Азбучни истини/На Стефан, Пламена и всички ученици от Българското училище към Посолството, Лондон/

Преди няколко дни получих съобщение на мобилния си телефон от моя ученик Стефан Стефанов, деветокласник в Българското училище кум посолството в Лондон, което гласеше: „Скъпа Госпожо Момчева, не мога да Ви опиша гневът, който ме обзе, когато прочетох една статия за България в българския вестник‘ Будилник‘. Не мога да повярвам, че някой може по толкова противен начин да опише един народ. Ако не сте прочела тази статия, моля Ви, направете го и ми кажете какво мислите.“

Ето моят отговор:

А ко някой ви каже,

че сте недостойни да наречете себе си българи, попитайте го откъде е. И кои са предците му. Кой му е създал азбуката. Колко букви му е завещал. И как е пренесен духът му през времето. Дали е имало кой да го научи, че най-голямото имане е Словото. С което можеш да назовеш рода си. Да изпишеш името си и да завещаеш майчин език на идващите след теб. Защото ние сме оттам, откъдето започват...

Б ългарските думи.

Родени, боговдъхновени, изконни и вкоренени в паметта от светци и будители, воини и книжовници. Разпнати от историята, възкресени от любовта ни. Достойнството на един народ е в съхранената духовност, която дори безмилостното време не може да заличи. И ако все пак някой ви каже, че сте вече ничии и разпръснати в света. Че населявате чужди родини, отвоювани за щастието на други, тогава го попитайте за...

В олността на душата му,

изгубена в битката за комфорт и благополучие, сред четирите стени на самотното му лично пространство. Покажете на този объркан човек, как се съгражда дом отвътре. Как се трупа богатство от слово и дух. И колко е лесно да бъдеш свободен, когато прекосяваш чужди земи, и острови, когато знаеш кой си самият ти! Без страх да бъдеш себе си. Без ужас от съприкосновението с някой, различен от теб. Защото...

Г олямото пътуване на живота

не се състои в тъпченето на едно място. То е напредване в неизвестността. Любопитна спирала от познание и разочарования. Малки победи и голямо търпение. Повторяемост, умора и надежда. Тръпка по бъдещето в капана на настоящето. Разумно постоянство и левски отскок над пропастта на ежедневието. Рецептата за щастие непрекъснато се променя и ако вашият огорчен събеседник все още не ви разбира, тогава му...

Д айте

частица българщина. Тя е целебна, защото е наслоявана в балканския ни скален кръстопът. Споена от щедро слънце и дъжд. Солена от сълзи и насищаща като Богородичен хляб. Погълнеш ли веднъж тази българска троха, ставаш силен като камъка, от който са съградени нашенските църкви, за да ни опазят от чуждите, които са добре дошли в душите ни

Е динствено

като приятели. Тогава и само тогава ти се превръщаш в мен, а аз приемам теб. Тогава и само тогава ти започваш кирилски да ме разбираш, а аз островно да те усещам. Велика е нишката на майчиното слово! С нея можеш да изпредеш диалози, да свържеш континенти и да се завърнеш у дома, в сърцето си, точно,когато изпиташ нужда да понаблюдаваш...

Ж ивота.

Кажете и това на своя изгубен в битието събеседник. Попитайте го има ли свой език, с който да назове красотата, въплътена в думи и имена като

З аник

И кона

Й оан

К ирил

Л юбословие?

М оже би,

той ще ви отговори, че това вече няма значение, тъй като всички хора днес могат да ползват общ език, за да се разбират. Но вие отговорете, че общ не означава единосъщен. Че днес наричате себе си българи не поради общност, а поради единосъщие! А то е в корените, които са ви захранили. В езика, който ви е залюлял, преди да научите общите чужди думи, с които да потърсите комуникация за единствената си българска същност, с която прохождате в света!

Н е вярвайте, ако ви повтарят, че това не е уникалност. Защото уникалността е в усещането за принадлежност към един народ - български, английски, полски, руски, френски... Който отхвърля нашата уникалност, вече се е отрекъл от своята собствена. А граждани на света стават само онези, които знаят...

О ткъде идват,

П о кои пътища ще продължат,

Р авноправни,

С вободни,

Т ачени,

У важавани!

Ф алшиво е да се отрича различността на една народност, устремена да се влее в потока на времето и пространството, езиците и обичаите, именно със собствените си багри, аромати и вкусове. Със своя дух и култура. Да се пресече желанието и да допринася чрез собствен ритъм ускорение във виталното, многолюдно въртене на планетата. Днес всеки е навсякъде и във всичко. Поканете и своя мизантропно отчаян приятел да се присъедини. Направете го с българската си...

Х аризма и любознателност.

Бръкнете в душата му. Накарайте го да повярва, че и той принадлежи към най-доброто от своя народ. Бъдете му пример за духовна територия. Научете го как да възкресява традиции и да вклинява жизненост в офисната скука на стресирания свят. Изтропайте заедно едно безкрайно българско хоро по екватора на този наш многоезичен глобус и когато горещите дъждове на смеха ви залеят мрака в душата му...

Ц елунете

този наострен скептик по двете съсухрени бузи от мен!Така ще научи още една нашенска сърдечна традиция. Ще вчовечи презрението си към различността. Ще прибави и кирилския код към вътрешната си схема за разгадаване на души! Защото,

Ч овек ,

Дори и добре да живее, умира и друг се ражда – наставя мъдрото словото на българския хан Омуртаг - И нека роденият последен си спомни за този, който го е направил! Носите ли тази тежка колона в духовния си багаж? Аз винаги я нося. Където и да се намирам, каквото и да правя. Тя е моята лична патибула , с която съм се разпнала в пътя на своето човешко изпитание. Някой ден ще я завещая на вас. Тя е...

Ш епот

и светкавица, и говор , и завет. Нямам друго, което да ви оставя, освен казаното преди мен. А то е мъдрост , извикана в мрамора, за да остане, да ви достигне и да ви надживее. Ако не съществуваше тази мъдрост, да ви крепи, нямаше днес да ме питате защо другите се опитват да ви изкарат недостойни да се наричате българи. Затова, вместо азбучно заключение,

Щ е

ви дам три изстрадани съвета:

Ъ гловатото

неразбиране на околните се изглажда с постоянство. Бъдете устремени като българските реки и всички камъни по пътя ви ще се търкалят във вашата посока.

Ю мрукът

се разтваря в ласка при здрависване. Подавайте ръка на всеки, готов да поеме в дланта си малко гореща българщина.

Я бълката

не винаги е символ на изкушението. Ако е откъсната от българската ви духовна градина, тя може да нахрани много гладни в света!




Вечно ваша учителка,
Здравка Владова-Момчева

Урок по стоицизъм/На Шийла/

Преди години, свако ми, вече покойник, демонстрираше своя защита срещу жестоките несправедливости в живота:

- Всички в нашия род – казваше той – сме „завършили“ НАТФИЗ! Все ще намерим какво да отговорим с усмивка след поредния шамар на битието!

Още тогава му повярвах и с надеждата, че и аз съм една от артистките във фамилията, се гмурнах в зиналата паст на света, убедена, че съм се родила с гени на истински Сървайвър. Никога не забравих да се усмихвам. Да твърдя, че съм добре. И че много, ама много ми е приятно да катеря ежедневието – с поочукан маникюр и изтъркани токчета на обувките, отложени за подмяна до следващата ми учителска заплата. Тогава беше България през 1997- ма. Нямаше нищо, за което да се захвана с упованието, че утрето ще бъде по-светло. Непрекъснато си повтарях, че без пари, парно, месо и нови дрехи може да се продължава напред. Че да пестиш тебешири и да вграждаш слово в умовете на младите, е най-естественото душевно възрождение. И че посивелите от недоимък колеги около мен, просто отразяваха безцветието на зимата, защото кълновете на оптимизма само чакаха да пробият даскалското им търпение...

- Как сте днес? – питах с усмивка през издишаната мъгла в учителската стая.

- Зле, ужасно зле, Момчева! - отекваше хорът на всеобщото недоволство – Умираме от студ, безпаричие и глад, а онези на Запад си лапат пържолите напреко и познай дали им пука за твоята литература!

Никаква реплика от родовия ми НАТФИЗ не идваше на помощ и стъпкана в ъгъла на колективното сумтене, прехвърлях наум къде най-изгодно да похарча поледните си пет лева, след като възторгна децата с урок за колосалното дело на Светите братя Кирил и Методий.

- Не мога повече, свако! – издишах безпомощността си един ден – Просто не мога повече! Никой ли в тази държава не е способен на малко стоицизъм?

- Почакай – усмихна ми се семейният режисьор – пиесата тепърва започва, а репликите се раздават до края на дните ни...

Оттогава отминаха много театрални сезони. Смених мизансцена. Декорите. Костюмите. Eзика. Безопасно напаснах в ситата второстепенна роля на четвърти подвижен храст в миманса на личното си британско представление. Всеки ден, гримирана в усмихнато съвършенство, с ланчбокс, опаковал диетична пържола, която ще лапна напреко през обедния антракт, аз уверено се появявам в своята офисна постановка. Зад кулисите сме само колежката Шийла Бидолф и аз. Часът е точно осем без четвърт. Сцената е празна. Уютно безсловесно присъствие на поднос с димящи чашки, пълни с чай и кафе на заден план. Приглушено осветление. Любезна пауза. Начало:

Аз: - Добро утро, dear! Как сме днес? / фотографска усмивка към компютъра, скрил приятелката ми и обкичен с мартеница за късмет от мен /

Шийла: - Добро утро, българско слънце! Както винаги, аз съм много добре! Днес ще бъде натоварен ден, но с твоята неизтощима енергия ще успеем да го преодолеем! / със смях става и ми поднася кафето /

Аз: - Благодаря! Ще те видя по –късно, след като проверя имейлите си за днес. / излизам с делова походка, стиснала лаптопа подмишница, с ароматната топла напитка в ръка/

„Как е, небесни ми свако? – отлитам доволна мисъл нагоре, към високото – задобряла съм неимоверно, нали? Можеш ли изобщо да познаеш начинаещата артистка от 1997-ма в професионалната статистка, в която се превърнах?“

Облаците раздвижват метални клепачи в светкавично светлинно намигване и окрилена от безплътното сваково одобрение аз продължавам в деня. Навреме. На място. По график. Нонстоп. Пиесата се играе безотказно от години. Зная си репликите. Няма шанс да объркам спектакъла.

В учителската стая неочаквано скупчване около заседателната маса смущава сутрешната ми рутина. Анджи Коен, енергичната мениджърка на училището, ми кима да се присъединя към събранието:

- Трябва да ви кажа, колеги – започва със загрижен глас тя – че съпругът на Шийла Бидолф вчера се е самоубил. Бил е болен от множествена склероза и тя десет години го е гледала на легло. Сложил е край на живота си, за да не и бъде повече в тежест. В момента тялото се намира в градската морга. Шийла е тук днес, за да организира безпроблемното протичане на матурите в единадесети клас. Помоли да кажа на всички какво се е случило, но настоява да не и задавате никакви въпроси. Предлагам ви да оставите картичка на бюрото и или да изпратите съболезнователни есемеси. Така ще избегнете собственото си емоционално натоварване и ще си вършите работата спокойно, както досега.

Неочакваният обрат на действието ме взривява отвътре. Сред сериозните, учтиво – съчувствени физиономии, започват да се разплитат тънки клюкарски нишки. До първия звънец остават пет минути. Достатъчно време за шептящия хор на любопитството да изпее своята съскава ария. Врътвам обратно, към Първа сцена, без да се замислям, че по сценарий не трябва да правя така. Разритвам декори, накъсвам реплики. Тичам. Прегазвам. Връхлитам.

Тишината в офиса на Шийла ме посреща със сломено мълчание зад гигантската мартеница на компютъра. Прегръщам приятелката си и обливам лястовичата и фигурка с вулканично, нережисирано съчувствие:

- Искам само да знаеш, че съм тук, до теб!

- Няма нищо, българско слънце. Той просто беше малко депресиран – отвръща Шийла през смях. Очите и жестоко пресоват напиращите сълзи.

Назад, в личния ад на нейния английски НАТФИЗ, предците и учтиво ръкопляскат.

През прозореца, внезапно сурва слънце. Моят отвъден режисьор ни прегръща с горещо одобрение.


Здравка Владова-Момчева