Гурбетчийска софра връз европейска трапеза(магистрална поема за Балканите в памет на Чудомир)

Юрнала се оная ми ти Западна Европа, ти казвам, та ще си строши краката да търчи към Балканите! То едни беенветааа, едни мерцедесиии, едни аудитааа, майко милааа! Хвърчат по магистралите като вятър и все на групи, на групи – я от Холандия, я от Германия, я от Франция и Швейцария! Ръмжат, форсират и гълтат километрите като социални помощи! Абе, уж е криза, уж няма пари, туй- онуй, пък всеки се е затирил по пътищата да се шупне в лятото, та да му цвърне изнежената кожа в нашенските буренаци. Ама гледам аз нещо тез пътешественици по-мургавки ми се чинааат. Май, май били са вече негде другаде на море, пък насам идват и аз незнам за какво. Натряскали си багажниците до пръсване с вързопи и багажерии, проточили едни космати джолани през задните прозорци и хич не щат да знаят, че и на Балканите има Европейски съюз, обноски и правила, разбираш ли! Викам си, туй ще да е от разкрепостяването на съвременните нрави и прочие. Нали, модерно общество, туй- онуй и сексуална революция, Континент без граници, всичко общо, кат имаш пари, евросолидарност и комуникация! Тръгнеш ли от единия край, откъде Англия, да речем, кат се засилиш, право в България, в София на околовръстното ще се запецнеш. То, добре, че са дупка до трапа и яма до бездната там, че както си се усетил европеец без граници със западняшките скорости право в Истанбул, на Босфора, можеш да изскърцаш спирачки. Да забравиш закъде си тръгнал демек и как си подминал роднините и си ги хартисал без подаръци. Ама добре, че са хендеците и трапищата, да ни позапират, та да се видим кои сме, аджеба, западняците и колко пари чиним извън света. Люля ни една и съща по тез дупки, ще знаеш, орисия, не ами историческо наследство и национална съдба, че чак обща балканска скръб и униние! Немаш време ни за умиление, че си пристигнал жив и здрав от гурбета, ни да пуснеш една вода. Вторачил си даже и третото си духовно око в джендемите по пътя, втрещил си го до пълно самовнушение, че а си мръднал към сантиментите, а си строшил новата си кола и язък за ангарията цяла година, докато си я купиш. Не стига туй, ами и как ще се явиш в махалата с раздрънкано возило? Нали комшиите в хор ще припяват какви боклуци произвеждат онези на Запад, на едни нашенски пътища не могат устиска и туй онуй, пък ти ще се пържиш от яд и срам зарад пустата му Европа. И затуй не се даваш лесно! Както си обръгнал на чуждоземска дисциплина, с едното око фиксираш пътя и въртиш геврека до пълна виртуалност, а пък с другото се звериш наоколо, та белким малко красоти от дома да ти се закачат по периферията и да ти живнат душичката с радост. Викам и аз на братчеда, „ти карай, кака, пък аз ще разказвам какво е отстрани“, ама не се връзва диването му с диване и туй-то! „Не може, кай, аз вече съм половин англичанин, какви са тез просташки предложения, ма како!“ „Дай, вика, да спрем в някой крайпътен ресторант, да изядем по една шкембе чорба, да пуснем малко вибрации в обстановката, че да усетим родината както трябва! Не виждаш ли, кай, в колоната зад гърба ни само швейцарци и австрийци са се нанизали, гледат номера ни, за англичани ни вземат хората, пък ний – отстрани! Нема отстрани! Право в центъра на пейзажа ще сме вече, така да знаеш!“
„Добре бе, какааа- успокоявам го аз, че нали ме вози от Англия дотука безплатно – аз, понеже, такова, няма кой знае какво за гледане! То са едни папури сал по туй околовръстно, едни тинясали канавки и оттука - оттам, от дракалака наднича по някое курве, та хич не можеш разбра в центъра ли си или не си в центъра на пейзажа...“
„Това са проститутки, ма! - срязва ме възмутено братчеда – Най-древната професия, пак ли да ти обяснявам някои дефиниции! Толкоз години живееш в чужбина, петнайсет къщи чистиш и два апартамената на пъпа на Лондон и пак не се научи да се формулираш по европейските стандарти! Ха сега млъкни, че май ще ни спират ченгетата.“
Спираме ний и туй онуй, щото едни в мушамени елечета изскачат насреща ни като тримата мускетари и както са се хилналиии, леле майко и ни хипнотизират със слънчогледа.
„Крий парите како – мутолеви братчеда – че тези много гладни ми се виждат!“
„Не бой се, какиното, връз тях съм седнала, с кран не могат ме изтегли оттука“- шушкам и аз и се правя на англичанка.
Че като се надвеси в прозореца един квадратен с една четвътита брадичка, „хелоу“ ни вика с фасон и маниер, че като ни зачапарасти с документациятааа... половин час ни бруси като джанки за ракия. Хеле оттървахме с двайсет лева и туй онуй, хич даже и не разбрах за какво ги дадохме, та разгеле, заклатихме се наново по хендеците към наше село.
„Ще спираме ли, викам, кака, на ресторант, да хапнем по европейски, че нещо пребледнял ми се виждаш или да вадя баницата дето я точих преди три дена в Англия? Помухлясала е малко, ама кат я поизчистим отгоре,отгоре, пак става за ядене.“
„Абе, - закашли се поомекнал братчеда – я по-добре да спрем ей тука, край пътя, че да си направим ний един пикник с тая баница. Още по-английско е, пък като гледам, то и швейцарците и холандците, дето бяха в колоната така правят. Що да се делим от хората? Нали сме граждани на Европейския съюз, от другите да гледаме, па да се научим!“
Че като се наредихме край пътя едни ми ти англичаани, фрацуузи, неемци, австриийци и прочие, като заредихме едни маанджи и туршиии по капаците на колиите, че като надухме едни муузики – ихуу, оппаа, са, са, ръц! Ела да видиш духовна профилактика, европейска интеграция и туй онуй!

Здравка Владова-Момчева

Как Прася и Изя Помидоренко намериха своите щастия на българското Черноморие

Прасковя Изидоровна Помидоренко недоволно отваря мънистените си очета, потънали в нежна, лъскава масчица. Дразни я зверското българско слънце. То нагло наднича зад чисто новите перденца на току що закупения апартамент в комплекс „Свети Посейдон“ на пет километра от Созопол. В процепа на отворения прозорец се промъкват смесените аромати на издивели от влагата бурени и дезинфектанти от близкия басейн. Шъткането на подранилите сервитьорки и сподавените псувни на служителите по чистотата, които дискретно изпомпват съдържанието на тоалетните, допълват началото на деня. Всички усилия на местното население са впрегнати максимално за осигуряване комфорта на новите собственици на комплекса. Това действа като балсам в предплажното пробуждане на една жадна за прелестите на живота душа.

Прасковя Изидоровна обладава деликатна нагласа, примесена с неповторим славянски сантимент. Тя се умилява до сълзи от всяка проява на битийна красота в качеството си на неоткрита художничка за световните изложения. След сблъсъка с лукса на ваканционното селище, запокитено с целия си блясък сред неподправената естественост на българското крайбрежие, в извисения и ум се зараждат философски размисли. Например , липсата на елементарна инфраструктура, заместена от пасторални пътечки, проправени от необяснима човешка упоритост , я довежда до преклонение пред силата на малкия индивид в неразораната целина на страховитата природа. А тържеството на строително-техническата революция над инатливите троскоти по черноморския бряг я изпълват с надежда, че всичко на този свят е възможно, стига парите да стигнат донякъде.

Сгушила творческите си амбиции си под чаршафите зад мощния релеф на едно мъжко тяло в ръждиво окосмение, Прасковя Изидоровна с въздишка си повтаря, че освен талант, притежава и съпруг. И макар, че Изидор Тимофеевич Помидоренко не може да се похвали с фината чувствителност на половинката си, а само с разриващата зурла на практицизма, разбиваща буците на всякакви житейски обстоятелства, Прася, както нежно я позовава благоверният и, с философско примирение го обслужва безпрекословно. Дълбоко, в трептящите мъглявини на сюрреалистичното и светоусещане, се е загнездило диалектически - вярното разбиране, че без финансовата подкрепа на битието, безпочвените полети на съзнанието са просто невъзможни! Затова тя стоически понася елементарните претенции на Изя за спокойствие и добра храна, както и за поне месец отдалечаване от постоянните опявания на тъщата, която желае непременно да бъде погрегбана на Червения площад, след като се спомине. Прасковя Изидоровна все още не подозира, че съкровеното желание на Мамаша е изпълнено от блажено похъркващия и зет, който вече я е уведомил за предплатената предстояща церемония през септември и я е оставил да се тюхка пред дилемата как по най-бързия начин да се подготви за нея.

Изпълнена с трепетни очаквания , търсителката на изконна красота раздипля снага пред прозореца и замира очарована пред разкрилата се гледка. Пред нея, в маранята на адския ден се ширват протестиращите остриета на непокорните бурени, опасали в настойчив, безмилостен кордон обръснатото пространство на комплекса. Жилавата им обсада навява чувство на обреченост и гъделичка в гърлото вик за помощ или поне за глътка качествено кафе. Насред разюзданата трънена орда, стърчи самотна, мургава фигура и размахва, сякаш в отбрана на всички посоки, лъскава коса, отчаяно насъскана в неравната сеч. На заден план, баталната сцена се допълва от грубите щрихи на яко старческо тяло, заело формата на антична делва, сякаш току що изплюта от своенравната паст на Черно море. Бедната Прася дори и не иска да знае, че това са всъщност Рамзито и неговият началник бай Цоко, наети от управата на комплекса да поокастрят терена наоколо. Тя пърха! Не! Направо лети към живата картина на внезапното си вдъхновение!

- Извините, пожалуйста - екзалтирано чурулика тя, дотърчала задъхана, по бански костюм, в пространството на вълнуващия пейзаж – вы меня разрешите вас нарисовать? Очичките и бляскат като мънистенца в кривогледия обхват на Рамзито, гдето съблазнителните порции на Прасиното тяло се разместват като в калейдоскопно меню. Сепнатото колебание на находката и, настрървява художничката да насочи словната си батарея и към бай Цока: - Пожалуйста, пожилой человек! Вы его убедите! Он же такой, изключительной! Как Демон Врубеля! Настоящий модель!
- Верблюд не ами верблюд! - охотно откликва поласканият началник на откритието. - Какъвто й ангьозест, по-добър от него не мож намери! Пък в къщи ако знайш колко ги й напъцал – мадел до мадела! И се гладни, и се пари искат! Хай рисувай го кат ша го рисуваш, че барем да са прослави.

После бай Цоко сръгва Рамзито и бащински пояснява:
- Виждаш ли я, брей! И тя за нашите български верблюди книжки е чела, не я гледай че саде по един нянник ( сутиен) е останала! Художничка е жената, ша та увековечава.

Прасковя Изидоровна светкавично разпъва статива и предизвикателно кръстосва епилираните си бутчета срещу заклокочилите бесове в демонския взор на новия си модел. Ух, Прася! Ну погоди! Въздухът ухае на щастие и...

- Мекиицы! Свеежие мекиицы! - прелъстително проточва глас подранил плажен бизнесмен и примамва огладнелия Изидор Тимофеевич в посока на личното му щастие. За миг, в този объркан, несправедлив, глобализиран свят настъпва някаква мимолетна хармония. Там слънцето се пържи като мекица в мазните зехтинови небеса, косенето на бурени се превъплъщава в племенен танц за чифтосване, а морето отхапва от пясъчния сандвич на сушата и тихичко се смее. Всъщност, някой замислял ли се е как изглеждат двукраките сухоземни същества и техните страсти пред всевиждащото, вечно око на морето?


Здравка Владова-Момчева