Спасяване на Добрата Стара Англия

В многоезичната шизофрения на глобалния коктейл на колко от нас е хрумвало да се запитат за значението на думата „традиция“? Ядем китайска храна, бронираме се с чужди езици и някак неусетно внукът на дядо Димо става Джон, а сиромашката радост на родителите да получат дълго и подробно писмо по пощата от децата – емигранти се пресова в наблъскан на латиница скайп – въпрос :

- Majko I tatko, zvynqli ste dnes. Kakyv e problemyt?

Глобалната комуникация се превръща в широкоспектърна самота и дума по дума смисълът изчезва зад формулите на изтънялата ни духовност. С позабравени въздишки изоставяме празниците си. С джиесемно напомняне преодоляваме делниците. Вече не се чуваме по телефона, а си оставяме съобщения. Не се радваме за успехите на приятелите си, а им поднасяме поздравления. Превръщаме се в говорящи имейли, а мълчанието запазваме за разговорите. С другите. Със себе си. С бледите задявки на отлетелите мигове щастие. Та, за какви традиции ви говорех? А, да! За онези, дето ни събираха на софрата, качваха на табуретката малчуганите да кажат едно стихотворение и ни изпращаха до прага с пълни чанти с домати. И още, с някоя проронена мамина сълза, че кога ли пак ще се видим, като все ни няма у дома, отвъртяни в центрофугата на успяващите, никому неизвестни печалбари.

- Ти не забравяй да си пришиваш по един вълнен червен конец на сутиена, дъще – наръчваше баба – че да не ти грабне душичката тая чужбина! Урочасат ли те чуждите, спасение нема! Ще виснеш изпомежду Левски и кралицата им, а отвсякъде – саде празнотия ще ти остане!

Мисля ги тия работи и с елегантна увереност пъхам красиво ключе в кокетната вратичка на английската си къщичка. Като Гретел, която очаква Хензел да се завърне от работа и после заедно да си ръбнат от бисквитения уют на своето скъпо платено чужбинско щастие. Костелива ръка се скапва на рамото ми с вещерска точност. Венозно – мъгливият поглед на съседката Брунхилд прелива учтиво изчакване в нетърпението ми да се скрия в курабиената си крепост.

- Вие винаги се прибирате в четири часа, скъпа Сю! – плисва гласът и – Днес най-сетне реших да ви заговоря...

- След пет години мълчание, откакто ви се представих? – позволявам си леко интоксикиращо учудване аз.

- След пет години и четири месеца – невъзмутимо ме поправя Брунхилд. – Вие и вашият съпруг сте едно образцово семейство. Отдавна ви наблюдавам.

- Благодаря – обърквам се аз – но...

- Затова реших днес да ви поканя и двамата на чаша вино в градината си. Виждате ли, аз живея сама в този квартал и визирам всички собственици по нашата улица. Забелязах, че само вие и аз поставихме коледна украса на къщите си. Колко оскърбителна е липсата на традиции в наши дни, не мислите ли?

- Сега е месец юни! – възкликвам – Нима впечатленията ви от Коледа ви държат до ден днешен?

- Човек винаги трябва да е предпазлив, за да е сигурен че не греши в преценките си – наставя съседката ми – Очаквам ви в седем часа.

Дискретен звънец прониква мистични звуци в зеления полумрак на съседната къща. Брунхилд изплува пред протегнатата ми кутия с шоколадови бонбони като усмихнат призрак, призован от отвъдното. Нещо като клонинг на Баскервилското куче се озъбва учтиво-заплашително зад гърба и.

- Колко навреме! – констатира тя – Сигурна бях, че сте точни като истински англичани!

- Всъщност сме българи – осведомява я честният ми съпруг – И по традиция се целуваме с домакините си по двете бузи.

- Нямам нищо против да ме целунете, млади човече – окрилява се старата дама – за пет години и четири месеца ви зърнах само няколко пъти и когато „случайно“ поглеждахте към моята градина се чудех дали не ми правите мили очи?

С ядно ощипване намествам червения вълнен конец под презрамката на сутиена си.

- Не се притеснявайте, скъпа, англичанките трябва да приемат философски ревността – шприцова следващата си фраза Брунхилд.

- Аз не съм...

- Да, да, не сте, но вече е време да станете – продължава съседката ми – погледнете цветята ми. Създадох този частен рай за себе си и за тези, които избирам да го посещават.

Наоколо каменни гномчета отдават чест на мозайкови костенурки, статично плъпнали в изумителни ароматни цветове. Истински обир на багри за сметка на климатичната юнска сивота, впита като отесняла рамка около избухналата шарения на живота.

- Градината ви е потресаваща! – възкликвам аз - Поздравления.

- Благодаря. Английска традиция. Когато няма слънце, сам да го създаваш.

Поемам чашата с вино и потъвам в мислите си. А мен ме е създало слънцето. Когато го няма се чувствам прогонена от света.

- Яжте лято – казваше баба – протегнала пълна фруктиера с руси праскови.

- Вземете си чипс – кани ме Брунхилд и оставя до ръката ми опакован квадратен пакет. – Това са деветнадесет британски знаменца. Забелязах, че нямахте време да украсите къщата си за юбилея на кралицата. Подарявам ви ги. За всеки следващ случай.

- Разбирате ли, ние не смеее... – проточва мъжът ми.

- Оооо- пресича го Брунхилд – разбира се, че сте! Добрата стара Англия има нужда от традиционалисти като вас. Когато наоколо няма англичани, тя ги създава сама.

- Благодарим ви за гостоприемството – разбързваме се ние – Време е да си вървим. Утре сме на работа. Имаме безбройни ангажименти. Радваме се, че ни поканихте в градината си. Тя е като приказка с тези екзотични цветя.

В погледа на Брунхилд проблясват стопени кристали:

- Всъщност всичките ги пренесох от Ямайка. Аз само съм родена тук, а там премина животът ми. И когато мъжът, когото обичах почина, се прибрах обратно, на този остров. Дойдох заедно с растенията от градината ни, защото никога няма да свикна с липсата на цветове в тази страна.

- Всичко ще ни разкажете, когато се видим отново. Ще ни дойдете на гости. Ще приготвя българска храна – ободрително приключвам разговора аз.

По стръмните скули на Брунхилд изгрява обнадеждена руменина :

- Кога? - пита тя.

Когато наоколо няма приятели, самотата ги създава сама.


Здравка Владова–Момчева

Юбилейни задкулисии/отново в търсене на бялата лястовица/

- Скъпи колеги, с огромно удоволствие трябва да ви съобщя, че вчера имах шанс да отъркам рамо с принц Чарлз на ежегодната среща на учителския синдикат в Уиндзор с Негово Кралско Височество! Докладвах, че нашето училище отново е на първо място в графство Бъркшър, както по успех, така и по посещаемост. До момента при нас са записани 40 процента деца от местен произход и 60 процента такива от други етноси. Браво!

Нашата директорка, мисис Стоун, блесва срещу стълпения колектив редута на непоклатимите си изкуствени зъби.

Следват бурни аплодисменти. Три къси и три дълги изплясквания. Като на футболен мач. Всички се усмихваме с холивудска увереност, а плътно прилепналите по прозорците щори, отекват обратно убийствения ни ентусиазъм.

- Интересно какво ли си е облякла този път? – почти телепатично шушва зад рамото ми Ела Еванс, отровната историчка на нашите колежанки – обзалагам се, че е била с миналогодишната рокля, обърната наопаки.

Зелените и лазерни очи пронизват ухото ми с пареща терапия.

- Не стига, че са ни замразили заплатите от незнам колко години, ами на всичкото отгоре изискват и възторзи!

- Защо не си търсим правата? – с крива устно – лицева конспирация изсмръхтявам аз.

- За да не си изгубим работата, балканска бунтарке! – направо ми внушава Ела, вперила фаровите си зеници в приближаващата ни шефка – Ах, мисис Стоун! Поздравления за големия успех! Отново сме на върха с масовост и стил! Пръстенът ви е невероятен. Нима се лъжа, че удивително прилича на този, който Кейт Мидълтън носеше на своя годеж, в наследство от лейди Даяна?

- Абсолютно сте права, мис Еванс – кимва доволно директорката – това е копие от прочутия оригинал. Никога няма да се сетите колко струва.

- Обзалагам се, че е много скъп – вметва точната фраза колежката ми – глътнала като бастун вродения си сарказъм.

- Само пет лири. Не е за вярване как подобна красота може да се окаже по джоба на всеки и все пак да изглежда толкова убедително истинска! Няма да ви кажа откъде го купих, за да не ме изкопирате...

Мисис Стоун отплува покрай шпалирния ни тандем с гъша грация и оттрениран благосклонен смях.

- Да, бе, да! Как ли пък няма да хукна да си купувам тази тенекия – изскърцва Ела – точно от сергията в средата на шопинг центъра. Целият град оттам се снабдява с годежния кралски пръстен. Ти ще се декорираш ли с нещо подобно?

- За къде? – разсеяно питам аз – За откриването на българската чешмичка в Кенсингтън гардънс ли? Не. Аз си имам свой стил. Предпочитам висококачествено сребро...

- Каква чешмичка, какви българи скъпа? Говоря ти за юбилея на кралицата! Спомняш ли си изобщо, че предстои?!

- Ако знаете какво пурпурно сари съм си избродирала със златни конци за вечерята с Имран Кан, на която сме поканени с мъжа ми, просто ще се пръснете от завист! – прибавя и своите вълнения Сакина, погълната от политически надежди за бъдещето на Пакистан – Вижте , донесох ви парче от плата, за да се уверите в качеството му.

- А чешмичката в Хайд парк е дарение от моята общност за лондончани – повишавам с една октава своята новина.

- Юбилеят! Кралският юбилей преди всичко! – с доминантна настойчивост откънтява Ела – Ще получите ли по три почивни дни бонус за вашите събития? Не, нали? А от този юбилей ще бъдем облагодетелствани всички. Планирате ли нещо специално за тогава? Аз ще изкачвам Килиманджаро с мистър Брадли в чест на събитието, затова...

Затварям очи и зад пулсиращите ми клепачи се разлетява ято бели лястовици. Едни към България. Други към Пакистан. Трети в скупчено имперско постоянство право в островното небе. Надежди за холидеи, изворна гордост, избродиран брокат по сарито на световната политика. И три жени. Едната с туристически обувки, следващата с игла в ръка и аз , все по теля, по теля, напред, подир своята лястовица , зажадняла за българска лондонска вода...

- Ще дойдеш ли с мен навън, да се поразходим? Имаме още половин час почивка, а мисис Стоун твърди, че нашата сграда не е пригодена за температури над 23 градуса. Не искам нещо да ни се случи и да се изпържим вътре. – Сакина настойчиво стисва ръката ми, вперила в мен ужасени, британско – родени, черни, източни очи.

- Каквото е имало да се случи, вече ни се е случило, скъпа – въздъхвам аз – опасявам се, че сме изпържени доживот. Ако на някой му хрумне някой ден да ни отцеди една по една от този фритюрник, сигурно доста ще се учуди след като ни извади. Малко английски чипс, една пакистанска самоса и една българска бяла лястовица с хрускави разперени крилца.

- Не те разбирам – бърчи носов пиърсинг приятелката ми – говори ми на разбираем английски – първо, второ, трето. Страх ли те е от жегата или не?

- Давай да ходим навън – въздъхвам изгубена в превода – защо си помъкнала тази огромна торба?

- Нося храна за своята съседка Линдзи. Остана доста, след годежа на племенницата ми. Извиках Линдзи да дойде дотук, защото ме е страх съпругът ми да не се разсърди, че я раздавам. А аз съм добра мюсюлманка. Искам да бъда щедра. Мъжът на съседката ми я остави с три малки деца и хукна подир друга жена. Сега за нея е трудно да ги изхранва сама. Затова аз готвя повече. Да не си лягат децата и гладни.

До отворената желязна врата на централния вход чака прегърбена русолява фигурка с изгорели коси. Дрехите и са десета употреба. Очите и светят с вълче настървение. Тя поема ухаещата на къри торба и разцепва с поглед вкусното съдържание.

- Благодаря , Сакина – сдържано кимва тя – сега бързам. Отивам в града, защото разбрах, че в шопинг центъра се продават копия на кралския годежен пръстен. Само по пет лири , представяш ли си? Веднага ще си взема за юбилея на кралицата. Искаш ли да купя един и за теб?

Очите ми излитат към небето като две лястовици, натежали от дъжд. Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! Добре, че човеците са се научили да я украсяват с ефтини пръстени!


Здравка Владова-Момчева