Кравешка Швейцарийо, защо си тъй недостижима?

Ако пътувате с кола по пътищата на Европа, не забравяйте да завиждате на краткото си щастие! То се изразява в мигновения отскок от депресия към възторг. И трае точно една ваканция. Останалото го знаете, защото и вие, като мен, сте изтърпели всичко оттам, откъдето идвам.

Дъвча съвършено изискан сандвич, комбинирал в себе си финеса на местните месни вкусове, пакетирани с премерено швейцарско превъзходство. Над главата ми се оцежда алпийски ледник и капе от шоколадовите грапавини на тоблеронски връх право в хипнотизиращите кристали на планинско езеро. Тишината скрипти от свежест. Смърди та се къса на тор и неразредено мляко, а унисекс подстриганите ливади наежват косици под гела на утринната роса. Самотна крава философски преживя насреща ми и аз съм почти убедена, че белите петна по кожата и изписват рекламата на „Милка“ по неведом закон на човешката селекция. Липсва само люляковия фон на компютърната обработка. Всъщност, изобщо нямам съмнение, че много скоро и той ще пигментира някой успешен клонинг на това кротко добиче. И ако имам късмет след години да се завърна тук по километрите на ново пътешествие, със сигурност някой лилав ъпгрейт на говеждата природа ще ме посрещне с шоколадова усмивка.

Ситуацията, в която се намирам е прекрасна до абсурд. Насреща, на петдесетина метра над мимолетното ми присъствие се извисява чакълестият зъбер на Алпите, оголил каменни прешлени под парцаливо снежно бельо. От едната ми страна пасе пра-Милка, а от другата, застинал в невъзможна поза „крак зад ухо“, медитира невротизиран от швейцарсвеност индивид, заграден на почитително разстояние от наплашена съпруга и смаяни дечица. Отгоре ни гледа Бог. И въпреки всичко продължава да твори. Да везе гоблена на Естеството. Пряко сили, както ми се чини. Но с твърдата увереност, че много скоро всички ще изчезнем и ще го оставим на мира, за да поправи грешките си като започне отначало. Само Той и четирите елемента.

В главата ми се върти калейдоскоп от впечатления. Кокетният курортен Чър, аранжиран в комфортната подплата на Алпите,мързеливото разсъмване с рижав изгрев като котарак на прозореца, кроасаните, изпечени за редовните посетители на градското кафене... Порядък, сред който се вклинявам ненаситно, защото знам, че преди да ме е напекло пладнето на скуката, аз вече няма да съм там. И после Давос, с буржоазното си обилие, със ски-лифтовете, маскирани в темперна зеленина, с елегантните пенсионери, дискретно флиртуващи помежду си, преди залеза на поддържаните си тела, преди охолното отегчение от живота.

Рязко изсвирване на спирачки прерязва лентата на интелектуалната ми ретроспекция за да порещна влажните очи на кравата, скъсила разстоянието помежду ни, в стремеж да се предпази от лъскавия четириколесен звяр, който заковава туловището си на няколко метра от нас. Йогата-мазохист се сгърчва като спихнат балон след отлетялата си медитация, а аз се изпъвам като струна обхваната от чуждестранна вина. Вратата на луксозната кола се отваря и оттам с непоклатима деловитост излиза елегантен господин. Аурата на божественото подножие, очевидно не може да го докосне. Лицето му е изпънато като след инжекция с ботокс, костюмът му е безупречен, възрастта, застинала към 49. Явно е, че на него нито му се пасе, нито му се медитира. За спомени от прелестната Швейцария да не говорим. Опората на на неговия АЗ е мобилният телефон, срастнал с поддържаната му ръка и сякаш инкрустиран в украсената с диамант ушна мида. Той не говори. Само слуша виртуалния глас на събеседника си и се движи с уверени равномерни крачки. Кой знае защо се сещам за едно старо естрадно парче, в което се пееше, че, „последният човек, върви напред и си пиука“. Този пред мен определено пиука към някаква ясна цел. След миг разбирам каква е тя. С отсечено, роботно движение господинът се навежда и вдига смачкана хартиена салфетка, изпаднала от миниатюрното кошче за боклук, монтирано край пътя. Връща я обратно при отпадъците и после все така равномерно се връща в колата си. Потегля на минутата. С телефон в ухото. И с препарирано изражение.

Онемяла, но с все още живо балканско мислене, си спомням следния случай, който ми разказа един сънародник- приятел, блестящ преводач и полиглот. Навремето, в социалистическа България, като студент, той обичал да прекарва летата на село, при дядо си. Там алчно четял до среднощ дебелите си книги, а денем пасял кравите на стареца, за разтуха и интелектуална фотосинтеза. Веднъж, както си дремел край пътя, опрян на кривак и облечен в дочени дрехи, до него спрял запрашен форд с английски номер. Отвътре смутените туристи му обяснили със знаци, че търсят обществена тоалетна, за да се облекчат.
- Абе, какво толкова сте се запритеснявали – отвърнал на перфектен английски нашенецът – отивайте в храстите и си вършете работата. Аз няма да ви гледам.
Последвало потресаващо мълчание.
- Мина ни – смутолевили британците - ще стискаме до Варна. Ама, как така, бе човек, говориш толкова безакцентно езика ни?
- Аааа – отвърнал невъзмутимо моят приятел – то в България всички кравари говорят английски. Който и да попитате, ще ви го каже.

Ошашавените англичани надули газта към морето и вярвам, до края на дните си са запомнили срещата си с българския феномен. Това добре. Ами аз? Какво да правя аз, заклещена между спомена и настоящето, между салфетката и храстите? Кажи ма, Милке, какво ми се пулиш и ми мучиш на чуждоземски? Баре краваря ти да беше тука, че да ми обясни някои работи. Той бездруго щеше да говори английски. Щяхме да се разберем.

Здравка Владова-Момчева

Намерена в превода на Франция

Изгонените от Рая са обречени на вечно завръщане. Доброволните бегълци от него, владеят света.

Всяка година, в края на юли, аз се превръщам в пилигрим. Събирам вързопа на носталгията и поемам обратно. През магистралното тяло на Европа, заравнено от вечното преселение на народите под асфалтираната си плът. Кръжа като закъснял щъркел в кънтящите галерии на спомените в търсене на нещо неизменно, което да ме накара да остана. И да повярвам, че съм дошла при началото на живота си, където с милостиво търпение ме очаква вечността.

Англия, 22 юли, 2009 година. Вали хоризонтален дъжд и посича с мокри дискове надеждите за слънце и временно лекомислие през лятото. Градината, по невидим божествен код, тежи от апокрифни цветове,непогалени от светлината. Преминавам през пъстрата им секта и оставям след себе си пресни куфарни следи. Бягам назад, към ваканционния континент, към сладката отрова на свободата да не бъда тук. Евротунелът ме поглъща с пълно потапяне в дълбините под Ламанша. Едно задължително прераждане на пътника преди досега с Европа, последно изпитание, преди радостта да се озовеш на другия бряг. Няма значение какво ще бъде времето, защото това е ДРУГО ВРЕМЕ, в което на воля битуваш истинският ти. И светът за малко се върти по твоите закони. Веднъж в годината , аз обичам да го прекроявам. Сега имам свободната воля да виждам това, което искам да виждам. Защото хоризонтът в граници, понякога е способен да ми даде малко щастие.

Жадувам за изгрев във Франция. Оттук винаги започва бягството към дома, надеждата да срещам огнения диск на своята временна волност. Навлизам в континента по следите отминала нощна буря. Крайпътните сливи са натрупали обрулените си плодове по асфалта и превиват олекнали клони над тях в пристъпи на безмълвен плач над опустошените си рожби. Полетата зеленеят в непривична, априлска резеда и въпреки, че е юли, тънък скреж е охрускал свежестта им. Непреклонни лъчи разцепват оловото на небесните плочи и светлината на новия ден се плъзга като спукан жълтък пред очите ми. Студено е, сякаш е пролет. И някаква радост, дива и потайна, безсловесна до атавизъм, се заражда в дълбините на пробуденото ми същество. Трябва да се обадя в България. От Търново ме делят някакви си няколко хиляди километра. И пътят е само един- километри от непрекъсната суша, без островни ограничения, без робинзоновска тъга. Непрекъснато опитвам да набера единствения цифров номер, който артистичният ми мозък помни като код за скъпоценен сейф. Този, от къщата ми на улица „Гурко“. Където е заключено и ме чака сърцето ми. Никакъв сигнал, безуспешни повторения, разочароващо мълчание. Колата спира пред крайпътна бензиностанция и през отворените врати на кафето лъхва мирис на утринна леност, капучиново разсънване, ромон на вестници и ухажващ шансон. Навлизам в ласкавата френска аура с британска деловитост и конкретен въпрос. Мога ли да ползвам телефона на заведението срещу заплащане, за да позвъня в България? Говоря най-ясния английски, който някога съм се чувала да произнасям. Очаквам, че кокетната продавачка зад бара, апетитна като ванилов сладкиш, ще ме разбере. Защото се изразявам на международния език, който всички са длъжни да знаят. И тя наистина ме разбира. Отвъд думите. И заради копнежа, с който произнасям името на дома. Подава ми старомоден телефон и напевно ми обяснява нещо на копринен, успокоителен френски. Колко дължа за услугата, продължавам да настоявам с умерени, лаещи интонации. Така съм чувала да лаят възпитаните кучета в Англия, когато настояват да бъдат изведени на разходка. Нищо не дължите, госпожо, приближава ме избелял от безсъние шофьор на тир, чийто английски с транзитен акцент чертае магистралната му употреба от Париж до Истанбул. Нищо не дължите, госпожицата ви казва, че днес, поради бурята, няма покритие в цялата страна. Говорете безплатно с близките си. Те сигурно се притесняват за вас.

Ако някога, до пълно подивяване, сте се губили в яснотата на английските правила и норми, със сигурност ще можете да се намерите в превода на Франция. Там, разстоянието от перфектната имперска дресура до несъвършеното разглезващо очовечаване , се измерва с дължината на една телефонна слушалка.
- Ало, мамооо, добре съм, преминах канала! Тука едно добро момиче ми услужи с телефон, че след бурята всички джиесеми са умрели.
- Желаете ли кафе, мадам ? - на съвсем разбираем френски чурулика бонбонката.
Уи, уи, шери, и кроасани, и поне три шоколада, силвопле!


Здравка Владова-Момчева