Корени без дърво или кой сте вие мистър Смит?/На Дейвид/

Все повече се убеждавам, че Животът е Велик Експериментатор. Точно, когато умореният от състезанието със себе си индивид пожелае малко анонимност и потърси света за временно укритие от личната си легенда, започва играта на битието. Уж невинна провокация към сърцето и разума, а всъщност навременно спасение от егоизма на скъпо платената самота. Защото разликата в цената на едно кафе, сервирано в сърцето на Сен Тропе, със сигурност може да варира от няколко десетки евро, до приятелство отвъд настоящето.

Ако ви се случи да бъдете поканени от френските си съседи на малко следобедно рандеву с кокетна масичка, преливаща от гостоприемство, съветвам ви да не отказавате този шанс в живота. Има моменти, които се запечатват във фотографската памет на спомените. Има и такива, които просто се заселват в същността ви. За да не забравяте, че принадлежността към Човечеството не се измерва с лоялно платени такси и данъци. Нито с анонимна благотворителсност за успокоение на работещата ви съвест. Завръщането към себе си понякога означава просто да преминеш през другия, ако имаш късмета той да е отворил душата си за теб. Рядкост е. Но все още се случва.

В лазура на флиртуващата френска пролет, насред мелодията на покоряващата, непозната реч, започва участието ми в нов филм. С неизвестен финал. Режисиран единствено от случайността. Край пухкавите облачни дантели на мъничката покривка пристигат участниците в този слънчев епизод. Без предварителни репетиции в кулисите на учтивостта. И без подготвени безопасни реплики за времето. Бях забравила, че нишката на човечността може да се разплете с целувка. Че усмивката не винаги е гимнастика за диетично поддържани скули. И че, ако край мен са насядали преродените мускетари от 21 век – Дейвид, Лео и Мишел – заплетени в гъделичкащите дуели на шеговити диалози, нищо предевидено не може да ми се случи! Защото Животът е Велик Експериментатор. Което, понякога, е за добро!

- Защо сте донесли тези бисквити? – превежда Дейвид шансонната изненада на Лео, потънал в слънчевата аура на блюдо с кроасанени лъчи. – Така ли правите,когато пиете кафе със съседите си в Англия?!

Напомнянето за люпилнята от правила, от която току що съм се измъкнала, ме кара нервно да потръпна в неясен хлад :

- Какви съседи? Какво кафе? – вадя недоумението си като шпага от ножница – та ние почти не се познаваме с индивидите, които обитават къщите наоколо. Разменяме по някое суховато „добро утро“, ако се засечем на паркинга сутринта и това се смята за достатъчно в близките няколко седмици. Хайде, Дейв, та ти си англичанин, не се прави, че не знаеш какво представляват английските съседи!

Калейдоскопът от синьозелени лазури в очите на необичайно сърдечния британец се натрошава в загадъчен смях. Компанията разменя нерзабираеми думи помежду си. Като френски сладкиши, изпечени по тайна рецепта. Намиганията в мъничкия ни разноезичен кръг ме завъртат в неочакван заговор, чиято цел, поради изгубването ми в превода, остава неизвестна.

- В България имаме такава традиция – обяснявам аз – когато се събираме с приятели, всеки донася по нещо, което слагаме на масата. Така помагаме на домакините и се радваме, че споделяме обща храна с тези, които обичаме и с които ни е хубаво в този момент.

- Значи сте българи? – грейва Дейвид – А аз се чудех защо толкова ми харесахте още от пръв поглед.

Объркването ми е тотално. Някъде, в килера на паметта ми, се принтират вестникарски плювни против „прилива“ на българи и румънци на Острова. Психясали реплики на ужасени „данъкоплатци“, „загрижени“ за комфорта на ситите си хобитски дупки, се смесват с предизборни уговорки към „нашествениците“ да оставят свестните местни на мира. Да се отвратят предварително от времето и да свърнат надругаде, където..., всъщност..., дори..., емигриралите англичани... им се... радват?

- Изглеждаш ужасно озадачена – Дейвид ме връща обратно с изобилна порция френскоакцентен смях – Нека ти обясня. Да, аз съм англичанин. По паспорт. Защото съм роден в Брайтън. Но гените ми разказват различна история. Майка ми е полякиня, а баща ми – унгарски циганин. След като се разведоха, предпочетох от Ковалевски да се превърна в Смит.

- Защо? – изумена от новия ми източноевропейски роднина по кръв питам аз.

- Защото никой от родителите ми не позволи да проговоря майчиния или бащиния си език. Останах помежду им като остров. И нарекох родни робинзоновските думи на английския. Но от разсечени корени не може да поникне дърво. А натрапеният език, макар и единствен, винаги си остава чужд, ако майка ти или баща ти не са те научили на него с любов! Затова толкова бързо го забравям тук, във Франция. Единствената страна в живота ми, която ми позволи да я обичам.

Над облото кадифеносиньо деколте на залива в Сен Тропе се надвесват вечерни, звездни бижута. С новите ми приятели кръжим около яхтите като лекомислени пеперуди, пръснати в ексцентричната тълпа, жадна за присъствието на знаменитости и милионери. И някак неусетно светът се отдалечава от мен. Безсмислен. Суетен. Мигновен...

- Когато спечеля много пари – казва Дейвид – ще си купя къща в някоя източноевропейска държава. Там хората правят всичко сами, с ръцете си. Искам и аз да се науча на това. Иначе, няма как да разбера кой, всъщност, е Дейвид Смит. Ти какво мислиш? Кой съм аз, Здравка – Сю?

- Аз мисля, че ти си истински щастливец. Защото тепърва ти предстои да избереш къде да принадлежиш.

Когато Животът, този Велик Експериментатор, ви срещне ненадейно с приятел, добре е понякога да го подкрепите с успокоително хапче от собствената си душа. Раздвоена между Здравка и Сю, все пак не забравям да благодаря на провидението, че ме срещна с искрени хора. И то в Сен Тропе – медената паничка на отегчените търтеи и уморените пчели.


/Следва продължение/


Здравка Владова-Момчева

Франция – любовна история с безкрайно продължение!/ На Дейвид Смит /

Съвет от мен. Ако ще бягате от Самотния си остров, направете го за кратко. Във Франция. За да разберете какво е влюбване до безкрайност!

Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.

Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.

Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.

- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.

- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!

- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.

Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.

- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?

Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.

- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.

- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.

- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.

- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.

- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.

По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...

( Следва продължение)


Здравка Владова-Момчева

Италиански Квазимодо

По заскрежените стъкла на колите в училищния паркинг пробягват подгонени слънчеви капки. Всички си тръгваме сред усмихнато – учтиви довижданета. Пред нас, в къси, задръстени пресечки, се разстила асфалтирания ребус на живота. Той няма нужда от извървяване, защото придвижването от офиса до супермаркета се равнява само на пет, изшофирани минути. Останалото е въпрос на приемане. До пълно претъпкване на душата с опаковките на бивши истини и настояща, вярна до смърт , самота. Монотонното съществуване на остров те превръща в Робинзон, абсолютно неподготвен за среща с някой непокварен Петкан, подгонен като слънчева капка по заскрежените стъкла на очите ти.

- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?

В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.

- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...

Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.

Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:

- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!

- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...

- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!

- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.

- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!

Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:

- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!

Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.

- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.

- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.

В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.


Здравка Владова-Момчева