Здравка Владова-Момчева: November 2012

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday, 18 November 2012

На добър час на „Ало, България!“

Скъпи читатели и приятели,

На 14-ти Ноември 2012г. в галерия „София“ на Българския Културен Институт към Българското посолство в Лондон беше представена новата ми книга „Ало, България!“. Искам да споделя с вас радостта от нейния успешен старт и да ви кажа, че написах това издание за всички вас, които очаквате своите писма в електронни бутилки, четете ги с интерес и се вълнувате от случващото се в нашия объркан живот през моите очи и емоции. За това, че беше време „Ало, България!“ да се появи на бял свят, говореше и големият интерес, който публиката прояви към тази книга. Защото тя е сборник от начупени огледала, които отразяват не само моите истории и личен опит на българка в чужбина, но и общата ни съдба като главни герои в сериала на глобализираното ни ежедневие. Сега имате шанс да я притежавате и да държите в ръцете си думите, които, надявам се, са ви вълнували през годините на нейното създаване и са ви карали да съпреживявате общото усещане за българското в света. А то е устойчивост, въпреки несигурността, самочувствие, въпреки обезсърчението и виталност, въпреки постоянното превръщане на душите в ненаситни тела. Постоянната жажда за българщина ме кара да се обърна и към вас , моите виртуални читатели, с „Ало, България! Aко все още ме чуваш, знай, че чрез теб преосмислям света!“.

Здравка Владова-Момчева

Получих много запитвания как може да се закупи книгата. Всички, които желаят да я имат, могат да ми изпратят имейл с пълния си пощенски адрес. След това аз ще изпратя поискване за плащане чрез система PayPal до вашия имeйл (мисля, че не е нужно да си абонат на PayPal, за да преведеш пари). Щом се получи потвърждение за плащане, аз ще ви изпратя книгата по пощата. Цената на една книга е 10 британски лири, а пощенските разходи зависят от адреса на получателя – 3 лири в UK, 5 лири в Европейския съюз, 8 лири до USA.

Здравка Владова-Момчева

ЕДИН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКОТО С ЕДНА ТЪРНОВКА В ЕДНО БЪЛГАРСКО ПОСОЛСТВО

14 ноември 2012 г.

Здравка Владова – Момчева представи своята последна книга „Ало, България” в салоните на Българския културен институт, помещаващ се в Българското посолство в Лондон.

Това е сухата информация. Останалото беше вълнуващо и запомнящо се.

Нашата Здравка, преподавател в Българското училище към Посолството в Лондон, имаше празник, който бе тържество и за нас. Празнувахме таланта на колега и приятел, който се определя първо като Търновка, а после като Българка. Нарочно ги изписвам с главни букви, защото цялата й натура и творчество вдъхват подобно задължение.

Голямата българска журналистка Вера Маринова – един спортист по воля и призвание и безкрайно нежен поет по душа, представя Здравка и последната й творба – „Ало, България”. Нарича я „Библия за българите, далеч от България, която не се чете, а се поглъща”. Трудно може да се намери по-точно определение. И който познава творчеството на Здравка го е изпитал с всяка фибра на чувствителността си. Няма как да е друго, ако веруюто на този творец е :

„Душата ми, там, горе, със сигурност е изписана на кирилица. Обичам родния си език така, както обичам живота, със страстта на милионер – алтруист, който има много за раздаване и много за себе си”.

Тази жена, с тази душа учи децата ни в Лондон на безподобно красив и рядко срещащ се български. В невъзрожденските ни съвременни дни тя възражда по вазовски любовта, себеуважението, афинитета към Българското. Тя ни кара да се гордеем с това, което сме – като Паисий. Но с достойнството на човек с принос в многонационалната шарка на днешната удушаваща глобализация. И когато четем творбите й – вярваме повече и ставаме с по-здрав гръбнак. Главите ни застърчават нагоре. А колко ни е важно да бъдем такива…

Парчетата живот в „Ало, България”, писани за месечните рубрики на вестника на българите в Лондон „БГ Бен”, често разтърсват. Главният редактор на вестника Евгени Кайдъмов, с приятелско вълнение споделя, че без словата на Здравка този вестник ще загуби много.

Книгата на Здравка е обвеяна от любов чак до корицата. Оформлението й е дизайнерски дебют на дъщерята на Здравка – Пламена, студентка по архитектура в Оксфорд. На тази корица са снимките от живота и същността на писателката – праотци, стари двери и дворища, писан сукман и стъпаловидните къщи на Търновграда, бутилки с вино и скъсани листчета с думи от сърцето…И в центъра – самата Здравка с телефона в ръка и поглед към България, на която говори от далечината на островна Великобритания.

За всичко, което Здравка Владова – Момчева ни дарява, за всичко, с което обвейва живота ни, далеч от родината, за всичко, на което учи децата ни – Държавната агенция за българите в чужбина награди Здравка с Грамота и Почетен знак на ДАБЧ. И това признание ще седи редом до другото й голямо – Почетната грамота „Неофит Рилски”на Министерство на образованието, младежта и науката. Това са официалните признания и са значими.

Но истинската и най-голяма награда е пристрастието на читателите към словото на тази творкиня. С думите си Здравка често ни стиска за душата и гърлото, люлее земетръсно емоциите ни (девета степен по скалата на любовта) и ни кара да се обичаме, щото сме българи.

Иди, че не се вълнувай…

Снежина Мечева,
колега на Здравка в училището, читател и приятел заради дареното от нея

Поверие за камика

Държавите са като хората. Големите държави са предопределени за грандиозни дела. Малките са обречени да оцеляват. Те са пресечени да пораснат, а огорчените им народи изтичат във Великото хлебоедно преселение на глобализацията.

От две години нося в себе си един спомен. Лятото се утаява в змийски припеци по неравноделна родопска пътека. Аз вървя по нажежения и гръб, а слънцето пронизва изнежената ми кожа с ласкава жестокост, настойчиво устремена право в мълчанието на смутената ми душа. В курорта, където почивам, ми разказват за едно обезлюдено село. Хората го напуснали и се преселили отвъд, а децата им заминали надалеч. Само къщите останали. Олющени и ненужни, като опустели декори след дългия спектакъл на живота пред костеливите аплодисменти на смъртта.

Срещу мен, сгърбена от коренищата на годините, като оръфана дървесна гъба, изниква старица. Тя се плъзга по порестата жадна земя и неусетно ме приближава. Без стъпки. Без шум. Едно постоянно движение по надолнището, целенасочено и неусетно в пътя до гроба, който тръгналите към върха забравят да осмислят.

- Добър ден – казвам.

- Дал Бог добро!

- Къде си ходила в този пек?

- До опустялото село, дъще.

- Там няма никой. Защо се мориш по жегата, за да отидеш в нищото?

- Защото ми е мъчно за камика /камъка/. Него кой ще пожали като вече ги няма хората?

Споменът се пресича. Така и не стигам до селото. Оставам насред пътеката. И оттогава немога да се върна оттам. Сякаш враствам в една от изсушените вени на България, като блокиран пулс, заблъскан в умъртвяваща тъга.

Тази история не може да свърши, защото няма как да продължи. Невъзможно е и да започне отново, защото ги няма хората. Останал е само камикът, пожален от една старица, поела към вечността. Ние всички сме някъде другаде. Тялом и духом. Загърбили пустите си села. Регистрирани. Номерирани. Паспортирани. И екстрадирани от уютния свят на душите си. Ние сме оцеляващите без камик. Виртуално вградени в неясното бъдеще на своите деца, на които не смеем да разкажем себе си от страх, че те ще поискат да се завърнат в нищото. Време безделно. Упокоено с телесен хляб, насищащ със забрава.

- Всяка година изкачвам по един връх в България – казва Александър, отдавнашен гражданин на света, алпинист, оставил от години запустялото си родно село. – Опитвам се да надгледам хоризонта и прочитам на глас по едно стихотворение от Ботев на скалите наоколо.

- Защо го правиш? – питам – Не ти ли стигат световните върхове, които покоряваш? На тях четеш ли поезия?

- Не ме разбират – отвръща приятелят ми – но у дома има нещо в камъка на планините, което ми откликва на български...

Край пътя за село Дрента в Еленския балкан зее пропаст. На дъното и се зъби разцепена скала като змейска усмивка, настървена да разкъса слънцето, ако в погрешен залез пропадне в плесенната и паст. Казват, че отчаяните от битието, трябвало да се надвесят над бездната и да изкрещят, че искат да бъдат избрани за друга съдба. По-добра. По-охолна. По-сита. Магията помагала. Ако не на тях,то със сигурност - на децата им.

Децата на избраните не се колебаят. Не страдат. Нямат спомени и минало. Настоящето е техният елемент. Там се е сипнал светът и налага правилата си за всички желаещи и нежелаещи да ги следват.Там няма държави, пътища и поверия. Няма и камик, в който да изкрещят орисията си.

Здравка Владова-Момчева

Традиции, опуйчване и окрякване

Опуйчването, подобно на други традиции като скумросването, смряскването и тоталното ошмулване от мечти, е една от най- опасните дупки, изкопани от самия живот!Никой не поумнява да се откопае оттам, обаче. Всеки се е гмурнал в бездънната си, ненаситна душевност и страда ли страда, зачоплен в мисълта, че вместо едно мимолетно опуйчване, го е треснала я криза на средната възраст, я някой неизвестен и емоционално фалшифициран синдром. Ако желаете да се научите как да разпознавате опуйчените индивиди в тълпата наоколо, добре е да знаете, че те, независимо от раса, пол или занятие притежават заразителната способност да насищат пространството с меланхолия и блудкава безнадежност. Край тях присъстващите повличат крайници като шимпанзета, пресечени в еволюционното си развитие, докато отсъстващите, там някъде, в периферията на придошлата им тъга, все още подскачат щастливи, че временно са избегнали кошмара на опуйчването в личната си съдба.

Да полетиш като орел по дирите на своите въжделения в глобалните небеса, без страх от евентуално опуйчване, означава две неща – да бъдеш или закоравял мечтател, или отъпял непукист. Или и двете заедно, понеже твърдо вярваш, че пуйките също имат криле, ако и да прехвръкват само от люпилнята право в канибалския казан на битието.

Имам чувството,обаче, че много възрастни екземпляри все още не са осъзнали фаталната карма между традициите и опуйчването. И че не са си взели поука как да се предпазят от опуйчващата логика на реалността.

- Не ми върви в любовта, скъпа Сю! – въздиша колегата ми Анибал Смайт – желиран в бульона на скритите си сълзи – надеждите ми за брак с твоята сънародничка Сеса Пилева отидоха по дяволите днес. Разбит съм, незнам как ще дочакам края на работния ден!

На бюрото, прехапан от беззъбия лаптоп на добродушния ми приятел, като вик за помощ, стърчи сгрухан букет от рози, овалян в сбръчкан целофан и удушен с разнищена панделка накрая.

- Цеца Пилева?! Чистачката?! Дето има три деца от различни бащи и незнае английски?! – писвам като сова над опуйченото присъствие на Анибал, сринат в брадясало отчаяние връз скуката на подреденото си бюро.

- Обичам я! – изхриптява той – Стопява ме като ми каже „диър Бальо“ с този неин невъзможен акцент!

- Ами че тя друго освен този акцент няма! – възмущавам се аз – В мозъка и се прескачат само няколко думи и цъкат като хлебарки наоколо. И стига, моля те, си се излагал с тази антианглийска страст! Какъв британец си, след като чифт опнати джинси ти замайват главата до пълно бракуване!

- Британците също плачат, драга моя! Не забелязваш ли, че сексапилът на Сес стресира целия ни колектив? Ако някой не се осмели да я усмири чрез един традиционен брак, скоро няма да остане читав англичанин в цялото графство!

- И ти ли се намери да да я укротяваш тая, опърничавата? – прихлъцвам аз, изпълнена с негодувание пред необяснимото джентълменство на Анибал.

- Точно така. Днес отидох в апартамента и с този прекрасен букет от осем рози, защото исках да и разкрия чувствата си, обаче...

- Какво стана? – решително впивам любопитството си като бургия в руините на погубената любов.

- Нека тя да ти каже – съкрушено изхрущява колегата ми – само мога да добавя, че дивашките ви балкански традиции ме довършиха!

Под скенера на всевиждащия ми поглед физионоимията на приятеля ми пръхне в дирите на прясно, скорошно дране. Изхвърчавам като тапа до съседния офис, където внушителната снага на Цеца Пилева все още мотае около оста си островната страст на нещастния Анибал.

- Не ми говори за оня! – срязва ме сънародничката ми още преди да отворя уста – Неска ми са изтъпанил отпредя с осем китки и иска да са женим! Абе ти, на умряло ли си тръгнал с тая четна бройка или булка да калесваш, викам. Баре да ми научиш традициите, че после са прави на ерген! Аз тука шес гърла имам да храня – три деца у Англия, и трима мъже у България, а Балю са прехецнал за романтика! Побеснях ти казвам! Де що нашенец има по света са й опуйчил как да плаща тока и парното на роднините си, а тоя ма натиска да са женим! Пък с тез рози гаче ми вика – пукни Цецо, пукни, че да видят тогаз онез българя кой ша им бачка мангизи да си ги харчат на слънце по Балкана и по морето. Ам че и аз си имам национална гордост! Спухах го през суратя с оня ми ти погребален букет, та го нашарих кат черга! Да са научи колко е бройката за сватба и колко е за погребение! Ти кво са скумроса, ма? Кат си даскалица тряба да си патриотка! Ко са опуйчи такава?

- Нищо, нищо, ма Цеце – миролюбиво свирукам в отбой – просто се сетих, че чинка от Ошмулево чака да и пратя някоя лира да си направи туршиите, ама нещо съм закъсала финансово тоя месец, та ако имаш малко кеш да ми услужиш...

- На ти петдесетачка. Стига ли? И да ми я върнеш до петнайсто число, че ша ходя да си скубя мустаците при Айшето. Скъпо зема пустата му чума, ама помен от космарлак не остава. И ай стига си са пуйчила насреща ми. Се ша го изкрякаме някак тоя живот, не му са назлъндисвай! Живей го!

Абе, живея го бе, скъпи сънародници от Полуострова и Острова, ама проклетият баланс между традиции и опуйчване постоянно ме блокира. Таман да се напъхам в работния цикъл на традицията и взема, че се опуйча пред недостижимия хоризонт на заплатата. И таман да хвръкна към него, гледам, че съм кацнала по средата на месеца и нещо не ми никнат крилата за полет, та ми остава само едното му крякане.

Здравка Владова-Момчева

Subscribe to: Posts (Atom)

Писмо до всички

Скъпи мои,

Така започва всяко мое писмо, когато нанизвам многобройните ви е-мейли в дълга върволица по азбучен ред. Има толкова много случки от ежедневието, които искам да споделя с вас, а времето все не достига. Омръзна ми и да смачквам българските думи в ограничената фонетика на латиницата. А писмата се трупат в ума ми, задръстват емоциите ми, настояват за своето право да достигнат до вас. Стиховете и прозата ми се трупат в мълчание, а кратките мигове у дома, в България, не ми дават възможност да осъществя книгите, които съм замислила. Затова реших да се възползвам от бързината на Интернет. Колкото и да съм старомодна, колкото и да съм носталгична към писаните на хатия писма. Уви, те вече са изчезнал земен вид. Също като динозаврите.

Разбрах, че липсата на свободни минути не е извинение, защото животът все така продължава да ни залива с красота и помия, които настояват да бъдат забелязани, описани и досътворени.

Започвам да публикувам този блог, защото искам да ви пиша редовно и... да пиша редовно. На български език и на нашия общ език ! Този, дето ни свързва отвъд смисъла на думите и ни кара да се разбираме поради кръвната си връзка с дома.А той е онази невидима територия, която малцина в съвременния свят познават. Алфата и омегата на нашата идентичност. В моите поетично – прозаични „писма” , както условно наричам текстовете, което ще ви изпращам, ще има фрагменти от всичко, което ме е препънало или възвисило в пътя към себе си и в пътя към вас. Четете, очаквайте, мислете, съпреживявайте ! Пишете ми и вие, независимо дали ме познавате или не. Аз съм само една от вас, минута в циферблата на рода.

Обичам ви,

Здравка