Мъжка милост/На Лили и Джовани Дестради/

- Да намериш очанката хич не е лесна работа. Първом трябва по росата да тръгнеш, хем раничко, клепките ти да лепнат за сън. Хееееее, нагоре, по ливадите, дето веке никой не ги коси. Взирай се за ситни, бели цветченца. Мънинки, на грозденца да са накитени. И като напипаш стебленцето, с дървена ножица да го отрежеш. Ама и то не е всичко. Подир туй за жебина вода веднага огледай наоколо. В плитка копка, направо в земята се въди. Бистричка уж отгоре, ама отвътре – зелена. Съща женска вълна – самодивска. Там и е лековитото, джанъм, през него да прекараш билката, че да и дойде силата. Като на мъж, кога побара жена си по Велики пости. И хем бързай! Не се помайвай, ами идвай право при мене. Да ми донесеш китката,мокра и сочна, та да я покарам по слепите очи на моята бабичка. Дано да прогледне. Що доктори, що илачи сменихме – файда никаква! Само таз надежда ми остана. Чудото, дето от мама го зная още. Като нема излаз от живота, човек и с умрелите се сговаря, Ангелчо. Ако ще и ден да е, ама на този свят да е! С очи да го глътнеш, с ръка да го пипнеш и в сърце да го побереш! Ще идеш, сине, сам не мога веке. То и хора не останаха в село. Само аз, бабата, ти и англичаните. Ама тях не ги броя. Те нищичко не разбират. И виладжиите, и те. Чуждия език плещят, пък своето си не помнят. А памет се не присажда. И тя чезне като очанката, дето само на оня, който и вярва, мълком се явява.

Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.

- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!

Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.

- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...

Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.

...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.

- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.

- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.

- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.

- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!

И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.

Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.

Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.


Здравка Владова-Момчева

Ко ши ям и еж ко щеш – тайният код между народите и техните политици

- Като няма хляб, яжте пасти! - казала Мария-Антоанета на гладния френски народ и платила с главата си за този мъдър съвет.

- Нахранете журналистите! - издигна преди години своето прозрение Надежда Михайлова и получи разярени медийни плювни по повод гениалната си насъщна идея.

- Нека от хеликоптера, който ще разпръсква предизборните ми листовки от небето над Велико Търново, да падат още луканки и мезета! - надцака всички с граждански алтруизъм местният народник Митьо Пищова, който насочи към зиналата паст на обществото подковите на лелеяното суджуково щастие.

Обаче, исторически погледнато и до днес не се получава диалог между народите и техните управници! Не се случва чудото на хранителната хармония. И заради това страдаме всички. От първия месояден, до последния вегетарианец. Седнало е неблагодарното човечество, същинско бебе с никнещи зъби, пред купичката с постна гемеозна каша и хрипа ли хрипа като невръстен вълкодав към притеснените си родители-политици:

- Ко ши ям! Ко ши ям???

Трътват загрижените му настойници по чужбините. Като лястовици и щъркели мигрират от единия край на планетата та чак до другия. Бе домати, поливани с петрол докарват, бе пилета, люпени в парник, с вкус на прясна риба внасят, че даже ябълки от рециклирани картофи доставят, но не! Не ще и не ще светът да мутира за свое добро!

Оня ден и аз, стиснала,сякаш оглозган кокал, дръжката на количката за пазаруване, влетях в супера с един списък – хроника на семейния апетит. Да скалъпя вечерята, нали разбирате? И що да видя? То цял природонаучен музей! Есхибиция на техническия прогрес, нашарен тук-таме с екологични скромности. Лъснали онези ми ти чушки, с вид на силиконови гърди от всякакъв размер! Само да ги пъхнеш в сутиен и да съблазняваш колегите... До тях искрят ботоксови домати под надменните дула на оръдеен праз, стиснат в боксовите ръкавици на тренирани патладжани. Нагли банани,с франкенщайнски ръбове стърчат предизвикателно срещу яки краставици – кобилици на нитратната издържливост. Бройлери, упражнявали курников фитнес през краткия си живот, навират трътки и мускули в смаяното полезрение на купувача. А в далечния хоризонт на хладилните витрини, връз купища съвременен лед се блещи най-успешният дубликат на пра-историческа панцерна риба, озъбена в медиен ефект насред спонтанното стъписване на консуматорите. До блесналия хладилник, нанизани в плаха редичка невинни дечица цъкат с джиесемите си едно през друго. Вероятно ги вдъхновява идеята, че и без да плащат за билет в лондонска атракция, могат да се сдобият с ужасяващ имидж на древно чудовище за домашната работа по биология. Въртя в омагьосан кръг тенекиената количка, в която засега се тресе връзка изтощен магданоз и слухтя с триезично внимание из тържището на този супермаркетен Вавилон, та дано се докопам до някоя изгодна промоция:

- I have no guts to touch a cold dead chicken, darling! Shall we opt for some take away tonight?

Тц, не става. В моето семейство с последни сили се борим за здравословна храна.

- Ну какие же сосыски! Они мне кажатся как мертвие улитки ( охлюви)!

Правилно! И ние не обичаме кренвирши от охлюви!

- Бабооо, бабченцеее! - дочувам нежно родно гукане в тълпата - да купим ли малко салатка, че колкото е полезнааа!

Фиксирам звънтяща от украшения девойка и миниатюрна, порцеланова старица, потънали в хаоса на зеленчуковия апокалипсис.

- Ох, че кого ли ще нахраниш с таз салатака, мари бабааъъ! - цирика женицата ошашавена от изобилието на ядливи експонати – То едно време кат ни надробяха малко хлебец в рядко айрянче и хааайде на къра, цял ден да плевим доде ни причернее пред очите. И аз все си пеех ей тъй на – тараторена попарааа, дълъг чакъм ( леха) не карааа! Я ти не се превземай, ами туряй в кошницата от онез замразените подметки, пици ли им викахте, та баре да нахраним Гошето, щото цял ден блъска по строежите горкото, че да има после с какво да ти купува лъскави дрънкала. На промоция са пиците ма, Ванче, туй и баба го вижда – ем мазничко, ем соленичко, ем ефтиничко, ем по червото покарва! Пък ти, кат ревеш за салатка или за друго, еж ко щеш!

Тъй ами! Стоя като статуята на свободата с умрелия магданоз в ръка и вътрешно тръпна, простреляна от дочутото нашенско прозрение. Българският гений даде на света компютъра и чушкопека, драги читатели! Та един таен код между народи и политици ли няма да разшифрова! Стига сме мрънкали „ко ши ям, ко ши ям“! „Еж ко щеш“ ни казват от векове на всички езици. Дали ще е наденица от дунапрен или хляб от сушени пеперуди, изборът е само и единствено наш! Как да не преядеш от възторг!

Здравка Владова-Момчева