АЗБУЧНА ПОЕМАЧестит празник на всички българи!

Ако си тръгна в някой черен ден

Безсловна и безродна. Покорена.

Вградена в суета и с дух опитомен -

Греховен и безбуквен – като времето.

Дали ще ме спасиш за кой ли път

Език, благословен,

Животосмъртен,

Забравен от света на кръстопът

И конен, и иконен, и разкъртен

Като скала с избликнала вода,

Любов недоживяла за насита,

Молитва за душата на рода,

Напуснал те, без тебе да се скита.

Обичай ме, език неизживян !

Посмъртно даже ти не ме оставяй !

Разказвай ми за кирилската бран,

С която писмената ме спасяват,

Та щом се спра, сломена, насред брод,

Умираща за късче родно слово,

Фрагмент от поломения народ,

Храна за чужди, тялото Христово ...

Цената на живота изпиши, с

Червеното мастилено страдание ...

Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи ? С

Ъглите на графисаното знанье ?

Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.

Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.



Здравка Владова-Момчева

Светът е оцелял, защото е преял!

Напоследък имам усещането, че животът на заобикалящия ме свят се е превърнал в едно меню и хората, с които контактувам са деградирали речта си до шизофренично готварско цвъртене. Не стига това, ами поквареното ми от реклами въображение наскоро започна упорито да ги оприличава на полуфабрикатите, с които се тъпчат до пръсване по време на обедната почивка. Стоя си вчера,например, в учителската стая и се назлъндисвам пред постен сандвич с краставица, унесена в мечти по предстоящото ми пътешествие до Шотландия и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, отпреде ми цопва Алън Блейк, колегата – преподавател по интернет технологии. Ама същински Стейк, току що изваден от фритюрник ви казвам! Лъскав, окръглен, сочен и пълен с протеини чак до под повърхностния слой от свежа сланина, пръжната като джумерка от крема за фалшив тен, с който пикантно поддържа диетичната завист на учителската ни недостатъчност. Гласът му се извисява в свистене на тенджера под налягане и кондензира вниманието на скупчените около масата Хамбургери, Наденици и Проскубани, Недосварени Кокошки:

- Тоя уикенд навестих моята наемателка в Девън!

Следва кулинарна пауза, през която всеки зяпва в очакване да преглътне прясната клюка, набучената на езиковия му шиш.

- Така ли? - с несигурна любознателна надеждица се обаждам аз – Била съм там. Гледките са възхитителни. Би ли ми препоръчал още някое кътче от района, което да посетя, защото непременно искам да отида отново в този край?

Въпросът ми увисва като ликьосана салфетка пред сепнатия апетит на смълчаните Челюсти. Алън ме изглежда с преситено пренебрежение и невъзмутимо продължава:

- Всички знаете, че притежавам котидж на шестотин години в региона, нали?

Хамбургерите, Надениците и Проскубаните, Недосварени Кокошки потвърждават този факт с газирано от комплекси фъщене.

- Та тя, наемателката ми, моля ви се, намислила да ме омилостивява с, екологично чисти зеленчуци! Сама ги била отгледала в Моята градина! Надявала се, да не и увеличавам месечната рента въпреки кризата, понеже не и достигала заплатата да си покрива разходите. Поне да можеше да готви като хората...

- Нали веднъж спомена, че е млада и хубава, зодия Телец – избълбуквам замечтано като ручей с минерална вода, бликнал романтично в здравословна посока – не може да не владее кулинарното изкуство. То е едно от най-съблзнителните качества на този звезден знак...

Алън ме поглежда сякаш съм муха, удавена в супата му:

- Точно така. Тя е абсолютна крава! Като не може да се оправя с парите, да си наеме апаратамент! Не всеки може да си позволи да живее в котидж на шестотин години!

Одобрително, препечено злорадство задимява над масата. Една Пълнена Камба се пуква в необяснима радост, сподирена от енергичното тюрлюкане на съседната Коледна Пуйка, зачервена от възхита по непоклатимата практичност на апетитния ни колега.

- Аз пък бях в България през пролетната ваканция – църва Мини Плейфут, ожарена на ивици от безмилостен соларум, досущ като нашенско кебапче – на Слънчев бряг. Много изгодна оферта! Ол инклузив и безплатен бар от четири до шест часа всеки следобед.

- Страхотно – неразумно се възторгвам отново – успя ли да посетиш и други места по Черноморието, за които ти разказах? Отиде ли на север, до Варна? Видя ли най-старото злато в света?

- Миииличка – проточва снизхождението си като дъвка оправната Мини – кааакви са тези глупости дето ми ги говориш? Имаше превъзходно барбекю, пиене на корем, а и едни здрави, мускулести момчета, готови да ме спасяват в басейна всеки ден... С това трябваше да започнеш! Обичам България! Татуирах си я отзад, на ханша, точно над линията на бикините, за спомен...

- Както и да е – изхрущява суха бисквитена намеса насред блажните спомени на Мини. От десния постен ъгъл на трапезата, с посребрена чаена лъжичка почуква едно Нискомаслено Викторианско Недоразумение:

- Разказах ли ви за дипломирането на сина ми в Кеймбридж? Той току що завърши готварско майсторство. Не можете да си представите каква кулинарна презентация предложиха на присъстващите – само високоизискана храна. Толкова изящна, че на моменти не разбираш какво ядеш – риби, патици, желе, моркови в карамел, ябълки в скаридено тесто, мусове, сандвичи със захаросан лук и още...

И още пътища, неизвървени, поради затлъстяване, посоки, невидени от изтъпяване, пейзажи, затъмнени в ослепяване. Навън изплющява дъжд като изхвърлена супа. Мръсни облаци забърсват оплисканата небесна софра.

- Искам да отида в Шотландия! - казвам аз - Да видя старинните замъци и изгревите над езерото Лохнес!

- Внимавай обаче! - прегръща ме една Усмирителна Риза с дъх на къри – Хората там са особени. От десет години съм женена за шотландец, имаме три дъщери и до ден днешен нищо не разбирам, като започне да ми говори.

Единбург, чакай ме, идвам! Нещо отвътре, в изгладнялата ми душа, подсказва, че с теб и без думи ще се разберем. Нищо, че си шотландец!


Здравка Владова-Момчева