Осиновена българщина/малки истории за голяма любов/

Преди двадесет и девет години по главната улица на град Елхово вървеше едно момче, облечено в тракийска носия. Следвах го по петите, поразена от походката на стройната му фигура, източена като камшик, изплетен от червени шевици. Тогава усетих какво значи „да стъпваш на пара“ и сгорещен от атавистичната музика на кръвта да играеш като сватбар пред помитащата венчавка с живота. Доста по- късно разбрах, че тогава съм направила своето първо любовно вграждане в темела на паметта. Огнените цветове на онзи далечен фолклорен фестивал погълнаха безвъзвратно петминутната ми страст по непознатия. Бях само на четиринадесет и изобщо не подозирах, че в неравноделния ритъм на ранната си, прощъпулна поезия съм запечатала прозрение за неизлечимата ми принадлежност към своите:

„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна, челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро.“

Вечното хоро

То е невидимия ток на живота, който ни нанизва в човешка броеница, разпростряла родовите си кръгове през времена и континенти. В природната логика на битието, което ни превръща от наследници в предци. За да могат тези, които идват след нас, да се учат от стъпките ни, защото няма друго, което да оставим след себе си, освен любопитството към света и мечтата да поведем хорото в личната си, успешна посока.

- Винаги съм искала да си направя снимка в народна носия – споделям с Елена Роблес, хореограф на Българското училище към Посолството, Лондон, родопчанка, вкоренена във фолклора и традициите – Това ще бъде документ за моята идентичност.

- Заповядай на петдесетгодишния юбилей на клуб „Балканско оро“ в Оксфорд – кани ме тя – може би ще научиш нещо ново за себе си...

Елена ме очаква на паркинга пред залата - красива българка в родопска носия, огряна от възхитено, английско слънце.

- Побързай – нетърпелива е тя – хорото вече започна...

Балканско оро

Не мога да повярвам, че в сърцето на академичния Оксфорд, сред библиотечната тишина на колежите, Балканите кънтят, окуражавани от толкова силна и вярна любов! Тук, в наниз от радости, скърби, крамоли и помирения звучи българо-сръбско-румънската душевност на полуострова. Нашенски оркестър напето превръща изконните ритми в движение, в контакт на световете, зажаднели за уникалност, напук на съвременното уеднаквяване. „Балканско оро“ в болшинството си е англонационална общност, изпъстрена с приказливо българско присъствие и искрен смях от дома. Няма възрастови граници. Всъщност, изобщо няма граници, защото в енергийната вълна на хорото се вливат всички възрасти и езици, съдби и изпитания, завихрени в стремежа да бъдат заедно, ръка в ръка, в настъпателни стъпки срещу самотата, отчуждението и дори, смъртта. Събира ги вулканичната виталност на балканската музика, предсловесната емоция на вечните човешки страсти, изразени в ритъм и танц – лични и всеобщи до безкрайност. Феноменът на този клуб по сърдечност е в липсата на амбиции за сценични победи. Единственото желание на членовете му е необходимостта от празник в името на няколкочасово, зареждащо и възкресяващо хоро. Начело, в багрената редица от танцьори, облечени в автентични балкански носии застава

Роджър

Един от най-старите членове на сдружението, той повежда бавно, както подхожда на предтеча, пред почтителното очакване на многобройните последователи. Първият кръг на хоровода прилича на урок по приемственост. Стъпките са точни, в мярата на традицията, която настоява за повторяемост. Непроменимо уважение към завещанието на Балканите. По-късно научавам, че Роджър буквално е бил изтръгнат от смъртта, след прекаран тежък инсулт, благодарение на българската народна музика. Без семейство и близки, той се посвещава на нея. За него, тя се превръща в мотивация да продължава напред. И съвсем логично го връща сред приятелите му от „Балканско оро“, където всяка седмица му прелива жизненост чрез своите ритми. Сядам до него и двамата започваме да разглеждаме обемист албум с фотографии. Снимковата история на клуба. Говоря повече аз, защото гласът на Роджър е засегнат след преживяното изпитание. Казвам му къде съм родена в България и забелязвам искри в потъмнелите му очи :

- Оби-чам Ве-ли-ко Тър-но-во – на срички произнася той – Кра-си-во! Чу-дес-на ра-ки-я!

Цялата смях и неизтощима енергия, към нас се приближава

Сали

Кани ме да се хвана на хорото, а после ме успокоява, че ще ми покаже сложните стъпки. Не бива да се притеснявам. Тук никой не е дошъл научен. Важно е само да поискаш и да се скачиш към другите. Магическата музика сама те води, поглъща, преражда... Питам я откъде англичаните знаят и изпълняват с точност толкова много нашенски хора.

- Как откъде? – удивява се Сали – От България, разбира се! Всяка година пътуваме дотам, посещаваме фолклорни фестивали и заснемаме на видео танците, които се играят. После, у дома, в Оксфорд, разучаваме всеки детайл, връщаме кадрите стотици пъти, докато усвоим специфичните техники на изпълнението. Не винаги имаме късмета да ни обучават професионалисти. Затова разпределяме отговорността помежду си. Самоуки сме, но не си позволяваме да променяме нищо. Иначе се нарушава уникалността.

Мило отечество, колко пъти, ние българите, твоите деца, сме се заклевали, че те обичаме и пак сме предавали щедростта ти, заслепени от чуждото? И кой ни излъга, че изоставената самобитност по право ни принадлежи? В този миг, в глобализираното ми съзнание се прокрадва прозрението, че за наследници на големите съкровища остават само най-достойните. Синовете и дъщерите на духа, нямат нужда от кръвна връзка.

- Аз съм на седемдесет години – продължава Сали. – Всяка сутрин карам велосипед и изминавам задължително по двадесет километра. Занимавам се и с грънчарство. Преди няколко години обиколих Тибет с раница на гръб. Това лято е ред на Рила планина. Двете с Елена ще пътешестваме пеша по нейните склонове. Нямам търпение да видя езерата и да усетя естествения източник на вашата музика.

Наблюдавам като хипнотизирана младежката, жилава фигура на тази жена. Та тя е по-здрава от мнозина и тялом, и духом. Цялото и същество излъчва радост, която прелива, озарява и ласкаво превзема света.

- Никога не съм виждала такива носии – започвам да разпитвам с нарастваща ревност – и тях ли купувате от Балканите? Не ми приличат на костюми от танцови ансамбли. Тези, с които сте облечени са някак си...

- Истински? – смее се

Джил,

мълчалива слушателка на разговора ни досега. – Нека аз да ви разкажа за това – предлага тя – Моята история също е интересна. Когато бях на шест години, родителите ми ме изпратиха на гости при роднини в едно малко селце на границата между Сърбия и Македония. Не говорех езика и единствения начин да установя контакт с близките си беше чрез наблюдение на техните дрехи и обичаи. Тогава за пръв път ме облякоха в детска носия. Оттогава не спирам да си купувам фолклорни костюми, изработени от истински баби ( тя казва думата на български ), а езикът на народната музика замести майчиния ми завинаги. Може би така е по-добре. С толкова много хора сега се разбираме на него. Без думи. Музика и костюми. Така животът е по-красив.

Пред очите ми играят хоро цветовете на дома. Виждали ли сте женска риза, извезана с червени, копринени къщи? А вълнени калцуни, обшити с морски вълни? Знаете ли, че християнският сукман от Балканите е естествено бял, направен от плъст – пресована вълна с дебелината на палец? И че е бил носен и в студ и в жега, по жътва, по Коледа, в миналото от всички невести, а днес, навярно само в Оксфорд, съживен и осиновен от чуждата любов?

- Защо разпитвате за всичко в детайли с такъв огромен интерес ? – пита

Катрин

- Извинете, че се присъединявам към разговора ви, но ми стана любопитно.

- Защо ли? – откликвам аз – Защото веднъж, заровена в търсене на някаква статистика в Интернет попаднах на снимка, без надпис отдолу. Беше нива, отделена от хоризонта с пресъхнала дървена ограда. Такъв чернозем съм виждала само у дома. Бях сигурна, че това е българска земя. Нещо, отвъд разума и логиката, ми го подсказа. Започнах ново търсене и скоро се свързах с автора на фотографията. Оказах се права. Беше българин, заснел нивата след последната оран на дядо си. Човекът, въпреки напредналата си възраст, не искал да остави бащиното наследство да пустее. После починал. След себе си оставил дълбоки, самотни бразди. Оттогава се опитвам да откривам невидимата България. Днес я намирам и сред вас.

- Завиждам ви! – прошепва Катрин – Аз не съм способна да изпитвам такива чувства. По произход, навярно трябва да съм украинка, защото такава е била националността на родителите ми, преди да емигрират в Америка. Но те никога не разрешиха на брат ми и мен да научим и дума от родния си език. Не получих и тяхното позволение да се върна в родината им, за да се запозная с нашите близки. Това остана табу до смъртта на мама и татко. Когато на средна възраст осъзнах, че зад фасадата да бъдеш американец няма нищо друго освен кока кола и Макдоналдс, аз дойдох да живея в Англия. В момента съм на шестедест години. През 2009 най-сетне дръзнах да наруша семейната забрана и заминах за Украйна. Знаех само името на селото, където са родени и отраснали родителите ми, както и името на едната ми баба. Там, съвсем на границата с Полша, не открих никой с моята фамилия. Единствено в старинната църквичка на хълма намерих името на баба, гравирано в каменна надгробна плоча. Това е всичко, което мога да нарека родина. „Балканско оро“ ми замества останалото.

Оркестърът плисва поток от звуци сред разговора ни. „Македонско девойче, китка шарена...“ В средата на сакралния кръг е застанал тринадесетгодишния

Нино Николков

и свири на цигулковата си душа като вятър в дръвче, присадено от Балканите. Хорото ни поема в нескончаемия си прилив. Нота по нота, звук по звук, осиновената българщина приема и мен. Без уговорки и уверения в любов. Само с вярата, че ръката, която държа в своята, никога няма да ме пусне.


Здравка Владова-Момчева

Моля, отнесете боклука си вкъщи!/На Шотландия с любов/

- Желаете ли омлет от яйца на токачки с домашен бекон и пържени пресни гъби?

Ан Мейсън, изрядна английска собственичка на кокетен „Бед енд брекфаст“ хотел в сърцето на планинска Шотландия, застава в почтително очакване на поръчката ни. Закуската е инсценирана в остъклена блестяща веранда, обградена със сочни цветя и хипнотично езеро, излегнато отвъд пътя, като дух на змей в магическо огледало. Викторианско – бабешки лукс, наситен със статуетки на котки, тапети на цветя и мини-библии във всяка стая, дисциплинира тишината наоколо. Всичко е премерено до съвършенство. И кратката, изчистена от емоции туристическа информация, изрецитирана от домакинята, и чадърите, гумените ботуши, и бастуните под наем, подредени в антрето за гости. Сред аромата на кафе и печени наденички, беглецът – посетител усеща как добрата стара Англия е пропълзяла дори дотук – безмълвно, безмилостно и... Безвъзвратно? Платеното гостоприемство е полезно. То никога няма да те изненада с излишни очаквания. Под неговото имперско годсподство светът се смалява в размер на кичозен сувенир.

А иначе, навън, денят предявява наследствените си права над Шотландия с кръговратен непукизъм и смело сърце. Леки, тюлени салфетки мъгла полягат грациозно по драконовия гръб на водите, повлекли вековната си орисия към стоическото търпение на брега. Сребърна риба – оживелият меч на крал Артур – разцепва платинена вълна и потъва в дълбокото, заплетена в мечта за легенда, отдавна излиняла от преразказване. Луксозни яхти заравняват повърхността и разпенват нови следи във времето. Къси, повторяеми, високоплатени удоволствия от каталога за постижими чудеса, на една ръка разстояние от джоба на всеки, готов да се превъплъти в господин за един ден.

Но всичко това ми е духовно недостатъчно. Аз съм невеществен консуматор. И плащам само с усмивки или сълзи. Пътят ме поглъща в антрацитната си артерия. Широка, едрогърба планина, оседлана в прокъсано от слънце небе, язди редом с любопитството ми. Кристални потоци разпускат мокри коси по мъхнати скали. Потъмнели гробища на древни кланове примамват с презрителен кикот на съчки и вятър. Животът, изоставен в обезлюдяване владее мълчаливите пространства на Високите земи. Тук е ничия територия. Обозначена за преминаващите през самотата на Шотландия, тя се затваря след тях в зеленото си сурово девство. Душата на тази страна е непревземаема. Нещо диво, неопитомено в билковия и аромат очарова пришелеца с тънка, мистична заблуда. Неочаквано осъзнавам, че съм допусната дотук, поради щедрата милост на планината, която няма какво да губи от транзита на възхитената ми преходност. Че на мен се полага само туризъм в спомените, след мимолетното пътуване по каменната и красота.

Лох Ломънд разлива примамната си широта пред очите ми като писта към вечността. Оловната, оглушително тиха повърхност на езерото слага край на всички възможни човешки емоции. Една поглъщаща равносметка преди съдбовния избор между живота или смъртта. Правата на хоризонта е граница между двете - острие на съществуването, блеснало в слънцето с питаща, кинжална простота.

Снажен шотландец, облечен в килт, се навежда и докосва с длан непроницаемите води. Жестът му изглежда религиозно – почтителен, като обряд, прероден заедно с дъбовата му снага през келтската плетеница от предци, осмислили присъствието му тук и сега.

- Студено ли е – задавам глупавия си възпитан въпрос, за да се отърся от магнетичното привличане на стиксовите дълбини.

- Не – отговаря той – съживяващо е! Трябваше да обиколя света, за да осъзная колко много съм искал да се завърна у дома!

После мълчаливо посочва към табелата на хълма. Съобразена с правилата на цивилизования туризъм тя гласи : "Моля, отнесете боклука си в къщи!"

- Ако знаете само колко боклук съм си донесъл от чужбина! – смее се непознатият.

Ами аз какво да кажа? Нарамила личното си бунище, тръгвам обратно към Англия. Всичкото ще го оставя там. Преди да пристъпя на Континента. Преди да прекрача прага на Балаканите.

Край


Здравка Владова Момчева