Наближава Коледа, скъпи читателю. Усещаш ли как светът изведнъж се завърта пред очите ти като баница с късмети и ти хукваш след избраното парче с надеждата я за печалба от тотото, я за нова кола. А може да си пожелаеш и нещо по-възвишено. Повишение в службата, например. Не. Това пак опира до пари и някак си некрасиво напомня колко много се е комерсиализирал животът ни. Думата ми беше, че и душата тихичко се обажда да я включиш в плановете си за бъдещето. Нали всеки има нужда от пърхащи импулси, които да накарат интоксикираното му тяло да преодолява гравитацията и от време на време да се понася, заедно с мечтите, над бюрото в офиса, над лондонските покриви, над континенти и океани. И да го приземят в щастливо бягство на идеалното място, където в уют и блажено безветрие да срещне любовта.
Подобни шантави въжделения, ще да са размътили подреденото съществуване на моя добър познат Базил Моран, който от почтен счетоводител с прилична заплата изведнъж се превърна в собственик на къща в село Хотница, Великотърновско. Страстен привърженик на здравословния начин на живот и стриктен вегетарианец, Базил заряза всичко на острова и се установи трайно на Балканите. Закупи хубав, но поизоставен имот в съседство с къщата на кака Минка, най-личната пенсионерка в района и се захвана с изпълнението на лелеяната си, спартанска програма. Всяка сутрин местното население го виждаше да стърчи като лански папур насред ледените води на Хотнишкия водопад, потънал в медитация. Нищо не можеше да смути новото щастие на Базил. Нито размекнатите цигарени кутии, нахвърляни наоколо от небрежни туристи, нито празните бирени бутилки в тревата сред стъпканите фасове. Той се носеше като блажена комета във времето и пространството, купуваше си нитратни зеленчуци чак от търновския пазар и хранеше махленските котки и кучета, понеже имаше още една добродетел - беше защитник на животните. Преди да достигне до съвършенството на личната си нирвана, Базил усети, че нещо не е наред. Че някаква сладка заплаха откъм съседния двор, приела амфорните очертания на кака Минка, го дърпа надолу. Към проклетата материя и ...ах, греха! Чувствителното сърце на бившия счетоводител не можа да изкалкулира опасността от подобно изкушение и се предаде като разпоена каса пред лазерните лъчи на очите ú. Цяло лято съседите не смееха да си проговорят, обхванати от разноезичен срам. Само погледи, като свистящи фойерверки, прогаряха плета на културните различия помежду им. След такива моменти на платоничен огън кака Минка трътваше из двора като редосеялка с вертикално излитане и яхваше маркуча като амазонка. Напоените домати тегнеха подобно кантарджийски топузи по огъващите се колове, тиквите бъбнеха, същи жълти бомби, под палещото слънце, а хортензиите... Ах, тези хортензии, набучкани между вършините с боба, те просто обстрелваха с безсрамните си цветове пуританската скромност на Базиловата ливадка.
Но времето минаваше и никой от двамата срамежливци не смееше да заговори другия и сезоните се сменяха в нажежена самота. Наближаваше Коледа и в село се завърна от Англия Цоньо Мезето - местния наперен гурбетчия. Той веднага зае стратегическата позиция на преводач между двата лагера, за което биваше щедро възнаграждаван както с туршии от страна на кака Минка, така и с бира в кръчмата, от поохлабения джоб на Базил.
Междувременно, съседите се научиха да се поздравяват с „добрутро“ и „гууд морнинг“, и нещата като че ли потръгнаха. До деня, в който езиковата недодяланост на Цоньо Мезето едва не разруши всичко:
- Вие имате прекрасен пуяк, драга Минка! - преведе той комплимента на любителя на животните, без въобще да добави, че Базил се възхищава от тях само като от живи божии творения.
Не стига това, ами Цоньо подкокоросващо добави:
- Този англичанин ти е хвърлил око, ма! Че и за пуяка са усуква!
Изведнъж кака Минка забеляза изпитото от доброволните пости лице на любимия си, фигурата му, източена като бастун в мразовитото пладне и жалостивото и сърце потръпна от женско милосърдие. На другия ден някой решително почука на вратата на Базил и когато той я отвори, гледката пред скромния му ергенски праг го втрещи.
Облечена в най красивите си дрехи, бяла и апетитна като погача, кака Минка достолепно крепеше една тава с кисело зеле и димящия пълнен пуяк отгоре. Неописуем коледен аромат на печено замайваше въздуха и пребледнялата китка магданоз, която Базил тъкмо се канеше да накълца в супата си, посрамено повяхна.
- Оооо, Минка, плийс! - изхълца смутен домакинът и се огледа за преводача, за да обясни недоразумението. Обаче кака Минка предвидливо беше елиминирала този завистник и беше решила да действа на своя глава. Въпреки протестите на Базил, тя чевръсто сервира масата и натика в устата на избраника си една препечена пуешка кълка. После, въпреки езиковата бариера, тази мъдра жена се наслади на максимата, че любовта на мъжа минава през стомаха.
А после и двамата посрещнаха Коледа в прекрасно настроение, след бутилката хотнишко домашно винце, която си поделиха. А най-после, заживяха щастливо, като обединиха градините си и започнаха да отглеждат екологично чисти зеленчуци.
Здравка Владова-Момчева
Monday, 14 December 2009
Thursday, 3 December 2009
Да живее халтурата, да му мисли културата!
Чували ли сте модерното изказване, което гласи, че ако искате да гледате представление на Болшой театър трябва да отидете в Лондон?
Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.
Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!
Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.
Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?
В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!
Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...
Тц, тц, тц, как стават тия работи?!
Здравка Владова-Момчева
Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.
Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!
Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.
Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?
В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!
Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...
Тц, тц, тц, как стават тия работи?!
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)