Винаги съм се опитвала да дефинирам атавизма на паметта си. Дали това са спомените на моите предци, натрупани във веригата от гени, стегнала мимолетното ми земно съществуване? Или пък учебникарското познание по история, заместило истината за събития и хора с академичните догадки на титуловани авторитети, решени на всяка цена да докажат себе си чрез интерпретации на миналото? А може би, това е просто усещането ми за принадлежност – към една страна, един град, един хълм и една река, която го прегръща вековно... Като енергиен пояс, чрез който съм доплувала до днес, тялом българка, а духом търновка, до последната кривина на окрепостената моя същност. Защото аз не се променям. И само по дълбоките белези, издълбани в камъка на душата ми, осезавам света. А той се мени със сезоните на преходната си хубост, остарява в повторения и отминава, погълнат от суета.
Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?
Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.
7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!
Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.
15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.
Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.
18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“
И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!
30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...
Здравка Владова-Момчев
МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ |
[show] |
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Tuesday, 30 August 2011
Subscribe to:
Posts (Atom)