My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Wednesday, 20 February 2013

Ало, Англия?!
/антиприказка за чужди и свои/

Омерзението е блатно чувство. Омерзението няма дъно. То засмуква. Прониква. И задушава. Стъпиш ли в него, хоризонтът се слива пред очите ти в кална, непрекъсната линия. Размекната глина. Която не е бряг и опора. А само натиск надолу. До пълно изчезване.

Вървя през опустелите улички на един малък английски град, за който, през последните тринадесет години се приучих да мисля, като за временен дом. Като нещо, което ме поддържа с покрив, храна, електричество и топла вода. С виртуална Интернет-връзка към своите, разпилени по света и у нас. Като копче в балтона на планетата Земя, през което съм вдянала един пъстър български конец, за да пришивам устойчивост, принадлежност и надежда. Защото искам да ме има още по-нататък, вбагрена в нишката на проклетия, неумиращ мерак да възкреся в слово шевицата България. Която да покрие с прошка и покаяние черните, поругаващи графити, озъбили опустяващата и карта с острите ъгли на омразата и самоунищожението.

Едва днес разбирам, че временният комфорт на емигранта е само отложена среща с истината. Че чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите. Като начин на живот. Добруване. И безкрайно хранително щастие. Приспивна илюзия, че си достигнал в Обетованата земя.

Защото в необичайно светлия английски следобед, градчето, което толкова настойчиво свиквах в себе си, отразява кухите си витрини в очите ми с фалирала, евакуационна празнота. Отвсякъде ме атакуват кратки, стоически послания, лепнати по закнижените прозорци на магазините. Бизнесът е преместен другаде. Тотална разпродажба. Невъзможност да останем тук поради липса на клиенти. Край мен, в сюрреалистична поредица се изнизват посивели, безизразни хора. Тяхната мълчалива, схематична линия се насочва към бетонните паркинги на шопинг центъра и отбръмчава в ехото на дисциплинираните магистрали. Празнотата не признава коментара. Тя го поглъща като ненавременно хрумнало съзнание, обезсмислено от очебийния фалит на материята.

Фризьорският салон на градчето, където веднъж в месеца се озарявам с освежаващите трохи на местните клюки и размяната на неизпробвани чудеса за здрава, завинаги нецъфтяща коса, също липсва. По мръсния под се търкалят непометените коси на клиентките, които някога ми внушаваха, че неумиращата женска суетност е в действителност тази, която наместо красотата ще спаси света! Блокирала консуматорската си паника се вкопчвам в следващата, планирана и насъщна стъпка от програмирания ми ден. Да напазарувам малко храна, с която да осигуря финала на седмицата си в кротка, преживяща идилия пред неспокойния телевизионен екран. Задръстващата опашка пред конвейрите на Сейнсбърис ме смущава с внезапна асоциация за България през 1997 година. Безмълвно, по английски, две трети от обслужващия персонал е съкратен. Не достигат хора, които да обемат изумените потребители, скупчени пред едва четирите работещи каси. Промърморени фрази замазват негодуванието. Търпението, този необясним островитянски феномен, споява досадното чакане. Без тръпка за бунт. Без въпроси и революции.

- Следиш ли какво се случва в твоята страна? От кадрите, които се мяркат по международните канали направо ми става страшно! Не се ли притесняваш, че ще избухне гражданска война? Все още ли ти се иска да се завърнеш?

Канонадата от фрази ме сварва неподготвена, като отдавна неизползвана мишена за човешки, злоради стрели. Зад гърба ми, в проточената опашка от търпеливци се е вклинил незабелязано колегата Саймън Брок, отчаян радетел за чиста английска нация. Провалите на чуждите, за него са предимство за своите. Продължение на илюзията за превъзходството на хляба пред протеста на духа. Въпросите на Саймън насочват погледите към мен и любопитството, този блудкав предтеча на съжалението, полепва по цялото ми същество, безмилостно обградено в мултиетническия кордон на вярващите във все още достъпното спасение на насъщния. Ало, България! Крещи душата, затъваща в глинено омерзение. Днес всички твои линии дават заето.

За част от секундата осъзнавам, че ние, българите, всъщност не знаем що е дъно. От толкова много потъване, изплуването на повърхността е само въпрос на инат. Дори самотата на един от нас е превъзходство пред мълчанието на стадото. А бонусът на тази самота е бруталната честност на монолога.

- Да бъдем или да не бъдем?! Това е въпросът, който изригват от улиците на България сънародниците ми в този момент – дочувам гласа си в опразнената хамлетовска сцена на супермаркета – Нищо повече! Слава Богу, че все още имаме смелост да си го кажем! А вие, а ние тук, какво правим ние тук? Ало, Англия, защо си мълчиш?!
xхх

Имало едно време едно човечество. То искало да яде. Да се възпроизвежда. И да се радва. На част от него били дадени Яденето и Възпроизвеждането. И тя била доволна от това. За другата част останала битката за Радостта. На гладно. И без право на възпризвеждане. Тази част нямала какво да губи. Оставало и само да победи.


Здравка Владова-Момчева

Wednesday, 6 February 2013

Шатрата, шатрата
/На Султана и пак за мишките, и хората/


- Како Марийо, како Марийооо! Излез мооо, како Марийо да видиш тоз панаир пред портата ми! Че то не са трае моо, како Марийо! Отде и доде на акъла на Здравка да туря Султана на такъй мурафет, че пак да на викат милиционерити да са доказвами, оти не сме частници!

Гласът на старата Адемца, циганката, прекъсва в излинелия запис на спомена и само ужасените и, удавени в бръчки очи, прогарят еволюиралата ми съвест с възмущение и самотна беззащитност. Там, в чернобялата рамка на детството, аз се гуша в полите на баба Мария, изпълнили входната врата на къщата в Елхово със старозаветен уют и сигурност. Невнятните възмущения на големите избухват някъде във високото, над главата ми. А долу, моите късички прощъпулки в лабиринтите на света, мешат доброто и злото в неудържими игри, изпълнени с благородни мишки и непораснали хора. Да се върнеш назад, чак до ембриона на собственото си осъзнаване като мишка или човек, понякога е болезнено преживяване. И тогава се питаш дали ще ти достигне смелостта да прекосиш срама от личното си незнание? Преодолял ли си собствената неграмотност да четеш в душата на ближния? И можеш ли сам да простиш жестокостта на райското девство , чрез което , без да искаш , някога, си се превърнал в змия, изкусила мъничка мишка, поради желанието и да бъде човек?

В този спомен, с удар в слънчевия сплит ме завръща едно ново шоу по българската телевизия. Шатрата. Така се нарича проектът, според който, в продължение на три месеца, родни звезди ще живеят и споделят битието на цигани, изтикани в многолюдните покрайнини на живота. Там, където да се откажеш от многото е облекчение, а да приемеш малкото – дар, чрез който те приемат обратно в безименното, племенно чистилище на любовта. Обаче, първо, трябва да изхвърлиш мебелировката на своя миши рай и да останеш сам под ветровитата шатра на човешкото си покаяние.

- Аааайде на нарцисите и игликитееее – проточва мургава съблазън в спомена кафеният глас на Султана. – Две букетчета за десет стотинкиии. Аааайде, че пролет не остана мо лельооо. Аааайде купи си мооо! Под скалъпената , парцалива шатра, нахруцана набързо от двете ни пред вратата на кривата и къща, поспират уморени женици, натоварени като камили с изтумбени мрежи типов и бял хляб, изтръгнат от насъщната паст на елховската фурна.Много от тях отминават, напълно безразлични към цветята от оскубаната бабина Мариина градина в името на щуравата ми детска идея да спечеля два лева, за да си купя червило от чаршията. Оранжево червило. С което да си намажа устните и да нацелувам искрящата белосана стена на новия вуйчов гараж във формата на цвете. Мазилото е химическо. И няма изтриване. Ама красотата е непреходна. И иска жертви. Иска любовта на Султана. Без уговорки и нищо в замяна от мен. Нищо, което да отблагодари превръщането и в бяла, предана мишка. Клекнала под щедрите, откапващи слънчеви води шалвари на старата Адемца, с детинскосатанински бяс аз пророкувам следобедното бичуване на приятелката си:

- Баба ти ша та пребие , Султано! Грабай двата лева и бягай... че здрав кокал няма да ти остане!

- Нека ма бие мооо, нека ма бие! – отстрелва с мазохистична, циганска радост момичето – Ти тирвай да купиш чааарвилото, пък после, ако дадеш и яс да са намажа с него, че да стана убава като тебе! Пък Адемца да бие, колкото ще! Оти и яс искам да сам убава мооо, и яс искам да стана българка!

По изтънялата кинолента на мислите ми плющи безмилостна магарешка пръчка. Тръните на катунарския плет се вбиват в гърдите на Султана, опрени във венеца от бодли, посрещнал жестокия откат на мелодичната шлюпка(тънка пръчка). Очите и ме следват с нечовешка вярност. Наплесканите и устни се усмихват. „Ооооранжево небето, оооранжева земята, оранжева страната, оранжев е светът! Оранжевите мааайки, с оранжеви дечииица, с оранжеви китаари, оранжево звънят!“ Засрамена, душата ми се скрива под оранжевата шатра на любимата ми детска песен. Но някак рефренът не се получава. Неистовата, отчаяна припявка на старата Адемца заглушава невинността и:

- Оти го карате да проси мооо! Оти го карате да просиии! Че нали и ний жа го прайм човек моо! Оти само вий да сти ора, пък ний саде да сми циганиии? Оти? Отии? Оти?

През парцалите на сломената шатра в душата ми прониква безплътната, ангелска ръка на баба Мария. И стисва до кръв. Наостреното ми. Гузно. Мише ухо.


Здравка Владова-Момчева