My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Thursday, 22 December 2011

Илюзиите на една коледна пуйка


- И кат позапържиш дробиненцето, ръсни му отгоре оризеца, че го объркай с малко гьозумец да цъфне в зехтинеца, па я напълни пуйката, изотдолу. Натъпчи я якичката, да и щръкнат джонгалите, че после я сурни у фурната дорде зацвърти на препечено. Кисело зеле имаш ли? Де ша имаш ти таквоз нещо, на милионерин слугуваш, по мурафета му ходиш, забрай нашенските благини, срам та й с армеена пръдница по Коледа къщата да окадиш. Ама не й на добро таз работа, от мене чувай! Година стана не си са връщала, тука, Мицо! Пъшо Кекеманов ти са изпренада момчето. Ходи из село - същи таласъм, а пък патлака му виснал възнак връз гащите гаче нивга няма да гръмне. Какво милиционерче беше – напето, руменко, кат надуто с масур. Да го боднеш – кръвчица ша цвърне. Пък сега, ако го зърнеш отнейде – саде една плюска й останал, отгоре с фуражка и без пукнат фасон!

- Какъв фасон ма бабооо! Формен простак! Полицай! Не ми го хвали тоя селяндур. Аз тука какъв мъж обслужвам – интелигентен, фин, компетентен! Англичанин та дрънка! Само кат ма погледне и почвам да юркам из кухнята, фитнес не ами цяла зумба му друсвам дорде му уйдордисам на претенцията. Ама после кат ми подходи по фланга и кат рече“ Мизи ю ар да бест“, омекват ми мартинките, та ми прималнява под лъжичката...

Мица Куйова Попкундуркова сластно плъзва късичко, пухкаво пръстче по озехтинената телефонна слушалка с форма на вувузела и замечтано разджурква запръжката на коледния пълнеж. В луксозния кухненски бокс на лондонския и шеф – милионер и ценител на изкуствата – носталгично ухае на позагорял кромид и джоджен. Отсреща, по линията от село Куртово Конаре, баба и Цона, наскоро овдовяла попадия от сой, нарежда като на умряло :

- Поп Кундуркооо, поп Кундуркооо, стани бе да я видиш таз наща простата Мица, бе! Заряза хубоуто момче тука да виси кат луканка да я чака, па са фитна чак у Англия да си чеше крастата на милионерин да подгъзува! Стани бе, попе ти казвам, че глас не ми остана да вия, бе! Пуйки ша му пълни на тоя, подфундосания, че той дали си има хал хабер отде баре им излизат яйцата, бе!

- Отзад ма бабо – гука цивилизовано Мица – отзад, оттам дето производителят и е втъкнал свирката, та да писне кат се опече хайванчето, за да не прегори.

- Да та освирят дано, хуубайчко да та освирят – рéвва освирепялата наставница – ти да си стискаш трътката, че да не вирнеш толума с някое милионерче, щот пак на врата на Пъша ша увиснете и двамката, да са чуди тука кво да ва прай и как да ва хрантути. Сааамо на пуйки ша ми станеш, ами ка не мога да та докопам аз, че да та оскубя до кожа! Да та видя тогаз на кого ша си завъртиш зелника и ша иска ли някой да си отчупи от него!

Жестоко обидена, блудната унука трясва вувузелата в мивката с накиснатите чинии и последните ядни бълбукания на баба и потъват в балоните на сапунени мечти. В кухнята хипнотично ухае на пуешка съблазън,а козуначените гърди на Мица изпълват пространството с втасал копнеж и проанглийска похот. Часовникът, програмиран британец, учтиво и равномерно накълцва времето в романтична салата на очакването. Мицината любов към работодателя и, въплътена в печена пуйка, вири овъглени бутчета нагоре, към кристалния полюлей от 18 век. Лукаво шампанско сатанински наднича от кофата с лед и глас отвъден, глас метален, като прибор от наследствен сервиз, скопява страстния пламък на свещите в точен коледен калибър :

- Mizi, you are the best!

Пред очите на любовната кандидатка – две кръгли тави пълни с надежда – изниква хилавият силует на английския милионер, здраво прихванал за лакътя голобрадо, русо момче, току що изстискано от употребената туба на пуберитета :

- My partner and I are vegetarians but thanks for roasting a whole turkey for us! Anyway, take this money and you are free to go. Merry Christmas!

***

Очуканата мобилка на Пъшо Кекеманов, опуйчен от досада в тясната караулка за нощни дежурства в село Куртово Конаре, дрънва с настойчива вибрация.

- Пъшеее, как си ма мило? – скимичи познато, пухкаво гласче, като захарен памук, размекнат от разстоянията. – Да взема да си дода за Нова Година, че много ми домъчня за тебе. А? Какво ще кажеш?

- Слушам! – отсича с бойна готовност окриленият полицай и мъжествено намества поохлабения си патлак на мястото му.

В идилията на селската коледна нощ тържествуващ изстрел в небесата разлайва света.




Здравка Владова-Момчева

Sunday, 18 December 2011

Когато изкуството печели почести, губи честта си
Интервю на Здравка Владова-Момчева с режисьора Рангел Вълчанов, за вестник „БГ БЕН“, Лондон


Господин Вълчанов, добре дошли в Лондон и пред читателската аудитория на вестник „БГ БЕН“. Моят първи въпрос към вас е - а днес накъде? Накъде за България, за нейните млади хора и поколенията, които преживяха толква много промени?

Отговорът не може да бъде еднозначен, защото целият свят, Европа, включително и България, така или иначе, за добро или за зло, са свързани. Така че, всяко нещо, което става в този свят се отразява в България, както и това, което става в България, се отразява в останалия свят. В този смисъл, трябва да има много голяма информация, което е непосилно за един човек, аматьор в тая област. Мога да изказвам само неща, които са любителски, популярни. По- скоро емоционални твърдения, отколкото заключения, които могат да претендират за обективност. Ако все пак говоря като любител, мога да кажа, че това са по-скоро моите пожелания, отколкото констатации. Усещам, че животът, светът, всичко, което е свързано с нас, се оказва не - свързано само с нас. Защото световната история е низ от събития, които вървят в течение на векове. И ще продължат да вървят във вековете. И в този смисъл, нещата са отивали към по-добро. Да се надяваме, че ще продължат така.

Очевидно, Вие сте оптимист по отношение на България и нейното бъдеще. Харесвате ли глобализацията?

Не съвсем. Разбира се, когато се отнася до икономически въпроси, тази глобализация е полезна. Но, когато говорим за културно – ментални проблеми, тогава нещата са по- сложни и не толкова оптимистични, по простата причина, че има една осмоза, която подлага на унищожение и поразява по- малките култури. Всъщност, агресията е тази, която господства в момента и то доста безпардонно, което означава, че няма истински инстинкти. А инстинктите са признак за голяма интелигентност. За съжаление, тази интелигентност е доста намаляла, което е резултат от икономическите потребности, които превръщат някои човешки дейности в търговска стока. А истинската, дълбока, съществена култура е далеч от тези неща. Аз имам една своя теория, чрез която твърдя, че когато изкуството печели почести, губи честта си. Например, по времето на Медичите, когато те са спонсорирали големите майстори, там са вършили и грешки. Но слава Богу, че италианският гений е бил много силен и е успял да се справи с някои меркантилни претенции.

Коя е голямата тема във вашите филми и ако Ви предстоеше нов филм за какво би разказвал той днес?

Аз така съм забременял от теми, че не мога да кажа по коя по – напред искам да работя. За мен има много теми, които за съжаление, виждам, че не мога да направя, по простата причина, че съм лимитиран чисто възрастово и финансово. В този смисъл, мога да кажа, че имам поне десет – дванадесет незаснети филми, които никога няма да мога да реализирам. Не ме карайте да изброявам техните теми, защото ще стане досадно. Не бих казал самохвално, но фантасмагорично. Все едно искам да ви разкажа за някаква любов, в която има само възклицания и въздишки, което е глупост. Така че, позволете ми да не навлизам в подробности.

В едно Ваше предишно интервю говорите за бягството като естествено човешко състояние. Много българи днес бягат от България. А дали могат да избягат от себе си? Как виждате и разбирате бягството в живота?

Спред мен това е много лична програма. Човек няма право да осъди другия или да му казва кое е грешно и кое не е. Даже на ниво националност, всеки един решава да се разведе от своята държава и това си е негово право. Той може да бъде осъден от някого, а друг може да го поздрави. В края на краищата всеки сам решава каква оценка да даде на своята постъпка. Защото човека е сложна работа. Той има чувство за вина, за разочарование, прошка, десетки неща, които не са само християнски, а са общонравствени. Така че всеки има право на свободата да решава какво да прави. Аз нямам претенция да осъждам, но имам претенция за констатация. Например, аз съм консервативен. Смятам, че човешката култура е и не е номадска. Човек се ражда на географска ширина, в която неговият темперамент се възпроизвежда в продължение на векове. Когато облаците са преминавали в една посока и слънцето е следвало същата тази посока. Дъждовете са мокрили този човек и както при растенията, са му създали определена имунна система. Ето ви един пример – обикновено палмата расте там където се е родила. Тури я палмата в Камчатка и ми се обади по телефона да ми кажеш какво е станало. А човекът е още по – сложна история. Биокултурно, той се шлайфа в продължение на векове. Когато го преместиш на друго място, той започва да получава лека шизофрения. Аз, например, знам много хора, напуснали България и без да го казвам обидно, усещам шизофренията в тях. Една особена носталгия и чувство за вина, езикова култура, която липсва, поява на непълноценност, което ме притеснява. Разбира се, тоя тип хора са нови, интересни, с нови комплекси, които, може би, са богатство. За мен, обаче, това са пробити дупки, от които изтича енергия не винаги полезна даже за самия човек, който икономически може да е по- добре, но за всичко останало сметката много – много не излиза.

Във всичко, което съм гледала от Вас има много поезия. Рисковано ли е да се прилага поезията като метод в киното?

Разбира се, че е рисковано. Ако човек не владее тази материя, може да стане смешен, а това е опасно. Защото метафората в киното по начало, особено, когато е поезия, е нещо деликатно и много лесно става обратното. Става смешно.

На какъв тип хора помага Бог?

Това е Божа работа, дето се казва. Аз, лично, нямам впечатление, че Господ винаги ми се е радвал. Но той винаги ме е изненадвал. Понякога си казвам, „абе как може този простак да го благославям “?! А Господ ми отвръща – гледай си работата! Аз знам какво правя. А аз самият (Рангел Вълчанов) – не знам!


Здравка Владова-Момчева

Носталгия по една войнишка партенка


Вчера, задушена от съзтезателно вълнение по време на коледния онлайн шопинг, получих потресаващо съобщение по електронната поща от четиринадесетгодишния ми племенник, Боби:

„Lelio Sdrahche adki sym hppy shtot sym flubin!”

Веднага вдигам телефона и се обаждам на майка му в България, ужасена, че детето може да е получило някакво ментално заболяване, внезапна дислексия или тотална загуба на кирилското си образование. Флубин – влюбен, ама как така? По наше време любовта чак пък толкова неграмотна ли беше?

- Ох, незнам какво да го правя – въздиша съкрушената ми братовчедка – Днес ми каза, че учили по литература едно стихотворение от Рамбо Силек, което било много бебешко, за да е написано от човек с такова яко име.

- Какво?! Кой?! Абе ти за Ран Босилек ли ми говориш? – навлизам в слушалката с глас на съдия от Страшния съд – не ме вбесявай повече, че ми иде да счупя телефона! Я ми дай Боби да си поприказваме, че...

- Няма го – прекъсва ме роднината – отиде на нощно парти в апартамента на приятелката си. Ще се върне в неделя.

Оставам с нескончаемо телефонно пиукане в ръка. Нещо като сигнал на сърдечна права в болничен монитор след спряло човешко сърце. И с тъпото усещане, че грамотните наивници на средна възраст нещо не пасват в строфите на съвременните Рамбо–сили.

А само преди двадесет години получавах писма, написани на хартия, по пощата. Едни такива, с дата в горния десен ъгъл, красиво изписано обръщение, адекватна пунктуация и старателен почерк отначало докрай. И ги чаках със седмици. Радвах се с дни след пристигането им. И построявах отговорите си с отхранено остроумие и ерудирана лекота.

- Скъпа, защо чекмеджето със старата документация е изсипано на пода, а ти си се заровила в тия хартии до шия, вместо да включиш телевизора, че сериалът започва?

Съпругът ми крепи огромна купа с пуканки, като апетитен ореол над моята пулсираща глава. Наоколо, в излинели щамповани пликове се търкалят отколешни писма, мумифицирани емоции от наивното ми минало.

- Стигат ми толкова сериали за днес – отсичам категорично – искам да се поровя в спомените си. Извинявай.

Репликите на Таня Стоева и Милото завладяват уютния ни хол, а капанът на само двучасовата разлика между тук и България щраква в мислите ми с безизходна теснотия. Пред очите ми преминават мастилени върволици от думи, десетки „обичам те“, „чакай ме за Великден“ и „колко е хубаво, че те има“... Сякаш младостта ми се усмихва, заблудена в пожълтелите страници, все още вярваща, че е жива. Купчината от спасени писма изтънява и прашното дървено дъно на чекмеджето ми напомня, че спомените нямат продължения. Че всичко, което сме преживели се е случило веднъж. Много отдавна. И има значение само докато дишаме.

Накрая посягам и към последното писмо, което някога получих по пощата. Адски е необичайно. Една чисто нова войнишка партенка с опит за превод на стихотворението „Нарциси“ от Уордсуърд, написан с фулмастер от Дикси. Моят най-интелигентен и най-ексцентричен приятел от тийнейджърските години, който преди да стане американски милионер, притежаваше и таланта да се занимава с литература. Разгръщам пожълтялата тъкан на отдавна съблеченото му амплоа, като безценна змийска кожа, превърната в пергамент на една несбъдната мечта и чета :

„Какъв живот живееш ти

щом в грижи времето лети,

щом все забързан се боиш

под сенчест клон да запладниш...“

Носталгията ме облива неудържимо. Вземам лист хартия и с отвикнали от ръкописа пръсти, започвам да нанизвам изречения до неразумния четиринадесетгодишен юрод в България :

„Скъпи Боби,

Пиша ти бавно, защото четеш трудно. Да вземеш да научиш българската азбука, че следващия път може и да се флубиш в някое грамотно момиче, лелин! И да прочетеш стиховете на Ран Босилек. Може и да са бебешки, ама ти липсват в първите седем години от вчеловечването. И най- накрая, искам да ми напишеш едно истинско писмо. На хартия. И да ми го пратиш по пощата, за да разбереш къде се намира това място.

С обич,

Старомодната ти леля.“

След мъртвата носталгия по една войнишка партенка не ми остава нищо друго, освен да се надявам, че племенникът ми може и да стане грамотен милионер. Някой ден.



Здравка Владова-Момчева

Thursday, 8 December 2011

Защото животът е ...


Миг
В който осъществяването на мечтата изисква чувство за насрещно движение. И пътят започва от върха, по нишката на сътворението, изтеглена от ледникова сълза , стопена в ада на лятото. Когато щастието да сте там, където искате да бъдете, означава крачка встрани от динамиката, а малкият ви личен триумф има значение само до потеглянето надолу. До претопяването в трафика от чужди мечти, сред вредните мисловни емисии от конкурентни желания, в мобилната скука на напредването по равното. Не изпускайте да се порадвате на своя миг. Запечатайте го с камерата на спомена. Защото до следващия, в който усещате че живеете, се проточват магистрали от задължения и километрични амбиции, че трябва, някак си, да бъдете забелязани. Защото животът, също така е и ...

Поза
И тогава приликите с литературноисторически лица и събития са неслучайни. Достатъчно е само за малко да влезете в кожата на безсмъртни, световни персонажи, да си подарите ромео-жулиетова целувка пред култова туристическа дестинация и малкият свят на взискателните ви роднини е превзет. Вие се превръщате в коментирания му център. Победоносното излъчване на мига, превърнат в поза, донася слава и надмощие над завистта и любопитството на близките ви. Неразбиваема броня срещу съизмеряването им с вас. Какво от това, че мястото на позиращото ви щастие в миналото е било финалната трагична точка в живота на осъдените на смърт ? Няма значение, че „мостът на венецианските въздишки“ е наречен така, заради последните слънчеви лъчи, които затворниците са виждали през каменната му дантела , отивайки на екзекуция. Сега моментът е само ваш! Изцелувайте го докрай, днес животът е ...

Маскарад
И докато усетите, употребените маски от малките ежедневни прози , с които сте се защитавали срещу света, се оказват изложени за продан. Идеите за самосъхранение не са вече единствено ваши. Цялата комедия дел арте на битието ви се усмихва и гримасничи в очакване на нови купувачи. Изпод нея, безценното ви персонално съдържание е изчезнало. Уникалността ви се е изпарила. Останали са само удобните прикрития на човешките индивидуалности, нахвърляни като черупки без миди по остъкления витринен бряг на туристическия океан. В маскарадните му приливи и отливи се давят вашите мигове и пози, мечти и намерения. Да се оттласнеш от дъното изисква талант. Животът е в изкуството да се задържиш на повърхността.


Здравка Владова-Момчева