Португалска баба

Колежката ми Катрин Фернандес е приклекнала зад бюрото и ожесточено маже с фон дьо тен лицето си като изпръхнала филия под операционните неони на учителската стая:
-Измиваш един килограм картофи, разпределяш ги върху дървена дъска и после ги бухаш отгоре с чука за пържоли докато ти заприличат на размазани физиономии.

Кротко приседнала в офисното си амплоа, аз внимателно записвам рецептата и за „спраскани картофи“, с която приятелката ми много се гордее.
- Можеш да нахраниш цял полк гости с тях – убежадва ме Катрин – разбира се, преди това трябва да ги полееш с разтопено чесново масло и да ги „забравиш“ във фурната за около час. Дъщеря ми и мъжа ми обожават това ядене. Напомня им за дома.

Северните и очи критично задират одобрението на дамското огледалце, преди ръцете и да награбят купчината с учебници, с която мисис Фернандес връхлита в ежедневната корида. Точно в осем и тридесет. Непроницаема като тореадор.

Всъщност, Катрин е англичанка. Ама ужасно необичайна англичанка! Толкова разсадена далеч от корените си, че всеки момент е готова да ги прегризе. Навремето заможните и родители закупили къща в Португалия с намерението никога да не се връщат обратно в Англия. Дъщеря им израстнала на воля в праха на общото улично детство, заедно с всички мускурливи хлапета от квартала. Плещела езика им, не знаела нищо за гордата си истинска родина и накрая взела, че се оженила за брата на приятелката си. Един такъв тъмноок красавец, който само като те погледне и те залива със суровия петрол на страстта. Палнеш ли клечка взаимност, изгаряш за цял живот. И всичко щяло да бъде горещо до края на дните им, ако английските баба и дядо на Катрин не настояли семейството да се завърне на Острова преди да се е претопило съвсем в прелъстителната прегръдка на юга. Катрин, Стефан и Инеш се подчинили. Не е лесно да имаш английски роднини. Оттогава приятелката ми все говори за слънцето и кафенетата на Португалия с онзи пронизващ копнеж, с който хриптим след катафалката на погребаното щастие. Само аз разбирам този покъритиелен хрип. За останалите, колежката ми е изгубена душа в емигрантския лагер на удоволствията. Както и Инеш - предателският плод на любовта и с чужденец. Ситничка и наперена като петле, малката изобщо не покрива визията и идеала за млада госпожица от уважавано девическо училище. Петролните кладенци на очите и са заредени с неизригнала тъга, която бъбне под лупите на старомодни очила. Истинска героиня от филм на братя Мормареви. Таралежче без бодли, готово да те боцне с карфичката на някой неуместен въпрос. Двете с португализираната и майка спраскват като картоф физиономията на възмутеното обкръжение. Говорят помежду си на техния език, поделят си екзотичен съпруг и баща, и на всичкото отгоре се смеят! Когато им скимне и за каквото и да било! Предвид безвъзвратното прецивилизоване на Инеш, това е недопустимо! Детето е етикирано като „изоставащо и с емоционални проблеми“, а също така задължено да посещава училищния психолог два пъти седмично. За да се отучи, например, да показва на учителя по история картините си изобразяващи хибрид между пеперуда и скорпион, точно когато той обяснява на класа за разпространението на чумата през средновековието. В такива моменти Катрин мълчаливо ме поглежда и очите и зейват като строшени прозорци след камъните на благоприличието.
- Инеш е болезнено слаба - прошепва тя – свекърва ми ни бомбардира с писма от Португалия, след като видя снимките и в униформа, и пита с какво хранят внучката и в това учлище?!

Заканва се някой ден да дойде тук без предупреждение и сама да провери положението.
Иска ми се да отговоря, че сухите сандвичи на дисциплината не са най-подходящата диета за момиченцето, но няма смисъл да говоря. И двете се разбираме без думи отвъд острова на мълчанието.

След седмица по имейла ужасено ни уведомяват, че лице от женски пол, неговорещо английски е навлязло в територията на учебното заведение и се е насочило право към столовата. Без да си вземе етикетче с надпис „посетител“. Полицията е уведомена и идва насам. Който се притеснява за личната си безопасност, да не приближава местонахождението. Обаче любопитството дава крила, ако и да са кокоши. Въоръжени с тетрадки, пергели и четки за рисуване, всички обитатели изтичаме на талази из пещерите на знанието. Безмълвно. По британски.

В центъра на столовата, облечена в скандална пъстрота, стои елегантна, мургава дама и ни държи в ангард с черната шпага на погледа си. Същински хибрид между пеперуда и скорпион. В костеливите и пръсти се гърчи от унижение пържен модифициран картоф като нокът на недохранването, забит в недоумението на тълпата.
Сред конфузното смълчаване, сеньора Фернандес, португалската баба на Инеш, категорично ни дава да разберем, че не одобрява английската храна.

Здравка Владова-Момчева

Гърбовете говорят

Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.

Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие.
Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.

Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.

Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.

Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.

Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.

Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?

Здравка Владова-Момчева

Божия Напаст

- Животът е навик - казваше деветдесетгодишният дядо Стайко от село Бадевци - само следвай схемата и карай дордето ти издържат чарковете.

Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.

Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...

Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.

- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.

Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.

С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...

Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.

Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“

Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?

Здравка Владова-Момчева