My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 23 January 2012

Стогодишна роза

В най-закътания и далечен край на личната ми Вселена, като ръждива брънка от миналото, скрипти и крее едно малко село. Всяко лято разпъвам туристически шезлонг под сипнатия звезден рой на Млечния път и сядам до съскащата чешма на двора. Просто центрирам откраднатото си завръщане в покоя на пустотата, превзела следите от живота на предците ми. Пред мен, впита в излинелия скелет на телената ограда, инвалидно-упорита, криви стебло стогодишна маслодайна роза. Гюл от казанлъшката долина, донесен от пра-дядо за чудо и смайване на планината. Помен от преминаването му през битието, всаден в аромата на единствения му къдрав цвят. Защото пра-дядовата роза дава само една китка. През август. Пестелива радост от моето присъствие...

Казват, че този мой предтеча някога намерил съкровище – цяло гърне с жълтици, заровено под чукарите от хайдути, несговорили равностойна подялба на имането. Скрили парите и се пръснали по света, а пък късметът се озъбил на Влад с крива захапка, да му гледа сеира, как ще отчува челяд и съвест, та с чисто сърце да достигне до оня свят. И колкото му нашепнала душата, толкова направил той за идващите след него. Купил най-личните места в селото, вдигнал къщи за тримата си синове, па отишъл на Божигроб и станал хаджия, а на връщане отчеснал гюла от Розовата долина и го врастнал в имота си. Да го запомнят хората с нещо хубаво и живо, дето да остане след него, да краси тишината...

Магарешки хляб

Топлият сумрак на съседната роднинска къща се раздвижва в сумтене и очакваните първични звуци от сподавени псувни и скокливи ритми от радио „Веселина“ ме вкореняват отново в Балканите :

- Тпрууу, хъсс, хъсс, хъсс, спри са бе, Мерцедесеей, мааамка ти магарешка, пуста да опустей! Надуши и ти пресния хляб, и па са нареди да ми омалваш тука, да та таковам у просяка да та таковам! Айде, на, на, на, земай, дъвчи, че да ми са махкаш от главата. Аз, дет са вика, още една ракия не съм пил, ма ти топлия комат не изпускаш, келепирджийо ниеден...

Разпасан, гологлав и ухилен, Братовчедът тика с недодялана щедрост димящи парчета погача в разчекнатата муцуна на магарето Мерцедес, наскоро закупено след смъртта на предишното.

- Ко да го прая, братчедке, взех го от един пекар. Научил го, серсеминът, да плюска топъл хляб всяка вечер, кат са опече фурната и сега ми са моли добичето, ама кат човек ми са моли. Тхъ, мхъ, иа, иа, бай Милане, кай, дай малко пресен лебец, че ми притреперва магарията, ша вирна копитата ако не ти са откъсне къшей от сърцето, кай.

Разперен накръст в изоставения космос на разпадащия се двор, като някакъв подивял Христос, с неандерталска нежност Братовчедът едновременно гали своето хлебоедно магаре с лявата ръка, а с дясната нервно ръшка станциите в разкапания транзистор. Хипнотизирана от примитивното разпятие пред очите ми, не смея да гъкна в сюрреалистичната вечер, където, като в кошмарно видение на Дали, главата ми, разцъфнала в стогодишна роза, хищно отваря венчелистчета, за да отхапе парче магарешки хляб от фурната на 21 век.

- Милосърден ли е съвременният българин? – пита професионално обработен журналистически тембър, внезапно уцелен по програма „Хоризонт“ в преплетените шумове на ефира.

- Ба, милосърден! Да го таковам у българина! – боботи Братовчедът, доволен от подновения контакт със света – Да ма беше видяла днеска пред пред магазина кво текме отпрах на един циганин дет ми просеше от хляба за магарето! Кат торба с кокалаци отхвръкна. Кат онез парцалаци, с мумиите, дет ги вадят по Нешънъл Джиографик. Хляб ша ми иска! Аз няма хайванчето с кво да нахраня, той ръка ша ми протяга, келепирджията ниеден...

Чаша еспресо

В най-закътания и далечен край на Хайд парк в Лондон, като къщичка, излязла от приказките се гуши мъничко дървено кафене. В сумрака на октомврийската вечер, пъстроговорни италианци пъргаво мият чаши и спускат кукленските щори над бисквитените прозорчета.

- Желаете ли нещо, сеньора? - усмихнато надниква към мен дребничко момче с къпинови очи.

- Тхъ, мхъ – смутено отвръщам - всъщност, исках да си купя чаша еспресо, но виждам, че вече затваряте.

- Еспресо? Разбира се! Веднага ще ви направя. Най-хубавото в света! Задръжте си парите. Вече приключихме. Нека бъде от мен. Да ви е сладко. Седнете тук и си го изпийте с удоволствие.

Присядам на пейката пред все още отворения бар и забивам най-екзистенциалния въпрос, който ме мъчи от лятото насам право в любезното неведение на момчето :

- Вие в Италия магаретата си с хляб ли ги храните?

- Ние в Италия – след мигновено колебание отговаря словоохотливото хлапе – първо гледаме да си нахраним хората. После и за магаретата можем да помислим. Но какво ще е – пица, спагети или трева, решаваме на момента, ей така, каквото ни подскаже сърцето.

Смеем се издъно, точно като след пресушена чаша еспресо. Благодаря и ставам, за да се смеся с навалицата.

- Изпуснахте нещо – тича след мене момчето – една изсушена роза. Сигурно ви е скъпа. Не трябва да я изгубите.

Поемам хербаризирания тъничък цвят. Още ухае. На август. На човещина. И на хляб.


Здравка Владова-Момчева