Възкресение/На София Гребенарова/

- Мамо, мамо! Знаеш ли, че на Великден стават чудеса? - пропява детският глас на Христо в почернената и памет – Вчера децата от пързалката си говореха, че ако протегнеш ръка към небето точно в полунощ, дядо Господ ще слезе и ще остави на дланта ти десет хиляди лева!

- И какво ще направиш с толкова много пари, Христе ? - смее се Мария – Ако си купиш играчки, къщата няма да може да ги побере.

- Не искам играчки, мамо. Аз ще обиколя света! Ще хвана Магда за ръката и заедно с нея ще пътуваме накъдето ни видят очите. Ще ти пишем писма, ще ти пращаме картички и ще бъдем щастливи, докато умрем!

Ревността запечатва спомена. Една малка жена иска да и отнеме всичко. Любовта и нежната власт над Сина, чувството, че е необходима. Горчива, разяждаща сълза посребрява тъничка бръчка в пресъхналото, пустинно лице на Мария. След години отровна тъга мислите не и дават прошка. Тогава също беше Великден. Христо си тръгна призори. След него, на прага, тя намери строшена червена черупка. Прибра я грижливо в малка сатенена кутийка. Оттогава престана да оцветява яйца за този празник. Стопена във восъчно вглъбение, тя се опитва да се съсредоточи.

- „Казва и Иисус: Жено! Защо плачеш? Кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, казва Му: Господине, ако си Го изнесъл, кажи ми де си Го положил и аз ще Го вдигна.
Казва и Иисус: Марийо! Тя се обърна и Му рече на еврейски: „Равуни!“ - което значи „Учителю“.

Приглушеният глас на Магда се разтваря в дихание сред теменуженото разсъмване. Косите и се стичат като мед по излинелите страници на старата Библия. Лицето и, забравено от възрастта, смекчава мрака в тъжната стая. Тя се навежда и внимателно гали изпепелените кичури по челото на Мария:

- Умори ли се ? Искаш ли да си вървя ? Днес, следобед мога да дойда пак и тогава ще продължа да ти чета. Вече е три сутринта. Ужасно рано е или пък късно. Наречи го както искаш. По Великден времената се смесват. Не можеш да разбереш къде е краят и къде започва началото...

Страхотно късно е, откънтява мълчаливата скръб на Мария. Самотно. Поразяващо. Непростимо късно. Само ти ми остана. Омразата към двете ни. И десетте напразни възкресения, когато идваш да ме видиш, озарена от хубост и живот, които не искаш да споделиш с другиго. Сякаш си ги заключила в това непреходно тяло, създадено, за да очаква сина ми. Защо надеждата е присъща единствено на младостта ? Защо след греха не и е нужно покаяние ?

- Остани – прошепва Мария – трябва да ти призная нещо. Тогава, преди той да си иде, му казах, че спиш с най-добрия му приятел. Не разреших да се ожени за теб. Исках да си намери добро момиче.

Очите на Магда тъмнеят като неразгадаеми вселени. По тежките и клепачи едреят лавровозелени сълзи.

- Знам това – отвръща младата жена – и не ти се сърдя. Казала си му истината. Но си забравила да добавиш, че го обичам. Може би Христо ни остави, за да си простим една на друга. И да го дочакаме сами с любовта си.

Навън, по болните, ронливи стени на старата къща, пробудени бръшляни просмукват горчиви сокове с неясен пукот. Черешата в двора отново ражда цветове. По улицата минават хора понесли душите си в запалени свещи. Влюбени жонглират великденски яйца под прозорците и с целувки превръщат в плът чудото на изречените думи. Един уморен мъж отключва олющената врата и потъва ненаситно в косите на любимата си.

Една майка прегръща сина си. Една жена дочаква живота. Примирен с неизбежната пролет, един вековен град се съгласява да възкръсне отново.


Здравка Владова-Момчева

Баобаби и бабоеби от всички страни, съединявайте се!/На адвокат Димитър Бобуранов/

Навремето, в социалистическото ни детство, светът беше някак си по-разбираем. Ние, добрите, имахме жизнь за изтърпяване, целини за разораване и идеологическа диверсия за обезвредяване. Лошите пък, оттатък желязната завеса, имаха само лайф! И сатанински изкушаваха с него марксистко-ленинските ни души, заредени към светлото бъдеще като гюллета в катапулт. Освен това, на нас ни се полагаха и мечти! Да станем космонавти, доячки, кранисти и гробокопачи на капитализма! Грандиозни, стахановски начинания! И хамен да се захванем с тях, току пред босите ни, окървавени в битката нозе, цопваше я по някоя кутийка от кока кола, я пакет „Ротмънс“, я, Боже опази, чифт американски дънки, запокитени от Враговете в окопите на комсомолския ни ентусиазъм.

- Скивай, душко, кви фанелки си избичих тва лято на морето – мляска доволно в спомена ми Ники Баобаба, приятел и съученик от Езикова гимназия, Велико Търново, пръв по успех в класа по всички предмети.

Двамата клечим заговорнически в Папурената явка, както поетично наричаме драките край Янтра и пушим цигари „Дънхил“. От Корекома. Имаме си ритуал.В началото на септември, всяка година тайно се срещаме с Ники и Марто Бицепса, за лека трофейна фукня. И тримата сме грешници. Прелюбодейци със западни изкушения. Блудни ятаци на деидеологизираното си любопитство. Пред нас, на изтъркана чергица лъщят джинси „Рифле“, тениски „Лакосте“ и пурети „Море“, драгоценни отпадъци от гниещия империализъм. И ние безсрамно им се радваме. Ама само малко. Щото ни е шубе да не ни сгепсат в капиталистическа изневяра. Че после ако ни нафраскат характеристиките с упадъчните ни грехове, върви че кандидатствай в университета и ставай Човек! Понеже и ние, марксически недоразвитите екземпляри, имаме някакви мечти. Е, не чак крайно велики, ама все пак... мечти. Ники, например, е болен на темата ботаника и по-специално е маниакално запален по идеята за внедряване на екологично съобразни автобусни спирки в Народна Република България. Според него, това може да стане чрез присаждане на африкански баобаби на съответните места в родината, където, поради невероятната вътрешна вместимост в дънерите на тези дървета, по естествен начин могат да се поберат до 30 пътници, очакващи градския транспорт. Спестяват се строителни материали. Въздухът се пречиства неимоверно, а трудовите хора се наслаждават на природосъобразна градско-селска среда. Ники е рационализатор! Истински Баобаб на прогреса и социалистическия реализъм! В сравнение с него, ние с Марто сме жалки ембриони на класовата неориентираност. Бицепса иска да става ударник, понеже като те цапне, те цепи надве. А пък, аз... аз даже и незнам какво искам. Да стана студентка. Това със сигурност. Ама по какво???

- Копеле, кво си се изблещил като чироз на сушилня – приятелски пита Марто и отхапва половин шоколад „Тоблероне“ с пещерната си уста. - Кво прави тва лято, а?

- Мани, мани – потайно намига синеокият Баобаб – ако ви кажа, копелета, ще ме раздрънкате по цялото даскало. Мадамите ще ме изядат с парцалите!

- Кажи бе! - припяваме ние като изоставащ древногръцки хор – нали сме приятели! Кво се прайш на интересен!

- Ок, бе, ок! Ама да си траете, щото послеее, не ви познавам! Ясно?

- Ясно, бе! Ай стига си ни мъчил!

Ники се намества като доволен лебед в папурения си комфорт и ни изглежда с презрително превъзходство :

- Аз, копелета, тва лято, на морето, работих... две... шведки. Баба и внучка. Много хубави. Без социалистически морал. Истински империалистки. Направо им разказах играта. Стопих лагерите на капитализма в тяхно лице! Откъде мислите имам долари да ви тъпча с шоколад, а? Ако от Баобаб не бях станал бабоеб, сега щяхте да смръхтите марципан, да сърбате „Инка“ и да плющите балони с дъвка „Идеал“!

Марто и аз се споглеждаме в идеологически потрес. Ама като си се оцапал веднъж с истински декадентски шоколад, мълчиш и преглъщаш, дорде от предателството ти не истане и следа...

Години по-късно, без никакви идейни угризения, обядвам в плажния ресторант на хотел „Интерконтинентал Карлтън“ в Кан, където в стройни шпалири изискани сервитьори посрещат звезди и клиенти сред изобилно слънце и кулинарни съблазни. На съседната маса, в лазурен блясък, се настаняват пластично обработена баба, с изопната шия, декорирана с диамант колкото яйце и ослепителният и внук с аполонови къдрици и зевсова снага. Дискретно наблюдавам милионерския наследник онемяла от плебейско възхищение. Той хищно плъзва яката си длан по мумийното бедро на скелетната красавица и изхриптява на английски с неотразим френски акцент:

- Скъпа, ако не ме наемеш, ще се самоубия!

В гърлото ми на сухо присяда парче октопод със сицилиански маслини. Слънцето безмилостно се разклонява в апокалиптичен баобаб насред обедната си небесна спирка, а в мозъка ми, като червена сирена зазвънява лозунгът на новите времена:

„Бабоеби, от всички страни, съединявайте се!“

А иначе, от нас тримата, само Марто осъществи мечтата на живота си и направи кариера като бияч в бар „ Максимус“, София. Ударник, значи. Но, това е една друга история...


Здравка Владова-Момчева