себе си, от главата до подметките на обувките. Нещо като ароматна аура , която ме задушаваше до припадък в следващите шестдесет минути. Родителите на Андрю се оплакваха, че една трета от прихода им отива за закупуване на дезодоранти, но нищо и никой не можеше да прекрати този негов навик. На въпроса ми защо прави всичко това, момчето отвръщаше, че „животът е мръсен” и ако някои от колегите ми приемаха изказването като проява на беден речник, аз вътрешно го оценявах като гениално прозрение.Но този интелектуален проблясък оставаше като светъл лъч в отчайващата липса на напредък в развитието на моя ученик. Въпреки невероятната си физическа красота момчето се изразяваше трудно, четеше лошо, а мисълта му се губеше в облаците на прекрсаните му сини очи.

Забелязах, че учителският екип в училището стриктно следеше за постиженията и наклонностите на своите възпитаници и на всяко седмично заседание обсъждаше накъде да насочи децата, след завършване на средното им образование. Често въобще не ставаше въпрос за престижни университети.

Слабите в науките ученици биваха ориентирани към дейности, в които са добри и които биха им помогнали да си докарват доходи за в бъдеще. Идеята беше всеки да намери своята социална ниша и да не бъде потенциална заплаха за обществото. Мотивацията беше, че ако си перфектен в метенето на улици например, имаш шанса да станеш най-добрия в професията и всички да те уважават за това. Изглежда, че системата работеше отлично от години и нашето училище се славеше със стопроцентова реализация на целия си тийнейджърски контингент, независимо дали той продължаваше обучението си в Оксфорд или в някой колеж за зидаро-мазачи. Честни казано, бях очарована от решението на проблема . Но Андрю оставаше извън него. Разговорите в търсене на посока за неговото бъдеще бяха все така безплодни. Накрая, реших да попитам момчето какво би искало да прави, въпреки че ходът ми леко противоречеше на завоалираната училищна политика.

- Искам да беля картофи в кухнята на някой кораб- отвърна Андрю и в очите му проблясна колумбовски копнеж. – Картофите трябва да се белят тънко, без ръбове и после да се измият до пълно побеляване! Много хора изобщо нямат представа как се прави това!

Потресена от тази младежка мечта, аз я споделих с колегите на следващото заседание. За моя още по-голяма изненада учителският съвет горещо подкрепи професионалното желание на Андрю.

Преди две седмици срещнах родителите му на улицата. Споделиха, че техният син работел в кухнята на презокеански кораб и се изявявал като най-добрия в беленето на картофи. Бил много щастлив и финансово независим при закупуването на дезодоранти.


Здравка Владова - Момчева

Какво, Чернобил ли?

Очевидно, отвличането на общественото внимание е успешна практика на всички политици.

Преди години, на една манифестация, която всички българи се стараят да забравят, сплотените блокове от трудещи се размахваха знамена и цветя под радиоактивния дъжд на Чернобил. Всички бяха щастливи, защото предстояха почивни дни в блажено неведение след напоителното облъчване на народа.
Видните партийни и държавни лидери, прикрити с непромокаеми чадъри бодро откликваха на масовия ентусиазъм, а светът все още не подозираше отровната промяна в живота на хората, след която нищо нямаше да бъде същото. Нямаше да има вяра в светлото бъдеще, нямаше да има чисти зеленчуци, нямаше да ги има и много от манифестиращите, принесли в жертва здравето и дните си в името на съветската непогрешимост във високите ядрени технологии.
Абе, ставаха грешки, но какво бяха те в сравнение с юмручната ни сплотеност пред световния империализъм?!

И днес уж желязната завеса е предадена за вторични суровини в претопяващата пещ на глобалното разбирателство, ама ние оттатък Ламанша нещо нервничим притеснено от някои обществени премълчавания, дето пак, със скрита, паническа радиоактивност в съзнанието, нагнетяват ежедневието на развитите общества с неизказан страх и безсилие.

Става дума за свинския грип, оня „тайнствен”щам, „случайно” изпуснат от някоя секретна лаборатория от научно любопитство за въздействието му върху размноженото човечество, мутирало до пълно примирение пред алтернативата, че все пак има какво да яде.

Да, ама не, господа политици! Хората и тук, и навсякъде по света, се страхуват! Друг е въпросът, че ние на Балканите ще излезем някой ден на улицата и ще се изкрещим до пресипване в мутрите на управляващите глухари, пардон, другари, докато тук, на Самотния остров, човешките им събратя пресипнало шептят от ужас пред задаващото се зло.

Във Великобритания няма официална точна статистика за това, колко са заболелите от грипа, тъй като с приспивателен цинизъм на населението се внушава, че вирусът е ПОЧТИ като всички останали грипни заболявания. Само дето двойно повече болни заминават за оня свят. Ама това се смутолевя някъде в края на изречението, а всички знаем, че деловите хора бързат да работят, за да не загубят службите си и нямат време да дочитат изречения. И още, училищата не се затварят, въпреки ежедневно нарстващия брой на ученици, оствени вкъщи „със съмнения за свински грип”, понеже поликлиниките вече не тестват пациентите си за него. Така де, нали и това е грип като всички останали! Я по-добре тези, които са имали неблагоразумието да го прихванат да си стоят у дома и да си ПОЧИВАТ. Тук обществото много обича хората да си почиват в техния дом, в тяхната крепост, след като са изпълнили своя дълг до последно да посещават насъщните си офиси и учебни заведения, окрилени от успокоението, че е по-добре СЕГА да се разболееш, отколкото през зимата, понеже тогава щяло да стане още по-страшно. Направо като Априлската линия на Партията в незабравимото ни тоталитарно минало! Който се разболее пръв, може и да оцелее! Ама тичайте да се заразявате, де, какво чакате! И мнозина от Вярващите в държавната концепция за грипа го правят. Чували ли сте за така наречените „суайн флу партита”, които започнаха масово да се практикуват от някои дръзновени родители на острова, които бързат да съберат децата си с болните им приятелчета, че дано да прихванат от препоръчания вирус? Ама ако не сте, много сте изостанали! Като едно време у дома, ако нямаш връзки, никога няма да се вредиш за банани и портокали, дето ги пускаха в ограничени количества на пазара. И тука е така, лекият, летен свински грип е лимитед едишън, до септември може и да свърши. Питам се, заплетена в остатъците си от здрав разум каква е гаранцията, че ако някой прекарал диетичната версия на свинската диверсия, вземе та се тръшне наново наесен при хард-повторението на сериала, кого ще обвинява за усложненията в здравето си? Партията? Държавата? Световна Бавна, пардон, Здравна Организация? Ами че то няма никой насреща, уважаеми стари и нови сънародници!

Но ако ви се иска да вярвате в светлото си здравословно бъдеще, добре е да ви припомня една желязна съветска максима от миналия чернобилски сезон: „Съветският болен ще умре, ама ще оздравее!”

Дерзайте! Важното е шоуто да продължи!

Здравка Владова-Момчева