Да разкарваш България/изповед на таксиджията Рунтьо Рунтев пред анонимен, невротизиран психиатър/

Аз карам! Каааррррааам докторе, та пушек са дига! По цял ден карам! Туй бабички, тийнейджъри, любовници,български селяни,английски селяни, всяк‘ви селяни карам! Кат кукна сутрин от шес часа, чак у полунощ са втикясвам да набия спирачките! Направо съм една Пепляшка! Немам време ни за цигарка, ни за някой друг дребен кефец, щот тоз народ й щъкнал и връцка из улиците кат побеснял! Абе цъкат, ти казвам, същи хлебарки цъкат. И мъкнат. Чанти, чадъри, щайги, чувалчета, торбички, найлонки, кесийки, връвчици. И вносна козметика от Турция! Неска в таксито ми са качва един наприщен бабишкел – същи насмукан вампирин с кръв! То не сурат, ами цяла експериментална Википедия! „Аз, кай, момче, съм на осемдесет и пет години! Ама мож ли ми ги даде? Не мож! Щот, кай, с баданарката мажа туй свежо лице с квото ми падне. Дъщерята живей у Англия, синът у Швейцария и мине са не мине, хоп, пращат ми мостри против бръчки. Кой квото й забърсал откъдето мине. Туй супермаркети, бензиностанции, аптеки, фризьорски салони, тоалетни, кьораво кремче не пожалват подире си децата. Щот си ма знаят, че съм кокона и държа на външния вид. Ама останаха без работа и цък, оцъклих са и аз, секна мандрата за мазилата, та са наложи да мина на свинска мас. И с туй са получава потресаващ ефект, вярвай ми! Лъщя, също слънце, на Митьо Бакалина отсреща и не му давам да са фокусира връз сметките. Двайсе години й по-млад от мен, ама й мераклия човекът, та разбира от втора младост и всякакъв вид ренесанс! Аз, вика, како Петранке, цяло кашонче с вкиснато кисело мляко съм ти отделил у склада, че не го купуват старчоците у наща махлъ, да пукнат дано, ама ти кат си го прецедиш на физиономията ша станеш бяла като Снежанка. Има да тирикат подиря ти джуджетата от квартала, кое на куц крак, кое с бастуня, ша побъркаш обществеността с харизматичен бацилус булгарикус! Кво ти стана бе момче? Що ми подмина адреса и си са накървавил гаче ша са пръснеш кат бомбирала камба у буркан?“ Оооох да та бомбират, незнам откъде да та бомбират, шафрантийо, викам, право на гробищата та карам, че както ми й причерняло пред зъркелаците не ти трябва ни траурна агенция ни погребален балсам! Ша та сбухам у канавката, само на мазила ша ми станеш! Да са благодариш, че неска ми й рождения ден и не ща да си цапам ръцете ни с кисело мляко, ни със свинска мас! Ам, побърках са бе, докторе, от сутринта ми са дигна кръвното на двеста, без никакви изгледи за подобрение. Наринах я оная на тротоара и таман да свия към шкембеджийницата, пъц, нови две разкекерени икони ми са натътрузиха у колата. Пенсионери отвсякъде, пиндил-миндил, единия са точи от дясната врата, другия са нахлузва от лявата. Аз у средъта. Абсолютен капан и нема накъде да мърдаш! Дядката, завалията, да го духнеш, ша фръкне кат глухарче, трепери му ченето и върти едни очоци, същи яйца по пангюрски, леко забелени по краищата. Бабокът, иначе, с всичкия си, вади контрольорски дух и току му намества долната челюст обратно с прецизност и авторитет. „Карай към поликлиниката, синко, навиква ма бабата, сякаш съм някой глухар, че Минчо нещо е превъртял! От три седмици е зациклил на тема турски сапунки, не са отделя от телевизора до сряднощ. Хасрет ми вика, предлага ми да са оженим и току го налята да композира маанета. Страх ма й, че ша проговори на турски и нема да може да са подписва за тока и парното на български, па и да не земат да го трерират кат чужди гражданин. Кой знай тогаз какви сметки ша ни хързулнат, да са чудим и маем отде да земем пари да ги плащаме!“ Ам че той отдавна са й очуждил ма, подмятам и за ориентация, кат го гледам отлетял е даже оттатък Босфора, де ша го гониш такъв волен дух? Я по-добре земи, че са ожени за него, за кво са ви ток и парно? Любовта ша ва топли. Дай малко романитка, кво кат ти заплещи на турски, тамам и ти да научиш един комшийски език, че да си спретнете един меден месец до Истанбул. Да разбереш и ти малко от живота на дърти години. Изкомпозирай някое и друго маане, нека ти дойде сърце на място! Аааа, ко ша са стискаш и ша си броиш стотинките. Пусни са по лайфа, човекът ти дава тая възможност! Възвиси са малко,разкърши са, стига с тая балканска патриархалност. Иди, поръшкай по чаршиите, надишай са с мултикултурализъм, па си ела пак у България и тогаз ша му мислиш ко ша прайш.

Поободрих я бабата, струва ми са, докторе, щот са отпусна и даже ми даде бакшиш. Ама пустата ми таксиджийска орисия нема оттърване от нея! Току са прикрих зад автомата да си наточа едно кафенце и усещам, някой ма бара по рамото. Обръщам са – що да видя! Едно космясало глистче-англичанче, на фандаци на фанадаци у физиономията, пършиво и овърдаляно в едни изслути гащи и отгоре с потник. „Уотс ап маааан“, вика битничето и ми тика няк‘ва карта у ръцете. Бе, разкарай са, бе келеш! Аз за пари въртя геврека, ко ми са прайш на интелектуалец и ми подаряваш картата на България. Ако грухнеш малко долари и на лунъта ша та закарам, не бой са, по-добър таксиджия от мен нема да намериш. Хеле, натварих го и него отзад в колата, напрайх пет тегела у града, един врът по магистралата да го поиздоя малко, че ми омириса таксито да са дръгне под мишниците и по чатала, че кат му тряснах една балтия накрая, ела да видиш миришат ли парите или не миришат! И тогаз си рекох, докторе, Рунтьо, стига за неска! Войдиса на сички сачми по пътя, напълни си портмонето, айде вкъщи! Щото аз, докторе, съм женен за рускиня. Обедняла аристократка храня. Касандра Петоколесовна-Жмуц са казва. Голямо женище, голямо нещо ти казвам! Да не си и насреща ни деня, ни нощя! Снове, оре из апартамента и само за изкуство приказва. Пък кат ревне за погубения си живот, разтриса стъкларията на входа отгоре до долу. Ама нема къде другаде да отида, бе докторе. Каса, женъта де, поне отвреме навреме ми готви. Борш. С цвекло и зарзавати. Умий черва, ама си спомних, че за рождения ден ми беше обещала макарони на фурна. Добре, ама кат са завлякох у къщи, що да видя. Нагъчили са в гарсониерата всичките рускини от града, приятелки на женъта и ма чакат на гюме да празнуваме. Люся, Муся, Дуся, Гуся. И Първолетка. Таз, последната, ми й роднина по майчина линия, ама си вярва, че говори руски, та постоянно виси у дома, да са подмазва на Каса и да практикува езика, щот е стара мома и си пише по фейсбук с един ескимос от Сибир. Женъта и оправя правописните грешки. Ох, отплеснах са. Ти кво са заблещи бе докторе? Не ти ли й добре нещо? На, пийни малко водъ, че тъкмо иде кулминацията. Та, намичам са аз, гладен, жаден у коридора и чувам как Касандра Петоколесовна-Жмуц, съпругата, бучи кат бурия от кухнята и сичките кокошки и пригласят. „Рунтяяяя, родной, Рунтяяя дорогой! Ой какой же тий несчастний болгарский мужик! Ой, ой, ой!Ой, не получился макарон,ой, не получился!“ И онез подире и – „ ой, ой, ой!“ Бе ваща мама, викам, по цял ден бачкам кат вол и накрая – не получился! Насметох рускините и Първолетка с лаптопа подмишница и недописаното писмо до ескимоса, стоварих ги на центъра и право при тебе дойдох, докторе. Да са прегледам. Щот главъта ми цъка кат брояч. Ама и ти както си са захлестил насреща ми, никак не ми харесваш! Що са давиш сега, кви са тез хрипове, де ти й валериана? По-спокойно го давай де, по-спокойно. А такааа. Отпусни са. Гледай по-позитивно на нещата. Ко са разправяш с откачалки цял живот. Ами релакс, бе, докторе. Не си за един ден! Земи си отпуска бе, намери си гадже. Я дишай, дишай. Дишай, бе! Да не зема да та закарам у бърза помощ ей сега, че да ми скапеш сеанса без време. Не бой са. Аз ша му намеря колая. Наумил съм да стана международен тираджия. Да си опна един плакат на гола мацка в камиона, да му отпъна една чалгия и да сурна по магистралите на Европа. Стига съм я разкарвал тая България напред-назад и нагоре-надолу. Стигааа! Време е и аз да видя свят и светът да види Рунтьо. Кво може Рунтьо и как яко го може! Пък после ша го мисля ко ша прая! Успокой са, докторе, успокой са! Дишай дълбоко, пък аз ша та закарам докъдет‘ кажеш. Ти само кажи!


Здравка Владова-Момчева

За честта на една английска ограда/На екс-граф Марстън-Смайт/

Знаете ли какво означава комшулук? За мен, това е българският принос в осмислянето на Вселената като безкрайност от време и пространство, където да навлезеш по най- приятелски начин в личния космос на ближния се равнява на снишена вратичка в оградата на двора. През комшулука, някога, българите си споделяли парчета живот, насипан я в купичка жито, я в порязаница хляб. А можело и само пиперена сол да премине от ръка в ръка през този уникален портал на битието. Но Бога ми! Толкова топла и ароматна пиперена сол, че от тръпката на нейния вкус самотата в сърцето бягала през девет планини, в десета! Не им трябвало на хората тогава никакво прераждане, за да се почувстват удовлетворени, че са тук и сега. Тялом и духом. И че могат да предадат нататък, по веригата на комшулука, смисъла на живота – радостта, че си подал от себе си една честна дума, осребрена в спестена сълза.

- Никога повече не ми носи подаръци от родината си! – хрясва съседката Елжбет, счупена над ръждясалата си косачка сред олисяващата ливада пред къщата и. – Англичаните не обичат да получават подаръци без повод. А и за рожденните им дни една картичка с подпис стига!

- Но ти си шотландка – парирам с мазохистично търпение сабленото и отрицание – малко битови салфетки само биха развеселили къщата ти!

- Да не би да намекваш, че съм самотна? – шупва като кобра бившата обитателка на Високите земи. – Който се е заселил на този остров, скъпа, ще не ще враства в порядките му! Глобализация тук се равнява на британизация! Помисли за домашна работа какво означава за теб самата това!

„В момента ме няма в офиса на втрещеното ти българско тяло“ – отговаря с автоматичен имейл душата ми – „но очевидно, вербалното послание на съседката ти означава пълна забрана на всякакви духовни комшулуци! Обърни внимание, че реални такива изобщо липсват в тази страна. P.S. И престани да ме командироваш мислено до Балканите, защото следващия път просто няма да се върна оттам! Почитания, Брутално Честната ти Душа“

- Не се обиждай, миличка – смекчава словесния си разстрел откровената Елжбет, явно усетила внезапната ми емоционална мумификация – просто свиквай да живееш така. След година ще ти е много по-лесно да ме подминаваш само с едно „добър ден“ и няма да имаш нужда от битови салфетки, с които да забърсваш носталгията по дома. Аз направих така. Повярвай, работи. А днес, вземи, че събери прането си от простира навън, понеже ще идва специалист да поправя общата ограда между градините ни. Съвсем се е срутила. Никак не ми е лесно да съзерцавам надипленото бельо на теб и съпруга ти. Ние, в кралството, тези неща си ги сушим у дома. И това ли не си разбрала? Имаш късмет, че някога бях шотландка, та затова съм толкова директна в някои разяснения...

Вече седмица вали дъжд на карфици и пука балоните на смутените ми разсъждения. /Когато вали дъжд на карфици, най – добре е изобщо да не разсъждавате, понеже мислите ви ще се разнищят в шарени подгизнали парцали. Нещо като ненужни битови салфетки, затъпкани в калта на задния ви двор/. Оградата между Елжбет и мен вкрепостява граничната полоса между дворовете ни с извисена дървеняшка тъпота. Внезапно ми просветва, че английската ограда няма лице. Тя е „гръб до гръб“ – изпитана бойна тактика срещу разнежващия сантимент на комшулука,този абсолютно недопустим емигрант от България по тукашните земи. С бавни, отмерени движения, снажен гигант на около петдесет години, набива коловете на жестоките ми прозрения в примирената английска земя, готова и този път стоически да преглътне собствените си локви с разкаляна кръв в името на вековните британски традиции. Исполинът е размекващо хубав и някак сух в своята замислена каторжна аура, през която с голиатовска сила вклинява оградата на порядъка между смутения живот в мен и комфортната смърт в душата на Елжбет. Всеки двадесет минути, обредното му усилие да построи една дървена вечност между две игнориращи се градини, секва и някакво ренесансово съзерцание на постигнатото до момента, вглъбява благородното, безизразно лице на дисциплинирания творец. Двадесет минути битка. Десет минути отбой. Зад позволените три сантиметра открехнато перде, наблюдавам ритуалните движения и замирания на този внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ме пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз. /Ако сте жена и случайно наблюдавате ритуалните движения и замирания на внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ви пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз, а освен това се намирате в Обединеното кралство, никога не забравяйте, че: 1. Красотата на предоставеното ви зрелище от този внушителен мъж, всъщност,черпи вдъхновение от банковата сметка на съпруга ви. И: 2. Поради абсолютната липса на духовни комшулуци във Великобритания, вие на практика нямате шанс да разберете нищо за внушителния мъж, неговата съдба, доходи и евентуални плахи мечти./

- Желаете ли чаша кафе, за да се стоплите в този дъжд? – трясвам изтървано предложение към гиганта, противно на изтормозените си вътрешни спирачки.

- Много сте мила, госпожо! - Очите му ме облъчват в пресушено, потиснатосиньо сияние. – Но аз имам всичко необходимо в своя микробус, паркиран пред Вашата къща. След двадесет минути ще пия кафе там. Не бих искал да Ви притеснявам.

- Истината е – наблъсквам следващото си войнствено изречение в завоалираното му отстъпление - че аз искам да Ви притесня! Някога опитвали ли сте ракия?

- Нне... Какво е това? – опитомено смутен, събеседникът ми предпазливо преглъща няколко дъждовни карфици.

/Ако ви се случи да споделите миниатюрна чашка ракия в 10.30 сутринта, в компанията на бивш английски граф, спомнете си и за мен ;-)/

- Казвам се Марстън-Смайт – пестеливо отпочва събеседникът ми над „питието на ситните глътки“, както кръщава свирепата скоросмъртница, с която го гощавам. – Семейството на дедите ми се преселило преди стотици години на тази земя от Германия и според силите си, участвало в историята на Обединеното кралство в името на честта си. Постепенно, фамилията на графовете Мирщен-Шмид се трансформирала в Марстън-Смайт, поради невъзможността на местните да произнасят трудната комбинация от звуци. Вие сигурно сте разбрали, госпожо, че ние всички на този остров в един момент ставаме англичани, нали? И че битките за чест водят до обедняване? Така и аз, на тридесетгодишна възраст, реших да изоставя благородническата си титла и да запазя единственото, което всъщност имам – своето честно име. С него подписвам договорите си за работа, когато поправям огради. Признавам, че това вече ми доставя някакво болно удоволствие. Сякаш спасявам честта на уникалната английска ограда пред напора на новото време.

- А искате ли да Ви науча да правите и комшулуци? – с изригнала щедрост раздрусвам емоциите на възпитания си гост.

- Комшулуци? – с фонечична прецизност и пълно недоумение пита той.

- Йес! Комшулуци! Това е фантастично умение, което доверявам само на избрани! Вземате чук и разбухвате една здрава дупка право в честта на класическата английска ограда, след което внимателно подавате чашка ракия на самотника отсреща. Но бавно. С много любов. За да не го изплашите. После му прошепвате да си сръбне и да предава нататък. Изживяването е страхотно! И създава усещане за световно побратимяване! Ако опитате тази тактика никога няма да ви е тъжно за обезчестената английска ограда!

Когато екс-граф Марстън-Смайт приключи с градежа на граничната линия между мен и Елжбет, целуна ми ръка и си тръгна, птича радост изпърха в сърцето ми. Забелязах, че в долния десен ъгъл на непоклатимия си шедьовър, този джентълмен беше интерпретирал английската версия на комшулука. Една изящна вратичка за котки. За да мога все пак, подлютена от балканска непримиримост пред преградите, да промушвам ръка от време навреме и да оставям по някоя ракия за съседката си, докато се научи да отпива и да предава нататък. В името на световното побратимяване! И аз го правя! Честна дума, осребрена в спестена сълза!


Здравка Владова-Момчева

Интервю със себе си

Колко често разрешавате на душите си да ви интервюират? Извинявайте, че така нахално питам, но днес се събудих с усещането, че нещо се е задръстило в шопинг листа на организираното ми същество, изпречкало се е на прага на деня ми и тихичко скимти за внимание като пренебрегнат домашен любимец. Защото, напоследък, превърнахме безсмъртните си божествени искри точно в домашни любимци, нали? Лесно е да ги нагушкаме след края на седмицата, осълзени в носталгия, да ги настискаме с виновна симпатия и да им прошепнем, че всичко ще се оправи. Че пак ще бъдем живи, безразсъдни, смели и свободни, стига само да изплатим колите си, да сменим мебелите, да изучим децата. И да намерим време да се гмурнем обратно в личните си вътрешни океани, където да доплуваме до слънцето в хоризонта се равнява на секунда дързост, спестена през младостта. А може би не ви се иска да поемете отново този риск? Защото наместо придошли от мечти души, ще намерите в себе си само локви от заблатени надежди?

Аз пък пуснах душата си да пропълзи обратно в мен – „гола, нахална и млада“ – захапала цигара размисъл пред чашата с горчивото кафе на равносметката.

- Коя си ти? – пита душата ми.

- Аз съм дума в търсене на вярното изречение. И упорита кирилска буква в есемеса на окастрящата латиница, изтърколена в жаргона на времето. И слово в пътя, по който изтича народът ми в безродно безредие. А думата е БЛАГО-ДАРЯ. Защото благото може само да се дарява. На онези, които искат да останат себе си и да разговарят с душите си на своя език.

- Кой е твоят език?

- Някога, много отдавна,сънувах сън. Под затворените ми клепачи тежки силуети на конници преминават в неизвестна посока. Осезаем мирис на мокри кожи и сол насища живия отсек от миналото. Лица в шлемови обкови – като железни икони – изчезват в тъмния път. И този език – непонятен, но близък, език-предтеча, новороден, некръстен, още неблагословен... Прах от скали и от бисери... В словесния прощъпулник на детството ми казаха, че е български. Ала аз вече знаех това. Защото така ме научиха дедите ми. А те бяха воини и книжовници...

- Каква си ти днес?

- Аз съм войнстващ книжовник и книжовен воин. Самотно призвание, предопределено да спаси избрани...

- Кои са избраните?

- Само тези, които вярват, че в началото бе Словото. И че няма брод за човеците отвъд Него. И че житейският път, по който неусетно преминаваме ни превръща в имена,чрез които пресътворяваме съществуването си. Така Стоян устоява на битието, а Здравка го оздравява, Петър окаменява постигнатото, за да не се изгуби след него, а Надежда прегръща Вяра и Любов с усмивка към бъдещето. Има ли, Душо моя, по-изразителен език, който да ти даде подобно упование след края на света?

- Не знам – тихо се сгушва в мене душата ми – и аз говоря само на български.

Навън, в непроницаемо тихата Коледна нощ проблясва звезда. Като отломка от иконен шлем на предчеча, забит в пространството с непоколебимо желание за разсъмване. Двете с душата ми надничаме в гигантското платно на смълчания мрак и започваме да се молим :

- Отче Наш, Ти, който си на Небето. Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето Царство. Да бъде Твоята Воля. Както на Небето. Така и на Земята. И не превръщай душите ни в длъжници на Насъщния, за да стигнем с тях, докъдето можем, въпреки хляба, заробил ни в битието!


Здравка Владова-Момчева