Йорданке, възкресох!

От бая време насам бай Цило Петолевката не е на кеф и туй то! Бе, подкачат го комшиите, канят го на ракия, не ще и ще! Изтърколи се Марта, пофуча, поблъска по вратите, проскуба стоборите и обели Балкана, па лъсна едно ми ти слънце на изпроводяк, не видело ами мед, мед заточи от небето. Светна вилната зона, ливнаха канавките и закукуригаха едни ми ти петли, та прикъткаха и луна, и звезди – само гледай, пий си мастичката и чакай любовта на гюме.

Разпършоли се и кака Йорданка, бай Циловата изгора, вдовица, наскоро докарана на село от изгладнялата си градска челяд да сади марули и чесън, че пазарските изцъцрящи цени не са по джоба на младите. Аче и друго си е тъй – домашничко, мамино постно мезенце. То хубаво, ама егоисти са тез, дечурлигата и. Хич не ги е еня, че и тя е още Евина щерка, божем засукана и подпълнена с месценце баш дето си трябва. Баре едно червило да я бяха оставили да си купи на тръгване, ама не! Давай, бързай, че работа ни чака! Неможа да разкаже и сериала на съседката, че е глуха жената и с перде на лявото око, та меша каналите и джурка репликите на артистите като анадолска яхния. Жали я кака Йорданка, доверява и се някак си, щото тя, комшийката и де, заеква на пресекулки като някоя гаубица, та не мож са осафери дали та подпитва нещо или просто съска подир кварталните помийяри. Затуй, на изпроводяк, само туй успя да и подшушне кака Йорданка:

- Аз – кай – Виолетке, съм много огорчена от сина и снахата. От снахата повече, де, той, сина ми, горкинкия, саде търчи нагоре- надолу като въртоглав да и угажда на онаа, улавата, ами добре, че са махкам оттука за лятото, че не мога да ги търпя кат са засмучат по ъглите, та ма задръстват в коридора. То, аслъ, апаратамент ли й туй или й кочина? На всяка крачка напрострени бикини и сютиени, опнати, та вирнати до тавана, ела вълчо изяж ма, а той тича ли тича, галфонинът му с галфонин и се пари няма, и се гащи и купува на оназ, халосаната. Ама и аз не са давам без бой, Виолетке! Може на село да ма интернират да копам и да ги хрантутя, но и аз съм са издокарала с копринен комбинезон отдолу, с две педи дантели и едни килотки от розов найлон – изгрев над Витоша ти казвам и карамели по краищата! Де да знам, току ми излязъл късметя и тая година. Амче не съм престарила света, ко ме посети някой комшия няма неглиже да го сюрпризирам я!

Тъй рече кака Йорданка и запраши чевръсто за село, а съседката и остана с недовършена информация за ланшната авантюра и дясно, всевиждащо око, облещено на прозореца като телескоп. Ама не би да се сбъднат веднагически въжделенията на изнервената гражданка. Бай Цило Петолевката и се яви точно два пъти, откакто пристигна и то не с романс и комплимент, ами с неплатени сметки от есенес за тока и водата, санким туй и липсваше за добре дошла! Не го трогна ни камбеното червило на нацупените и устни, ни прическата, топирана на „сисон“, ни пеньоарчето на пембени каранфили, настърчали към деколтето. Друг човек, направо зверунгел – намундрен и женомразец! От седмица стърчи оттатък стобора, люпи семки и току наритва петела, дето му кълве шлюпките от слънчогледа без капка благодарност, че хайванчето му спестява метенето поне. Опасна промяна, бреййй, мистерия и темерутска тишина. Шъта кака Йорданка по двора, върти снага като погача натъй-наинак, мята белтъци като светкавици и се пържи душевно, и телесно. Но не! Бай Цило остава непоклатим и направо недосегаем. Под ръбестото му, вълнясало чело препускат мисли, от черни по-черни и наострени за умирачка.

- Не е добре работата, бай Цило – сдруса го преди десет дена Куйо Пиронков, фелдшера, дето си иде да копа и да прави консерви от Великден до Димитровден – дадох ти изследванията в града, ама хич не са ти цветущи резултатите. Един холестерол си отпрал, гаче маста с лъжица я набиваш. Сърцето ти, дето го слушах и то дрънчи кат празна кофа по нанадолнище, пък не ща да си мисля какво ти е кръвното... Ако не са подложиш на диета и не я подкараш по-кротката с женската част, ша гушнеш букета ей тъй както си седиш някой ден.

Оттогаз се шашардиса Петолевката и го удари на депресия. Прекъсна си социалните контакти в кръчмата, резна си мераците за кака Йорданка и се тресна като кютюк насред двора в очакване на смъртта. Наоколо, оная ми ти природа извисява трели като сто каба гайди, жужат едни тлъсти пчели, любят се небето и земята, а изпомежду, набучен в душевни терзания, бай Цило сумти и се назлъндисва на Рая. Посред бяло пладне, на протката се потраква и ей го на Куйо Пиронков, смоторльосан и ошундобурен, пак пристъпя от крак на крак с нови болнични бумаги:

- Ша прощаваш – кай – комшу, объркал съм изследванията. Тия, предните, дет ти ги дадох, са на баба Гутка, столетницата, що я следим за експеримент. И тя само сланина и туршия нагъва, та затуй, таквоз чудо излезе на хартията. Нейните съм ти пратил, спирай да се косиш. Ей ги и твойте сега – шестак си по всички параграфи. Фърляй я таз физиономия и удари една ракия да ти мине шубето, а аз да тичам у дома, че ми докараха арпаджика, чакат ма децата да им дам пари за бензин и такова, да си ходят довечера.

Сякаш хиляда ерихонски тръби гръмват в ушите на Петолевката. Засмукан обратно в живота, той впива с настървение кръвясали зъркели в съблазнителната задна половина на кака Йорданка, застинала в стоп кадър от половин час над касетката с разсади в съседния двор. Изпод пеньоарчето с каранфилчетата, жално-милно се развяват две педи дантели, като бяло знаме в зов и абдикация пред възродената му мъжественост. Хласнат напред от неподозирани енергии, разкрепостеният обожател претъпква плета и на три юнашки скока достига сочната си мишена. Ръчищата му зашепват козуначената и снага и думите му загърголват с похотливо фъщене:

- Йорданке, възкресох! Тръгвай напреде ми, душо, че нямам търпение да та посрещна и едно добър ден да ти кажа кат хората!

Под тежестта на отприщеното му гостоприемство, кака Йорданка изцириква с изнемощяло гласенце:

- Ох, Цилеее, ох ненагледен, ти баща, ти майка! Схецнах са в кръста, злато, тичай, миличък да догониш Куя, да ми хакне една инжекция, че от един час са гъзуря тука и не мога да мръдна! Умирам, пиле, бързай, че си умирам горкана!

Засилен от съчувствие и любов, бай Цило Петолевката хуква след глъхнещите стъпки на фелдшера, сподирен от разяреният си, разклокан петел.


Здравка Владова-Момчева

Виа Долороса

- Застуди са пролетта тая година, баш по Възкресение! Нахмури са Балканът, плъпнаха едни мъгли, зажулиха дъждовете, та маносаха и цвят, и овошки! На просяшки парцали нацепиха ливадите. Мине са не мине, излиняло слънце проточи по някоя жълтевина, ама цинцарскатааа, ей тъй за сеир на разкашканата планина, па пак забули лице с облаците. Като недобарана кадъна – кисела и присосана под яшмака – само яд и ягмосани надежди.

Нарамил самар сухи дърва, плещест и достолепен като дъб, Стоян Костадинов пори тлъстата кал по пътя, нагоре към гората. Натрупал бръчки в скупчен клечетак по небръсната си физиономия, стиснал зъби в усилие да набори ревматизма и забравен от Господа в мъртвото село да тегли битието, той по навик говори сам със себе си. Думите се търкалят сред наронения чакъл и кремъчно стържат слуха му:

- Докъде я докарах, беееей, докъде я докарах! Да бродя из таз дивотия като някой таласъм! Ни куче, ни някоя живина да немам, баре да я напсувам якичката, че да ми олекне. И какво съм са присетил за таз кадъна, сигур щото край Кадънин гроб минавам, та ма удрят спомените, ей тъй, право в сърцето. Без предупреждение! Тооолкоз години минаха, що нещо са отече, изеде са и са изпи, що деца са навъдиха, що народ измря и що живот премина през мене и аз – на! Пак за туй, та за туй!

Стъпките потъват. Подгизналата земя тегли надолу. Изкачването е бавно. Пътят не се предава пред крачките му. Стоян Костадинов опира натоварения си гръб о ствола на една дива череша и пред тютюневите му очи лисват пороите на миналото. И там вали. Душегубно. Със злоба. Озверелите водни камшици плющят изнасилената земя. Строен и як, и безгрижен той тича в стихията, надолу към селото, а мокрият студ на дъжда утроява силата му. Възкресение е. Да пукне смъртта! Край Кадънин гроб тихо скимтене, гаче яре, изгубено в бурята, спира дъха му. Там, зад камъка, стопчено в ужас, хлипа златокосо момиче. Тънка риза облива разцъфтелите му гърди...

- Сякаш две рози... Проклета да е Тодора, че на стари години пак ма разпалва да я помня такава! И що съм бил толкоз глупав да я спасявам? Като агне я нарамих и право в село я донесох на техните, да ми опустей и честността да ми опустей! Не можах ли още тогаз да я надърпам хубавичката ей тука, право връз камъка... Немаше и да помисли да пристава на оня,загубения...

Стоян Костадинов стръвно пали цигара. Горчивият дим посивява спомена. Тя, Тодора сама избяга в къшлата на Пръщинко. Хубав, имотен и слабоумен. Стока имал, добре са грижел за овцете си, намирали му са и скътани парици за черни дни.

- Отделиха са двамата от света, ай там, на върха на пътя, обрастоха у гората, никой да ги не види, никой да ги не чува. Тя – мълчалива като камък, пък той – две думи накръст премята – такова и нáкако. „Таковааа“, викаше се у кръчмата, „аз да си въряяя нагоряяя, че кат си доди стадото, много ма й истрах, коча да н блъсни Тудора! Кат ма нема, нáкако мой да стани!“ Ама и той я обичаше серсеминът, грижа го беше за нея.

Самарът с дървата чепато се врязва в гърба му. Стоян Костадинов уморено наема и потъва в калната глътка на пътя. Крачките болят. Ръцете треперят под тежкия наръч.

- Секи си носи кръста, викаше мама. На по- ланшното Възкресение кочът наистина блъсна Тодора. Сама му са изпречила. Намушкал я до умирачка. После, у моргата, като я срязали, видяли, че е още мома. Небутната. Не можал да и са покаже мъж оня будала. Затуй останаха бездетни. Затуй и тя са смълча у пущинака. От срам ли, от гордост ли, де да знам и аз...

Дъждът зарешетва лютиво-студена стена пред очите му. Метър по метър, с тромава упоритост, краката напредват в поройната земя. Гората, разлюляна от вятъра, милостиво протяга клони към самотното усилие да продължи напред. Само до върха на склона. После е лесно. Крачка вляво и разкривената къща на Пръщинко ще го запре. Като камък в душата. Като удар в скръбта.

Протката, отвъд обезобразения двор зее проточена на изгнило въже. Тънък писък, гаче яре, изгубено в бурята, нацепва тишината.

- Излез бе, Пръщонкоооу – извисява гласище Стоян Костадинов – излез бе, абдалинооо! Дърва ти нося, че както са й застудило и къвто та знам, не мож ни огън да си напалиш, ни манджа да си сготвиш като хората. Ха излез, че душата ми са скина доде изкача тоя баир. Изеде ми силата пътят...

Апокалиптично безмълвие сепва задъхания пришелец. Къщата се взира насреща му ослепяла в плесен и мрак. Стреснат, той тръсва самара в калта и блъсва незаключената врата пред себе си. Проснат накръст, посинял от надежда за вик преди края, Пръщинко го посреща с вкочанено мълчание. Изпод корените на ледените му пръсти, треперщо и несигурно на тъничките си крачета се изправя новородено агне. Навън, облаците се разместват над земята като ковчежни капаци. Светът още веднъж се завърта. Безвъзвратно.

- Господеее – вие Стиян Костадинов – покажи са Господеее! Покажи са да та питам нещо, Господеее!

Небето позлатява кървавия си ръб и над смазаната земя бликва слънце.

***
- Мамо, мамо, слез от колата да видиш дядо! Ей го там, на върха на пътя, вика във въздуха, колко е смешен, нали?

- Остави го, сине, ще си дойде. Той обича този път, все го катери, все нещо доказва на себе си. Елате с баща ти да отключим къщата. Великден е. Ще си нарежем козунаци.

По изпръхналия гръб на пътя се стичат изтънели дъждовни води. Като сълзи. Обратно в разцъфтелия, неотворен гроб на живота.


Здравка Владова-Момчева

Бяло и тук-таме лилá

Ако искреността в наши дни е отчаяно старомодно понятие, то Англия е страната, където да си го кажеш „право куме та в όчи“, направо се превръща в немислим социален проблем. Я си признайте откога не сте били напълно открити? Едва ли е от вчера. Аз например, вместо с чуждестранна досада да отсека настойчивите подкани на екзалтираните си колежки, да участвам в колективните напъни за отслабване чрез зумба след часовете, просто прошепвам с усмивката на Мона Лиза, че имам други планове и изчезвам яко дим към дома, където ме очаква греховен и възкресяващ мързел. Истинска изневяра към общността и нейното акопунктурно любопитство, забито в българската ми нерзбираемост. Абе, уж личното пространство тук, на Острова, било неприкосновено, уж, никой не гледал в чинията на другия, ама колкото повече вбританясвам, толкова повече усещам разпада на викторианските ценности, дискретно прошепнати сред нашественическите викове на мултикултурализма:

- Незнам, по наследство ли ми е този недостатък или си е чисто моя особеност, но само някой да ме погледне и веднага забременявам!

Селин Блейк, симпатична мулатка, наскоро преселена в официално девствената територия на офиса ни по програмата за обмен на учителски кадри от простодушния свят на родната си Ангрила, намества неукротимо бедро право в целомъдреното полезрение на колегата Ейнджъл Хевън. Небесните му очи просто изтичат с усилие в друга посока, заврели от ужас в случай на нежелано бащинство. Откровението на сладката шоколадка пльосва като нешлифован диамант в блатните фантазии на мъжката част от учителската стая, а дамите, всичките до една почтени до обезличаване, врязват танкови погледи в неутралната полоса на балканския ми непукизъм.

- Няма ли да кажеш нещо? – съсва в ухото ми Евелин Сноу – примерна католическа съпруга, забита като карфица, нажежена от любопитство, право в неизвестността на извънкласното ми битие.

- Защо пък аз? – дръпвам късото си социално въже с раздразнение – какво ми пука за това? Жената визуално си е истински идол на плодородието. Можем само да и се радваме, че е дошла сред нас.

- Вие, чужденците, сте ужасни! - клъцва Евелин – Ами че тя скандализира целия офис!

- Реагирайте, де! – не оставам длъжна и аз – Какво сте се нагърчили като смачкани хартии! Проявете малко съчувствие по въпроса! Трябва да е ужасно да страдаш от дистанционно зачатие.

Незнам дали забележката ми стимулира някакви морално-административни мерки, но на другия ден преливащия сексапил на Селин изчезва под безформен костюм, увиснал над груби кондурести обувки. Ренесансовата еротика в очите на колегите ми помръква в гъсти албионски мъгли. Офисът за кой ли път осиротява след плахото ехо на плътта.

- Колко е скучно тук! – прилепя инстинктивното си доверие към мен ангрилската красавица. – Как издържаш на това мълчание? Хайде, научи ме нещо на български! Как да кажа обувки на твоя език?

- Бацамаци! – отсичам с вкиснат, туршиен сарказъм – това твоето на български не може да се нарече обувки! Как можа да се пречупиш толкова лесно и да се обуеш с тези грозилища! Да не би да предпазват от забременяване?

Двете се смеем до пълно възпаление на сливиците, въпреки възстановеното девство на враждебното обкръжение.

- Забелязваш ли, че онези бацамаци Евелин и Ейнджъл тайно се свалят? – казва Селин, светкавично усвоила предложения и термин.

- Стига бе! – сепвам се аз – Та те и двамата са семейни до неузнаваемост!

- Да, ама се свалят, сляпа ли си? Виж го как насочва нагризания си банан в обедната почивка право към нейната чиния, а тя му търкаля ябълки по ръба на масата. Така в Ангрила подсказваме на гаджетата размера на сутиена си. Тук, на това не му ли викат свалка?

- Не мила, тука му викат „бяло и тук-таме лилá“ – отвръщам с удоволствие, че мога да приложа малко британска завоалираност в освежаващо –позабравената откровеност на диалога ни.

Очите на събеседничката ми се разрастват до размер ябълка чашка „D” и аз набързо я просвещавам по въпроса:

- Когато една благоверна английска съпруга позвънила в погребална агенция с цел да планира собственото си погребение, служителят учтиво я попитал с какви цветя желае да бъде аранжиран ковчегът и. «Какви цветове предлагате?», осведомила се дамата. Бяло, за целомъдрените и лилаво за прелюбодейките, отвърнал агентът. Тогава, отсякла решително клиентката, за мен да бъде бяло и тук-таме лилá! Случаят на Евелин и Ейнджъл е точно такъв. За никава свалка не може да става дума!

- Ааа-ха! – кима разбиращо Селин – Аз пък си мислех, че неможе хем бяло и хем лилá, а пък то не било съвсем така! Ами, щом е тъй, защо не организираме едно благотворително парти с мъжки стрийптийз за колежките от офиса, които толкова се оплакват от скука и липса на положителни емоции? Така всичко ще си бъде бяло и няма да има нужда от никаква лилá!

Като се замисля, ако поредната откровеност на ангрилката пробие консерватизма в академичната ни микро-геена, ще взема тоя път да се присъединя към събитието. Няма все да се цепя от колектива, я! Нали така?


Здравка Владова-Момчева

Де е България, благоразумний ми уроде?(видрица от спомени и настояще)

Вече никой не ни пита де зората ни й огряла първи път и едва ли на някой му пука де й земята що най- любим на светът . Някак си, опашкулени в грижи за рода, забравихме за Родината. Страх ни е да се поинтересуваме за нея. Как е, къде е, иде ли след нас по странство? Чака ли ни да се завърнем? Обича ли ни?

Щастието на какавидата е в слепотата. Когато прогледне, за да разпери крила, тя вижда света и ужасът от живота я поема в полет. А там, в небесата на неизвестното всеки изгаря сам – като летяща пепел над чужди огньове, лумнали, за да означат границите на други изплашени какавиди, твърдо решени да не се люпят под слънцето. Току виж, че се изкушили да странстват в безродие. Защото май е по-добре да си благоразумен урод в зародиш, отколкото красива пеперуда без черупка, в която избираш да си умреш по рождение.

А моята България ме последва още в детството. С човешка алчност, завист и мъдрост, горчиви като живот, започнал след разграбване на душа...

***
Подготвят за събаряне старата ни търновска къща, строена още в турско време. Баба вади част от новите си дрехи, нагласени за „мрене“ и се облича в тях. Застава до прозореца на опразнената си стая и се заглежда в кушията на озверелите ни комшии, които с отприщена ненаситност преравят нейната градина за луковици и коренища. Има нещо диво и необуздано в къртичата страст, с която дългогодишните ни съседи опустошават Бабиния растителен Едем . Те тъпчат в найлонови торбички още живите стебла на лалета и рози, натежали в калните сълзи на пръстта. Баба отглежда уникални цветя, наблажнени в охра и кармин, сякаш топнати в маслените бои на фламандски майстор. С години, между тях надничат безхитросните, червендалести физиономии на вкусни бутрачести домати, а зелените свински опашчици на кривунделести корнишони друндят дворчето ни със зеленчуково изобилие, потънало в багрена красота. Всички завиждат. И когато „Паметници на културата“ тръгват да събарят тристагодишната ни къща с цел да направят гледката пред Интерхотел „Велико Търново“ , стилизирана като панаирджийско ковьорче, страстите в махалата се отприщиват в бясно и лакомо ровичкане пред дома. За нула време парчето земя под прозорците ни се превръща в черна, разкашкана копаня, откъдето изтръгват корените на Баба до последната власинка. Замирисва на обрулен живот и съседско поругание . В хаоса на изританите буци по стъпалата не остава пътека, където да стъпиш на чисто.

Застанала до желязната зинала порта на двора, с кутия шоколадови бонбони в ръце, по нареждане на Баба, подканям посегателите да се почерпят. Миниатюрна и трепереща като прилеп, под сянката на моята бонбониера се тресе деветдесетгодишната госпожа Мими, стиснала порцеланова, десертна купичка, пълна догоре с едрите луковици на прочутите Бабини кокичета :

- Хе, хе, хе мерси, мерси! – църка тя – Тия със сребърна лъжичка ги изрових, че да ми цъфтят още по-големи като ги бодна у дома. Туй е стара магия, дете, няма как да я знаеш. Ама тръгне ли завинаги опитна цветарка от къщата си, занаятът и се преселва при този, който го подмами със злато или сребро...

Разтреперана в изгарящ гняв поглеждам към прозореца, откъдето усмихната като старопрестолна Джоконда, Баба се взира нагоре по разхвърляната улица. Поръчала е да дойде Лазар – хубавецът на квартала, 25-годишен развейпрах, по който всичко живо пищи – я от любов, я от ревност. Красавец като дим. Обърнеш ли се, вече го няма. Ала днес той идва навреме, издокаран, същи младоженец, да изведе подръка Баба от къщата ѝ, облечена в новите дрехи за мрене, с последен букет от собствения ѝ люляк, нечовешки окършен от вековните и съседи. Отляво, по „Стоте стъпала“, гръмва траурна музика и шествие от опечалени сурва надолу ковчега на Колю Пощаджията – пияница и женкар до последния дъх на изпрепусканото си битие. От изпразненото обитание на нашата порта Лазар извежда Баба с жиголована сватбарска тържественост. Животът и смъртта поемат един и същ кълдъръмен път в шумна, плачливо-благославяща успоредица.

- Хайде, на добър ти час, комшу! – възкликва Баба и лепва последния разтопен бонбон връз ковчега на Пощаджията, като сладък печат на общата ни обреченост.

- Бабо! – подсмърчам в горещи сълзи след кавалкадата от изпращачи – тия уроди обраха градината ни!

- Благоразумни уроди, дъще! Спасиха цветята ми. Пак ще поникнат, пак ще са тук, наоколо. А ние, където и да отидем, все е България! Не бой се!

***
Тридесет години по-късно, английските ми колеги на Острова, нарекоха офиса в който работя „Българската къща“. Научих ги да сядаме там по обед и да си говорим за живота. И понеже много вярвам на Баба, дълбоко в сърцето си знам, че щом съм дошла чак дотук, значи ... и тук е България!


Здравка Владова-Момчева