Мъдрост от боклука

Няма нищо по-саркастично от лондонския студ. Пътуването през центъра на британската столица в ранния мрак на зимните вечери винаги ме е изпълвало с неистово желание да оцелея. Физически. Психически. И емоционално. То е като плъзване в кинолентата на личното ми битие, от която бързам да изпързалям всички дневни грижи, да разфокусирам стотици лица и да се гмурна в комфорта на настойчивия си егоизъм. Да Го нахраня, затопля и отпусна пред телевизора за няколко часа, докато повярвам в идеята, че съм зашила себе си в приемливо франкенщайнско цяло, готово на другия ден пак да преборва света.

Понякога, лондонският студ ме изненадва в стоп кадър. Леден шамар в стъклото на колата ми, светофарен проблясък в отклонението на друга сюжетна посока. И тогава гузно провиждам в живота на ближния, потресена и неспособна да се намеся, защото светва зелена светлина и ми дава шанс да продължа напред. Зелена светлина, само за мен.

За жената, струпана в мърляво одеало зад ъгъла на Уейтроуз, зеленото е само мъртъв,пореден проблясък в унизителния сън на улицата, а крадливият ми, съчувствен поглед - разтеглена лепка в без - думната суета на града. Бездумието е еманация на правилата. Преминаваш през него като през вакуум, за да се добереш до личното си спасение. Трябва да бъдеш сам. Не можеш да си позволиш да спреш и да подадеш ръка на някой друг. Току виж си останал в нищото, с единствения шанс да бъдеш подминаван от себеподобни.

Истерията от клаксони ме тласва напред и циментираното лице на бездомницата остава зад гърба ми като архитектурна замазка в стена от супермаркетно безразличие. Столицата се изнизва в електрически насочващи ленти и асфалтовата писта пред мен ме хлъзва в спомена – назад, през сезоните на живота ми, където все още беше възможно да изпросиш оцеляването с достойнство...

Треперещ бийп от разтресен в жегата запорожец, застопорен срещу контейнер, преливащ от смет, събужда усмивки от старите ленти на миналото ми. С младоженска упоритост, двуседмичният ми съпруг лежи под возилото, твърдо решен да го възкреси за нашето първо законно любовно пътуване към сините чаршафи на морето. Разпуснала диви коси, нетърпелива и бясна на битието, вместило социалистически задник в захарния памук на мечтите ми, аз стоя до боклука и вдишвам утринна смрад от вкиснати дини.

- Дините ухаят на море, нали?

Кафявите кашонени купчини, наринати до контейнера, оживяват и като фигурка от бракуван пъзел пред мен се сглобява човек. Хартиено тънък. Потъмнял от употреба. Бунищен. Втрещена от рециклирания субект пред мен се тръшвам на зидарията до контейнера и паля поредната „Стюардеса“ :

- Искаш ли една? – подавам пакета на несретника, примирена с омърсяването на деня.

- Само за да Ви направя компания – учтиво отвръща той – по принцип не пуша толкова рано сутрин.

- А какво обичайно правиш по принцип толкова рано сутрин?- с груба инерция продължавам боклуджийско – аристократичния диалог.

- През лятото имам навика да си чета „Старецът и морето“ от Хемингуей. Много помага в менталното преодоляване на жегата, а и ме стимулира да преследвам мечтите си.

Долната ми челюст увисва като гилотина над пресеченото ми изумление.

- Как.. Какви са Вашите мечти в момента, господине? – задавам потресен от учтивост въпрос.

- Ами, например, по чудодеен начин да се сдобия и с чаша кафе, като допълнение към утринната ми цигара – усмихва се събеседникът ми.

Запорожецът оповестява свестяването си с продължителен, осмърдяващ търтел. Мазен и одимен като клошар тържествуващият ми съпруг изпълзява изпод заробващата ласка на металната сапунерка и намъква саковете в тресящия се багажник. Купувам прясно еспресо и топла кифла на изтънчения мечтател и почесвайки галантно целунатата си ръка се намъквам в движение в отприщената таратайка. Пътят, обрасъл в макове и острика разстила зелена светлина пред медения ни месец.

- Мило – предпазливо гугукам аз – ти просил ли си някога през живота си?

- Да, мило – отвръща смутената ми праволинейна половинка – само веднъж. Без никакъв успех. Бях на пет години, а съседката ми на село – на седем. Дебеличка една, много яшничка. Все и пържеха хамбургски салам за закуска. Лигите ми изтичаха, ще знаеш. И веднъж, гледам я аз, нагъва та ушите и пращят. Како Надке, викам, имаш ли салам... да ядеш? Ъхъ, вика тя и гълта ли гълта насреща ми, пък аз тъй си останах облещен и олигавен от неспособност да си изпрося.

- Нищо, коте – глезкам се аз- като идем на къмпинга всяка сутрин ще ти пържа саламче.

- Не е там работата бе, рожбе – мъдро констатира мъжът ми – още тогава разбрах, че като си нямам талант за просия, цял живот ще бачкам за салама, докато преследвам мечтите си.


Здравка Владова-Момчева

Размяна на родини и роднини

- От ден на ден ставам все по-дебела и намразвам Англия от все сърце!

Деби Сондърс уплътнява с гардеробната си снага пространството на поиздънената софа в учителската стая и захапва с апетит димяща баничка с бекон и чедър. Стоя пред нея с дигитална флашка в ръка и с нетърпение си мисля за края на деня. Когато ще се прибера в моя дом, моята крепост и ще блокирам света като нахален просяк пред вратата ми. И няма показно да му милосърднича нито с личното си време, нито с наизустена учтивост, нито ще му подхвърля парченце от душата си – да дъвче, докато пресова спомените ми в безлична слънчева пихтия.

- За Бога, Дебс – дочувам служебния си глас, включен в колегиалната комуникационна мрежа – такъв е сезонът. Всички дебелеем през зимата.

- Не в това е проблемът, скъпа – прекъсва заучената ми добронамереност моята събеседничка - проблемът е, че няма къде да отида, няма какво да правя и незнам как да се измъкна оттук! По цял ден вися пред телевизора, нагъвам чипс и проверявам тетрадки. Живот ли е това, кажи ми? Матрица! Искам оживени улици, пълни кафенета, непознати хора, с които да си говоря и храна, която да ме прави щастлива! Толкова ли са неизпълними желанията ми?

- Затова ли ме помоли да ти донеса снимки от родината си? – започвам да се досещам за причината на този малък островитянски бунт.

- Именно! Сядай до мен и дай да я видим тази твоя България, от която все не можеш да избягаш.

Колко си права, Деби, потръпва душата ми. Тук се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение. В което продължавам да трупам устремени сказуеми като крачки в завръщането към себе си.Тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се...

- Намирам страната ти за изключително привлекателна – констатира колежката ми с туристическа искреност – Ама че слънце, ама че планини! Чувам, че и къщите там са доста ефтини? Колко струва имот към границата ви с Турция, имаш ли идея?

- Какво? Нне, не. Незнам със сигурност, защо пък точно този район те интересува?

- Ами с партньорката ми искаме да се установим на такова място – близо до Ориента и все пак извън него. Да можем да ходим до Турция. На уроци по бели данс. Еротично е, разбираш ли? Някак си съживява връзката и взаимно поддържа интереса ни една към друга.

Увисвам с безтегловна усмивка в пространството и предпазливо се премествам на съседния стол. Едно време, като ходех на модистка да ми шие абитуриентската рокля, баба идваше с мен. „Там да съм аз, с тебе, дъще“ – казваше тя – „да не земе да те побара на грешно място онази, че после не можем си отлепи очите от срамове и позорища!“

Деби плъзва оценяващ поглед по стегнатата ми спортна пола и окуражаващо констатира:

- Впрочем, ти имаш точната фигура за бели данс. Женствена, с много приятни извивки. Искаш ли да те препоръчам на Сеналда? Тя е ненадмината в ориенталските танци. Веднага ще те обучи...

- Не, благодаря – отсичам категорично аз, ужасена от переспективата да открия съвременния остров Лесбос на Острова.

Моят дом е моята крепост, моят дом е моята крепост, повтарям магическата формула на Великобритания. Скоро ще се прибера и ще затрясна вратата след себе си. Но къде е моят дом? Знам само, че моята крепост е Царевец и няма как да прескоча битието си, за да походя по мъхнатите зидове.

- Ами аз да тръгвам тогава – тежко се надига Деби – и без това днес ще е труден ден за мен. Вторник е. Трябва да обядвам с баща ми, а той е на деветдесет години. Непрекъснато ми натрапва спомени за войната и разлива супата по костюма си. Всичко в този живот трябва да има край, ще знаеш. Проточи ли се по-дълго, става досадно задължение. А и аз искам да поживея малко. Та, казваш, храната в България е органик, така ли?

Така. Ако душата ти внезапно се превърне в зеленчук, читателю, гледай поне да я запазиш органик. Иначе, рискуваш да изгниеш отвътре, докато раздрусваш разбиранията си в бели данса на ежедневието. И непременно си повтаряй, че всичко ще се оправи. Не че помага, но отвлича вниманието...

xхх
След три месеца Деби и Сеналда си закупиха къща в село Синапово, до турската граница. Взеха я заедно с бабата, която живеела там и нямало къде да отиде. Правела им страхотни баници. Органик.

Аз пък, следващия вторник ще обядвам с мистър Сондърс. Искам да ми разкаже за войната. Ще запиша спомените му. Може да потрябват на някого.


Здравка Владова-Момчева