- Намаленията на палтата от визон са направо безумни тази година, сеньора! Погледнете само как Ви стои тази кройка! Срещу двехиляди евро можете да имате сделката на живота си. Обзалагам се, че с Вашата осанка и тази изумителна мантия от скъпи кожи, ще пленявате погледи и ще събуждате завист навсякъде по света!
Изкусителният италиански гей-консултант в централния бутик на Триест масажира с магически длани диплите на внушителен визон, навлечен върху туристическите ми тениска и бермуди с цел да ме прелъсти в изгодна лятна покупка. Въпреки охлаждащите хрипове на климатика, август нахлува с разсъбличащо нахалство заедно с тълпите от рускини, вкопчени в промоционалната разпродажба на Севера, пленен от пресметливия Юг. Изпод болярските драперии на надменното тежко палто, краката ми в спортни сандали, смутено надничат, готови да побягнат в плебейското безгрижие навън.
- Съжалявам, белло – откликвам чаровно на платения изкусител – но няма да взема този визон. Сделката е изключителна. Наистина! Но аз съм решила никога да не си купувам кожено палто.
Маслинените очи на красавеца потъват в зехтинено недоумение. Шумът от панаирджийската възбуда в бутика поглъща усмихнатото ми извинение. Навън, неустоимият Триест не иска никакви обяснения. Ароматът на кафе плисва в Адриатика и ме смива в жегата с голотата на други съблазни, кратколетни и бъбриви... Убедителна имитация на надежда за страстна любов...
Връхлитането на спомена ме спира загледана в неподходящия пейзаж на триестинското море, както някога, преди много години, пред гледката на заскрежения скален венец в Търново. Само че тогава слънцето гъделичкаше сетивата ми с лъчи, превърнати в златни шушулки, а лисичето палто на баба Здрава – наследено аристократично одеяние от миналото – искреше със старомодно превъзходство, като втори залез, по гирляндата на Стария град. Аз съм на двадесет години. Осми декември е и въпреки предупреждението на дънковите ми колеги да не се издокарвам с буржоазните си предпочитания, напук на всички, съм облечена като царица. Не вярвам някой да посмее да ме ухажва. Страстта ми към тоалети, ушити само за мен, държи в хипнозна дистанция момчетата от курса по Българска филология. Хубавата монахиня. Така ме наричаха зад гърба ми колегите, които никога не дръзнаха да рискуват малко духовно-коафьорна травестия в замяна на внимание от моя страна. Отказвах да се променя и въпреки постоянните подмятания на приятелките ми, че такава, перфектно стилизирана визия плаши стадото от разпухани мъжкари наоколо, аз предпочитах самотата издокарана с вкус, вместо всеобщото джинсово осивяване на света.
- Това палто съм го шил аз! – припуква крехък съчков тембър зад гърба ми, като дим от догорелите огнища на декемврийското Търново. Изящен старец, сякаш оживял от ретро снимка, отлепя чезнещата си фигура от вратата на съседната къща. Преди да уплътня в слово обзелото ме недоумение, архаичният господин приближава и с трепет на влюбен докосва златните нишки на ръкавите ми. – Аз съм кожухар. Лисиците ми ги донесе преди една Коледа Никола Владов. Той ми беше голям дост (приятел). Много се имахме с него. Наскоро се беше оженил и искаше да направи подарък на съпругата си. „Ама такова нещо, Андрея, ми каза той, че като го облече жена ми и я изведа на разходка с файтона, цяло Търново да гледа и да се диви. Ей ги Владовите, да казват хората, отдалече соят им си личи!“ И платил, човекът, на един ловец – бай Атанас го викаха – много го биваше в занаята – да простреля десет златни лисици в Балкана. Ама така да ги отгърми, че помен от куршума да не остане. Да им взема после аз кожите. Цели. От муцунките, през краката, та чак до опашките. И тъй да ги нанижа в кожух за госпожата, че да изглежда лисичата прегръдка като живо хоро по снагата и. Да трепти, да играе, да приказва... Безсмъртно палто с една реч. Да ги надживее и да продължи!
Онемяла от изумление в безсмъртната прегръдка на бабиното палто, не смея да пророня дума, за да не прогоня мига и стареца в небитието.
- А Вие коя сте госпожице? – внимателно пита той – Откъде имате това палто?
- Наследство ми е. От баба. Аз съм единствената внучка на Владовите.
- Личи си, че сте от техния сой. Да сте жива и здрава. – усмихва се господинът – Те не са ли Ви разказвали тази история?
- Не – отшепвам потресено аз – Само зная, че когато са се срещнали за пръв път, дядо хванал ръката на баба и я попитал : „Здраве, виждаш ли хееей там онзи връх с мъглите? Някой ден ще дойдеш ли с мене да го изкачим?“ А тя му отвърнала : „Аз ще вървя с тебе до края на света, Никола. Само кажи, кога искаш да тръгнем...“
Имало едно време двама влюбени. Те искали да вървят заедно да края на света. Когато тръгнали, първо поели към един много висок връх, обвит с мъгли.Не се обръщали назад. Защото им стигало да бъдат заедно. Така и не видели, че по стъпките им ги следвали един Храбър Ловец и един Честен Кожухар, сподирени от десет златни лисици, щастливи да предложат телата си, за да топлят душата на безсмъртната им любов.
Здравка Владова-Момчева