Магарешки бодли и юнашко гостоприемство/На Шотландия с любов/

Случвало ли ви се е да откриете изяществото на цвете в настръхналата предпазливост на някой бодил? А хрумвало ли ви е прозрението, че даже и розата е трън, сътворен за красива самоотбрана срещу ненаситната естетика на света, този сантиментален убиец на платоническата любов с помощта на букети и бутилки шампанско? Странна работа! Въпреки „поясите на целомъдрието“, набучкани под формата на иглички по цветните стебла , никоя хубавица от Евините времена та до днес, не се е оплакала от розово убожадне. Нещо повече! Продължават да се раждат деца и то с такава скорост, и количества, че социалните фондове се задъхват!

Ами какво става, когато пред бирената нега на погледа ти пръкне някой магарешки бодил? Сочен, нахален и напръхнал , че на всичкото отгоре и варакосан в златисто, подобно конски пискюл за сватба? Същи шотландец на опашка за пиене в кръчма , нанизан и засмукан като репей в бара, съвсем в стила на опасващите го тапети, натежали от тръни, сякаш рисувани с уиски! Притисната в непрощаващата прегръдка на „Гилдфорд армс“, аз се задъхвам от впечатления и пъстроти, пръснати по килтове и премени, накиснати в сумрака на алкохолно злато. Атмосферата на „Кафе рояле“ просмуква привързаност към всички. Тук ставаш единбургчанин, изплувал от сивотата в чистилището на бодливите, вълнени цветове, букнали в приглушено разточителство. Карета и шалове в уютна ракла, претъпкана с отлежали бутилки, искрящи кристални чаши и ръце, отрупани с причудливи бижута. Едно експонатно събиране на живота, дискретен изблик на радостта, че си тук, че те има, че усещаш, вкусваш, говориш, показваш и събираш погледи, любопитство и одобрение.

- Внимавай с показността на шотландците – искрено загрижена ме предупреждава в спомена Мери Макмърфи, ортодоксална англичанка, неразумно поддала се на брак с хайлендър, същият, на който тя нищо не му разбира,въпреки , че са женени от десет години и имат три дъщери – Тези хора могат тотално да те подведат с начина си на обличане! Дори да нямат и пени в банката, така ще се издокарат с единствения си чифт скъпи дрехи, че направо ще ги помислиш за богаташи! И на какво отгоре се перчат? Вместо да инвсестират хиляда лири в лизинг за нова кола, те си купуват пълна фолклорна униформа за тези пари, моля ти се! И моят Хамиш е същият. Отгоре натруфен като паун, а под оперението, усукан и див , като...

... магарешки бодил , отговарям в мислите си с ветровита усмивка. Този трън е цвете мъжко, юнашко, драга ми Мери! Него не можеш да го откъснеш току така, само с гола ръка, скъпа. Нито с дебитната ръкавица на спестовната си карта, мила моя. Нужна ти е безжичната вибрация на душата , включена право в Бога. И още, пурпурното превъзходство на аристократа, останал без стотинка , само с едната му харизма – да възхищава света.

- Откъде мога да си закупя за спомен кристална чаша с гравиран магарешки бодил? – питам бармана, развихрен сред ейлова пяна като в едно шотландско, бирено сътворение на вселената.

- Задръжте тази – казва той - нека да ви напомня за „Кафе Рояле“. Виждам, че сте впечатлена от уникалността. Забелязах пръстена ви. Личи си, че е направен специално за вас. Нека позная, вие произхождате от народ, който обича непреходното. Като спиралата на слънцето, пропълзяла по кожата на нежната ви ръка. Може ли да я целуна?

Защо се оставям да ме превземеш, Единбург? Защо въпреки дрънчащите пранги на правилата, ръждиви и болезнени , заземяващи и вкопаващи в битието, аз искам да полетя? Както някога, на двадесет години, без да ми пука за гравитацията и без да ми дреме, че после, при кацането, може да цопна в студения дъжд на някой самотен остров?

- Извинявайте, че местата за паркиране около парламента ни са строго охранявани днес – напява с мечешко добродушие грамадният полицай пред шотландското народно събрание

- Отгоре ни инструктираха, че след десет минути в столицата пристига на посещение Дукесата на Корнуел, по-известна като Камила. Но вие не се притеснявайте. Радваме се, че желаете да посетите сградата. Заповядайте! Вратите са широко отворени.

И аз заповядам. И влизам усмихната в юнашкото сърце на Шотландия. И се сливам с душата и – огрубяла от нежност, обагрена в игленосинята кръв на бодила.

Следва продължение...

Здравка Владова-Момчева

Душата също има нужда от пространство/На Шотландия, с любов/

Обичам пътищата. Те са като живота. Въпреки дължината си, отминават и навъртат километрите - години, които само можеш да усетиш, според тежестта на натрупаната умора. Важно е да избереш посоката. А дали тя е правилната разбираш в момента на пристигането, когато пред теб се ширва желаната дестинация, пълна с добри и лоши изненади, с предстоящи спомени и вълнуващи мигове. Като бъдещето, заради което всички дръзваме да се надяваме, че ще бъде щастливо, без да прозираме, че то е само още една неосъзната неизвестност.

И така, в гъмжащата лотария на битието, аз избирам Шотландия, водена от умереното любопитство на играча, който залага всяка седмица с тайната надежда, че ще получи награда.А аз имам нужда от нея. Точно сега, когато същността ми се е претъпкала като износен сак, пълен със задължения. Смачканите дрехи на голата истина, че душата също има нужда от пространство...

- Ноо защоо бъързате тоолкова да разглеедате Единбуург веднаага – проточва вокалите във въпроса си собственикът на хотела – изпиийте еедно кафе в рестораанта ми, градъът няма да ви избяяга. Еето, аз доййдох туук прееди триййсет годиини и всее ооще не мога да сии тръъгна.

Мъркащите нотки в гласа му, както и излъчването на любовник в оставка от ерата на Фелини, размекват забравена леност в стриктния ми туристически ентусиазъм. Обстановката на временното ми обиталище ме обгръща с ориенталски лукс, където от гоблените по стените персийски волооки красавици съблазняват доверчиви султани сред джунглови арабески от сладострастни рози. Изкушена, но не и разколебана, отклонявам поканата на домакина с придобита английска учтивост. Не искам да потъна зад балдахините на Шехерезада, а да усетя града. Точно да го усетя, защото очите поглъщат гледките, но само сърцето разбира истинските им послания. Също като в онази кратка притча, която ми разказа един приятел, родом от тукашните земи. Истинският шотландец притежава три килта. Един за лов, втори за прием в обществото и трети, невидим, с който обгръща душите на тези, които е обикнал. Дали ще заслужа прегръдката на третия килт?

Единбург се изправя пред мен – готическо каменно наслоение, с просмукан в стените въглищен прах – неизлечима следа от гигантската кихавица на времето. А то сякаш е забавило своя ход, уморено да атакува, превзема и руши тази сурова, устойчива, монументална красота, създадена не за слънчева ласка, а за ледените длета на дъжда. Изкачвам улици като ждрела, окаменили в дълбокото вавилонските потоци от възхитени туристи. Уютът на камъка може да се усети само, когато той те подслонява в защита – от вятъра и студа, от безмилостната логика на живота на север. И само в редките мигове, когато лимоненото слънце смекчава отбраната на рицарските фасади, пред очите на южняка блесва хубостта на живите им обитатели – шотландците - одухотворили гените на древните си предци. Червено уиски в косите. Естеството на опияняващия цвят владее Високите земи.Червеното припламва из този невероятен, спокоен град, в изблик на страст по алените килтове, или просто като закачка със сивотата. Единбург е може би единствената столица в света, където мъжът в пола е на почит. Той е буквално навсякъде, млад или стар, странен мачо в плисирани карета сред унисекс тълпата, в която иначе практичните джинси, са само израз на безличността. Шотландецът обича да е чистокръвен. Да не се разделя с идентичността си. Да я продава на другите, да я трансформира в материи, цветове, вкусове, аромати и музика, които влюбват пришелеца в различността на местния човек, устоял на културната инвазия, политическия натиск, рецесията и уеднаквяването по единствения възможен начин – чрез запазване на духовното си пространство. Затова, имам усещането, че Единбург обгръща живота в себе си чрез третия, невидим килт, от притчата на моя приятел.

Непоклатимите паметници на шотландската духовност са имплантирани в снагата на столицата като органи в тялото на упорит гигант, който диша, привлича, приобщава и обича чрез тях глобализирания, задъхан и ненаситен свят, внезапно стъписан пред уникалната неотстъпчивост на този народ, който настоява да бъде само и единствено себе си.

Монументът, издигнат в памет на сър Уолтър Скот в сърцето на града, хипнотизира с размерите и пищността на архитектурните си детайли, полепнали като думи по сюжетната линия на обелиска, забил иглата на готическия си връх право в небесната божествена пета. Болезнено напомняне, че често страданието на една нация ражда колоси на словото. Че надеждата за жизненост е в преклонението пред колективната душа на рода, който излъчва своите избранници, за да го продължават в камък и дух напред във времето. В подножието на паметника е застанал мъж, в пълна шотландска носия. Той свири на гайда, чиито трънени звуци завладяват човешкото пространство. Оставям монета в краката му и моля за разрешение да го снимам за спомен.

- Откъде сте? - веднага пита мъжът.

- От България – отвръщам.

- Познавам този народ. Вие обичате музиката също като нас. Инструментът на който свирите и който прилича на нашия се нарича „дудек“, нали?

- Гайда – поправям го със смях – дудукът е свирка, а по гайдите май се падаме братовчеди.

- Ами добре дошли тогава! Радвам се, че сте тук. Къде искате да отидете?

- Навсякъде- казвам – нещо сме влюбени във вас – това заслужава едно добро питие, нали?


Шотландецът се засмива, целия гърло и карета, прегръща ме през рамо и посочва зад ъгъла:

- Горещо ви препоръчвам „Гилдфорд Армс“ – най-известната кръчма в града. Ние, местните, тайно си я наричаме „Кафе Рояле“ и каним там само онези, които сме обикнали.

Загърната в невидимия килт на Шотландия, аз се усмихвам. Единбург ми проговори.


Следва продължение.

Здравка Владова-Момчева